Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (8) (Следващи разговори с дон Хуан)

7

Когато на 8 ноември 1968 год. пристигнах в къщата на дон Хуан, него го нямаше. Нямах представа къде да го търся, затова седнах да го чакам. По някаква неизвестна причина знаех, че скоро ще си дойде. Не след дълго дон Хуан се прибра. Кимна ми. Разменихме си поздрави. Изглеждаше изморен и легна на сламеника си. Прозина се два пъти.

„Виждането“ ми беше станало фикс-идея и аз си бях наумил отново да използвам неговата халюциногенна смес за пушене. Беше ужасно трудно да взема това решение, затова исках все пак още малко да обсъдя въпроса.

— Искам да се науча да виждам, дон Хуан — казах аз направо. — Но наистина не искам да вземам нищо. Не искам да пуша твоята смес. Мислиш ли, че има някакъв шанс да се науча да виждам без нея.

Той седна, взря се в мен за миг, после пак легна.

— Не! — каза той. — Ще трябва да използваш дима.

— Но ти каза, че съм бил пред прага на виждането с дон Хенаро.

— Искам да кажа, че нещо в теб блестеше, сякаш ти наистина осъзнаваш делата на Хенаро, но ти просто гледаше. Очевидно в теб има нещо, което наподобява виждане, но не е това. Ти си запушен и само димът може да ти помогне.

— Защо, човек трябва да пуши? Защо не може просто да се научи да вижда сам? Имам много горещо желание. То не е ли достатъчно?

— Не, не е достатъчно. Виждането не е толкова просто и само димът може да ти даде необходимата бързина да съзреш този мимолетен свят. Иначе само ще гледаш.

— Какво разбираш под мимолетен свят?

— Когато виждаш, светът не е това, което сега смяташ, че е. Той е по-скоро един мимолетен свят, който се движи и променя. Навярно човек може да се научи сам да разбира този мимолетен свят, но това няма да доведе до нищо добро, защото тялото залинява от стреса. С дима обаче човек никога не страда от изтощение. Димът дава необходимата бързина да се улови мимолетното движение на света и в същото време пази непокътнати тялото и неговата сила.

— Добре! — казах аз драматично. — Повече не искам да стрелям около мишената. Ще пуша.

Той се засмя на театралната ми проява.

— Зарежи тая работа — каза той. — Ти винаги се хващаш не за каквото трябва. Сега мислиш, че просто решението димът да те води, ще те накара да виждаш. Много по-сложно е. Винаги всичко е много по-сложно.

За момент той стана сериозен.

— Аз съм много внимателен с теб и действията ми са обмислени — каза той, — защото желанието на Мескалито е ти да разбереш моето знание. Знам обаче, че няма да имам време да те науча на всичко, което искам. Ще имам време само да те поставя на пътя и ще се надявам, че ще търсиш по същия начин, по който търсих аз. Трябва да призная, че ти си по-мързелив и по-упорит от мене. Но ти имаш други възгледи и посоката, която ще вземе твоя живот, е нещо, което не мога да предвидя.

Преднамереният тон на гласа му, нещо в позата му, извикаха у мен едно старо чувство, една смесица от страх, самота и очакване.

— Скоро ще узнаем къде си — каза той загадъчно.

Нищо повече не каза. След малко излезе от къщата. Последвах го и застанах пред него, незнаейки дали да седна, или да разтоваря няколкото пакета, които му бях донесъл.

— Ще бъде ли опасно? — попитах аз, просто за да кажа нещо.

— Всичко е опасно — каза той.

Изглежда дон Хуан не беше склонен да ми каже нещо повече. Той взе няколко малки вързопа, които бяха отрупани в един ъгъл, и ги сложи в една мрежа. Не предложих да му помогна, защото знаех, че ако го искаше, щеше да ме помоли. После той легна на сламеника си. Каза ми да се отпусна и да си почина. Легнах на своя сламеник и се опитах да заспя, но не бях изморен. Предишната нощ бях отседнал в един мотел и спах до обяд, знаейки, че до дома на дон Хуан имам само три часа път с колата. Той също не спеше. Макар че очите му бяха затворени, забелязах едно почти неуловимо, ритмично движение на главата му. Хрумна ми мисълта, че може би си пее.

— Да хапнем нещо — каза изведнъж дон Хуан и гласът му ме накара да подскоча. — Ще имаш нужда от цялата си енергия. Трябва да бъдеш в добра форма.

Той направи някаква супа, но аз не бях гладен.

На следващия ден, 9 ноември, дон Хуан ми позволи да хапна само един залък и ми каза да почивам. Излежавах се цяла сутрин, но не можах да се отпусна. Нямах представа какво си бе наумил дон Хуан, но най-лошото беше, че не бях сигурен какво съм си наумил самият аз.

Към три часа следобед седяхме под неговата рамада. Бях много гладен. Неколкократно бях намеквал, че трябва да ядем, но той все отказваше.

— Не си приготвял своята смес три години — внезапно каза той. — Ще трябва да пушиш моята смес, затова да кажем, че съм я събрал за тебе. Ще ти трябва съвсем малко от нея. Ще напълня лулата веднъж. Ти ще я изпушиш цялата и след това ще почиваш. После ще дойде пазачът на другия свят. Няма да правиш нищо, освен да го наблюдаваш. Наблюдавай как се движи, наблюдавай всичко, което прави. Животът ти може да зависи от това колко добре гледаш.

Дон Хуан така рязко прекъсна своите инструкции, че не знаех какво да кажа или дори какво да мисля. Замънках неразбираемо. Не можех да организирам мислите си. Накрая попитах първото ясно нещо, което ми дойде наум.

— Кой е този пазител?

Дон Хуан категорично отказа да се впуска в разговор, но аз бях твърде нервен, за да спра да говоря и отчаяно настоях да ми разкаже за този пазител.

— Ще го видиш — каза той неочаквано. — Той пази другия свят.

— Кой свят? Светът на мъртвите?

— Не е светът на мъртвите или светът на каквато и да било. Това е просто един друг свят. Няма смисъл да ти разказвам за него. Виж го сам.

С тези думи дон Хуан влезе в къщата. Последвах го в неговата стая.

— Чакай, чакай, дон Хуан. Какво ще правиш?

Той не отговори. Извади лулата си от един вързоп и седна на сламеника в средата на стаята, гледайки ме с любопитство. Изглежда чакаше моето съгласие.

— Ти си глупак — каза той меко. — Ти не се страхуваш. Ти само казваш, че се страхуваш.

Той бавно поклати глава. След това взе малката торбичка със сместа за пушене и напълни лулата.

— Страх ме е, дон Хуан. Наистина ме е страх.

— Не, това не е страх.

Отчаяно се опитвах да спечеля време и започнах дълъг разговор за естеството на чувствата си. Искрено твърдях, че ме е страх, но той отбеляза, че не се задъхвам, нито пък сърцето ми бие по-бързо от обикновено.

Известно време мислих за това, което беше казал. Той грешеше. Имах много от физическите промени, свързани обикновено със страха, и бях отчаян. Чувство за неизбежна участ пропиваше всичко около мен. Стомахът ми беше разстроен и бях сигурен, че съм блед. Ръцете ми се потяха обилно. И все пак мислех, че не ме е страх. Нямах чувството на страх, с което бях свикнал в своя живот. Страхът, който винаги е бил характерно мой, не беше тук. Говорех, крачейки нагоре-надолу из стаята пред дон Хуан, който все още седеше на своя сламеник, държеше лулата си и ме гледаше с любопитство. И както обсъждах въпроса, стигнах до заключението, че това, което чувствам на мястото на моя обичаен страх, е едно дълбоко чувство на неудоволствие, дискомфорт от самата мисъл за бъркотията, предизвикана от приемането на халюциногенни растения.

Дон Хуан се взря в мен за миг, след това погледна отвъд мен, присвивайки очи, сякаш се мъчеше да улови нещо в далечината.

Продължих да ходя напред-назад пред него, докато той твърдо ми каза да седна и да се отпусна. Няколко минути поседяхме мълчаливо.

— Не искаш да загубиш яснотата си, нали? — каза той рязко.

— Това е съвсем вярно, дон Хуан — казах аз. Той се засмя с явно удоволствие.

— Яснотата, вторият враг на човека на знанието, се изправи пред теб. Ти не се страхуваш — каза той насърчително, — но сега не ти се иска да загубиш своята яснота и, тъй като си глупак, наричаш това страх.

Той се подсмихна.

— Донеси ми малко въглени — нареди той.

Тонът му беше добър и вдъхващ увереност. Автоматично станах, отидох зад къщата и взех няколко малки горящи въглени от огъня, сложих ги върху малка каменна плочка и се върнах в стаята.

— Ела тук, на верандата — извика силно дон Хуан отвън.

Той постави един сламеник на мястото, където обикновено сядах. Сложи въглените до себе си и ги духна, за да ги разпали. Канех се да седна, но той ме спря и ми посочи десния край на сламеника. След това сложи един въглен в лулата и ми я подаде. Взех я. Бях изумен от безмълвната твърдост, с която ме управляваше дон Хуан. Не можех и да помисля да кажа нещо. Нямах повече аргументи. Бях убеден, че не ме е страх, а само, че не желая да загубя своята яснота.

— Пуши, пуши — нареди ми той нежно. — Само една лула този път.

Всмуках от лулата и чух прашенето на сместа, обхваната от огъня. Почувствах мигновена обвивка от лед във вътрешността на устата и носа си. Дръпнах отново и обвивката се разшири до гръдния ми кош. Когато дръпнах за последен път, усетих, че цялата вътрешност на тялото ми е обвита от особено усещане за „студена топлота“.

Дон Хуан ми взе лулата и потупа огнището й о китката си, за да изчисти остатъка. След това, както винаги, наплюнчи пръста си и изтри вътрешността на огнището.

Тялото ми беше вдървено, но можех да се движа. Смених позата си, за да седна по-удобно.

— Какво ще стане? — попитах аз.

Беше ми някак трудно да говоря.

Дон Хуан много внимателно сложи лулата си в нейния калъф и я уви в дълго парче плат. После седна изправен, с лице към мене. Почувствах се замаян. Очите ми неволно се затваряха. Дон Хуан буйно ме разтърси и ми заповяда да стоя буден. Каза, че много добре знам, че ако заспя, ще умра. Това ме шокира. Хрумна ми, че може би дон Хуан казва това, просто за да ме държи буден, но от друга страна ми хрумна, че може и да е прав. Отворих очи толкова широко, колкото мога и това накара дон Хуан да се засмее. Каза да почакам малко и да държа очите си отворени през цялото време и че в даден момент ще мога да видя пазителя на другия свят.

Усетих много неприятна горещина по цялото си тяло. Опитвах се да сменям позата си, но повече не можех да се движа. Исках да говоря с дон Хуан. Думите бяха сякаш толкова дълбоко вътре в мен, че не можех да ги извадя. След това се катурнах на лявата си страна и изведнъж вече гледах дон Хуан от пода.

Той се наведе и ми заповяда с шепот да не го гледам, а да се взирам втренчено в една точка на сламеника си, право пред очите ми. Каза, че трябва да гледам с едно око — лявото, и че, рано или късно, ще видя пазителя.

Фиксирах погледа си в точката, която беше посочил, но не виждах нищо. В един момент обаче забелязах едно комарче да лети пред очите ми. То кацна на сламеника. Проследих движенията му. То дойде много близо до мен, толкова близо, че визуалното ми възприятие се замъгли. И след това изведнъж се почувствах така, сякаш съм станал. Беше едно много объркващо усещане, което си заслужаваше известно обмисляне, но нямаше време за това. Имах цялостното усещане, че гледам право напред от обичайното ниво на очите си. Това, което видях, разтърси цялото ми същество до последната клетка. Няма друг начин да опиша емоционалния шок, който преживях. Точно там, наблизо, беше едно гигантско, чудовищно животно. Едно наистина чудовищно нещо! И в най-дивите фантазии на литературата не бях срещал нещо такова. Гледах го в пълна, крайна зашеметеност.

Първото нещо, което наистина забелязах, беше неговият размер. По някаква причина помислих, че трябва да е високо близо сто фута. То изглежда стоеше изправено, макар че не можех да проумея как стои. Следващото, което забелязах, беше, че има криле — две къси, широки криле. В този момент осъзнах, че разглеждам животното така, сякаш е обикновена гледка, т.е. гледам го. Все пак не можех действително да го гледам по начина, по който бях свикнал да гледам. Разбрах, че по-скоро забелязвам отделни неща от него, като че картината става по-ясна с всяка добавена част. Тялото му беше покрито с кичури черна коса. Имаше дълга муцуна и му течаха лиги. Очите му бяха изпъкнали и кръгли като две огромни бели топки.

Тогава то започна да удря с криле. Това не беше пляскащото движение на птичите крила, а вид пърхащ, вибриращ трепет. То набра скорост и започна да кръжи пред мен. Не беше летене, а по-скоро плъзгане с поразителна скорост и подвижност само няколко инча над земята. За миг се оказах погълнат в наблюдение на движението му. Помислих, че движенията му са грозни, но скоростта и лекотата са изключителни.

То се завъртя два пъти пред мен, вибрирайки с криле, а това, което изтичаше от устата му, потече във всички посоки. После то се обърна и се запързаля с невероятна скорост, докато се загуби в далечината. Взрях се втренчено в посоката, в която беше отишло, защото нямаше какво друго да правя. Имах едно свръх особено усещане за неспособност да организирам мислите си разбираемо. Не можех да се поместя. Като че бях залепен за земята.

След това видях нещо като облак в далечината. Миг по-късно гигантският звяр отново кръжеше с пълна скорост пред мен. Крилете му режеха въздуха все по-близо и по-близо до ушите ми, докато ме удариха. Почувствах, че крилете му действително удариха тази част от мен, която беше там. Изкрещях с цялата си мощ посред една от най-мъчителните болки, които някога съм изпитвал.

Следващото, което знам, е, че бях седнал на сламеника си, а дон Хуан разтриваше челото ми. Той разтри ръцете и краката ми с листа, после ме заведе до напоителния канал зад къщата, свали дрехите ми и напълно ме потопи в него. След това още няколко пъти ме потопи и извади.

Докато лежах на плиткото дъно на канала, дон Хуан от време на време повдигаше левия ми крак и леко потупваше ходилото. След малко усетих гъдел. Той забеляза това и каза, че съм добре. Облякох дрехите си и се върнахме у тях. Седнах отново на сламеника си и се опитах да говоря, но усетих, че не бих могъл да се концентрирам върху това, което искам да кажа, макар че мислите ми бяха много ясни. Бях удивен да осъзная каква голяма концентрация е необходима, за да се говори. Забелязах също, че за да кажа нещо, трябва да спра да гледам нещата. Имах впечатлението, че съм завлечен на дълбоко и когато искам да говоря, трябва да изплувам на повърхността като водолаз. Трябваше да се издигам сякаш дърпан от своите думи. Два пъти стигнах дотам, че да прочистя гърлото си по начин, който беше напълно обикновен. Тогава можех да кажа това, което искам, но не го направих. Предпочетох да остана в странното ниво на мълчание, където можех само да гледам. Имах чувството, че започвам да се добирам до това, което дон Хуан наричаше „виждане“ и това ме направи много щастлив.

След това дон Хуан ми даде малко супа и тортили и ми нареди да ям. Можех да ям без никакво затруднение и без да губя това, което смятах за своя „сила за виждане“. Фокусирах поглед върху всичко около мен. Бях убеден, че мога да „видя“ всичко и все пак светът изглеждаше същия, доколкото можех да преценя. Мъчих се да „виждам“, докато стана твърде тъмно. Накрая се изморих, легнах и заспах.

Събудих се, когато дон Хуан ме завиваше с одеало. Имах главоболие и ми беше зле на стомаха. След малко се почувствах по-добре и спах здраво до следващия ден.

На сутринта отново си бях аз. Нетърпеливо попитах дон Хуан:

— Какво стана с мен?

Дон Хуан се засмя сдържано.

— Ти отиде да търсиш пазача и го намери, разбира се — каза той.

— Но какво беше това, дон Хуан?

— Пазителят, пазачът, стражът на другия свят — каза дон Хуан убедително.

Възнамерявах да му разкажа подробностите за зловещия и отвратителен звяр, но той отклони моя опит, като каза, че преживяването ми не било нищо особено и че всеки човек може да направи това.

Казах му, че пазителят е бил такъв шок за мен, че наистина все още не мога да мисля за него.

Дон Хуан се засмя и се пошегува с това, което определяше като моя склонност към преиграване.

— Това нещо, каквото и да беше, ме нарани — казах аз. — Беше така реално, както теб и мен.

— Разбира се, че беше реално. То ти причини болка, така ли?

Все повече се вълнувах, припомняйки си своето преживяване. Дон Хуан ми каза да се успокоя. После ме попита дали наистина съм се страхувал от него. Подчерта думата „наистина“.

— Бях вцепенен от страх — казах аз. — Никога в живота си не съм изпитвал такъв ужасен страх.

— Хайде — каза той, смеейки се. — Не те беше толкова страх.

— Кълна ти се — казах аз с искрена жар, — че ако можех да се движа, щях истерично да побегна.

Той намери твърдението ми много смешно и се заля от смях.

— Какъв беше смисълът да ме караш да видя тази чудовищност, дон Хуан?

Той стана сериозен и ме погледна.

— Това беше пазителят — каза той. — Ако искаш да виждаш, трябва да победиш пазителя.

— Но как мога да го победя, дон Хуан? Той е висок може би сто фута.

Дон Хуан се засмя така силно, че по бузите му се търкулнаха сълзи.

— Защо не ме оставиш да ти кажа какво видях, за да няма никакво неразбиране? — казах аз.

— Ако това те прави щастлив, давай — кажи ми.

Разказах всичко, което можах да си спомня, но това изглежда не промени неговото настроение.

— Това още не е нищо ново — каза той, усмихвайки се.

— Но как очакваш да победя нещо такова? С какво?

Той помълча малко. След това се обърна към мен и каза:

— Ти наистина не се страхуваше. Беше наранен, но не се страхуваше.

Той се облегна на някакви вързопи и сложи ръце зад главата си. Помислих, че е зарязал темата.

— Знаеш ли — каза той изведнъж, гледайки покрива на рамадата, — всеки човек може да види пазителя. И понякога, за някои от нас пазителят е ужасен звяр, висок до небето. Ти си късметлия. За теб той е бил висок само сто фута. И все пак тайната му е толкова проста.

Той спря за момент и затананика мексиканска песен.

— Пазителят на другия свят е комарче — каза той бавно сякаш отмерваше въздействието на думите си.

— Моля?

— Пазителят на другия свят е комарче — повтори той. — Това, което срещна вчера, беше комарче. И малкото комарче ще те държи настрана, докато го победиш.

За момент не исках да повярвам на това, което казва, но припомняйки си последователността на моето видение, трябваше да призная, че в определен момент аз гледах едно комарче, но миг по-късно някакъв мираж го измести и аз гледах звяра.

— Но как може едно комарче да ме нарани, дон Хуан? — попитах аз, истински сащисан.

— Когато те нарани, то не беше комарче — каза той, — беше пазителят на другия свят. Може би някой ден ще имаш куража да го победиш. Не сега обаче. Сега той е стофутов разлигавен звяр. Но няма смисъл да говорим за това. Не е подвиг да стоиш пред него, затова, ако искаш да го опознаеш повече, намери го отново.

Два дни по-късно, на 11 ноември, отново пуших сместа на дон Хуан.

Бях го помолил още веднъж да ми позволи да пуша, за да намеря пазителя. Не го молех под напора на момента, а след дълго обмисляне. Моето любопитство към пазителя беше несравнимо по-голямо от страха ми и от притеснението да не загубя своята яснота.

Процедурата беше същата. Дон Хуан напълни лулата веднъж и когато бях изпушил цялото съдържание, я изчисти и прибра.

Въздействието беше забележимо по-бавно. Когато започнах да се чувствам малко замаян, дон Хуан се приближи до мен и, държейки главата ми с ръце, ми помогна да легна на лявата си страна. Каза ми да опъна крака и да се отпусна, а след това ми помогна да сложа дясната си ръка пред тялото, на нивото на гръдния си кош. Той завъртя китката ми така, че дланта да прилепне до сламеника, за да може да поеме тежестта ми. Не направих нищо, за да му помогна или попреча, защото не знаех какво прави.

Той седна пред мен и ми каза да не се интересувам от нищо. Каза, че пазителят ще дойде и че „седалката ми е на първия ред“, за да го видя. Каза ми още, между другото, че пазителят може да причини огромна болка, но че няма начин това да се предотврати. Каза, че преди два дни ме е накарал да седна, когато преценил, че ми е дошло много. Посочи дясната ми ръка и каза, че нарочно я поставил в тази позиция, за да мога да я използвам като лост, когато пожелая да се изтласквам.

Докато ставаше всичко това, цялото ми тяло се вдърви. Исках да насоча вниманието му към факта, че ще ми бъде невъзможно да се изтласкам, защото съм загубил контрол над мускулите си. Опитах се да произнеса думите, но не можах. Той обаче изглежда ме беше предусетил и ми обясни, че номерът е във волята. Настоя да си припомня момента преди години, когато бях пушил гъбите за първи път. В онзи случай бях паднал на земята и бях отскочил отново на краката си посредством действие, което тогава той нарече моя „воля“. Бях се „помислил изправен“. Каза, че всъщност това е единственият възможен начин да станеш.

Това, което казваше, за мене беше безполезно, защото не си спомнях какво наистина бях направил преди години. Имах непреодолимо чувство за безнадежност и затворих очи.

Дон Хуан ме сграбчи за косата, буйно разтърси главата ми и повелително ми нареди да не затварям очите си. Аз не само ги отворих, но направих нещо, което сметнах за удивително. Аз действително казах:

— Не знам как станах онзи път.

Стреснах се. В ритъма на гласа ми имаше нещо много монотонно, но това определено беше моят глас. Въпреки това искрено вярвах, че не бих могъл да го кажа, защото преди минута бях неспособен да говоря.

Погледнах дон Хуан. Той обърна лицето си настрани и се засмя.

— Аз не казах това — казах аз.

И отново бях стреснат от гласа си. Почувствах се въодушевен. Говоренето при тези условия стана един ободряващ процес. Исках да помоля дон Хуан да обясни моя говор, но открих, че отново не съм способен да произнеса нито дума. Ожесточено се мъчех да изговоря своите мисли, но беше безполезно. Предадох се и в този момент, почти неволно, казах:

— Кой говори, кой говори?

Въпросът накара дон Хуан да се засмее така силно, че в един момент се олюля настрана.

Очевидно беше ми възможно да казвам прости неща, доколкото зная какво искам да кажа.

— Аз ли говоря? Аз ли говоря? — попитах аз. Дон Хуан ми каза, че ако не престана да правя лудории, той ще излезе, ще легне под рамадата и ще ме остави сам с моята шутовщина.

— Не е шутовщина — казах аз.

Бях много сериозен в това. Мислите ми бяха много ясни. Тялото ми обаче беше вдървено. Не го усещах. Не се задушавах, както веднъж в миналото при подобни обстоятелства. Беше ми комфортно, защото не можех да почувствам нищо. Изобщо нямах контрол над волевите си процеси и въпреки това можех да говоря. Хрумна ми мисълта, че щом мога да говоря, навярно бих могъл да стана, както беше казал дон Хуан.

— Горе — казах аз на английски и за част от секундата бях горе. Дон Хуан поклати глава, невярвайки и излезе от къщата.

— Дон Хуан! — извиках аз три пъти. Той се върна.

— Свали ме долу — казах аз.

— Свали се долу — каза той. — Изглежда се справяш много добре.

Казах „долу“ и изведнъж загубих стаята от погледа си. Не можех да видя нищо. След миг стаята и дон Хуан отново се върнаха в зрителното ми поле. Помислих, че сигурно съм легнал с лице към земята и че той ме е сграбчил за косата и е повдигнал главата ми.

— Благодаря ти — казах аз с много бавна монотонност.

— Няма защо — отговори той, пародирайки интонацията на гласа ми и изпадна в нов пристъп на смях.

След това взе някакви листа и започна да разтрива ръцете и краката ми с тях.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Разтривам те — каза той, имитирайки моята болезнена монотонност.

Тялото му се разтърси от смях. Очите му бяха блестящи и приветливи. Хареса ми. Почувствах, че дон Хуан е милостив, честен и забавен. Не можех да се смея с него, но бих искал. Завладя ме друго чувство на въодушевление и се засмях. Звукът беше така ужасен, че за миг дон Хуан се слиса.

— По-добре да те заведа в канала — каза той, — иначе шутовщината ти ще те убие.

Той ме вдигна на крака и ме накара да ходя из стаята. Малко по малко започнах да усещам глезените си, краката и накрая цялото тяло. Ушите ми се пръскаха от едно особено налягане, сякаш усещах крак или ръка, които са „заспали“. Почувствах огромна тежест на тила и на темето.

Дон Хуан ме натика в напоителния канал зад къщата. Потопи ме три пъти, напълно облечен. Студената вода намаляваше постепенно налягането и болката, докато всичко изчезна.

Смених дрехите си в къщата и отново почувствах същото отчуждение, същото желание да стоя мълчаливо. Този път обаче забелязах, че това не беше яснота на ума или сила да се съсредоточа. По-скоро това беше вид меланхолия и физическо изтощение. Накрая заспах.

12 ноември 1968

Тази сутрин с дон Хуан ходихме до близките хълмове да събираме растения. Вървяхме около шест мили по изключително тежък терен. Много се изморих. Предложих да седнем и да си починем. Той подхвана разговор, като най-напред каза, че е доволен от моя прогрес.

— Сега знам, че аз бях този, който говори — казах аз, — но тогава бих могъл да се закълна, че е някой друг.

— Ти беше, разбира се — каза той.

— Как стана така, че не можах да позная себе си?

— Това е, което прави малкият дим. Човек може да говори и да не го забелязва. Или може да измине хиляди мили и пак да не го забележи. Така човек минава и през нещата. Малкият дим премества тялото и човек е свободен като вятъра. Повече от вятъра — вятърът може да бъде спрян от скала или стена, или от планина. Малкият дим прави човека свободен като въздуха. Може би дори по-свободен — въздухът може да бъде затворен в гроб и да стане застоял, но с помощта на малкия дим човек не може да бъде спрян или затворен.

Думите на дон Хуан разпалиха една смесица от еуфория и съмнение. Чувствах непреодолимо смущение, усещане за непреодолима вина.

— Тогава човек наистина може да прави всички тези неща, дон Хуан?

— Ти как мислиш? Ти по-скоро би помислил, че си луд, нали? — каза той рязко.

— Е, на тебе ти е лесно да приемеш всички тези неща. За мен е невъзможно.

— Не ми е лесно. Нямам никакви допълнителни предимства пред теб. Тези неща са еднакво трудни за възприемане за теб или за мен, или за всеки друг.

— С всичко това ти се чувстваш като у дома си, дон Хуан.

— Да, но това ми струва много. Трябваше да се боря може би повече, отколкото ти изобщо ще се бориш. Ти имаш един смайващ начин да накараш всичко да работи за теб. Нямаш представа колко много трябваше да се трепя, за да направя това, което ти направи вчера. Ти имаш нещо, което ти помага на всеки инч по пътя. Няма друго възможно обяснение за начина, по който научаваш за силите. Преди го направи с Мескалито, сега го направи с малкия дим. Трябва да се съсредоточиш върху факта, че имаш голяма дарба, и да оставиш другите съображения настрана.

— В твоите уста звучи така лесно, но не е. Вътрешно аз съм разкъсан.

— Съвсем скоро ще бъдеш отново едно цяло. Преди всичко ти не си се грижил за тялото си. Твърде дебел си. Преди не исках да ти кажа нищо. Човек трябва да остави другите да правят това, което трябва. Ти беше далеч с години. Аз обаче ти казах, че ще се върнеш и ти го направи. Същото стана и с мен. Зарязах всичко за пет години и половина.

— Защо се оттегли, дон Хуан?

— По същата причина, както тебе. Не ми хареса.

— Защо се върна?

— По същата причина, поради която ти самият се върна — защото няма друг начин да се живее.

Това твърдение има огромно въздействие върху мен, тъй като се бях улавял да мисля, че навярно няма друг начин да се живее. Никога не бях изразявал тази мисъл пред никого, а дон Хуан я беше изказал точно.

След много дълго мълчание го попитах:

— Какво направих аз вчера, дон Хуан?

— Стана, когато пожела.

— Но аз не знам как го направих.

— Тази техника се усъвършенства дълго. Важното обаче е, че ти знаеш как да го правиш.

— Но аз не знам. Там е работата, аз наистина не знам.

— Разбира се, че знаеш.

— Дон Хуан, уверявам те, кълна ти се…

Той не ме остави да довърша. Стана и се отдалечи.

По-късно ние отново говорихме за пазителя на другия свят.

— Ако повярвам, че каквото изпитах, то наистина е реално — казах аз, — тогава пазителят е гигантско създание, което може да причинява невероятна физическа болка. И ако повярвам, че човек наистина може да пропътува огромни разстояния чрез волеви акт, тогава логично е да заключим, че аз бих могъл да накарам чрез волята си чудовището да изчезне. Така ли е?

— Не точно — каза той. — Ти не можеш чрез волята си да накараш пазителя да изчезне. Твоята воля обаче може да го възпре, за да не ти навреди. Разбира се, ако някога постигнеш това, пътят е открит за теб. Ти наистина можеш да минеш край пазителя и той не може да направи нищо, дори да се върти лудо около теб.

— Как мога да постигна това?

— Вече знаеш как. Сега се нуждаеш само от практика.

Казах му, че не се разбираме, което произлиза от нашите различия във възприемането на света. Казах, че за мен да знам нещо, означава напълно да осъзнавам какво правя и да мога да го повторя, когато искам. Докато в този случай нито съзнавам какво съм направил под въздействието на дима, нито мога да го повторя, дори ако животът ми зависи от това.

Дон Хуан ме погледна въпросително. Изглеждаше развеселен от това, което казвах. Той си свали шапката, почеса слепоочията си, както прави винаги, когато иска да изиграе смайване.

— Ти наистина знаеш как да говориш и да не казваш нищо, така ли е? — каза той, смеейки се. — Казвал съм ти — трябва да имаш непреклонно намерение, стремеж да станеш човек на знанието. Но ти изглежда имаш непреклонно намерение да се оплиташ в гатанки. Настояваш да обясняваш всичко, като че ли целият свят е съставен от неща, които могат да бъдат обяснени. Сега си изправен пред пазителя и пред задачата да се движиш, използвайки своята воля. Хрумвало ли ти е някога, че съвсем малко неща в този свят могат да бъдат обяснени по твоя начин? Когато казвам, че пазителят наистина прегражда твоя път и наистина може да ти избие дяволите от главата, знам какво искам да кажа. Когато казвам, че човек може да се движи чрез своята воля, пак знам какво искам да кажа. Исках, малко по малко, да те науча как да се движиш, но тогава разбрах, че ти знаеш как да го правиш, макар да казваш, че не знаеш.

— Но аз наистина не знам как — възразих аз.

— Знаеш, глупако — каза той строго, а след това се усмихна. — Това ми напомня оня случай, когато някой сложи хлапето Хулио в един комбайн. Той знаел как да го кара, макар че никога преди не го е правил.

— Знам какво искаш да кажеш, дон Хуан. Аз обаче все още чувствам, че не мога да го направя отново, защото не съм сигурен какво направих?

— Магьосникът-измамник се опитва да представя всичко в света с обяснения, за които не е сигурен — каза той — и така всичко е магия. Но тогава ти не си по-добър. Ти също искаш да обясниш всичко по свой начин, но и ти не си сигурен в своите обяснения.