Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (4)

(Следващи разговори с дон Хуан)

Серия
Учението на дон Хуан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Separate Reality: Further Conversations with Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

3

На 10 юни 1968 година с дон Хуан потеглихме на дълго пътешествие, за да участваме в митоте. Бях чакал тази възможност месеци, макар да не бях съвсем сигурен, че искам да отида. Мислех, че колебанието ми се дължи на моя страх, че на едно събиране с пейот ще трябва да погълна пейот, а аз нямах никакво намерение да го правя. Неколкократно изразих тези чувства пред дон Хуан. Отначало той търпеливо се смя, но накрая решително заяви, че вече не иска и да чуе за моя страх.

За мен едно митоте беше идеалната почва за проверка на схемичката, която бях построил. Преди всичко аз не бях се отказал напълно от идеята, че е необходим прикрит водач на тези събирания, за да осигури съгласие между участниците. Имах чувството, че дон Хуан беше отхвърлил идеята ми по свои причини, тъй като смяташе, че е по-ефикасно всичко, което става на митоте, да се обяснява с езика на „виждането“. Мислех, че интересът ми в намирането на подходящо обяснение с мой език не беше в съгласие с това, което той самият искаше да правя. Следователно той трябваше да отхвърли моето обяснение, както обикновено правеше с всичко, което не съответства на неговата система.

Точно преди да потеглим на пътешествието, дон Хуан облекчи страха ми, че ще трябва да поглъщам пейот, като ми каза, че ще присъствам на събирането, само за да гледам. Почувствах се обнадежден. В този момент бях почти сигурен, че ще разкрия скритата процедура, чрез която участниците стигат до съгласие.

Когато тръгнахме, беше късен следобед. Слънцето беше почти на хоризонта. Усещах го на тила си и ми се прииска да имам жалузи на задното стъкло на колата си. От върха на хълма можех да видя огромната долина. Пътят беше като черна лента, положена на земята, нагоре и надолу по безбройните хълмове. За момент я проследих с очи, а след това започнахме да се спускаме. Тя се простираше право на юг, докато изчезна отвъд верига ниски планини в далечината.

Дон Хуан седеше спокойно, гледайки право напред. Дълго време не бяхме си казали нито дума. В колата беше неприятно топло. Бях отворил прозорците, но това не помагаше много, защото денят беше извънредно горещ. Чувствах се много раздразнен и неспокоен. Започнах да се оплаквам от жегата.

Дон Хуан се намръщи и ме погледна присмехулно.

— По това време на годината е горещо в цяло Мексико — каза той. — Човек нищо не може да направи.

Не го погледнах, но знаех, че той ме гледа. Колата набра скорост надолу по склона. Неясно видях пътен знак Vado — хлътване. Когато действително видях хлътването, карах твърде бързо и макар че намалих, все пак усетихме удара и подскочихме от седалките. Доста намалих скоростта. Минавахме през район, където добитък свободно пасеше край пътя, район, където беше обичайна гледка трупът на кон или крава, прегазени от кола. В един момент трябваше съвсем да спра и да пусна няколко коня да пресекат шосето. Ставах все по-неспокоен и раздразнен. Казах на дон Хуан, че е от горещината. Заявих, че винаги съм мразил горещината, още от детството си, защото всяко лято се задушавах и едва дишах.

— Сега не си дете — каза той.

— Горещината все още ме задушава.

— Е, гладът ме задушаваше, когато бях дете — каза той меко. — Единственото, което знаех като дете, беше, че съм много гладен и се подувах, докато и на мен ми ставаше невъзможно да дишам. Но това беше, когато бях дете. Сега не мога да се задушавам, нито пък да се подувам като жаба, когато съм гладен.

Не знаех какво да кажа. Усетих, че се вкарвам в незащитима позиция и скоро ще трябва да защитавам гледна точка, чиято защита всъщност не ме интересува. Горещината не беше толкова лоша. Това, което ме смущаваше, беше перспективата да шофирам над хиляда мили до нашето местоназначение. Дразнех се при мисълта, че трябва да се напрягам.

— Нека спрем и вземем нещо за ядене — казах аз. — Може би няма да бъде толкова горещо, когато слънцето залезе.

Дон Хуан ме погледна с усмивка и каза, че на голямо разстояние няма никакви чисти градове, а е разбрал моето правило — да не ям от сергиите край пътя.

— Вече не се ли страхуваш от диария? — попита той.

Знаех, че е саркастичен, макар че в същото време продължаваше да гледа нахално и същевременно сериозно.

— От начина, по който се държиш — каза той, — човек би помислил, че диарията се спотайва навън, чакайки те само да излезеш от колата, за да те връхлети. Ти си в ужасно трудно положение — ако избягаш от горещината, ще вземе пък да те хване диария.

Тонът на дон Хуан беше толкова сериозен, че започнах да се смея. След това дълго пътувахме в мълчание. Когато стигнахме до една спирка за камиони, наречена Лос Видриос — Стъклата, вече беше доста тъмно.

Дон Хуан извика от колата:

— Какво имате за ядене днес?

— Свинско месо — отговори високо една жена отвътре.

— Надявам се, за твое добро, че прасето е било прегазено на пътя днес — каза ми дон Хуан, смеейки се.

Излязохме от колата. Пътят беше заграден и от двете страни с вериги ниски планини, които изглеждаха като втвърдената лава на някакво гигантско вулканично изригване. В тъмното черните нащърбени върхове издигаха силуети на фона на небето като огромни застрашителни стени от стъклени отломъци.

Докато се хранехме, казах на дон Хуан, че мога да си обясня защо мястото е наречено Стъклата. Казах, че името очевидно се дължи на формата на стъклен отломък на планините.

Дон Хуан каза с убедителен тон, че мястото било наречено Лос Видриос, защото тук се преобърнал камион, натоварен със стъкло и парченцата останали да лежат наоколо с години.

Усетих, че се шегува, и го помолих да ми каже дали това е истинската причина.

— Защо не попиташ някого тук? — каза той.

Попитах един мъж, седнал на масата до нашата. Той каза извинително, че не знае. Отидох в кухнята и попитах жените дали знаят, но те всички казаха, че не знаят и че мястото просто било наречено Стъклата.

— Вярвам, че съм прав — каза дон Хуан с тих глас. — Мексиканците не са склонни да виждат нещата около тях. Сигурен съм, че не могат да видят стъклените планини, но със сигурност могат да оставят планина от стъклени парченца да лежи наоколо с години.

И двамата намерихме образа забавен и се засмяхме. Когато приключихме с яденето, дон Хуан ме попита как се чувствам. Казах му „Чудесно“, но се чувствах някак неразположен. Дон Хуан ме погледна втренчено и изглежда долови моя дискомфорт.

— След като веднъж си решил да дойдеш в Мексико, ти трябваше да очистиш всичките си дребни страхове — каза той строго. — Твоето решение да дойдеш, трябваше да ги победи. Ти дойде, защото искаше да дойдеш. Това е пътят на воина. Казвал съм ти толкова пъти, че най-ефективният начин да се живее, е като воин. Безпокой се и мисли преди да вземеш всяко решение, но след като веднъж си го взел, върви по пътя си свободен от безпокойства и мисли. Има милион други решения, които тепърва те очакват. Това е пътят на воина.

— Вярвам, че правя това, дон Хуан, понякога поне. Много ми е трудно обаче да продължавам да си го напомням.

— Един воин мисли за смъртта, когато нещата станат неясни.

— Това е дори по-трудно, дон Хуан. За повечето хора смъртта е неясна и далечна. Ние никога не мислим за нея.

— Защо не мислите?

— А защо да мислим?

— Много просто — каза той. — Защото идеята за смъртта е единственото нещо, което калява нашия дух.

Когато си тръгвахме от Лос Видриос, беше толкова тъмно, че нащърбените силуети на планините бяха потънали в тъмнината на небето. Повече от час пътувахме в мълчание. Чувствах се изморен. Не исках да говоря, защото нямаше за какво. Имаше малко движение. Няколко коли минаха в обратната посока. Като че ли бяхме единствените, отиващи на юг по шосето. Помислих си, че това е странно, и продължих да гледам в огледалото за обратно виждане дали зад нас идват други коли, но такива нямаше.

След малко престанах да гледам за коли и отново се заех с перспективата на нашето пътуване. Тогава забелязах, че фаровете ми изглеждат извънредно ярки, в контраст с тъмнината наоколо, и пак погледнах в огледалото. Първо видях ярък блясък, а след това две точки светлина сякаш изплуваха от земята. Бяха фаровете на кола на хребета зад нас. Те останаха видими за малко, след това изчезнаха в тъмнината, като че бяха затрупани. След миг се появиха на друг хребет, после пак изчезнаха. Дълго следих техните появявания и изчезвания в огледалото. В един момент ми се стори, че колата ни догонва. Тя определено ни настигаше. Светлините бяха по-големи и по-ярки. Нарочно натиснах газта. Имах тревожно усещане. Дон Хуан като че ли забеляза моето безпокойство или може би само забелязваше, че увеличавам скоростта. Той първо ме погледна, а след това се обърна и погледна далечните фарове.

Попита ме дали нещо не е наред с мене. Казах му, че не бях видял никакви коли зад нас с часове и че изведнъж забелязах светлините на кола, която сякаш ни е догонвала през цялото време.

Той се подсмихна и ме попита дали наистина мисля, че това е кола. Казах му, че трябва да е кола, а той каза, че моето безпокойство му разкривало, че някак трябва да съм усетил, че това, което е зад нас, е нещо повече от обикновена кола. Продължавах да настоявам, че това е просто една кола на шосето, или може би камион.

— Какво друго може да бъде? — казах високо. Сондажът на дон Хуан ме беше накарал да настръхна. Той се обърна и погледна право в мене, след това кимна бавно, сякаш отмерваше това, което щеше да каже.

— Това са светлините на главата на смъртта — каза той тихо. — Смъртта ги слага като шапка и след това стреля в галоп. Това са светлините на смъртта, догонваща ни в галоп, приближаваща все повече и повече.

Студена тръпка мина по гърба ми. След малко отново погледнах в огледалото, но светлините вече не бяха там.

Казах на дон Хуан, че колата трябва да е спряла или да е отбила от пътя. Той не погледна назад. Само протегна ръце и се прозина.

— Не — каза той. — Смъртта никога не спира. Понякога изключва светлините си, това е всичко.

На 13 юни пристигнахме в североизточно Мексико. Пред вратата на малка кирпичена къща се бяха събрали две стари индианки, които си приличаха, като че ли бяха сестри, и четири момичета. Зад къщата имаше колиба и един срутен плевник, от който беше останала само част от покрива и една стена. Жените явно ни очакваха. Трябва да бяха съзрели колата ми по прахоляка, който беше вдигнала по черния път, след като бях напуснал павираното шосе на две мили оттук. Къщата беше в ниска долина и от вратата й шосето изглеждаше като дълга бразда, високо по склоновете на зелените хълмове.

Дон Хуан слезе от колата и поговори малко със старите жени. Те посочиха някакви дървени столчета пред вратата. Дон Хуан ми направи знак да се приближа и да седна. Една от стариците седна с нас. Останалите влязоха в къщата. Две от момичетата се задържаха до вратата, изучавайки ме с любопитство. Махнах им. Те се изкискаха и се втурнаха вътре. След малко дойдоха двама млади мъже и поздравиха дон Хуан. Те не говориха с мене, дори не ме погледнаха. С дон Хуан говориха кратко. След това той стана и всички, включително жените, отидохме в една друга къща, отдалечена на може би половин миля.

Там се срещнахме с друга група хора. Дон Хуан влезе вътре, като преди това ми каза да остана до вратата. Погледнах вътре и видях стар индианец, около възрастта на дон Хуан, седнал на дървено столче.

Не беше много тъмно. Група млади индианци и индианки стояха безмълвно край един стар камион, паркиран пред къщата. Заговорих ги на испански, но те нарочно отбягваха да ми отговарят. Жените се кискаха всеки път, когато кажех нещо, а мъжете любезно се усмихваха и отместваха поглед. Като че ли не ме разбираха, макар да бях сигурен, че всичките говорят испански, защото ги бях чувал да разговарят помежду си.

След това дон Хуан и другият старец излязоха, качиха се в камиона и седнаха до шофьора. Това беше един вид сигнал за всички да се покатерят в каросерията му. Тя нямаше перила и когато камионът тръгна, ние всички се хванахме за едно дълго въже, завързано за няколко куки на пода.

Камионът се движеше бавно по черния път. В един момент на един много стръмен склон той спря и всички скочиха долу. После тръгнаха след него. Двама млади мъже подскочиха в каросерията и седнаха на края й, без да използват въжето. Жените се смееха и ги насърчаваха да удържат рискованата си поза. Дон Хуан и старецът, към когото се обръщаха с дон Силвио, вървяха заедно и явно не все интересуваха от позирането на младите. Когато пътят се изравни, всички отново се качиха в камиона.

Пътувахме около час. Подът беше извънредно твърд и неудобен, затова станах, хванах се за покрива на кабината и така пътувах, докато спряхме пред няколко колиби. Там имаше още хора. До тогава съвсем се беше стъмнило и аз можех да видя само няколко от тях в мъжделивата светлина на газения фенер, който висеше на една отворена врата.

Всички слязоха от камиона и се смесиха с хората в къщите. Дон Хуан пак ми каза да остана навън. Облегнах се на предната броня на камиона и след минута-две при мен дойдоха трима млади мъже. Бях се запознал с единия от тях преди четири години на едно предишно митоте. Той ме прегърна, хващайки ръцете ми.

— Ти си добре, нали? — прошепна ми той на испански.

Стояхме съвсем смълчани до камиона. Беше топла, ветровита нощ. Можех да чуя тихото ромолене на близкия поток. Моят приятел ме попита шепнешком дали имам някакви цигари. Пуснах един пакет да обикаля. На пламъчето на цигарата погледнах часовника си. Беше девет часа.

Скоро след това една група се появи от къщата и тримата млади мъже се отдалечиха. Дон Хуан дойде до мене и ми каза, че е обяснил моето присъствие, тъй че да задоволи всички, и че съм добре дошъл да отида и да сервирам вода на това митоте. Каза, че ще започне веднага.

Група от десет жени и единайсет мъже напусна къщата. Мъжът, водещ групата, беше доста як. Беше може би около петдесет и пет годишен. Викаха му „Мочо“ — прякор, който означава „отрязан“. Движеше се с чевръсти, твърди стъпки. Носеше газен фенер и като вървеше го размахваше насам-натам. Отначало помислих, че го движи случайно, но след това открих, че размахва фенера, за да отбелязва препятствия или трудни участъци на пътя. Вървяхме повече от час. Жените бъбреха и от време на време тихо се смееха. Дон Хуан и другият старец бяха начело на колоната. Аз бях в самата й опашка. Гледах в краката си, опитвайки се да виждам къде стъпвам.

Бяха изминали четири години, откакто с дон Хуан бяхме на хълмовете през нощта, и аз бях загубил доста от физическата си сила. Препъвах се и неволно ритах малки камъчета. Коленете ми нямаха никаква гъвкавост. Пътят сякаш израстваше пред мен, когато срещах висок участък, или поддаваше под мен, когато се натъквах на нисък. Бях най-шумният пешеходец и това ме превърна в неволен клоун. Някой в групата казваше „Ууу“ всеки път, когато се спъвах, и всички се смееха. В един момент, един от камъните, които ритнах, удари петата на една жена и тя извика, за радост на всички:

— Дайте свещ на това бедно момче!

Но окончателното унижение дойде, когато се спънах и трябваше да се хвана за човека, вървящ пред мене. Той почти загуби равновесие от тежестта ми и нададе нарочно писък, който минаваше всякакви граници. Всички се засмяха така силно, че цялата група трябваше да спре за малко.

В един определен момент мъжът, който водеше, рязко вдигна и смъкна фенера си. Изглежда, това беше знак, че сме пристигнали. Отдясно на мен, недалеч се виждаше силуетът на ниска къща. Всички от групата се втурнаха в различни посоки. Потърсих дон Хуан. Беше трудно да го намеря в тъмнината. Известно време шумно се препъвах, преди да забележа, че е седнал на един камък.

Той отново ми каза, че мое задължение е да нося вода на мъжете, които ще участват. Беше ме научил на процедурата преди години. Спомнях си всяка подробност от нея, но той настоя да освежи паметта ми и отново ми показа как да го правя.

След това отидохме зад къщата, където се бяха събрали всички мъже. Бяха наклали огън. На около петнайсет фута от огъня имаше празно място, покрито със сламеници. Мочо, мъжът, който ни водеше, пръв седна на един сламеник. Забелязах, че горната част на лявото му ухо липсва, което отговаряше на прякора му. От дясната му страна седна дон Силвио, а от лявата — дон Хуан. Мочо седеше с лице към огъня. Един млад мъж пристъпи и постави плоска кошница с пейотени пъпки пред него. След това младият мъж седна между него и дон Силвио. Друг млад мъж донесе две малки кошници, постави ги до пейотените пъпки и седна между Мочо и дон Хуан. Други двама млади мъже оградиха дон Силвио и дон Хуан, затваряйки кръг от седем души. Жените останаха в къщата. Двама млади мъже отговаряха за поддържането на огъня през цялата нощ, а един тийнейджър и аз пазехме водата, която щеше да бъде дадена на седмината участници след целонощния им ритуал. Момчето и аз седнахме до един камък. Огънят и съдът с водата бяха един срещу друг и на равно разстояние от кръга на участниците.

Мочо, главатарят, изпя своята пейотена песен. Очите му бяха затворени, тялото му подскачаше нагоре-надолу. Беше много дълга песен. Не разбирах езика. След това всички един след друг изпяха своите пейотени песни. Явно не следваха никакъв предварително установен ред. Очевидно пееха, когато им се прииска. След това Мочо хвана кошницата с пейотените пъпки, взе две от тях и отново я постави в центъра на кръга. Следващият беше дон Силвио, а след това — дон Хуан. Четиримата млади мъже, които като че ли бяха отделна единица, взеха по две пейотени пъпки всеки, следвайки посока, обратна на часовниковата стрелка.

Всеки от седемте участници пя и изяде по две пейотени пъпки четири пъти последователно, след това пуснаха другите две кошници, които съдържаха сушени плодове и месо.

Те повториха този цикъл много пъти през нощта, но аз не можах да доловя никаква подмолна заповед за техните движения. Те не си говореха. Изглеждаха сами със себе си и в себе си. Нито веднъж не видях някой от тях да обърне внимание на това, което правят другите.

Преди зазоряване те станаха и младият човек и аз им дадохме вода. След това се разходих наоколо, за да се ориентирам. Къщата всъщност беше барака от една стая, ниска кирпичена постройка със сламен покрив. Пейзажът, който я заобикаляше, беше твърде потискащ. Бараката беше разположена в сурова равнина със смесена растителност. Шубраци и кактуси растяха заедно и изобщо нямаше дървета. Не се реших да отида отвъд къщата.

Жените си тръгнаха на сутринта. Мъжете мълчаливо се движеха из района, непосредствено около къщата. Към пладне всички отново седнахме в същия ред, в който бяхме предишната нощ. Кошница с парченца сушено месо, с големината на пейотени пъпки, беше пусната да обикаля. Някои от мъжете изпяха своите пейотени песни. След около час те всички станаха и поеха в различни посоки.

Жените бяха оставили тенджера с овесена каша за обслужващите огъня и водата. Хапнах малко от нея, а след това спах през по-голямата част от следобеда. Като се мръкна, младите мъже, отговарящи за огъня, накладоха друг и цикълът с приемане на пейотени пъпки започна отново. Той следваше приблизително същия ред, както предишната нощ, и завърши на зазоряване.

През цялата нощ аз се мъчех да наблюдавам и да записвам всяко едно движение, извършвано от всеки от седемте участници, в надеждата си да разкрия поне мъничка форма на доловима система на вербална или невербална комуникация между тях. В действията им обаче нямаше нищо, което да подсказва за някаква прикрита система.

Цикълът на приемане на пейот беше подновен рано вечерта. До сутринта разбрах пълния си неуспех в откриването на намеци, които биха посочили скрития водач, или в разкриването на каквато и да било форма на скрита комуникация между тях, или на някакви следи от тяхната система на съгласие. През останалата част от деня седях сам и се опитвах да подреждам бележките си.

Когато мъжете отново се събраха за четвъртата нощ, някак знаех, че това ще бъде последното събиране. Никой нищо не ми беше споменавал за това, но разбрах, че на другия ден те ще се разпръснат. Отново седнах до водата, а всички останали заеха позиция във вече установения ред.

Поведението на седмината мъже в кръга беше точно копие на онова, което бях наблюдавал в трите предишни нощи. Бях погълнат от движенията им, както и преди. Исках да регистрирам всичко, което правят — всяко движение, всичко промълвено, всеки жест.

По едно време чух някакъв сигнал в ухото си. Беше познат вид бръмчене в ухото и аз не му обърнах внимание. Сигналът стана по-силен, макар и все още в обхвата на обичайните ми телесни усещания. Спомням си, че раздвоих своето внимание между наблюдаването на мъжете и слушането на бръмченето. След това, в един момент, лицата на мъжете като че ли станаха по-ярки. Като че ли беше запалена лампа. Но не беше като електрическа светлина или фенер, или отражение на огъня върху лицата им. Беше по-скоро една иридесценция, едно розово сияние, много слабо, но доловимо от моето място. Бръмченето сякаш се засилваше. Погледнах тийнейджърчето, което беше с мен, но то беше заспало.

Тогава розовото сияние стана по-забележимо. Погледнах дон Хуан. Очите му бяха затворени, както и тези на дон Силвио и на Мочо. Не можех да видя очите на четиримата по-млади мъже, защото двама от тях бяха наведени напред, а другите двама бяха с гръб към мене.

Потънах още повече в наблюдението. Но още не осъзнавах напълно, че наистина чувам бръмчене и че наистина виждам възрозов блясък, реещ се над мъжете. След миг разбрах, че слабата розова светлина и бръмченето са много устойчиви. На момента изпитвах силно смущение, а след това една мисъл пробяга през съзнанието ми — мисъл, която нямаше нищо общо със сцената, на която бях свидетел, нито с целта, която имах, за да бъда тук. Спомних си нещо, което ми беше казала майка ми веднъж, когато бях дете. Мисълта беше объркваща и много неподходяща. Опитах се да я изчистя и отново да потъна в моето прилежно наблюдение, но не можах. Тя отново се появи. Беше по-силна, по-настоятелна, а след това ясно чух гласа на майка ми да ме вика. Чух тътренето на чехлите й, а след това нейния смях. Обърнах се да я потърся. Представях си, че ще бъда преместен във времето от някаква халюцинация или мираж и че ще я видя, но видях само момчето, което спеше край мен. Това ме разтърси и аз за кратко изпитах покой, трезвост.

Отново погледнах групата мъже. Те изобщо не бяха променили позите си. Сиянието обаче си беше отишло, както и бръмченето в ушите ми. Почувствах се облекчен. Помислих, че халюцинацията с чуването на гласа на майка ми беше приключила. Гласът й беше така ясен и жив. Повтарях си отново и отново, че за миг гласът едва не ме впримчи. Смътно забелязах, че дон Хуан ме гледа, но това нямаше значение. Това, което ме хипнотизираше, беше споменът за гласа на майка ми, който ме викаше. Отчаяно се мъчех да мисля за нещо друго. И тогава отново чух гласа й, така ясен, сякаш беше зад мене. Извика името ми. Бързо се обърнах, но всичко, което видях, беше тъмният силует на колибата и шубраците зад нея.

Това, че чух името си, ми причини най-дълбоко терзание. Неволно простенах. Усетих студ и огромна самота. Заплаках. В този момент имах усещането, че се нуждая от някой, който да се грижи за мен. Обърнах глава да погледна дон Хуан. Той се взираше в мен. Не исках да го виждам и затворих очи. И тогава видях майка си. Това не беше мисълта за майка ми, както обикновено мисля за нея. Беше ясно видение — тя, застанала до мен. Почувствах се отчаян. Треперех и исках да избягам. Видението с майка ми беше така разстройващо, така чуждо на това, което преследвах на това пейотено събиране. Очевидно нямаше съзнателен начин да го избегна. Ако наистина исках видението да изчезне, може би трябваше да отворя очи, но вместо това аз го разгледах в подробности. Прегледът ми беше повече от едно просто гледане, той беше натрапчиво изследване и преценка. Едно много особено чувство ме обгърна, сякаш беше някаква външна сила и изведнъж усетих пораждащия тръпки товар на любовта на майка ми. Когато чух името си, бях като разкъсан. Споменът за моята майка ме изпълни с терзание и меланхолия, но когато я разгледах, разбрах, че никога не съм я харесвал. Това беше шокиращо осъзнаване. Мисли и образи ме връхлетяха като лавина. Междувременно видението на майка ми трябва да беше изчезнало. То вече не беше важно. Вече не ме интересуваше и това, което правеха индианците. Всъщност бях забравил митотето. Бях погълнат от поредица необикновени мисли — необикновени, защото бяха повече от мисли. Бяха цялостни групи от усещания, бяха емоционални убеждения — неоспорими доказателства за природата на връзката ми с моята майка.

В един определен момент тези необикновени мисли престанаха да идват. Забелязах, че бяха загубили плавността си и качеството си на цялостни групи от усещания. Бях започнал да мисля за други неща. Умът ми блуждаеше. Мислех за други близки членове на семейството си, но мислите ми не бяха съпроводени от образи. Тогава погледнах дон Хуан. Той стоеше. Останалите мъже също стояха, а после всички тръгнаха към водата. Дръпнах се настрани и събудих момчето, което още спеше.

Разказах на дон Хуан последователността на поразителното ми видение, веднага щом влязохме в колата. Той се засмя с голямо удоволствие и каза, че видението ми е било знак, поличба, така важна, както първото ми преживяване с Мескалито. Спомних си, че дон Хуан беше изтълкувал реакциите ми, когато за първи път погълнах пейот, като изключително важна поличба. Всъщност заради нея той реши да ме учи на своето знание.

Дон Хуан каза, че в последната нощ от митотето Мескалито така явно се е въртял над мен, че всички били принудени да се обърнат към мен, затова и той ме бил зяпал, когато го погледнах.

Исках да чуя неговото тълкувание на моето видение, но той не пожела да говори за него. Каза, че това, което бях преживял, било безсмислица, в сравнение с поличбата.

Дон Хуан продължи да говори за светлината на Мескалито, въртяща се над мен, и как всички я видели.

— Това наистина беше нещо — каза той. — Не бих могъл и да помоля за по-добра поличба.

Дон Хуан и аз очевидно бяхме в два различни потока на мислене. Той се занимаваше с важността на събитията, които беше изтълкувал като поличба, а аз бях завладян от подробностите на видението, което бях имал.

— Не ме интересуват поличбите — казах аз. — Искам да знам какво се случи с мен.

Той се намръщи, сякаш е сърдит, и за момент остана скован и мълчалив. След това ме погледна. Тонът му беше много убедителен. Каза, че единственото важно следствие е, че Мескалито е бил много нежен с мен, че ме е обгърнал със светлината си и ми е дал урок, без аз да направя каквото и да било усилие, освен да присъствам.