Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (16) (Следващи разговори с дон Хуан)

15

Започнах да се упражнявам в слушането на „звуците на света“ и продължих тези си занимания два месеца, както беше определил дон Хуан. В началото ми беше мъчително да слушам, без да гледам, но още по-мъчително беше да не разговарям със себе си. Към края на двата месеца вече можех за кратко да спирам своя вътрешен диалог, както и да насочвам вниманието си към звуците.

Пристигнах в дома на дон Хуан на 10 ноември 1969 година в 9 часа сутринта.

— Ще тръгнем на това пътешествие веднага — каза той, щом ме видя.

Отдъхнах един час, а след това отидохме с колата до ниските склонове на планините на изток. Оставихме колата у един негов приятел, който живееше в този район, да я пази, докато бродим из планините. Дон Хуан беше сложил в една раница малко бисквити и сладки кифли за мен. Провизиите щяха да стигнат за един-два дни. Бях попитал дон Хуан дали ще се нуждаем от още, но той беше поклатил отрицателно глава.

Вървяхме целия предиобед. Денят беше доста горещ. Носех една манерка с вода, повечето от която изпих сам. Дон Хуан пи само два пъти. Когато водата свърши, той ме увери, че мога да пия от потоците, които срещахме по пътя. Засмя се на моята неохота. Не след дълго жаждата ме накара да преодолея страховете си.

Късно следобеда спряхме в една малка долина в подножието на някакви тучни зелени хълмове. Зад тях на изток, върху облачното небе, се открояваха планините.

— Можеш да мислиш и да пишеш за това, което говорим и виждаме, но нищо за мястото, на което сме — каза той.

Отпочинахме малко, а после той извади един вързоп изпод ризата си. Развърза го и ми показа своята лула. Напълни я със сместа за пушене, драсна клечка кибрит и запали едно малко сухо парченце от клон, постави го в лулата и ми каза да пуша. Беше трудно лулата да се разгори без въглен. Трябваше да палим още клончета, докато огънят обхване сместа.

Когато приключих с пушенето, той каза, че сме тук, за да разбера какъв дивеч трябва да ловя. Най-старателно ми повтори три или четири пъти, че най-важният аспект от моето усилие трябва да бъде откриването на някакви дупки. Подчерта думата „дупки“ и каза, че в тях магьосникът може да намира всякакви послания и указания.

Исках да го попитам какви са тези дупки, но дон Хуан сякаш беше отгатнал моя въпрос и каза, че е невъзможно те да бъдат описани и че са в сферата на „виждането“. Неколкократно повтори, че трябва да фокусирам цялото си внимание върху слушането на звуците и да направя всичко възможно между тях да намеря дупките. Каза, че ще свири на капана за духове четири пъти. Аз трябваше да използвам тези зловещи призиви като пътеводител към съюзника, който ме беше приветствал. Тогава този съюзник щял да ми даде посланието, което търся. Дон Хуан ми каза, че трябва да бъда в пълна готовност и нащрек, тъй като той нямал представа как ще ми се яви съюзникът.

Слушах внимателно. Бях седнал с гръб към каменния склон на хълма. Усетих леко схващане. Дон Хуан ме предупреди да не затварям очи. Започнах да се вслушвам и можах да различа подсвиркването на птиците, шумоленето на вятъра в листата, бръмченето на насекомите. Когато насочих вниманието си към всеки от тези звуци поотделно, действително можах да открия четири различни вида птиче подсвиркване. Можех да разграничавам скоростта на вятъра, в смисъл бавна или бърза. Можех да чуя и различното шумолене на три вида листа. Бръмченето на насекомите ме объркваше. Те бяха толкова много, че не можех да ги преброя или да ги разгранича ясно.

Бях потопен в един странен свят от звуци, както никога преди в живота си. Започнах да се плъзгам надясно. Дон Хуан понечи да ме спре, но аз успях сам да се овладея. Повдигнах се и отново седнах изправен. Дон Хуан отмести тялото ми, като ме подпря на една цепнатина в скалата. Разчисти малките камъчета изпод краката ми и подпря тила ми на скалата.

Каза ми повелително да гледам планините на югоизток. Фиксирах погледа си в далечината, но той ме коригира и каза, че трябва не да се взирам, а да гледам, един вид да разглеждам хълмовете пред себе си и растителността по тях. Повтори отново и отново, че трябва да концентрирам цялото си внимание върху слушането.

Звуците отново излязоха на преден план. Сякаш не толкова аз исках да ги чуя, колкото те сами по някакъв начин ме принуждаваха да се концентрирам върху тях. Вятърът шумолеше в листата. Той идваше високо над дърветата, а след това се спускаше в долината, където бяхме. Спускайки се, докосваше първо листата на високите дървета. Те издаваха особен звук, който аз си представях като нещо плътно, рязко и сочно. После вятърът обхващаше храстите и техните листа звучаха като блъсканица на множество мънички неща. Беше почти мелодичен звук, всепоглъщащ и твърде настойчив. Изглежда беше в състояние да заглуши всичко друго. Намерих го за неприятен. Почувствах се притеснен, защото ми хрумна, че и аз съм като шумоленето в храстите — заядлив и настойчив. Звукът толкова приличаше на мен, че го намразих. След това чух преминаването на вятъра по земята. Това не беше шумолене, а по-скоро свирене, подобно на телефонен сигнал или неравномерно бръмчене. Вслушвайки се в звуците, които възпроизвеждаше вятърът, разбрах, че и трите протичаха едновременно. Чудех се как съм могъл да разгранича всеки един от тях, когато отново долових подсвиркването на птиците и бръмченето на насекомите. В първия момент имаше само звуци на вятъра, а в следващия — един гигантски изблик от други звуци изведнъж изплува в полето на моите сетивни усещания. Логично беше всички съществуващи звуци да са били издавани непрестанно, докато аз чувах само вятъра.

Не можех да изброя всички видове птичи подсвирквания или бръмчене на насекомите, но бях убеден, че слушам всеки отделен звук такъв, какъвто е произведен. Заедно те създаваха един крайно необичаен ред. Не мога да го нарека по друг начин, освен „ред“. Това беше ред от звуци, който си имаше мотив — т.е. всеки звук идваше на мястото си.

След това чух неописуем продължителен стон. Той ме разтърси. За миг всички останали звуци изчезнаха и долината стана мъртво тиха, докато ехото на този стон достигна външните й граници. После шумовете отново се появиха. Веднага улових техния мотив. След като внимателно послушах малко, си помислих, че разбирам заръката на дон Хуан да наблюдавам за дупки измежду звуците. Мотивът от шумове имаше интервали между отделните звуци! Например специфичното подсвиркване на птиците беше организирано в тактове, между които имаше паузи. Така беше и с останалите звуци, които възприемах. Шумоленето на листата беше като спояващ клей, който превръщаше звука в равномерно бръмчене. Работата беше там, че организирането на всеки звук в тактове беше отделна единица във всеобщия мотив от звуци. Така интервалите или паузите между звуците се явяваха дупки в структурата, ако им обърнех внимание.

Отново чух пронизителния стон на ловеца на духове на дон Хуан. Той не ме разтърси, но звуците отново спряха за миг и аз възприех това спиране като дупка — много голяма дупка. Точно в този момент прехвърлих вниманието си от слушането към гледане. Гледах верига ниски хълмове с тучна зелена растителност. Хълмовете бяха така наредени, че от мястото, където бях, се виждаше една дупка на склона на единия от тях. Беше място между два хълма, през което можех да видя наситения тъмен сив цвят на планините в далечината. За момент не знаех какво е това. Сякаш дупката, която гледах, беше „дупката“ в звука. После шумовете отново се появиха, но образът на голямата дупка остана. Малко по малко аз дори още по-добре долавях мотива от звуци, техния ред и подреждането на паузите. Умът ми можеше да отличава и разграничава сред огромен брой отделни звуци. Аз действително можех да следя всички звуци и така всяка пауза между тях беше определена дупка. В един момент паузите кристализираха в съзнанието ми и оформиха вид пространствена решетка, структура. Не я виждах или чувах. Чувствах я с някаква незнайна част от себе си.

Дон Хуан отново засвири на струната си. Звуците замлъкнаха, както преди, създавайки огромна дупка в звуковата структура. Сега обаче тази голяма пауза се сля с дупката в хълмовете, които гледах. Те се насложиха една върху друга. Ефектът от възприемането на двете дупки продължи толкова дълго, че можах да „видя-чуя“ техните контури, когато се сляха в едно. После другите звуци отново започнаха и тяхната структура от паузи стана необикновено, почти визуално възприятие. Започнах да виждам как звуците оформят мотиви, а после всички тези мотиви се наслагват върху околността по същия начин, както се бяха насложили двете големи дупки. Нито гледах, нито чувах по обичайния за мене начин. Правех нещо напълно различно, което комбинираше черти и от двете. По някаква причина вниманието ми беше фокусирано върху голямата дупка в хълмовете. Усетих, че я чувам и гледам едновременно. В нея имаше нещо съблазнително. Тя владееше моето поле на възприятие и всеки един звуков мотив, който съответстваше на някаква характерна особеност от околността, провисваше на тази дупка.

Още веднъж чух зловещия стон на ловеца на духове на дон Хуан. Всички останали звуци замлъкнаха. Двете големи дупки сякаш се изпариха и аз вече гледах разораното поле. Съюзникът стоеше там така, както го бях видял. Светлината на цялата сцена стана много ярка. Можех да го видя ясно, сякаш беше на петдесет ярда от мен. Не можех обаче да видя лицето му — шапката го покриваше. Тогава той тръгна към мен и докато вървеше, започна бавно да повдига главата си. Почти виждах лицето му и това ме ужаси. Знаех, че трябва незабавно да го спра. През тялото ми премина една особена вълна. Усетих изблик на „сила“. Исках да обърна главата си настрани, за да спра видението, но не можах. В този решителен миг една мисъл проблесна в ума ми. Разбрах какво беше имал предвид дон Хуан, когато говори за тези неща от „пътя със сърце“, които са защити. Имаше нещо, което исках да направя в своя живот, нещо поглъщащо и интригуващо, нещо, което ме изпълни с огромен покой и радост. Разбрах, че съюзникът няма да ме победи. Преди да съм видял цялото му лице, отместих главата си без никакво затруднение.

Започнах да чувам всички други звуци. Изведнъж те станаха много силни и пронизителни, като че ли наистина ми бяха сърдити. Те загубиха мотивите си и се превърнаха в нещо като конгломерат от остри, болезнени писъци. Ушите ми започнаха да бръмчат под техния натиск. Имах чувството, че всеки момент главата ми ще експлодира. Станах и сложих ръце на ушите си.

Дон Хуан ми помогна да отида до едно малко поточе. Накара ме да се съблека и ме търкулна във водата. Накара ме да легна на дъното, после започна да гребе вода с шапката си и да ме плиска с нея.

Налягането в ушите ми намаля много бързо и „къпането“ ни отне само няколко минути. Дон Хуан ме погледна, поклати глава одобрително и каза, че ме е направил „цял“ за нула време.

Облякох се и той ме върна обратно на мястото, където бях седял. Чувствах се изключително буен, жизнерадостен и трезв.

Той пожела да узнае всички подробности от моето видение. Каза, че „дупките“ в звуците били използвани от магьосниците, за да откриват специфични неща. Съюзникът на магьосника разбулва заплетени дела чрез дупките в звуците. Той отказа да бъде по-конкретен относно „дупките“ и отклони въпросите ми, казвайки, че докато нямам съюзник, такава информация ще ми бъде само във вреда.

— За магьосника всяко нещо има значение — каза той. — В звуците, както и във всичко останало около нас, има дупки. Обикновено човек не е достатъчно бърз, за да улавя дупките и затова животът му преминава без защита. Червеите, птиците, дърветата — всички те могат да ни разкажат невъобразими неща, стига да имаме необходимата бързина, за да уловим тяхното послание. Димът може да ни даде тази бързина. Но ние трябва да бъдем в добри отношения с всички живи същества на този свят. Затова трябва да говорим на растенията, които ще убием, и да им се извиним за това, че ги нараняваме. Същото трябва да се прави и с животните, които ще уловим. Трябва да взимаме само толкова, колкото ни трябва, иначе растенията, животните и червеите, които сме убили, ще се обърнат срещу нас и ще ни причинят страдание и нещастие. Воинът знае това и се старае така да ги успокои, че когато проникне в дупките — дърветата, птиците и червеите да му дадат вярно послание.

Но сега всичко това не е важно. Важното е, че ти видя съюзника, това е твоят дивеч! Казах ти, че ще ловуваме нещо. Мислех, че ще бъде животно. Въобразявах си, че ще видиш животното, което трябва да преследваме. Аз лично видях глиган. Моят капан за духове е глиган.

— Искаш да кажеш, че твоят капан за духове е направен от глиган?

— Не! Нищо в живота на магьосника не е направено от нещо друго. Ако изобщо нещо е нещо, то е самото нещо. Ако познаваше глиганите, щеше да разбереш, че моят капан е глиган.

— Защо дойдохме тук да ловуваме?

— Съюзникът ти показа капан за духове, който извади от кесията си. Ако ще го викаш, трябва да имаш такъв.

— Какво е капанът за духове?

— Той е нишка. С нея мога да викам както моя собствен съюзник, така и други съюзници, или пък духовете на кладенци, на реки, на планини. Моят е глиган и надава вик като глиган. На два пъти го използвах при тебе, за да извикам духа на кладенеца да ти помогне. Духът дойде при теб така, както днес дойде съюзникът. Ти обаче не можа да го видиш, защото нямаш необходимата бързина. Все пак, когато онзи ден аз те отведох в каньона и те сложих на един камък, ти разбра, че духът е почти върху теб, без действително да го виждаш. Тези духове са помощници. С тях трудно се борави и са по своему опасни. Човек се нуждае от безукорна воля, за да ги държи в шах.

— Как изглеждат?

— И те, както съюзниците, са различни за всеки човек. За теб съюзникът очевидно ще изглежда като човек, когото някога си познавал, или човек, с когото винаги ще ти предстои да се запознаеш. Такава е склонността на твоята природа. Ти си падаш по мистерии и тайни. Аз не съм като теб, затова за мен съюзникът е нещо напълно определено.

Духовете на водните кладенци са присъщи за определени места. Този, когото извиках, за да ти помогне, е дух, когото аз лично познавам. Помагал ми е много пъти. Неговото обиталище е този каньон. В момента, когато го извиках, ти не беше силен и затова духът беше суров с теб. Това не беше неговото намерение (те нямат намерения), но ти лежеше там слаб, по-слаб, отколкото предполагах. После духът едва не те подмами към твоята смърт. Във водата на напоителния канал ти фосфоресцираше. Духът те изненада и ти едва не отстъпи. Когато духът веднъж стори това, той винаги се връща за своята плячка. Сигурен съм, че ще се върне за теб. За нещастие, ти се нуждаеш от водата, за да ставаш отново цял, след като си използвал малкия дим. Това те поставя в ужасно неизгодно положение. Ако не използваш водата, може би ще умреш, но ако я използваш, духът ще те вземе.

— Мога ли да използвам водата на друго място?

— Няма никакво значение. Духът на кладенеца край моята къща може да те последва навсякъде, освен ако нямаш капан за духове. Ето защо съюзникът ти го показа. Той ти каза, че се нуждаеш от капан. Уви го около лявата си ръка й дойде при теб, след като ти посочи каньона. Днес той отново искаше да ти покаже капана за духове, както и първия път. Беше разумно, от твоя страна, че спря. Съюзникът твърде бързо се приближаваше към твоята сила, а директният сблъсък с него щеше да те нарани много.

— Сега как мога да се сдобия с капан за духове?

— Очевидно самият съюзник ще ти даде такъв.

— Как?

— Не знам. Ще трябва да отидеш при него. Той вече ти каза къде да го търсиш.

— Къде?

— Там-горе, на онези хълмове, където видя дупката.

— Аз ли ще трябва да потърся самия съюзник?

— Не. Но той вече те приветства. Малкият дим отвори твоят път към него. По-късно ще се срещнеш с него лице в лице, но това ще стане едва когато го опознаеш много добре.