Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (5) (Следващи разговори с дон Хуан)

4

На 4 септември 1968 година отидох в Сонора да посетя дон Хуан. По пътя спрях в Хермосийо, за да изпълня една поръчка, която беше направил при предишното ми посещение — да му купя домашна текила, наречена bacanora. Поръчката му тогава ми се беше сторила много странна, тъй като знаех, че не обича пиенето, но купих четири бутилки и ги сложих в една кутия, заедно с други неща, които му носех.

— Защо? Взел си четири бутилки! — каза той със смях, когато отвори кутията. — Помолих те да ми купиш една. Сигурно си мислил, че баканората е за мен, но тя е за моя внук Лусио и ти трябва да му я дадеш, като че е твой личен подарък.

Бях се запознал с внука на дон Хуан преди две години. Тогава беше двадесет и осем годишен. Беше много висок, над шест фута, и винаги екстравагантно добре облечен за своите разбирания и в сравнение с хората си. Докато мнозинството яки носят маскировъчни дрехи и „Левис“, сламени шапки и домашно изработени сандали, наречени guaraches, екипът на Лусио беше скъпо черно кожено яке с висулки от тюркоазени мъниста, тексаска каубойска шапка и чифт ботуши с монограм и ръчна украса.

Лусио беше радостен да получи алкохола и незабавно внесе бутилките в къщата, очевидно, за да ги прибере. Дон Хуан веднага изкоментира, че човек никога не бива да крие алкохол и да пие сам. Лусио каза, че всъщност не го крие, а го прибира до вечерта, когато ще покани приятелите си да пийнат с него.

Същата вечер около седем час се върнах в дома на Лусио. Беше тъмно. Съзрях неясните силуети на двама души, застанали под едно малко дърво. Бяха Лусио и един от приятелите му, които ме чакаха и ме въведоха в къщата на светлината от джобно фенерче.

Къщата на Лусио беше една паянтова двустайна постройка от плет, измазан с глина, с пръстен под. Беше дълга може би двайсет фута и укрепена със сравнително тънки греди от мескитово дърво. Подобно на всички къщи на яки, тя имаше плосък сламен покрив и широка девет фута рамада, което е нещо като навес над цялата предна част на къщата. Рамадата никога не е сламена. Тя се прави от свободно оплетени клонки, даващи достатъчно сянка и все пак позволяващи на хладния ветрец свободно да прониква.

Когато влязох в къщата, включих магнетофона си, който държах в куфарчето си. Лусио ме представи на приятелите си. В къщата имаше осем мъже, включително дон Хуан. Те бяха седнали кой където намери около центъра на стаята под ярката светлина на газен фенер, закачен за една греда. Дон Хуан седеше върху една кутия. Седнах с лице към него, в края на шест футова пейка, направена от дебела дървена греда, закована за две вили, побити в земята.

Дон Хуан беше сложил шапката си на земята до себе си. Светлината на газения фенер придаваше на късата му бяла коса брилянтност. Погледнах лицето му. Светлината подчертаваше и дълбоките бръчки на шията и челото му и го правеше по-тъмен и по-стар.

Погледнах другите мъже. Под зеленикаво-бялата светлина на газения фенер всички изглеждаха изморени и стари.

Лусио се обърна към цялата група на испански и каза високо, че ще изпием една бутилка баканора, която аз съм му донесъл от Хермосийо. Той отиде в другата стая, извади една бутилка, отпуши я и ми я даде, заедно с малка ламаринена чаша. Налях съвсем малко в чашата и го изпих. Баканората изглеждаше по-ароматна и по-гъста от обикновената текила, а също и по-силна. Закашлях се от нея. Подадох бутилката и всички си наляха по едно малко питие, освен дон Хуан. Той просто взе бутилката и я постави пред Лусио, който беше в края на редицата.

Всички оживено коментираха богатия аромат на тази специална бутилка и всички се съгласиха, че алкохолът трябва да е от високите планини на Чиуауа.

Бутилката обиколи втори път. Мъжете мляснаха с уста, повториха възхвалите си и се впуснаха в оживен разговор за забележимите различия между текилата, направена около Гуадалахара, и тази, направена във високите места на Чиуауа.

На втория тур дон Хуан отново не пи, а аз си налях само една капка, но останалите пълнеха чашата до ръба. Бутилката обиколи още веднъж и свърши.

— Дай другите бутилки, Лусио — каза дон Хуан. Лусио сякаш се подвоуми, а дон Хуан твърде неочаквано обясни на другите, че съм донесъл на Лусио четири бутилки.

Бениньо, млад мъж на възрастта на Лусио, погледна куфарчето, което бях поставил уж незабелязано зад себе си, и ме попита дали съм търговец на текила. Дон Хуан отговори, че не съм и че всъщност съм отишъл в Сонора да го видя.

— Карлос учи за Мескалито и аз го обучавам — каза дон Хуан. Всички ме погледнаха и се усмихнаха любезно. Бахеа, дърварят — малък, слаб мъж с остри черти, за момент ме погледна втренчено, а след това каза, че собственикът на магазина ме обвинил, че съм шпионин на американска компания, която планирала да разработи мини в земите на племето яки. Всички реагираха, като че чуват за пръв път това обвинение. Между другото, те всички негодуваха срещу собственика на магазина, който беше мексиканец, или както те казваха — йори.

Лусио влезе в другата стая и се върна с още една бутилка баканора. Отвори я, наля си голямо питие и след това я пусна наоколо. Разговорът се отнесе към вероятността американска компания да дойде в Сонора и възможните последствия за индианците яки. Бутилката се върна при Лусио, Той я повдигна и погледна съдържанието и, за да види колко е останало.

— Кажи му да не се безпокои — прошепна ми дон Хуан. — Кажи му, че ще му донесеш още, когато дойдеш следващия път.

Наведох се към Лусио и го уверих, че при следващото си посещение ще му донеса поне половин дузина бутилки.

В един момент темите на разговор като че ли избледняха.

Дон Хуан се обърна към мен и каза високо:

— Защо не разкажеш на момчетата тук за твоите срещи с Мескалито? Мисля, че това ще бъде много по-интересно, отколкото празното бъбрене какво ще стане, ако в Сонора дойде американска компания.

— Мескалито пейот ли е, дядо? — попита Лусио учудено.

— Някои хора го наричат така — каза сухо дон Хуан. — Аз предпочитам да го наричам Мескалито.

— Това дяволско нещо причинява лудост — каза Хенаро — висок, плещест мъж на средна възраст.

— Мисля, че е глупаво да се казва, че Мескалито причинява лудост — каза дон Хуан меко, — защото ако беше така, Карлос в този момент щеше да бъде в усмирителна риза, а не да говори тук с вас. Той го е взимал, а я го вижте — добре си е. Бахеа се усмихна и плахо отговори:

— Кой може да каже?

Всички се изсмяха.

— Погледнете мен тогава — каза дон Хуан. — Познавал съм Мескалито почти през целия си живот, но той никога не ме е наранявал.

Мъжете не се засмяха, но беше очевидно, че не го взимат на сериозно.

— От друга страна — продължи дон Хуан, — вярно е, че Мескалито подлудява хората, както казвате, но това е само, когато те отиват при него, без да знаят какво правят.

Ескуере, стар човек, който изглеждаше на възрастта на дон Хуан, се подсмихна тихо, завъртайки глава.

— Какво имаш предвид под „знаене“. Хуан? — попита той. — Последния път, когато те видях, казваше същото.

— Хората наистина полудяват, когато взимат това пейотено нещо — продължи Хенаро. — Виждал съм индианци уикол да го ядат. Държаха се така, сякаш имат бяс. Пенеха се, повръщаха и пикаеха навсякъде. Можеш да получиш епилепсия от взимането на това дяволско нещо. Ето това ми каза господин Слас, правителственият инженер. А епилепсията, знаете, е до живот.

— Това е по-лошо отколкото животни — добави Бахеа тържествено.

— При индианците уикол ти си видял само онова, което си искал да видиш, Хенаро — каза дон Хуан. — Първо на първо, ти не си си направил труда да разбереш от тях какво е да се запознаеш с Мескалито. Мескалито никога не е направил епилептик, доколкото знам. Правителственият инженер е йори, а аз се съмнявам, че един йори знае нещо за него. Ти не мислиш наистина, че хилядите хора, които познават Мескалито, са луди, нали?

— Трябва да са луди или току пред полудяване, за да правят такова нещо — отговори Хенаро.

— Но ако всички тези хора бяха луди едновременно, кой би вършил тяхната работа? Как биха успявали да преживяват? — попита дон Хуан.

— Макарио, който е от „другата страна“ (САЩ), ми каза, че който го взима, остава белязан за цял живот — каза Ескуере.

— Макарио лъже, ако казва това — каза дон Хуан. — Сигурен съм, че не знае какво говори.

— Той наистина много лъже — каза Бениньо.

— Кой е Макарио? — попитах аз.

— Един яки, който живее тук — каза Лусио. — Казва, че е от, Аризона и че през войната бил в Европа. Разказва всякакви истории.

— Казва, че бил полковник! — каза Бениньо.

Всички се засмяха и за малко разговорът прескочи към невероятните приказки на Макарио, но дон Хуан отново се върна към темата за Мескалито.

— След като всички знаете, че Макарио е лъжец, как може да му вярвате, когато говори за Мескалито?

— Пейота ли имаш предвид, дядо? — попита Лусио, сякаш се мъчеше да разбере термина.

— По дяволите! Да!

Тонът на дон Хуан беше остър и рязък. Лусио неволно се отдръпна и за момент усетих, че те всички се страхуват. Тогава дон Хуан широко се усмихна и продължи с мек тон.

— Не разбирате ли бе, хора, че Макарио не знае какво говори? Не разбирате ли, че, за да говори за Мескалито, човек трябва да знае?

— Ето ти пак — каза Ескуере. — Какво, по дяволите, е това знание? Ти си по-лош и от Макарио. Той поне казва това, което мисли, независимо дали знае или не. От години те слушам да казваш, че трябва да знаем. Какво трябва да знаем?

— Дон Хуан казва, че в пейота има дух — каза Бениньо.

— Виждал съм пейот в полето, но никога не съм виждал духове или нещо от тоя сорт — добави Бахеа.

— Мескалито е може би като дух — обясни дон Хуан. — Но каквото и да е, то не става ясно, докато човек не узнае за него. Ескуере се оплаква, че говоря това от години. Да, така е. Но не съм виновен аз, че не разбирате. Бахеа казва, че който го взима, става като животно. Е, аз не го разбирам така. За мен тези, които мислят, че са над животните, живеят по-лошо от животни. Вижте внука ми. Бих казал, че живее, за да работи, като катър. И единственото неживотинско, което прави, е да се напива.

Всички се засмяха, Виктор, много млад човек, който изглеждаше още юноша, се смееше по-високо от другите.

Елигио, млад фермер, не беше промълвил нито дума до този момент. Седеше на пода вдясно от мен, с гръб към някакви чували с химически тор, натрупани в къщата, за да бъдат предпазени от дъжда. Той беше един от приятелите от детинство на Лусио, изглеждаше мощен и, макар и по-нисък от Лусио, по-як и по-добре сложен. Елигио изглеждаше заинтригуван от думите на дон Хуан. Бахеа се опита да отвърне с коментар, но Елигио го прекъсна.

— По какъв начин пейотът би променил всичко това? — попита той. — На мен ми се струва, че човек се ражда, за да работи цял живот, както катърите.

— Мескалито променя всичко — каза дон Хуан, — макар че все пак ние трябва да работим като всеки друг, като катъри. Казах, че в Мескалито има дух, защото нещо като дух предизвиква промяната в хората. Един дух, който можем да видим и можем да докоснем, дух, който ни променя, понякога дори срещу волята ни.

— Пейотът те побърква — каза Хенаро, — а след това, разбира се, ти вярваш, че си се променил. Така ли е?

— Как може да ни промени той? — настоя Елигио.

— Учи ни на правилния начин на живот — каза дон Хуан. — Закриля и помага на тези, които го познават. Животът, който водите вие, приятели, не е никакъв живот. Вие не познавате щастието да правиш нещата съзнателно. Вие нямате закрилник!

— Какво искаш да кажеш? — попита Хенаро възмутено. — Разбира се, че имаме. Нашият Бог Исус Христос и нашата Майка — Дева Мария, и малката Дева от Гуаделупа. Не са ли те наши закрилници?

— Чудесна тайфа от закрилници! — каза дон Хуан подигравателно. — Научили ли са ви те на по-добър начин на живот?

— Това е, защото хората не ги слушат — запротестира Хенаро, — а обръщат внимание само на дявола.

— Ако бяха истински закрилници, щяха да ви принудят да слушате — каза дон Хуан. — Ако Мескалито стане ваш закрилник, ще трябва да слушате, независимо дали искате или не, защото можете да го виждате и трябва да внимавате в това, което казва. Той ще ви накара да се обръщате към него с респект. Не по начина, по който вие, приятели, сте привикнали да се обръщате към своите закрилници.

— Какво искаш да кажеш, Хуан? — попита Ескуере.

— Искам да кажа, че за да се приближите до вашите закрилници, означава, че един от вас трябва да свири на свирка, танцьор трябва да сложи своята маска и гамаши и да тропа и танцува, докато останалите от вас пият. Ти, Бениньо — ти едно време беше танцьор, разкажи ни за това.

— Отказах се преди три години — каза Бениньо. — Това е трудна работа.

— Попитай Лусио — саркастично каза Ескуере. — Той се отказа за една седмица!

Всички се засмяха, освен дон Хуан. Лусио се усмихна, явно притеснен, и гаврътна две стабилни глътки баканора.

— Не е трудно, глупаво е — каза дон Хуан. — Попитай Валенсио, танцьорът, дали обича да танцува. Не обича. Привикнал е с това, туй е всичко! Гледам го да танцува от години и всеки път виждам едни и същи движения, лошо изпълнени. Той не се гордее с изкуството си, освен когато говори за него. Той няма любов към него, затова година след година повтаря едни и същи движения. Това, което в началото беше лошо в танцуването му, така си и остана. Той вече не може да го види.

— Той е бил научен да танцува по този начин — каза Елигио. — Аз също бях танцьор в град Торим. Знам, че трябва да танцуваш така, както те научат.

— Все пак Валенсио не е най-добрият танцьор — каза Ескуере. — Има други. Ами Сакатека?

— Сакатека е човек на знанието, той не е една и съща класа с вас, приятели — каза строго дон Хуан. — Той танцува, защото такава е склонността на неговата природа. Това, което исках да ви кажа, е, че вие, които не сте танцьори, не го харесвате. Може би ако танците са добре изпълнени, някои от вас ще изпитат удоволствие. Малцина от вас обаче знаят твърде много за танцуването. Затова вие сте оставени с едно много въшливо късче радост. Ето защо вие, приятели, всички сте пияници. Вижте внука ми тук!

— Стига, дядо! — запротестира Лусио.

— Той не е мързелив или глупав — продължи дон Хуан, — но какво друго прави, освен че пие?

— Купува кожени якета! — отбеляза Хенаро и цялата публика прихна.

Лусио гаврътна още баканора.

— И как пейотът ще промени това? — попита Елигио.

— Ако Лусио потърси закрилника, неговият живот ще се промени — каза дон Хуан. — Не знам точно как, но съм сигурен, че ще бъде различен.

— Ще спре да пие, това ли искаш да кажеш? — настоя Елигио.

— Може би ще спре. Той има нужда от още нещо, освен текилата, за да направи живота си удовлетворяващ. И това нещо, каквото и да е то, може да бъде осигурено от закрилника.

— Тогава пейотът трябва да е много вкусен — каза Елигио.

— Не съм казал такова нещо — каза дон Хуан.

— Как, по дяволите, ще му се радваш, след като не е вкусен? — каза Елигио.

— Той те кара да се радваш по-добре на живота — каза дон Хуан.

— Но ако той не е вкусен, как може да ни накара да се радваме по-добре на живота? — настоя Елигио. — Няма смисъл.

— Разбира се, че има — каза с убедителност Хенаро. — Пейотът те подлудява и естествено ти мислиш, че много се кефиш в живота си, независимо какво правиш.

Всички отново се засмяха.

— Има смисъл — продължи дон Хуан, без да се засяга, — ако помислите колко малко знаем и колко много е това, което можем да видим. Пиенето е, което подлудява хората. То замъглява образите. Докато Мескалито изостря всичко. Кара те да виждаш толкова добре. Толкова добре!

Лусио и Бениньо се спогледаха и се усмихнаха, сякаш вече бяха чували историята. Хенаро и Ескуере станаха по-нетърпеливи и започнаха да говорят едновременно. Виктор се извисяваше със смеха си над всички останали гласове. Единственият, който изглеждаше заинтригуван, беше Елигио.

— Как може пейотът да направи всичко това? — попита той.

— На първо място — обясни дон Хуан, — ти трябва да искаш да се запознаеш с него, а аз мисля, че това е несъмнено най-важното нещо. След това трябва да му бъдеш представен и трябва да го срещнеш много пъти, преди да можеш да кажеш, че го познаваш.

— И тогава какво става? — попита Елигио. Хенаро се намеси:

— Сереш на покрива, докато задникът ти е на земята.

Публиката прихна.

— Какво става по-нататък напълно зависи от тебе — каза дон Хуан, без да загуби самообладание. — Трябва да отидеш при него без страх и, малко по малко, той ще те научи как да живееш по-добре.

Последва дълга пауза. Мъжете изглеждаха изморени. Бутилката беше празна. Лусио с явна неохота отвори още една.

— Пейотът и на Карлос ли е закрилник? — попита Елигио шеговито.

— Не бих могъл да зная — каза дон Хуан. — Той го е взимал три пъти, така че попитай го да ти каже.

Тогава всички се обърнаха към мен с любопитство, а Елигио попита:

— Наистина ли го взе?

— Да.

Като че ли дон Хуан беше победил в един рунд над публиката. Те или бяха твърде заинтригувани да чуят за моя опит, или твърде учтиви, за да не ми се изсмеят в лицето.

— Той не нарани ли устата ти? — попита Лусио.

— Да. А има и ужасен вкус.

— Защо го взе тогава? — попита Бениньо.

Започнах да им обяснявам подробно, че за един западен човек знанието на дон Хуан за пейота е едно от най-очарователните неща, които може да намери. Казах, че всичко, което той бе казал за него, е вярно и че всеки може да провери тази истина за себе си.

Забелязах, че всички се усмихват, като че ли прикриват презрението си. Много се притесних. Осъзнавах своята непохватност в предаването на това, което е наистина в ума ми. Говорих още малко, но бях загубил импулс и само повторих неща, вече казани от дон Хуан.

Дон Хуан ми се притече на помощ и попита с вдъхващ увереност тон:

— Кога за първи път отиде при Мескалито, ти не търсеше закрилник, нали?

Казах им, че не съм знаел, че Мескалито може да бъде закрилник и че съм бил движен само от любопитство и огромно желание да го опозная.

Дон Хуан потвърди, че намеренията ми са били безупречни и каза, че затова Мескалито е имал благотворно въздействие върху мен.

— Но те накара да повръщаш и пикаеш навсякъде, нали? — настоя Хенаро.

Казах им, че наистина той ми е повлиял по такъв начин. Те всички се засмяха сдържано. Почувствах, че ме презират дори още повече. Не изглеждаха заинтересувани, освен Елигио, който ме гледаше втренчено.

— Какво видя? — попита той.

Дон Хуан ме подтикна да им разкажа всички, или почти всички, забележителни подробности от моите преживявания, затова аз описах последователността и формата на това, което бях възприемал. Когато приключих, Лусио изкоментира:

— Щом пейотът е така странен, радвам се, че никога не съм го взимал.

— Точно, както ви казах — обърна се Хенаро към Бахеа. — Тези неща те правят луд.

— Но Карлос не е луд сега. Как обясняваш това? — го попита дон Хуан.

— Как можеш да знаеш, че не е — върна му го Хенаро. Всички избухнаха в смях, включително дон Хуан.

— Беше ли те страх? — попита Бениньо.

— Разбира се, че да.

— Защо го направи тогава? — попита Елигио.

— Каза, че е искал да знае — отговори Лусио вместо мен. — Мисля, че Карлос става като дядо ми. И двамата казват, че искат да знаят, но никой не знае какво по дяволите, искат да знаят.

— Невъзможно е да се обясни това знаене — каза дон Хуан на Елигио, — защото то е различно за всеки човек. Единственото общо за всички нас е, че Мескалито разкрива тайните си лично на всеки човек. Знаейки за чувствата на Хенаро, аз не му препоръчвам да се срещне с Мескалито. Но въпреки моите думи за неговите чувства, Мескалито може да има и напълно благотворно въздействие върху него. Но само той може да разбере и това е знаенето, за което говоря.

Дон Хуан стана.

— Време е да си вървя — каза той. — Лусио е пиян, а Виктор заспа.

Два дни по-късно, на 6 септември, Лусио, Бениньо и Елигио дойдоха в къщата, където бях отседнал, за да ме вземат на лов. Докато пишех бележките си, те останаха мълчаливи. После Бениньо любезно се засмя, като предупреждение, че ще каже нещо важно.

След първоначалното притеснено мълчание, той отново се засмя и каза:

— Лусио тук казва, че ще вземе пейот.

— Ще вземеш ли наистина? — попитах аз.

— Да. Не бих имал нищо против.

Бениньо избухна в смях.

— Лусио казва, че ще яде пейот, ако му купиш мотоциклет.

Лусио и Бениньо се спогледаха и прихнаха да се смеят.

— Колко струва един мотоциклет в Съединените щати? — попита Лусио.

— Възможно е да вземеш за сто долара — казах аз.

— Това там не е много, нали? Ти лесно би могъл да му го вземеш, не е ли така? — попита Бениньо.

— Добре, нека първо питам дядо ти — казах аз на Лусио.

— Не, не — запротестира той. — Не му го споменавай. Той ще провали всичко. Той е чудак. А освен това е твърде стар и слабоумен и не знае какво прави.

— Едно време той беше истински магьосник — добави Бениньо. — Ама истински! Моите хора казват, че бил най-добрият. Но се отдаде на пейота и стана никой. Сега е твърде стар.

— И повтаря ли, повтаря същите тъпи истории за пейота — каза Лусио.

— Този пейот е чисто лайно — каза Бениньо. — Знаеш ли, ние опитахме веднъж. Лусио донесе цяла торба от дядо си. Една нощ на път за града го дъвкахме. Мамка му! Срязах си устата на парченца. И на вкус беше като самия ад!

— Глътнахте ли го? — попитах аз.

— Изплюхме го — каза Лусио. — Изхвърлихме цялата проклета торба.

Те и двамата смятаха случая за много смешен. Междувременно Елигио не беше казал и дума. Той беше затворен, както винаги. Дори не се засмя.

— Би ли искал да го опиташ, Елигио? — попитах аз.

— Не. Не аз. Дори заради мотоциклет.

Лусио и Бениньо намериха изявлението изключително смешно и отново се заляха от смях.

— Независимо от това — продължи Елигио, — трябва да призная, че дон Хуан ме смайва.

— Дядо ми е твърде стар, за да знае нещо — каза Лусио много уверено.

— Да, твърде стар е — повтори Бениньо.

Помислих си, че мнението, което имаха двамата за дон Хуан, е детинско и необосновано. Почувствах, че съм задължен да защитя характера му, и им казах, че по моя преценка, в момента, както и в миналото, дон Хуан е велик магьосник, може би дори най-великият от всички. Казах, че усещам, че у него има нещо, нещо наистина необикновено. Подтикнах ги да си припомнят, че той е над седемдесетгодишен, а въпреки това е по-енергичен и силен от всички ни, взети заедно. Отправих предизвикателство към младите мъже да го пробват, като се опитат да нападнат изневиделица дон Хуан.

— Не можеш просто да нападнеш моя дядо — каза гордо Лусио. — Той е брухо.

Припомних им, че бяха казали, че е твърде стар и слабоумен и че един слабоумен човек не знае какво става около него. Казах им, че винаги ме удивлява бдителността на дон Хуан.

— Никой не може да нападне изневиделица един брухо, дори ако той е стар — каза авторитетно Бениньо. — Могат обаче да му се трупнат, докато спи. Това се случи на един човек на име Севикас. Хората се измориха от злата му магия и го убиха.

Помолих ги за всичките подробности на тази случка, но те казаха, че това станало преди да се родят, или когато били много малки. Елигио добави, че хората вярвали, че Севикас е само един глупак и че никой не може да навреди на един истински магьосник. Опитах се да ги разпитам още за мнението им относно магьосниците. Те изглежда нямаха особен интерес към темата. Освен това бяха твърде нетърпеливи да потеглят и да стрелят с 22-калибровата пушка, която бях донесъл.

Докато вървяхме към гъстия чапарал, известно време мълчахме, след което Елигио, който беше начело на колоната, се обърна и ми каза:

— Може би ние сме лудите. Може би дон Хуан е прав. Виж как живеем.

Лусио и Бениньо запротестираха. Опитах се да балансирам. Съгласих се с Елигио и им казах, че самият аз бях усетил, че начинът, по който живея е някак грешен. Бениньо каза, че нямам основание да се оплаквам от живота си, че имам пари и кола. Отговорих със същия аргумент, че лесно мога да кажа, че те самите са в по-добро положение, защото всеки притежава парче земя. Те отговориха в един глас, че собственикът на тяхната земя е федералната банка. Казах им, че и аз не притежавам колата си, че я притежава една банка в Калифорния и че животът ми е само различен, но не и по-добър от техния. По това време вече бяхме в гъстите шубраци.

Не намерихме нито една сърна или глиган, но хванахме три големи заека. На връщане спряхме в къщата на Лусио и той обяви, че съпругата му ще приготви задушен заек. Бениньо отиде в магазина да купи бутилка текила и да ни вземе малко сода. Когато се върна, дон Хуан беше с него.

— Сигурно намери дядо ми да купува бира в магазина — попита Лусио, смеейки се.

— Не съм поканен на това събрание — каза дон Хуан. — Просто се отбих да попитам Карлос дали заминава за Хермосийо.

Казах му, че планирам заминаването си за следващия ден и докато говорехме, Бениньо разпредели бутилките. Елигио даде своята на дон Хуан и тъй като сред индианците яки е крайно нелюбезно да се отказва, дори като жест, дон Хуан я взе спокойно. Аз дадох своята на Елигио и той беше принуден да я вземе. Бениньо пък на свой ред ми даде своята бутилка. А Лусио, който очевидно беше наблюдавал цялата схема на добрите обноски в стил яки, вече беше довършил своята сода. Той се обърна към Бениньо, който имаше патетичен израз на лицето, и каза през смях:

— Те те изстискаха от твоята бутилка.

Дон Хуан каза, че никога не пие сода и постави бутилката си в ръцете на Бениньо. Седнахме в мълчание под рамадата.

Елигио изглеждаше нервен. Той си играеше с периферията на шапката си.

— Мислих за това, което каза онази нощ — каза той на дон Хуан. — Как може пейотът да промени нашия живот? Как?

Дон Хуан не отговори. За момент се взря втренчено в Елигио, а след това започна да пее на езика на яки. Не беше истинска песен, а кратка рецитация. Дълго останахме смълчани. След това помолих дон Хуан да ми преведе думите.

— Това беше само за яки — каза той неумолимо. Почувствах се обезсърчен. Бях сигурен, че е казал нещо от огромно значение.

— Елигио е индианец — каза ми дон Хуан накрая — и като индианец, той няма нищо. Всичко, което виждаш наоколо, принадлежи на йоритата. Яки имат само своя гняв и това, което земята им предлага безвъзмездно.

Доста време никой не издаде и звук, после дон Хуан стана, каза довиждане и си тръгна. Гледахме го, докато изчезна зад един завой на пътя. Като че всички бяхме нервни. Лусио замотано ни каза, че дядо му не е останал, защото мразел заешко задушено. Елигио изглеждаше потънал в размисъл. Бениньо се обърна към мен и каза високо:

— Мисля, че Бог ще накаже теб и дон Хуан за това, което правите. Лусио започна да се смее и Бениньо се присъедини към него.

— Правиш се на шут, Бениньо — мрачно каза Елигио. — Това, което току-що каза, не струва пет пари.

15 септември 1968

Беше 9 часа в събота вечерта. Дон Хуан седеше пред Елигио в центъра на рамадата на къщата на Лусио. Той постави своята торбичка с пейотени пъпки между тях и пя, леко поклащайки тяло напред-назад. Лусио, Бениньо и аз седяхме на пет или шест фута зад Елигио, с гръб към стената. Отначало беше твърде тъмно. Седяхме в къщата под газения фенер, чакайки дон Хуан. Когато пристигна, той ни извика на рамадата и ни каза къде да седнем. След малко очите ми привикнаха с тъмнината. Можех ясно да видя всеки. Забелязах, че Елигио изглежда ужасен. Цялото му тяло трепереше. Зъбите му тракаха неконтролируемо. Беше разтърсван от спазматични тласъци на главата и гърба си.

Дон Хуан му говори, каза му да не се страхува, да се довери на закрилника и да не мисли за нищо друго. Той неочаквано взе една пейотена пъпка, предложи я на Елигио и му нареди да я дъвче много бавно. Елигио изскимтя като кутре и се отдръпна. Дишането му беше много ускорено и приличаше на свистенето на духало. Той свали шапката си и изтри чело. Покри лицето си с ръце. Помислих, че плаче. Измина много дълъг, напрегнат момент, преди той да си възвърне известно самообладание. Той седна изправен и, все още покрил лице с едната ръка, взе пейотената пъпка и започна да я дъвче.

Усетих ужасен страх. Дотогава не бях осъзнавал, че навярно съм бил така изплашен, както Елигио. Сухотата в устата ми беше почти като тази, предизвикана от пейота. Елигио дълго дъвка пейота. Моето напрежение нарасна. Започнах неволно да вия, докато дишането ми ставаше по-забързано.

Дон Хуан започна да припява по-силно. След това предложи на Елигио още една пъпка и след като Елигио я беше довършил, му даде сушен плод и му каза да го дъвче много бавно.

Елигио често ставаше и отиваше в храстите. В един момент поиска вода. Дон Хуан му каза да не пие, а само да изплакне устата си.

Елигио сдъвка още две пъпки и дон Хуан му даде сушено месо.

До момента, когато беше сдъвкал десетата си пъпка, почти ми беше прилошало от тревога.

Изведнъж Елигио се тръшна напред и челото му се удари в земята. Той се търкулна наляво и конвулсивно се раздруса. Погледнах часовника си. Беше единайсет и двайсет. Елигио се мята, трепери и стена повече от час, докато лежеше на земята.

Дон Хуан запази същата поза пред него. Неговите пейотени песни бяха почти мърморене. Бениньо, който седеше отдясно на мен, изглеждаше разсеян. Лусио, до него, се беше свлякъл встрани и хъркаше.

Тялото на Елигио зае изкривена поза. Той легна на дясната си страна, с лице към мен и ръце между краката. Тялото му направи мощен скок и той се обърна по гръб с леко извити крака. Лявата му ръка помаха встрани и нагоре с изключително свободно и елегантно движение. Дясната повтори същия модел, а след това и двете ръце се редуваха в колебливо, бавно движение, напомнящо това на арфист. Постепенно движението стана по-буйно. Ръцете му осезаемо вибрираха и се движеха нагоре и надолу като бутала. В същото време дланите му се въртяха от китките, а пръстите му потрепваха. Беше красива, хармонична, хипнотична гледка. Ритъмът и мускулният му контрол бяха несравними.

След това Елигио бавно се изправи, като че се опъваше срещу затискаща го сила. Тялото му се тресеше. Той клекна, а след това се изтласка до изправено положение. Ръцете, трупът и главата му трепереха, като че през него минавате прекъснат електрически поток. Сякаш сила извън неговия контрол го издигаше и теглеше нагоре.

Пеенето на дон Хуан стана много силно. Лусио и Бениньо се събудиха, погледаха незаинтересовано сцената за малко и отново заспаха.

Елигио сякаш се изкачваше и изкачваше. Той като че ли се катереше. Сви ръцете си и като че сграбчваше обекти, които не виждах. Изтласка се нагоре и спря да си поеме дъх.

Исках да видя очите му и се приближих до него, но дон Хуан ми хвърли свиреп поглед и аз се отдръпнах на мястото си.

След това Елигио скочи. Това беше финален, страхотен скок. Той очевидно беше достигнал целта си. Той изпухтя и зарида от напрежението. Изглежда се държеше на ръба, но нещо го връхлиташе. Започна да пищи отчаяно. Неговият захват се разколеба и той започна да пада. Тялото му се изви назад, и беше разтърсено от глава до пети от най-красивата, синхронна вълна. Вълната премина през него може би сто пъти, преди тялото му да се сгромоляса безжизнено, като чувал.

След малко той протегна ръце напред, като че ли предпазваше лицето си. Краката му се опънаха назад, както беше легнал по корем. Те бяха извити дъгообразно няколко инча пад земята, придавайки на тялото му вид, сякаш се пързаля или лети с невероятна скорост. Главата му беше извита възможно най-назад, ръцете бяха сключени над очите му, за да ги бранят. Можех да усетя вятъра, който свистеше край него. Задъхах се и неволно нададох силен писък. Лусио и Бениньо се събудиха и любопитно погледнаха Елигио.

— Ако обещаеш да ми купиш мотоциклет, ще го сдъвча сега — каза Лусио високо.

Погледнах дон Хуан. Той направи повелителен жест с глава.

— Кучи син! — промърмори Лусио и отново заспа.

Елигио стана и започна да ходи. Направи две крачки към мен и спря. Можех да го видя как се усмихва с блажен израз. Опита се да свирне. Звукът не беше ясен, но имаше хармония. Беше мотив. Имаше само два такта, които той повтаряше непрекъснато. След малко свиркането му беше ясно доловимо, а след това стана определена мелодия. Елигио мрънкаше неразбираеми думи. Те като че ли бяха стиховете на мотива. Той ги повтаря с часове. Една проста песен, повтаряща се, монотонно и все пак особено красива.

Елигио изглежда гледаше нещо, докато пееше. В един момент се приближи силно до мен. Видях очите му в полумрака. Те бяха стъклени, неподвижни. Той се усмихваше, а отвреме-навреме се кикотеше. Той вървеше и сядаше, и пак вървеше, стенейки и въздишайки.

Изведнъж нещо като че ли го бутна изотзад. Тялото му се огъна по средата, сякаш беше тласкано от пряка сила. В един момент Елигио балансира на върха на палците си, правейки почти пълен кръг с ръце, докосващи земята. Той отново се изтърси на земята леко, на гръб, и се опъна в цялата си дължина, добивайки особена вдървеност.

Той поскимтя и постена още малко, след това започна да хърка. Дон Хуан го зави с някакви чували от зебло. Беше пет часа и трийсет и пет минути сутринта.

Лусио и Бениньо бяха заспали рамо до рамо, с гърбове опрени на стената. Дон Хуан и аз дълго седяхме мълчаливо. Той изглеждаше изморен. Наруших тишината и го попитах за Елигио. Каза ми, че срещата на Елигио с Мескалито е била изключително успешна. Мескалито го е научил на песен още първия път, когато са се срещнали, а това е наистина необикновено.

Попитах го защо не позволи на Лусио да вземе малко пейот заради мотоциклета. Той каза, че Мескалито би убил Лусио, ако той го доближи при такива условия. Дон Хуан призна, че внимателно е подготвил всичко, за да убеди своя внук. Каза ми, че разчита на моето приятелство с Лусио като на централен пункт от своята стратегия. Каза, че Лусио винаги е бил голямата му грижа и че по едно време те живеели заедно и били много близки, но когато бил седемгодишен, Лусио се разболял тежко и синът на дон Хуан, набожен католик, дал обет пред Девата от Гуаделупа, че ако животът на Лусио бъде спасен, той ще се присъедини към свещеното танцуващо братство. Лусио се възстановил и бил принуден да изпълнява обещанието на баща си. Той чиракувал една седмица и тогава решил да наруши обета. Мислил, че в резултат на това ще трябва да умре, опънал се и цял ден чакал смъртта да дойде. Всички се смели на момчето и случаят още не бил забравен.

Дон Хуан дълго не проговори. Изглеждаше потънал в размисъл.

— Моят план беше за Лусио — каза той. — А вместо това намерих Елигио. Знаех, че е безполезно, но когато харесваме някого, здравата настояваме, като че е възможно да се преправят хората. Лусио имаше смелост, когато беше малко момче, а после я загуби нейде по пътя.

— Можеш ли да го омагьосваш, дон Хуан?

— Да го омагьосам? За какво?

— За да се промени и да си възвърне смелостта.

— Не се омагьосва за смелост. Смелостта е нещо лично. Омагьосването е, за да се направят хората безвредни или болни, или неми. Не омагьосваш, за да правиш воини. За да бъдеш воин, трябва да си кристално чист — като Елигио. Ето ти един човек със смелост!

Елигио кротко хъркаше под зебловите чували. Почти се беше съмнало. Небето беше безукорно синьо. Не се виждаха никакви облаци.

— Бих дал всичко на света, за да узная за пътешествието на Елигио — казах аз. — Ще имаш ли нещо против, ако го помоля да ми разкаже?

— Не трябва при никакви обстоятелства да го молиш за това!

— Защо не? Аз ти разказвам за моите преживявания.

— Това е различно. Ти не си склонен да пазиш нещата за себе си. Елигио е индианец. Неговото пътешествие е всичко, което той има. Бих искал това да беше Лусио.

— Няма ли нещо, което можеш да направиш, дон Хуан?

— Не. За жалост, няма начин да направиш кости на медузата. Това беше само едно мое безумие.

Слънцето се показа. Светлината му заслепи изморените ми очи.

— Казвал си ми толкова много пъти, че един магьосник не може да има пристъпи на безумие, дон Хуан. Никога не съм мислил, че ти можеш да имаш.

Дон Хуан ме погледна с пронизващ поглед. Стана, хвърли по едно око на Елигио и на Лусио. Нахлупи шапката на главата си, като я потупа отгоре.

— Възможно е да настояваме, здравата да настояваме, макар да, знаем, че това, което правим, е безполезно — каза той с усмивка. — Но ние първо трябва да знаем, че действията ни са безполезни и въпреки това, трябва да продължаваме, сякаш не го знаем. Това е контролираното безумие на магьосника.