Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (18)

(Следващи разговори с дон Хуан)

Серия
Учението на дон Хуан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Separate Reality: Further Conversations with Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

17

С месеци не се върнах в Мексико. Използвах времето, за да работя върху записките си, и за първи път в десетте години, откакто започнах чиракуването, учението на дон Хуан започна да добива реален смисъл. Разбрах, че дългите периоди, в които трябваше да се откъсвам от чиракуването, бяха оказали много отрезвяващо и благотворно въздействие върху мен. Те ми бяха дали възможността да преосмисля изводите си и да ги подредя в интелектуален ред, в съответствие с моята подготовка и интереси. Събитията, които станаха при последното ми отиване в планините обаче, ми говореха, че проявата на оптимизъм в опитите ми да разбера учението на дон Хуан е една голяма заблуда.

Когато наближих къщата, видях дон Хуан да седи на обичайното си място под рамадата пред вратата. Паркирах под сянката на едно дърво, извадих куфарчето си и чантата с продукти от колата и тръгнах към него, като го поздравих високо. Тогава забелязах, че не е сам. Един друг мъж седеше зад висока купчина дърва за горене. И двамата ме гледаха. Дон Хуан ми махна с ръка, другият мъж също. Съдейки по облеклото му, той не беше индианец, а мексиканец от югоизточно Мексико. Носеше дънки „Левис“, бежова риза, тексаска каубойска шапка и каубойски ботуши.

Заговорих с дон Хуан и тогава погледнах мъжа. Той ми се усмихваше. Взрях се в него за миг.

— Ето го и малкия Карлос — каза мъжът на дон Хуан, — и той вече не ми говори. Само не ми казвай, че ми е сърдит!

Преди да мога да кажа нещо и двамата избухнаха в смях, и чак тогава разбрах, че непознатият мъж е дон Хенаро.

— Не ме позна, нали? — попита той, все още смеейки се.

Трябваше да призная, че облеклото му ме беше объркало.

— Какво правиш в тази част на света, дон Хенаро? — попитах аз.

— Дойде да се порадва на горещия вятър — каза дон Хуан. — Така ли е?

— Точно така — отвърна дон Хенаро.

— Нямаш представа какво може да направи горещият вятър с едно старо тяло като моето.

Седнах между тях.

— Какво прави той с твоето тяло? — попитах аз.

— Горещият вятър казва на моето тяло необикновени неща — отговори той.

Обърна се към дон Хуан. Очите му блестяха.

— Така ли е?

Дон Хуан поклати глава утвърдително.

Казах им, че за мен периодът на горещите ветрове е най-лошата част от годината и че наистина ми се струва странно дон Хенаро да дойде, за да търси горещия вятър, докато аз бягам от него.

— Карлос не може да понася жегата — каза дон Хуан на дон Хенаро. — Когато стане горещо, той е като дете и се задушава.

— Заду… какво?

— Заду… шава.

— Господи! — каза дон Хенаро, преструвайки се на загрижен и направи неописуемо смешна гримаса на отчаяние.

След това дон Хуан му обясни, че ме е нямало месеци наред заради един нещастен инцидент със съюзниците.

— Значи най-накрая се срещна със съюзник! — каза дон Хенаро.

— Мисля, че се срещнах — казах аз небрежно.

И двамата се засмяха силно. Дон Хенаро ме потупа по гърба два или три пъти. Беше много леко потупване, което аз изтълкувах като приятелски жест на загриженост. Той сложи ръката си на рамото ми, като ме гледаше, и аз усетих едно спокойно доволство. Усещането трая само миг, тъй като той веднага направи нещо необяснимо с мен. Изведнъж усетих, че е поставил тежък камък върху гърба ми. Имах чувството, че той така беше увеличил тежестта на своята ръка, която беше върху дясното ми рамо, че ме накара да се смъкна до долу и да ударя главата си в земята.

— Трябва да помогнем на малкия Карлос — каза дон Хенаро и хвърли заговорнически поглед на дон Хуан.

Отново седнах и се обърнах към дон Хуан, но той гледаше настрани. За миг се почувствах разколебан и ме облада неприятната мисъл, че дон Хуан се държи така, сякаш няма нищо общо с мен и не го интересувам. Дон Хенаро се смееше. Явно очакваше моята реакция.

Помолих го още веднъж да сложи ръката си на рамото ми, но той не пожела. Настоявах поне да ми каже какво ми беше направил. Той се подсмихна. Отново се обърнах към дон Хуан и му казах, че тежестта на ръката на дон Хенаро едва не ме беше смазала.

— Не знам нищо за това — каза дон Хуан с комично-официален тон. — Той не сложи ръката си на моето рамо.

Тук и двамата избухнаха в смях.

— Какво ми направи, дон Хенаро? — попитах аз.

— Просто сложих ръката си на твоето рамо — каза той невинно.

— Направи го пак — казах аз.

Той отказа. В този момент дон Хуан се намеси и ме помоли да опиша на дон Хенаро това, което бях възприемал при последното си преживяване. Мислех, че иска да направя едно истинско описание на това, което ми се случи, но колкото по-сериозно ставаше описанието ми, толкова повече те се смееха. Спирах два или три пъти, но те ме подканяха да продължа.

— Съюзникът ще дойде при теб, независимо от твоите чувства — каза дон Хуан, когато завърших разказа си. — Искам да кажа, че не трябва да правиш нищо, за да го примамиш. Може да седиш и да си въртиш палците или да си мислиш за жени и изведнъж — потупване по рамото ти. Обръщаш се, а съюзникът застанал до теб.

— Какво мога да направя, ако се случи такова нещо? — попитах аз.

— Хей! Хей! Чакай малко! — каза дон Хенаро. — Това не е хубав въпрос. Не трябва да питаш какво можеш да направиш. Очевидно не можеш да направиш нищо. Трябва, да попиташ какво може да направи един воин.

Той се обърна към мен, като мигаше. Главата му беше леко клюмнала надясно, а устата му — нацупена.

Погледнах дон Хуан за знак дали ситуацията е проста шега, но лицето му беше сериозно.

— Добре! — казах аз. — Какво може да направи един воин?

Дон Хенаро премигна и млясна с устни, сякаш търсеше точната дума. Погледна ме втренчено, като държеше брадичката си.

— Воинът подмокря гащите — каза той с индианска тържественост. Дон Хуан закри лицето си, а дон Хенаро плясна с ръце по земята и избухна в смях, който приличаше повече на рев.

— Страхът е нещо, което човек изобщо не може да преодолее — каза дон Хуан, след като смехът заглъхна. — Когато воинът е хванат натясно, той просто би обърнал гръб на съюзника, без да се колебае. Воинът не може да се глези, затова не може да умре от страх. Воинът позволява на съюзника да дойде, само когато е добре и е готов. Когато е достатъчно силен, за да се бори със съюзника, той отваря своята пролука и се хвърля, сграбчва съюзника, държи го прикован и задържа своя взор върху него точно толкова време, колкото трябва, после отмества поглед, освобождава съюзника и го пуска да си иде. Воинът, малки приятелю, винаги е господарят.

— Какво става, ако се взираш в съюзника твърде дълго? — попитах аз.

Дон Хенаро ме погледна и направи комична гримаса с широко отворени очи.

— Кой знае? — каза дон Хуан. — Може би Хенаро ще ти каже какво е станало с него.

— Може би — каза дон Хенаро и се подсмихна.

— Моля те, кажи ми!

Дон Хенаро стана, протегна ръце и костите му изпукаха. После разтвори широко очи, докато те станаха кръгли и безумни.

— Хенаро ще накара пустинята да потрепери — каза той и отиде в чапарала.

— Хенаро твърдо е решил да ти помогне — каза дон Хуан с поверителен тон. — Той направи същото с теб в своя дом и ти едва не видя.

Помислих, че има предвид случката при водопада, но той говореше за неземния тътен, който бях чул в къщата на дон Хенаро.

— Какво беше това, между другото? — попитах аз. — Смяхме се, но ти изобщо не ми обясни какво е.

— Ти изобщо не попита.

— Попитах.

— Не. Попита за всичко друго, освен за това.

Дон Хуан ме погледна обвинително.

— Това беше изкуството на Хенаро — каза той. — Само Хенаро може да го прави. Тогава ти едва не видя.

Казах му, че и през ум не ми беше минало да свържа „виждането“ със странните шумове, които бях чул тогава.

— А защо не? — каза той вяло.

— За мен виждането означава очите — казах аз.

Той се вгледа за миг в мен така, сякаш нещо не съм наред.

— Никога не съм казвал, че виждането е работа само на очите — каза той и поклати глава, сякаш не вярваше.

— Как го прави? — настоях аз.

— Той вече ти каза как го прави — каза дон Хуан остро.

В този миг чух необикновен тътен.

Скочих, а дон Хуан започна да се смее. Тътенът беше като оглушителна лавина. Слушайки го, стигнах до смешното заключение, че списъкът на преживяванията ми, свързани със звуци, определено идва от филмите. Силният бумтеж, който чух, напомняше звука от един филм, когато целият склон на планина се срути в една долина.

Дон Хуан се държеше за страните сякаш го боляха от смях. Оглушителният тътен разтърси земята, върху която стоях. Отчетливо чух думкането на нещо, което приличаше на огромен камък, който се търкаля. Чух поредица от такива съкрушителни думкания, които ми натрапиха представата, че камъкът се търкаля неумолимо към мен. Объркването ми беше крайно, а мускулите ми — напрегнати. Цялото ми тяло беше готово да побегне.

Погледнах дон Хуан. Той се взираше в мен. Тогава чух най-страшното думкане, което съм чувал някога в живота си. Сякаш огромен по размер камък се беше приземил зад къщата. Всичко се разтрепери и в този момент имах много странно възприятие. За миг аз наистина „видях“ камък с размерите на планина, точно зад къщата. Не беше като някакво изображение, насложено върху пейзажа с къщата, който гледах. Не беше и гледката на истински камък. По-скоро сякаш шумът създаваше изображението на огромен камък, който се търкаля. Аз наистина „виждах“ шума. Необяснимият характер на моето възприятие ме хвърли в дълбините на отчаянието и объркването. Никога в своя живот не бях си представял, че сетивата ми са способни да възприемат по подобен начин. Имах пристъп на рационален страх и реших да бягам, за да си спасявам кожата. Дон Хуан ме хвана за ръката и строго ми заповяда да не бягам, както и да не се въртя настрани, а да гледам в посоката, в която беше отишъл дон Хенаро.

Веднага след това чух поредица от бумтежи, които наподобяваха звука на камъни, които падат и се трупат един върху друг, а после отново всичко притихва. Няколко минути по-късно дон Хенаро се върна и седна. Попита ме дали съм „видял“. Не знаех какво да кажа. Обърнах се към дон Хуан за знак. Той се взираше в мен.

— Мисля, че видя — каза той и се подсмихна.

Исках да кажа, че не знам за какво говорят. Усещах се напълно фрустриран. Имах физическо усещане за ярост и за пълен дискомфорт.

— Мисля, че трябва да го оставим тук да поседи сам — каза дон Хуан.

Станаха и се отдалечиха.

— Карлос се глези в своето объркване — каза дон Хуан много високо.

Часове наред останах сам и имах достатъчно време да пиша и да размишлявам върху абсурдността на своето преживяване. Разсъждавайки върху него, стигнах до извода, че от първия миг, в който видях дон Хенаро да седи под рамадата, ситуацията беше добила фарсов характер. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че дон Хуан беше предоставил управлението на дон Хенаро и тази мисъл ме изпълни със страх.

Дон Хуан и дон Хенаро се върнаха привечер. Седнаха от двете ми страни. Дон Хенаро се приближи и почти се облегна на мен. Неговото слабо и крехко рамо ме докосваше леко и аз изпитах същото усещане, както когато ме беше потупал. Една смазваща тежест ме преобърна и аз паднах в скута на дон Хуан. Той ми помогна да седна и на шега ме попита дали не се опитвам да заспя в скута му.

Дон Хенаро изглеждаше радостен. Очите му светеха. Исках да заплача. Имах чувството, че съм като животно, хванато в капан.

— Плаша ли те, малки Карлос? — попита дон Хенаро и наистина изглеждаше загрижен. — Изглеждаш като див кон.

— Разкажи му някоя история — каза дон Хуан. — Това е единственото нещо, което го успокоява.

Те се преместиха, като седнаха пред мен. И двамата ме разглеждаха с любопитство. В полумрака очите им изглеждаха стъклени като огромни тъмни водни пространства. Очите им бяха страховити. Не приличаха на човешки очи. За миг се гледахме един друг, после аз отместих поглед. Забелязах, че не се страхувам от тях, но въпреки това очите им ме бяха изплашили така, че се разтреперих. Чувствах се много неприятно объркан.

След миг мълчание дон Хуан подкани дон Хенаро да ми разкаже какво му се случило, когато се опитал да види своя съюзник. Дон Хенаро седеше с лице към мен, на няколко фута разстояние. Не каза нищо. Погледнах го. Очите му изглеждаха четири или пет пъти по-големи от нормалните човешки очи. Те светеха и имаха непреодолима притегателна сила, това, което изглеждаше като светлина на очите му, доминираше над всичко около тях. Тялото на дон Хенаро сякаш се беше съсухрило и повече приличаше на котешко. Забелязах движение в това котешко тяло и се изплаших. Напълно автоматично, сякаш го бях правил през целия си живот, заех „бойната форма“ и започнах ритмично да се удрям по прасеца. Когато осъзнах какво правя, много се смутих и погледнах дон Хуан. Той се взираше в мен, както обикновено. Очите му бяха добри и успокояващи. Засмя се силно. Дон Хенаро измърка, стана и влезе в къщата.

Дон Хуан ми каза, че дон Хенаро бил изпълнен със сила и не искал да се пилее наоколо и че просто ме разнищвал с очите си. Каза, че както обикновено, знам повече, отколкото подозирам. Отбеляза, че всеки, който е въвлечен в магьосничеството, е ужасно опасен в часовете на здрач и че магьосници като дон Хенаро могат да извършват чудеса по това време.

Помълчахме няколко минути и се почувствах по-добре. Разговорът с дон Хуан ме отпусна и ми възвърна увереността. После той каза, че ще хапне нещо и че ще отидем на разходка, за да ми покаже дон Хенаро една техника за укриване.

Помолих го да ми обясни какво има предвид под техника за укриване. Той каза, че с обясняването на нещата вече е свършено, защото обясненията само ме карат да се глезя.

Влязохме в къщата. Дон Хенаро беше запалил газения фенер и дъвчеше нещо с пълна уста.

След като хапнахме, и тримата отидохме в гъстия пустинен чапарал. Дон Хуан вървеше близо до мен. Дон Хенаро беше отпред, на няколко ярда от нас.

Нощта беше ясна. Имаше големи облаци, но и достатъчно лунна светлина, която правеше видима околността.

По едно време дон Хуан спря и ми каза да вървя напред и да следвам дон Хенаро. Поколебах се. Той леко ме побутна и ме увери, че всичко е наред. Каза, че трябва винаги да се доверявам на собствената си сила.

Последвах дон Хенаро и в следващите два часа се опитвах да го настигна, но колкото и да се мъчих, не можах. Силуетът му винаги беше пред мен. Понякога изчезваше, сякаш изскачаше от пътеката, само за да се появи отново отпред. Що се отнася до мен, тази разходка в тъмното ми се струваше странна и безсмислена. Следвах го, защото не знаех как да се върна в къщата. Не можех да разбера какво прави дон Хенаро. Мислех, че ме води към някое скришно място в чапарала, за да ми покаже техниката, за която беше говорил дон Хуан. В един момент обаче имах странното усещане, че дон Хенаро е зад мен. Обърнах се, за да хвърля един поглед на човека, който ме следваше. Ефектът беше поразяващ. Напрегнах се да видя в тъмното и разбрах, че мога да съзра силуета на човек, който стоеше на може би петнайсет ядра. Фигурата почти се сливаше с храстите. Сякаш искаше да се замаскира. За миг фиксирах поглед и наистина можах да задържа силуета на мъжа в своето поле на възприятие, въпреки че той се опитваше да се скрие зад тъмните очертания на храстите. Тогава в ума ми дойде една логична мисъл. Хрумна ми, че мъжът трябва да е дон Хуан, който сигурно ни беше следвал през цялото време. В мига, в който вече бях убеден, че това е така, разбрах и че вече не мога да разгранича силуета. Пред мен беше само тъмната хомогенна маса на пустинния чапарал.

Тръгнах към мястото, където бях видял мъжа, но не можах да намеря никого. Дон Хенаро също не се виждаше никъде и, тъй като не знаех пътя, седнах да чакам. Половин час по-късно дон Хуан и дон Хенаро се появиха. Викаха високо името ми. Станах и се присъединих към тях.

До къщата вървяхме в пълна тишина. Тази пауза ми беше добре дошла, защото се чувствах напълно объркан. Чувствах се непознат на самия себе си. Дон Хенаро правеше нещо с мен — нещо, което ми пречеше да формулирам мислите си по обичайния за мен начин. Това ми беше станало ясно, когато седнах на пътеката. При сядането автоматично погледнах колко е часа, а после останах безмълвен, сякаш умът ми беше изключен. Въпреки това седях там в едно състояние на бдителност, каквото не бях изпитвал преди. Това беше състояние на отсъствие на мисъл, сравнимо може би с това да не те е грижа за нищо. В този период светът сякаш беше в едно странно равновесие. Нямаше нищо, което бих могъл да прибавя или отнема от него.

Когато пристигнахме в къщата, дон Хенаро просна един сламеник и легна да спи. Почувствах се задължен да предам на дон Хуан преживяванията си през деня, но той не ми позволи да говоря.

18 октомври 1970

— Мисля, че разбирам какво се опитваше да направи дон Хенаро онази нощ — казах на дон Хуан.

Казах го, просто за да го предразположа за разговор. Продължителният му отказ да говори ме обезкуражаваше.

Дон Хуан се усмихна, и бавно поклати глава, сякаш се съгласява с това, което казвам. Бих взел жеста му за потвърждение, ако не бе обаче странният блясък в очите му. Те като че ли ми се присмиваха.

— Не мислиш, че разбирам, нали? — попитах аз настойчиво.

— Предполагам, че разбираш… всъщност разбираш. Ти наистина разбираш, че през цялото време Хенаро беше зад тебе. Все пак разбирането не е същината.

Твърдението му, че дон Хенаро е бил зад мен през цялото време, ме шокира. Помолих го за обяснение.

— Съзнанието ти е устроено да търси само едната страна на това… — каза той.

При тези думи той взе суха клонка и я размаха. Не рисуваше във въздуха, нито пък правеше някаква фигура. Това, което правеше, наподобяваше движенията на пръстите му, когато почистваше купчина здрави семена от развалените. То беше като леко ръчкане или драскане на въздуха с клонката.

Той се обърна и ме погледна. Повдигнах рамене в израз на недоумение. Приближи се и повтори движенията си, като този път отбеляза осем точки на земята. Огради първата точка.

— Ти си тук — каза той. — Ние всички сме тук. Това е чувството и ние се движим оттук-дотук.

Той огради втората, която беше отбелязал точно над точка номер едно. После няколко пъти прокара клонката между двете, сякаш възпроизвежда натоварено пътно движение.

— Има обаче още шест точки, с които човек може да се занимава — каза той. — Повечето хора не знаят нищо за тях.

Той постави клонката между точки едно и две, като я притисна в земята.

— Ти наричаш разбиране движението между тези две точки. През целия си живот си правил това. Ако кажеш, че разбираш моето знание, това няма да е нищо ново.

После той съедини с линии някои от осемте точки. Резултатът беше дълга трапецовидна фигура, която имаше осем центъра с неравномерно излизащи от тях лъчи.

— Всяка една от останалите точки е светът, точно както чувствата и разбирането за теб са два свята.

— Защо точно осем точки? Защо не безкраен брой като в кръг?

Нарисувах кръг на земята. Дон Хуан се усмихна.

— Доколкото знам, има само осем точки, с които човек може да се занимава. Може би хората не могат да минат отвъд това. При това аз казах „да се занимава“, а не „да разбира“. Схващаш ли?

Тонът му ме накара да се засмея. Имитираше, или по-скоро пародираше, моята настойчивост за точна употреба на думите.

— Твоят проблем е, че искаш да разбереш всичко, а това е невъзможно. Ако настояваш да разбереш, значи не вземаш предвид цялата си участ като човешко същество. Блокът, който те препъва, е непокътнат. Следователно през всичките тези години не си направил почти нищо. Вярно е, че ти беше разтърсен и изваден от своя тотален сън, но това можеше да се постигне и при други обстоятелства.

След кратко мълчание дон Хуан ми каза да ставам, защото ще ходим в каньона. Когато се качвахме в колата, дон Хенаро изскочи иззад къщата и се присъедини към нас. Шофирах донякъде, а после навлязохме в едно дълбоко дефиле. Дон Хуан избра място за почивка под сянката на едно голямо дърво.

— Ти спомена веднъж — започна дон Хуан, — че когато двамата с един твой приятел сте видели да пада листо от самия връх на един явор, приятелят ти казал, че същото това листо никога няма да падне пак от същия явор в цялата вечност. Помниш ли?

Спомних си, че му бях разказал случая.

— Ние сме в основата на едно голямо дърво — продължи той — и ако погледнеш другото дърво пред нас, ще видиш едно листо, което пада от самия му връх.

Направи ми знак да погледна. От другата страна на дерето имаше голямо дърво. Листата му бяха жълтеникави и сухи. С движение на главата си дон Хуан ме накара да продължа да гледам дървото. След пет минути едно листо се откъсна от върха и започна да пада към земята. То три пъти докосна други листа и клони, преди да се приземи във високия храсталак.

— Видя ли го?

— Да.

— Ти би казал, че същото това листо никога вече няма да падне от същото това дърво, вярно ли е?

— Вярно е.

— Доколкото ти можеш да разбереш, това е вярно. Но само доколкото ти можеш да разбереш. Погледни пак.

Автоматично погледнах и видях да пада едно листо. То наистина докосна същите листа и клони, както предишното. Сякаш гледах телевизионно повторение! Последвах с поглед вълнообразното движение на листото, докато то се приземи. Станах, за да видя дали листата са две, но високите храсталаци около дървото ми попречиха да открия къде беше паднало предишното.

Дон Хуан се засмя и ми каза да седна.

— Гледай — каза той, сочейки с глава върха на дървото. — Същото листо пада отново.

Още веднъж видях листо да пада по абсолютно същия начин, както предишните две.

Когато то се приземи, знаех, че дон Хуан се кани да ми даде знак пак да погледна върха на дървото, но още преди да го направи, аз вече гледах нагоре. Листото отново падаше. Тогава разбрах, че бях видял само първото листо да се откъсва, или по-скоро, първия път, когато листото падна, го видях още от мига, в който се отдели от клона. В останалите три случая то вече падаше, когато вдигах главата си, за да погледна.

Казах това на дон Хуан и настоях да ми обясни какво прави.

— Не мога да разбера как ме караш да видя повторение на нещо, което вече съм видял. Какво правиш с мен, дон Хуан?

Той се засмя, но не отговори и аз продължих да го моля да ми каже как можах да видя това листо да пада отново и отново. Казах, че според моя разум това е невъзможно.

Дон Хуан каза, че и неговият разум му говори същото, но ето че сам съм видял листото да пада отново и отново. После се обърна към дон Хенаро.

— Не е ли така? — попита той.

Дон Хенаро не отговори. Очите му бяха приковани в мен.

— Не е възможно! — казах аз.

— Ти си окован! — възкликна дон Хуан. — Ти си окован в своя разум.

Обясни, че листото беше паднало няколко пъти от дървото, затова трябва да спра с опитите си да разбера всичко. С поверителен тон ми каза, че всичко е като на длан пред мен, но че моята мания накрая винаги ме заслепява.

— Няма нищо за разбиране. Разбирането е само една много дребна работа. Съвсем дребна! — каза той.

В това време дон Хенаро стана. Хвърли светкавичен поглед на дон Хуан. Очите им се срещнаха и дон Хуан погледна земята пред себе си. Дон Хенаро застана пред мен и започна да размахва едновременно двете си ръце напред-назад.

— Гледай, мъничък Карлос — каза той. — Гледай! Гледай!

Той издаде необикновено остър и рязък звук. Беше звук на нещо, което се разцепва. В самия момент на появата му се почувствах така, сякаш в долната част на корема ми има празнина. Това беше ужасно мъчително усещане за пропадане — не болезнено, а по-скоро неприятно и всепоглъщащо. То се задържа няколко секунди и след това заглъхна, оставяйки един особен гъдел в коленете ми. Но докато трая усещането, изживях още един невероятен феномен. Видях дон Хенаро на върха на някаква планина може би на десет мили разстояние. Възприятието трая само няколко секунди и дойде така внезапно, че наистина нямах време да го разгледам. Не мога да си спомня дали видях върху планината фигура с размерите на човек или смален образ на дон Хенаро. Но бях сигурен без капчица съмнение, че го виждам да стои на върха на планината. Когато обаче си помислих, че не е възможно да видя човек на десет мили разстояние, възприятието изчезна.

Обърнах се да потърся дон Хенаро, но него го нямаше. Объркването ми беше така уникално, както и всичко останало, което ми се случваше. Умът ми се деформира под натиска на напрежението. Бях напълно дезориентиран.

Дон Хуан стана и ме накара да покрия долната част на корема си и като клекна да притисна краката си към тялото. Поседяхме мълчаливо, после той каза, че наистина ще се въздържи от всякакви обяснения, защото само чрез действието човек може да стане магьосник. Посъветва ме да си тръгна незабавно, иначе дон Хенаро може да ме убие в усилието си да ми помогне.

— Ти ще промениш посоките — каза той — и ще счупиш оковите си.

Каза, че няма нищо за разбиране в неговите и на дон Хенаро действия и че магьосниците са напълно способни да извършват необикновени, дела.

— Хенаро и аз действаме оттук — каза той и посочи един от центровете на своя чертеж. — Това не е центърът на разбирането, но ти знаеш какво е.

Исках да кажа, че наистина не знам за какво говори, но той не ми остави време, а стана и ми направи знак да го последвам. Забърза и не след дълго аз се потях в опитите си да го настигна.

Когато влизахме в колата, се огледах за дон Хенаро.

— Къде е той? — попитах аз.

— Ти знаеш къде е той — тросна ми се дон Хуан.

Преди да си тръгна, седнах с него за малко, както винаги. Имах непреодолим импулс да го помоля за обяснение. Както казва дон Хуан, обясненията наистина са моето глезене.

— Къде е дон Хенаро? — попитах предпазливо.

— Знаеш къде — каза той. — Ти винаги се проваляш заради настойчивостта си да разбереш. Например знаеше, че онази нощ Хенаро беше зад тебе през цялото време, дори се обърна и го видя.

— Не — възразих аз. — Не, не знаех това.

Бях искрен. Умът ми отказваше да възприеме такъв род влияния като „реални“, но след десет години чиракуване при дон Хуан, той вече не можеше да крепи и моите обикновени критерии за това кое е реално. Всички разсъждения обаче, които оттук нататък се породиха у мен, бяха просто интелектуални манипулации. Доказателството беше, че под натиска на действията на дон Хуан и на дон Хенаро, умът ми беше навлязъл в задънена улица.

Дон Хуан ме погледна и в очите му имаше такава тъга, че заплаках. Сълзите свободно падаха. За пръв път в живота си усещах страшното бреме на своя разум. Обхвана ме неописуема тъга. Неволно заридах и го прегърнах. Той ме удари по главата с кокалчетата на юмрука си. Усетих удара като вълна надолу по гърба си. Той имаше отрезвяващ ефект.

— Твърде много се глезиш — каза той меко.