Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (13) (Следващи разговори с дон Хуан)

12

Множество въпроси изникнаха у мен, докато работех върху записките си.

— И зелената мъгла ли е като пазителя — нещо, което човек трябва да победи, за да види? — попитах дон Хуан, когато седнахме под рамадата на 8 август 1969 година.

— Да. Човек трябва да победи всичко — каза той.

— Как мога да победя зелената мъгла?

— По същия начин, както и пазителя — като я оставиш да се превърне в нищо.

— Какво трябва да направя?

— Нищо. За теб зелената мъгла е нещо много по-лесно от пазителя. Духът на кладенеца те харесва. Виж, да се занимаваш с пазителя, наистина не е в твоята природа. Ти всъщност изобщо не видя пазителя.

— Защото не го харесах може би. Ами ако бях срещнал един пазител, когото харесвам? Сигурно има и хора, които биха решили, че пазителят, който видях, е красив. Те ще го победят ли, щом го харесват?

— Не! Ти все още не разбираш. Няма значение дали харесваш пазителя или не. Докато изпитваш някакво чувство към него, пазителят ще си остане същия — чудовищен, красив, какъвто и да било. Ако обаче не изпитваш никакво чувство към него, пазителят ще стане нищо, но, все пак ще бъде пред теб.

Не можех изобщо да проумея как нещо колосално като пазителя може да стане нищо и пак да бъде пред очите ми. Струваше ми се, че това е една от алогичните постановки в знанието на дон Хуан и че той би могъл да ми я обясни, ако пожелае. Настойчиво го попитах какво е искал да каже.

— Ти си помисли, че пазителят е нещо, което познаваш.

— Но аз не мисля, че пазителят е нещо, което познавам.

— Ти помисли, че той е грозен; че размерът му е страховит; че е чудовище. Ти знаеш какво означават всички тези неща. Затова пазителят през цялото време беше нещо, което познаваш, и тъй като беше нещо, което познаваш, ти не го видя. Вече ти казах — пазителят трябва да стане нищо и въпреки това трябва да стои пред теб. Той трябва да бъде, там и в същото време да бъде нищо.

— Как е възможно това, дон Хуан? Това, което казваш, е абсурдно!

— Абсурдно е. Но това е виждането. Наистина няма начин да се говори за него. Виждането, както ти казах и преди, се научава с виждане.

Очевидно ти нямаш проблем с водата. Онзи ден ти почти видя. Водата е твоята „опорна точка“. Всичко, от което се нуждаеш, е да усъвършенстваш своята техника за виждане. В лицето на духа на кладенеца имаш силен помощник.

— Това е друг парлив въпрос, дон Хуан.

— Можеш да имаш каквито си искаш парливи въпроси, но в тази местност не можем да говорим за духа на кладенеца. Всъщност по-добре е изобщо да не мислим за него. Изобщо! Иначе духът ще те хване в капана си и няма да се намери нещо, с което жив човек може да ти помогне. Тъй че — дръж си устата затворена и мисли за нещо друго.

Около 10 часа сутринта на другия ден дон Хуан извади лулата от калъфа, напълни я със сместа, подаде ми я и ми каза да я отнеса до брега на потока. Държейки лулата с две ръце, успях някак да разкопчея ризата си и да я сложа вътре. Дон Хуан носеше два сламеника и малък поднос с въглени. Денят беше топъл. Седнахме на сламениците под сянката от дърветата на една малка дъбрава до самата вода. Дон Хуан постави един въглен в лулата и ми каза да пуша. Не изпитвах нито страх, нито въодушевление. Спомних си, че при втория опит да видя пазителя — след като дон Хуан ми беше обяснил за неговата природа, бях имал едно уникално усещане за удивление и страхопочитание. Този път обаче, макар дон Хуан да ми беше казал, че има възможност наистина да „видя“ водата, аз бях емоционално неангажиран. Бях само любопитен.

Дон Хуан ме накара да изпуша двойно количество в сравнение с предишните ми опити. По едно време той се наведе и ми прошепна в дясното ухо, че ще ме научи как да използвам водата, за да се движа. Усещах лицето му много близо, сякаш беше сложил устата си на ухото ми. Каза ми да не гледам навътре във водата, а да фокусирам очите си върху повърхността и да ги задържа така, докато водата се превърне в зелена мъгла. Неколкократно повтори, че трябва да съсредоточа цялото си внимание върху мъглата, докато ми стане невъзможно да долавям нещо друго.

— Гледай водата пред себе си — го чух да казва, — но не се оставяй звукът й да те отнесе нанякъде. Ако позволиш на звука от водата да те отнесе, аз може никога да не мога да те намеря и да те върна обратно. Сега навлез в зелената мъгла и слушай гласа ми.

Чувах го и го разбирах с необикновена яснота. Започнах да гледам фиксирано водата и ме обхвана едно много особено усещане за физическо удоволствие, един лек сърбеж, едно неопределено щастие. Дълго се взирах, но не долавях зелената мъгла. Усетих, че очите ми започват да се разсейват и трябваше да полагам усилия, за да продължа да гледам водата. Накрая вече не можех да контролирам очите си и сигурно ги бях затворил или мигнал, или пък просто бях загубил способността си да ги фокусирам. Във всеки случай, в този момент водата стана неподвижна. Тя престана да се движи. Сякаш беше картина. Вълните бяха статични. После водата започна да съска. Като че в нея имаше въглеродни частици, които избухнаха изведнъж. За миг видях съскането като едно бавно разрастване на зелена материя. Това беше безумна експлозия. Водата се възпламени в брилянтна зелена мъгла, която се разрасна и ме обгърна.

Останах увиснал в нея, докато един много остър, устойчив и пронизителен звук разтърси всичко. Мъглата сякаш се втечни, докато доби обичайните черти на водна повърхност. Пронизителният звук беше викът на дон Хуан досами ухото ми: „Хейййй!“ Каза ми да се вслушам в гласа му, да се върна обратно в мъглата и да чакам, докато ме извика. Казах „добре“ на английски и чух дрезгавия му смях.

— Моля те, не говори — каза той. — Не ми давай никакви съгласия.

Не можех да го чувам много добре. Звукът на неговия глас беше мелодичен и преди всичко — приветлив. Разбрах това, без да мисля. То беше едно убеждение, което ме пропи, но бързо отмина.

Гласът на дон Хуан ми заповяда да съсредоточа цялото си внимание върху мъглата, но да не й се предавам. Неколкократно каза, че воинът не се предава на нищо, дори на смъртта си. Отново потънах в мъглявината и забелязах, че това изобщо не е мъгла, или поне не беше това, което аз считам за мъгла. Подобният на мъгла феномен се състоеше от малки мехурчета — кръгли обекти, които навлизаха в моето „зрително“ поле и излизаха от него с плаване. Погледах малко тяхното движение, после един висок, далечен звук разтърси вниманието ми и аз загубих способността си да фокусирам своя поглед. Вече не можех да възприемам малките мехурчета. Всичко, което осъзнавах в този момент, беше един зелен, аморфен, мъгляв блясък. Отново чух високия звук и трусът, който той предизвика, изведнъж разсея мъглата и аз разбрах, че гледам водата в канала. После отново го чух, много по-близо. Беше гласът на дон Хуан. Той ми казваше да насоча вниманието си към него, защото гласът му е моя единствен водач. Заповяда ми да гледам брега на потока и растителността точно пред мен. Видях някаква тръстика и едно оголено място. Беше малко заливче на брега — място, където дон Хуан потапяше ведрото си, за да го напълни. След малко дон Хуан ми нареди да се върна в мъглата и отново ме помоли да обръщам внимание на гласа му, защото той ще ме води така, че да се науча как да се движа. Каза, че след като веднъж съм видях мехурчетата, трябва да се кача на едно от тях и да го оставя да ме носи.

Подчиних му се и веднага бях заобиколен от зелената мъглявина, а после видях и малките мехурчета. Отново чух гласа на дон Хуан като странен и плашещ тътен. Чувайки го, веднага започнах да губя способността си да възприемам мехурчетата.

— Качи се на едно от тези мехурчета — го чух да казва.

Мъчех се да поддържам възприятието си за зелената мъгла и същевременно да чувам гласа му. Не знам колко дълго продължи усилието ми да правя това, докато изведнъж разбрах, че мога да го слушам и да задържам погледа си върху мехурчетата, които продължиха да преминават, отплувайки бавно от моето поле на възприятие. Гласът на дон Хуан продължаваше да ме подтиква да следвам едно от тях й да се кача върху него.

Чудех се как ли ще трябва да направя това и автоматично произнесох думата „как“. Усетих, че тази дума е много дълбоко в мен и с излизането си навън тя ме отнесе до повърхността. Беше като шамандура, която изплува от моите дълбини. Чух се да казвам „как“, но гласът ми беше като кучешки вой. Дон Хуан също ми отвърна с вой, подобен на кучешки, после издаде някакви звуци като койот и се засмя. Помислих си, че е много смешно и наистина се засмях.

Дон Хуан много спокойно ми каза да се оставя да бъда прикрепен към едно мехурче и да го следвам.

— Върни се пак — каза той. — Влез в мъглата! В мъглата!

Върнах се и забелязах, че движението на мехурчетата се е забавило, а те са станали големи като баскетболни топки. Всъщност те бяха така големи и се движеха толкова бавно, че можех да разгледам всяко едно до най-големи подробности. Те не бяха наистина мехури, поне не като сапунени мехури, нито като балони или какъвто и да било сферичен съд. Не бяха съдове, макар че имаха съдържание. Нито пък бяха кръгли, макар че когато ги видях за първи път, можех да се закълна, че са кръгли, и образът, който ми хрумна, беше „мехури“. Гледах ги като през прозорец — т.е. рамката на прозореца не ми позволяваше да ги следвам, а само да ги гледам как влизат и излизат от моето поле на възприятие.

Когато обаче престанах да ги виждам като мехурчета, вече можех да ги следвам. Следвайки ги, аз се прикрепих към едно от тях и заплувах с него. Имах истинско усещане за движение. Всъщност аз бях мехурчето или подобието на мехурче.

После чух като пронизителен звук гласа на дон Хуан. Той ме разтърси и аз загубих чувството, че съм „то“. Звукът беше невероятно страшен. Беше далечен, много метален глас, сякаш идващ от високоговорител. Схванах някои от думите.

— Гледай бреговете — каза той.

Виждах огромната маса вода. Тя течеше. Можех да чуя шума й.

— Гледай бреговете — отново ми нареди дон Хуан.

Видях бетонна стена.

Шумът на водата стана ужасно силен. Той ме погълна. След това мигновено спря, сякаш беше отрязан. Имах усещане за чернота и за сън.

Разбрах, че съм потопен в напоителния канал. Дон Хуан плискаше лицето ми с вода и си тананикаше. После изцяло ме потопи в канала. Вдигна главата ми над повърхността и ме остави да я положа на брега, като ме държеше за яката. Имах много приятно усещане в ръцете и краката си. Протегнах ги. Очите ми бяха изморени и ме сърбяха. Повдигнах дясната си ръка, за да ги почеша. Движението ми беше трудно. Ръката ми сякаш беше тежест. Едва можах да я извадя от водата, но когато го сторих, ръката ми излезе покрита с най-удивителна маса зелена мъгла. Поднесох я към очите си. Можех да видя нейните очертания като по-тъмна зелена маса, заобиколена от много силен зеленикав блясък. Бързо се изправих на крака, застанах в средата на потока и погледнах тялото си. Гърдите, ръцете и краката бяха зелени, тъмнозелени. Цветът беше толкова силен, че ми донесе усещането за лепкава субстанция. Приличах на една фигурка, която дон Хуан преди години беше направил за мен от корен на датура.

Дон Хуан ми каза да изляза. Долових настойчивост в гласа му.

— Аз съм зелен — казах аз.

— Стига — каза той повелително. — Нямаш време. Излез оттам. Водата всеки момент ще те хване в капана си. Излез от нея! Вън! Вън!

Панически изскочих навън.

— Този път трябва да ми кажеш всичко, което се случи — каза дон Хуан, когато седнахме един срещу друг в стаята му.

Не го интересуваше последователността на моето преживяване. Искаше само да знае на какво се бях натъкнал, когато той ми каза да гледам брега. Интересуваха го всички подробности. Описах стената, която бях видял.

— Стената отляво или отдясно ти беше? — попита той. Казах му, че стената всъщност беше пред мен, но той настояваше, че трябвало да бъде или отляво, или отдясно.

— Къде беше тя, когато я видя за първи път? Затвори очи и не ги отваряй, докато не си спомниш.

Той се изправи и завъртя тялото ми така, че да бъда с лице на изток — така, както седях пред потока. Очите ми бяха затворени. Той ме попита в коя посока се бях преместил.

Казах, че се бях преместил напред, точно пред себе си. Той настоя да си припомня и да се съсредоточа върху момента, когато все още гледах мехурчетата във водата.

— Накъде плуваха те? — попита той.

Дон Хуан настояваше да си спомня. Накрая трябваше да призная, че мехурчетата явно се бяха движили надясно. Но не бях абсолютно сигурен, както му се искаше. След неговите въпроси започнах да разбирам, че не мога да класифицирам своето възприятие. Когато ги видях за първи път, мехурчетата се движеха надясно, но когато станаха по-големи, заплуваха навсякъде. Някои сякаш идваха право към мен, други — във всички възможни посоки. Мехурчетата се движеха над и под мен. Всъщност те бяха навсякъде около мен. Спомних си, че чувах как съскат. Да, явно ги бях възприемал и с ушите, и с очите си.

Когато мехурчетата станаха толкова големи, че можех да се „кача“ на едно от тях, „видях“, че те се търкат едно в друго като балони.

С припомнянето на подробностите от моето възприятие, вълнението ми нарасна. Дон Хуан обаче беше напълно безразличен. Казах му, че бях видял как мехурчетата съскат. Това не беше чисто слухов или чисто визуален ефект, а нещо недиференцирано и въпреки това кристално ясно. Мехурчетата се триеха едно о друго. Нито виждах, нито чувах тяхното движение. Усещах го. Бях част от звука и от движението.

Почувствах се дълбоко трогнат, докато разказвах преживяването. Хванах ръката му и я стиснах в изблик на възбуда. Бях разбрал, че мехурчетата нямаха външна граница. Въпреки това обаче имаха съдържание и очертанията им променяха формата си, бяха неравни и назъбени. Мехурчетата се сливаха и разделяха с огромна скорост, но движението им не беше заслепяващо. То беше бързо и в същото време бавно.

Друго, което си спомних, докато разказвах преживяването си, беше качеството „цвят“, което ми се стори, че притежават мехурчетата. Бяха прозрачни, много ярки и изглеждаха почти зелени, макар че това не беше цвят в смисъла, в който аз съм привикнал да възприемам цветовете.

— Нещо го усукваш — каза дон Хуан. — Тези неща не са важни. Спираш се на погрешни неща. Единствено посоката е важна.

Можех само да си спомня, че се бях движил без никаква отправна точка, но дон Хуан заключи, че след като в началото мехурчетата бяха плували неизменно вдясно — на юг, то и посоката, от която и аз трябва да се интересувам, е юг. Отново настоя с повелителен тон да си припомня дали стената ми е била отдясно или отляво. Напрегнах се да си спомня.

Когато дон Хуан „ме призова“, и аз, така да се каже, изплувах, струва ми се, че стената ми беше отляво. Бях много близо до нея и можех да различа жлебовете и издутините по дървената арматура или матрица, в която беше излят бетонът. Бяха използвани много тънки ивици дърво, но стегнати плътно. Стената беше много висока. Единият й край беше видим за мен и забелязах, че той не е правоъгълен, а заоблен.

Той поседя в мълчание минута, сякаш мислеше как да дешифрира значението на моето преживяване. Накрая каза, че не съм постигнал кой знае колко, че не съм оправдал очакванията му.

— Какво трябваше да направя?

Той не отговори, а нацупи устни.

— Ти се справи много добре — каза той. — Днес ти научи, че един брухо използва водата, за да се движи.

— Но видях ли?

Той ме погледна учудено. Извъртя очи и каза, че ще трябва доста пъти да навлизам в зелената мъглявина, докато сам си отговоря на този въпрос. Промени посоката на разговора много хитро, казвайки, че всъщност не съм се научил как да се движа, като използвам водата, но съм научил, че един брухо може да прави това и че той нарочно ми казал да гледам брега на потока, за да мога да контролирам своето движение.

— Ти се движеше много бързо — каза той — като човек, който знае как да прилага тази техника. Доста трудно ми беше да те следвам.

Умолявах го да ми обясни какво ми се беше случило от самото начало. Той се засмя и бавно поклати глава, като че не вярва на ушите си.

— Винаги настояваш да знаеш нещата от самото начало — каза той. — Но начало няма. Началото е само в твоите мисли.

— Мисля, че началото беше, когато седнах на брега и пуших — казах аз.

— Но преди да пушиш, аз трябваше да реша какво да правя с теб — каза той. — Трябваше да ти кажа какво направих, но не можех, защото това би ме отвело другаде. Затова може би нещата ще бъдат по-ясни за теб, ако не мислиш за никакви начала.

— Кажи ми тогава какво стана, когато седнах на брега и пуших.

— Мисля, че ти вече ми каза това — каза той и се засмя.

— Направих ли изобщо нещо важно, дон Хуан?

Той сви рамене.

— Ти следваше много добре указанията ми и нямаше проблем при влизането и излизането от мъглата. После слушаше моя глас и винаги, когато те повиквах, излизаше на повърхността. Това беше упражнението. Останалото беше много лесно. Ти просто остави мъглата да те носи. Държеше се така, сякаш знаеш какво да правиш. Когато беше много далеч, аз те извиках и те накарах да погледнеш брега, за да разбереш колко далеч си отишъл. После те издърпах обратно.

— Искаш да кажеш, че аз наистина съм пътувал във водата?

— Да. И то много надалече.

— Колко надалече?

— Няма да повярваш.

Опитах се да го придумам да ми каже, но той заряза темата и заяви, че трябва да отиде някъде за малко. Исках поне да ми намекне нещичко.

— Не обичам да ме държат на тъмно — казах аз.

— Ти сам се държиш на тъмно — отговори дон Хуан. — Мисли за стената, която видя. Седни тук на сламеника и си припомни всяка подробност за нея. Тогава може и сам да откриеш колко далеч беше отишъл. Сега аз знам само, че ти пътува много надалече. Знам го, защото ми беше ужасно трудно да те издърпам обратно. Ако не бях там, ти може би щеше дълго да странстваш и никога да не се върнеш; единственото, което щеше да остане от теб, щеше да бъде мъртвото ти тяло край потока. Или пък щеше да се върнеш сам. С теб не съм сигурен. Но съдейки по усилието, което трябваше да направя, за да те върна обратно, бих казал, че ти беше напълно в…

Той направи дълга пауза. Взря се в мен с приветлив поглед.

— Аз бих отишъл до планините на централно Мексико — каза той. — Не знам колко далеч би отишъл ти — може би до Лос Анджелис или дори до Бразилия.

На другия ден късно следобед дон Хуан се върна. Междувременно аз бях записал всичко, което можах да си спомня за своите възприятия. Хрумна ми, докато пишех, да тръгна по бреговете на потока и да се уверя дали наистина съм видял някаква отличителна черта на някой от бреговете, която да е предизвикала у мен представата за стена. Предположих, че дон Хуан може да ме е накарал да вървя в състояние на унес, а след това да ми е наредил да съсредоточа вниманието си върху някаква стена по пътя. Изчислих, че за времето между първото ми възприятие за мъглата и излизането ми от канала бихме могли да изминем най-много две и половина мили. И тъй, следвах потока около три мили във всяка посока и внимателно наблюдавах всяка подробност, която можеше да се отнася до моето видение на стената. Потокът, доколкото можех да преценя, беше обикновен канал, използван за напояване. Беше широк между четири и пет фута по цялата дължина. Не можах да намеря никакви видими подробности в него, които биха ми напомнили или пък предизвикали представа за бетонна стена.

Когато дон Хуан се върна късно следобед у дома, аз го поздравих и настоях да му прочета своя разказ. Той отказа да слуша и ме накара да седна. Седна и той, с лице към мен. Не се усмихваше. Изглежда размишляваше, доколкото можех да преценя по проницателния поглед на очите му, фиксирани някъде в хоризонта.

— Мисля, че досега трябва да си разбрал — каза той с тон, който внезапно бе станал суров, — че всичко е смъртно опасно. Водата е така смъртоносна, както и пазителят. Ако не внимаваш, водата ще те хване в капана си. Тя едва не го стори вчера. А за да бъде хванат човек, трябва да желае. Тук е твоят проблем. Ти желаеш да се предадеш.

Не разбирах за какво говори. Атаката му към мен беше така внезапна, че се обърках. Мекушаво го помолих да се поясни. Той неохотно отбеляза, че отишъл в каньона, „видял“ духа на кладенеца и дошъл до дълбокото убеждение, че съм се сплескал и съм проиграл шансовете си да „видя“ водата.

— Как? — попитах аз, съвсем смаян.

— Духът е сила — каза той — и като такава, отговаря само на сила. В негово присъствие не можеш да се глезиш.

— Кога съм се глезил?

— Вчера, когато стана зелен във водата.

— Не се глезех. Помислих, че е много важен момент и ти казах какво става с мен.

— Кой си ти, че да мислиш или решаваш кое е важно? Не знаеш нищо за силите, до които се добираш. Духът на кладенеца съществува там — навън, и можеше да ти помогне. Всъщност той ти помагаше, докато ти не се сплеска. Сега не знам какъв ще бъде резултатът от постъпките ти. Ти отстъпи пред силата на духа на кладенеца и сега той може да те взема по всяко време.

— Беше ли грешка, че се гледам как ставам зелен?

— Ти се предаде. Ти пожела да се предадеш. Това беше грешка. Вече съм ти казвал и пак ще повторя — в света на брухо можеш да оцелееш, само ако си воин. Воинът се отнася към всяко нещо с респект и не погазва нищо, освен ако така трябва. Вчера ти не се отнесе към водата с респект. Обикновено постъпваш много добре. Вчера обаче ти се предаде на своята смърт като проклет глупак. Воинът не се предава на нищо, дори на своята смърт. Воинът не е партньор, който има желание. Воинът не е достъпен и ако се забърка в нещо, можеш да бъдеш сигурен, че знае какво прави.

Не знаех какво да кажа. Дон Хуан беше почти сърдит. Това ме разтревожи. Рядко се държеше с мен по този начин. Казах му, че наистина не съм имал и представа, че правя нещо нередно. След няколко минути на напрегнато мълчание той свали шапката си, усмихна се и ми разказа, че съм започнал да добивам контрол върху своето глезещо се „аз“. Подчерта, че трябва да избягвам вода и да не позволявам тя да докосва тялото ми три или четири месеца.

— Не мисля, че мога да карам, без да си вземам душ — казах аз. Дон Хуан се смя, докато по бузите му се търкулнаха сълзи.

— Не можеш да караш без душ! Понякога си толкова слаб, че започвам да мисля, че се превземаш. Но това не е шега. Понякога ти наистина нямаш контрол и силите на твоя живот свободно те вземат.

Повдигнах въпроса, че от човешка гледна точка е невъзможно винаги да се контролираш. Той продължи да твърди, че за воина няма нищо друго, освен контрол. Заговорих за произшествията и казах, че това, което ми се случи при канала, навярно може да се определи като произшествие, защото аз нито съм желал, нито пък съм осъзнавал своето неправилно държание. Говорих за различни хора, претърпели нещастия, които могат да бъдат обяснени като произшествия. Говорих най-вече за Лукас — един чудесен стар индианец от племето яки, който беше получил сериозно нараняване, когато шофираният от него камион се преобърнал.

— Струва ми се, че е невъзможно да се избегнат произшествията — казах аз. — Никой не може да контролира всичко около себе си.

— Точно така — каза дон Хуан язвително. — Но не всичко е неизбежно произшествие. Лукас не живее като воин. Ако беше така, щеше да знае, че чака и какво чака. И нямаше да кара онзи камион, когато е пиян. Той се блъсна в скалите край пътя, защото беше пиян и осакати тялото си за едното нищо.

За воина животът е упражнение по стратегия — продължи дон Хуан. — Но ти искаш да откриеш смисъла на живота. Воинът не се интересува за смисъла. Ако Лукас живееше като воин — а той имаше шанса за това, както всички нас — тоя щеше да построи живота си стратегически. И ако не можеше да избегне произшествието, което смачка ребрата му, щеше да намери начин да компенсира това положение или да избегне неговите последствия, или пък да се бори с него. Ако Лукас беше воин, той нямаше да седи в опушената си къща, умиращ от глад. Щеше да се бори до края.

Поставих алтернатива пред дон Хуан, използвайки като пример самия него, и го попитах какъв щеше да е изходът, ако самият той беше претърпял произшествие, при което да загуби краката си.

— Ако нищо не съм в състояние да направя и загубя краката си — каза той, — няма да мога повече да бъда човек, затова ще отида при онова, което ме чака там-навън.

Той направи широк жест с ръка, сочейки около себе си. Възразих, че не ме е разбрал. Бях искал да кажа, че за никой отделен индивид не е възможно да предвиди всички възможни варианти в своя всекидневен живот.

— Всичко, което мога да ти кажа — каза дон Хуан, — е, че воинът никога не е достъпен. Той никога не стои на пътя, в очакване да бъде напердашен. Така той свежда до минимум шансовете на неочакваното. Това, което наричаш произшествие, в повечето случаи лесно може да се избегне, освен от глупаци, които живеят както дойде.

— Не е възможно винаги да се живее стратегически — казах аз. — Представи си, че някой те чака с пушка с оптически мерник някъде. Той може да те съзре точно от петстотин ярда. Какво ще направиш?

Дон Хуан ме погледна с недоумение, а после избухна в смях.

— Какво ще направиш? — настоях аз.

— Ако някой ме чака някъде с пушка с оптически мерник? — каза той, явно имитирайки ме.

— Ако някой се е скрил от погледа ти и те чака. Няма да имаш никакъв шанс. Не можеш да спреш куршума.

— Не. Не мога. Но още не разбирам мисълта ти.

— Мисълта ми е, че цялата твоя стратегия изобщо не може да ти помогне в подобна ситуация.

— О, може. И още как! Ако някой ме чака някъде с пушка с оптически мерник, аз просто няма да отида там.