Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (6)

(Следващи разговори с дон Хуан)

Серия
Учението на дон Хуан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Separate Reality: Further Conversations with Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

5

Върнах се в къщата на дон Хуан на 3 октомври 1968 година с единствената цел да го попитам за събитията около начинанието на Елигио. Докато препрочитах разказа за случилото се, в мен нахлуха множество въпроси, като безкраен поток. Исках много точни обяснения, затова предварително направих списък с въпроси, като подбирах внимателно най-подходящите думи. Започнах с въпроса:

— Аз виждах ли онази нощ, дон Хуан?

— Почти.

— Ти видя ли, че аз виждам движенията на Елигио?

— Да. Аз видях, че Мескалито ти позволяваше да виждаш част от урока на Елигио, иначе щеше да гледаш човек, който седи или може би лежи там. При последното митоте ти не забеляза, че мъжете правят нещо, нали?

На последното митоте не бях забелязал никой от мъжете да извършва необичайни движения. Казах му, че със сигурност мога да кажа, че всичко, което съм записал в бележките си, е как някои от тях стават и отиват в храстите по-често от другите.

— Но ти почти видя целия урок на Елигио — продължи дон Хуан. — Мисли за това. Разбираш ли сега, колко е щедър Мескалито към тебе? Доколкото знам, Мескалито никога не е бил толкова мил с никого. С никого! И въпреки това, ти не зачиташ неговата щедрост. Как можеш така безцеремонно да му обърнеш гръб? Или може би трябва да запитам, в замяна на какво обръщаш гръб на Мескалито?

Усетих, че дон Хуан отново ме притиска до стената. Не бях в състояния да отговоря на въпросите му. Винаги бях вярвал, че съм приключил чиракуването си, за да се спася, макар да нямах идея от какво или за какво се спасявам. Исках бързо да променя посоката на нашия разговор и поради това зарязах намерението си да продължавам с моите предварително обмислени въпроси, като поставих най-важното си питане:

— Чудя се дали можеш да ми кажеш повече за твоето контролирано безумие — казах аз.

— Какво искаш да знаеш за това?

— Моля те, дон Хуан, кажи ми какво точно е контролирано безумие?

Дон Хуан се изсмя силно и издаде плющящ звук, пляскайки бедрото си с присвита длан.

— Това е контролирано безумие! — каза той, засмя се и отново плесна бедрото си.

— Какво искаш да кажеш…?

— Щастлив съм, че след толкова много години ме попита за моето контролирано безумие, но ако никога не беше попитал, това не би имало никакво значение за мен. Но аз избрах да се чувствам щастлив, като че ли ме е грижа, че ти попита, сякаш има някакво значение, че ме е грижа. Това е контролирано безумие!

И двамата много силно се засмяхме. Прегърнах го. Намерих обяснението му за очарователно, макар да не бях го разбрал съвсем.

Както обикновено, седяхме на мястото точно пред вратата на къщата му. Беше към 10 часа сутринта. Пред дон Хуан имаше купчина семена и той отбираше развалените от тях. Бях му предложил да му помогна, но той ми отказа. Каза, че семената са дар от един от приятелите му в централно Мексико и че нямам достатъчно сила, за да ги докосвам.

— С кого упражняваш контролирано безумие, дон Хуан? — попитах аз след дълго мълчание. Той се подсмихна.

— С всеки! — възкликна той, усмихвайки се.

— Тогава, кога решаваш да го упражняваш?

— Всеки път, когато действам.

Усетих, че в този момент трябва да резюмирам и го попитах дали контролираното безумие означава, че неговите действия никога не са искрени, а са само действия на актьор.

— Тогава всичко, което правиш, трябва да е контролирано безумие! — казах аз, истински изненадан.

— Да, всичко — каза той.

— Но не може да е вярно — възразих аз, — че всяко едно от твоите действия е само контролирано безумие.

— Защо не? — отговори той с тайнствено изражение.

— Това би означавало, че за тебе нищо няма значение и че всъщност не те е грижа за нищо и за никого. Вземи мен например. Искаш да кажеш, че не те е грижа дали ще стана човек на знанието или не; дали живея или умирам, или правя каквото и да било?

— Точно така! Не ме е грижа. Ти си като Лусио или всеки друг в живота ми — мое контролирано безумие.

Изпитах особено чувство на празнота. Очевидно нямаше абсолютно никаква причина, поради която дон Хуан да го е грижа за мен, но все пак аз почти имах сигурността, че го е грижа лично за мен. Смятах, че не би могло да бъде иначе, тъй като той винаги ме беше дарявал с цялото си внимание, във всеки момент, който бях прекарал с него. Хрумна ми, че дон Хуан казва това, просто защото ми е сърдит. В края на краищата, бях зарязал неговите уроци.

— Имам чувството, че не говорим за едно и също нещо — казах аз. — Не трябваше да използвам себе си като пример. Това, което исках да кажа, беше, че трябва да има нещо на този свят, за което те е грижа по начин, който не е контролирано безумие. Не мисля, че можеш да продължаваш да живееш, ако нищо няма значение за тебе.

— Това приляга на тебе — каза той. — Нещата имат значение за теб. Ти ме попита за моето контролирано безумие и аз ти казах, че всичко, което правя по отношение на мен и моите ближни, е безумие, защото нищо няма значение.

— Моята мисъл, дон Хуан, е, че ако нищо няма значение за теб, как можеш да продължаваш да живееш?

Той се засмя и след кратка пауза, в която сякаш се колебаеше дали да отговори или не, стана и отиде зад къщата. Последвах го.

— Чакай, чакай, дон Хуан — казах аз. — Аз наистина искам да знам. Ти трябва да ми обясниш какво имаш предвид.

— Може би не е възможно да се обясни — каза той. — Определени неща в живота ти имат значение за теб, защото са важни. Твоите действия сигурно са важни за теб, но за мен вече нищичко не е важно — нито моите действия, нито действията на който и да било от ближните ми. Аз обаче продължавам да живея, защото имам своята воля. Защото през живота си съм калил своята воля, докато тя стане стегната и здрава и сега за мен няма значение това, че нищо няма значение. Моята воля контролира безумието на моя живот.

Той клекна и прокара пръсти по някакви растения, които беше поставил да се сушат на слънцето върху голямо парче зебло.

Бях смутен и объркан. Търсенето ми бе взело посока, каквато никога не бих могъл да допусна. След дълга пауза помислих за една добра поанта. Казах му, че по мое мнение някои от действията на моите ближни са от изключителна важност. Отбелязах, че една ядрена война е определено най-драматичният пример за такова действие. Казах, че според мен унищожаването на живота от лицето на земята е действие със зашеметяваща чудовищност.

— Ти смяташ така, защото мислиш. Ти мислиш за живота — каза дон Хуан с проблясък в очите. — Ти не виждаш.

— Ще се чувствам ли различно, ако мога да виждам? — попитах аз.

— Когато човек веднъж се научи да вижда, той се оказва сам в света, с нищо друго, освен с едно безумие — каза дон Хуан загадъчно.

Той спря за миг и ме погледна, сякаш искаше да прецени ефекта от думите си.

— Твоите действия, както и действията на твоите ближни изобщо, изглеждат важни, защото ти си се научил да мислиш, че са важни.

Той изрече думата „научил“ с такова особено натъртване, че ме принуди да попитам какво иска да каже с нея.

Той спря да бърника растенията си и ме погледна.

— Ние се учим да мислим за всяко нещо — каза той, — а след това приучваме очите си да гледат така, както мислим за нещата, които гледаме. Ние гледаме себе си, вече мислейки, че сме важни. И следователно ние трябва да се чувстваме важни! Но после, когато един човек се научи да вижда, той разбира, че вече не може да мисли за нещата, които гледа, а ако не може да мисли за това, което гледа, всичко става незначително.

Дон Хуан сигурно забеляза моя недоумяващ поглед и повтори изявлението си три пъти, сякаш за да ме накара да го разбера. Това, което каза, отначало ми прозвуча като безсмислица, но като помислих върху него, думите му започнаха да ми звучат като сложно изявление за някои аспекти на възприятието.

Опитах се да измисля добър въпрос, който би го накарал да изясни какво има предвид, но не можех да мисля за нищо. Изведнъж се почувствах изтощен и не можех да формулирам ясно мислите си.

Дон Хуан изглежда забеляза моята умора и нежно ме потупа.

— Изчисти тези растения тук — каза той, — а след това внимателно ги нарежи в тази кана.

Той ми подаде голяма кана за кафе и си тръгна.

Часове по-късно се върна в къщата си, в късния следобед. Бях приключил с нарязването на растенията му и бях имал много време да пиша бележките си. Исках веднага да му задам няколко въпроса, но той никак не бе в настроение да ми отговаря. Каза, че е изгладнял и че първо трябва да приготви храната си. Запали огън в пръстената печка и постави тенджера с костен бульон. Погледна в чантата с продукти, която бях донесъл и взе малко зеленчуци, наряза ги на малки парченца и ги потопи в тенджерата. След това легна на сламеника си, изу сандалите си и ми каза да седна по-близо до печката, за да поддържам огъня.

Почти се беше стъмнило. От мястото, където бях седнал, можех да видя небето на запад. Перифериите на няколко гъсти облаци бяха нюансирани в тъмнобежово, докато центърът на облаците оставаше почти черен.

Щях да направя коментар колко красиви са облаците, но той заговори пръв.

— Пухкави периферии и дебела сърцевина — каза той, сочейки облаците.

Това изявление беше така съвършено на място, че ме накара да подскоча.

— Тъкмо щях да ти кажа за облаците — казах аз.

— Тогава аз водя — каза той и се засмя с детинска невъздържаност. Попитах го дали е в настроение да отговори на няколко въпроса.

— Какво искаш да знаеш? — отговори той.

— Това, което ми каза днес следобед за контролираното безумие, много ме смути — казах аз. — Наистина не мога да разбера какво искаше да кажеш.

— Разбира се, че не можеш да го разбереш — каза той. — Ти се опитваш да мислиш за него, а това, което казах, не пасва на твоите мисли.

— Опитвам се да мисля за него — казах аз, — защото това е единственият начин, по който аз лично мога да разбера нещо. Например, дон Хуан, искаш да кажеш, че когато веднъж човек се научи да вижда, всичко в целия свят става нищо и никакво?

— Не съм казал нищо и никакво. Казах незначително. Всичко е едно и също и следователно — незначително. Аз например не мога да кажа, че моите действия са по-важни от твоите, или че едно нещо е по-съществено от друго; следователно всички неща са еднакви, а това, че са еднакви, ги прави незначителни.

Попитах го дали неговите твърдения са изказване, че това, което той нарича „виждане“, е всъщност „по-добър начин“ от простото „гледане на неща“. Той каза, че очите на човека могат да изпълняват и двете функции, но никоя не е по-добра от другата. Тренирането на очите обаче само да гледат, по негово мнение, е ненужна загуба.

— Например ние трябва да гледаме с очите си, за да се смеем — каза той, — защото само когато гледаме нещата, можем да уловим смешната страна на света, когато обаче твоите очи виждат, всичко е така еднакво, че нищо не е смешно.

— Искаш да кажеш, Дон Хуан, че човек, който вижда, не може, изобщо да се смее?

Той остана умълчан известно време.

— Може би има хора на знанието, които никога не се смеят — каза той. — Аз обаче не познавам такъв. Тези, които познавам, виждат, но и гледат, така че те се смеят.

— Един човек на знанието би ли и плакал?

— Мисля, че да. Нашите очи гледат, така че ние можем и да се смеем, да плачем, да ликуваме, да сме тъжни или да сме щастливи. Аз лично не обичам да съм тъжен, затова винаги, когато съм свидетел на нещо, което обикновено би ме натъжило, аз просто премествам очите си и го виждам, вместо да го гледам. Но когато срещна нещо смешно, аз гледам и се смея.

— Но тогава твоят смях е истински, дон Хуан, а не контролирано безумие.

За миг дон Хуан се взря в мен.

— Говоря с тебе, защото ме караш да се смея — каза той. — Напомняш ми на някои плъхове с рунтави опашки в пустинята, които се хващат, когато забождат опашки в дупките, опитвайки се да изплашат и прогонят другите плъхове, за да откраднат храната им. Ти се хващаш в собствените си въпроси. Внимавай! Понякога тези плъхове изтръгват опашките си, опитвайки да се освободят.

Намерих сравнението му за забавно и се засмях. Веднъж дон Хуан ми беше показал няколко малки гризачи с рунтави опашки, които изглеждаха като дебели катерици. Представата за един от тези топчести плъхове, изтръгващ опашката си, беше тъжна и в същото време патологично смешна.

— Моят смях, както и всичко, което правя, е истински — каза той, — но е и контролирано безумие, защото е безполезен. Той не променя нищо, но все пак аз го правя.

— Но както аз го разбирам, дон Хуан, твоят смях не е безполезен, той те прави щастлив.

— Не! Аз съм щастлив, защото избирам да гледам неща, които ме правят щастлив и тогава очите ми улавят тяхната смешна страна, и аз се смея. Казвал съм ти това безброй пъти. Човек трябва винаги да избира пътя със сърце, за да бъде в най-доброто си състояние; навярно така човек може винаги да се смее.

Изтълкувах това, което беше казал, като означаваше, че плачът е по-низш от смеха или поне е действие, което ни прави слаби. Той заяви, че няма съществена разлика, и че и двете действия са незначителни. Каза, че все пак предпочита смеха, защото от него тялото му се чувства по-добре, отколкото от плача.

В този момент аз намекнах, че ако човек има предпочитание, нещата не са едни и същи. Ако той предпочита смеенето пред плаченето, първото е наистина по-важно.

Той упорито твърдеше, че неговото предпочитание не означава, че те не са еднакви, а аз настоях, че нашият спор логично може да бъде разтегнат дотам, че да кажем, че ако се предполага нещата да са еднакви, защо да не изберем и смъртта?

— Много хора на знанието правят това — каза той. — Един ден те могат просто да изчезнат. Хората може да мислят, че те са били нападнати от засада и убити заради делата си. Те избират да умрат, защото това няма значение за тях. От друга страна, аз избирам да живея и да се смея, не защото това има значение, а защото този избор е склонност на моята природа. Причината да казвам, че избирам, е, защото виждам, но не затова избирам да живея. Моята воля ме кара да продължавам да живея, въпреки всичко, което мога да видя.

Сега ти не ме разбираш заради навика си да мислиш, като гледаш, и да мислиш, като мислиш.

Изявлението му много ме заинтригува. Помолих го да обясни какво има предвид.

Той повтори същата конструкция няколко пъти, като че му трябваше време да я подреди по различен начин и след това изказа становището си, казвайки, че под „мислене“ имал предвид константната идея, която имаше за всяко нещо в света. Каза, че „виждането“ прогонва този навик и докато не се науча да „виждам“, няма да мога истински да разбера какво иска да каже.

— Но ако нищо няма значение, дон Хуан, защо ще има значение дали аз ще се науча да виждам?

— Веднъж ти казах, че нашата участ като хора е да учим, за добро или за лошо — каза той. — Аз съм се научил да виждам и ти казвам, че наистина нищо няма значение. Сега е твой ред. Може би някой ден ти ще виждаш и тогава ще узнаеш дали нещата имат значение или не. За мен нищо няма значение, но за тебе може да е обратното. Трябва досега да си разбрал, че един човек на знанието живее действайки, а не мислейки за действането, нито пък мислейки какво ще мисли, когато, приключи действието. Човек на знанието избира път със сърце и го следва. И тогава той гледа, радва се и се смее. Тогава вижда и знае. Той знае, че изобщо животът му ще свърши твърде скоро. Той знае, че както всеки друг, не отива никъде. Той знае, защото вижда, че нищо не е по-важно от нещо друго. С други думи, човекът на знанието няма чест, няма достойнство, няма семейство, няма име, няма родина, а само живот, който се живее, и при тези обстоятелства неговата единствена връзка с ближните му е неговото контролирано безумие. Така човекът на знанието прави усилия, поти се и пухти, и ако човек го погледне, той е просто като всеки обикновен човек, само че безумието на неговия живот е под контрол. След като нищо не е по-важно от нещо друго, човекът на знанието избира, което и да е действие и го извършва така, сякаш то има значение за него. Неговото контролирано безумие го кара да казва, че това, което прави, има значение и го кара да действа, сякаш е така, но все пак той знае, че не е. Затова, когато изпълни действията си, той се оттегля в покой и дали действията му са били добри или лоши, полезни или не, това вече не е негова грижа.

Човекът на знанието може и да избере да остане напълно невъзмутим и никога да не действа, да се държи така, сякаш да бъде невъзмутим е от значение за него. Той ще бъде истински искрен и в това, защото то също ще бъде негово контролирано безумие.

В този момент се впуснах в много сложен опит да обясня на дон Хуан, че ме интересува да узная кое би мотивирало един човек на знанието да действа по един определен начин, въпреки факта, че той знае, че нищо няма значение.

Той тихо се засмя под мустак, преди да отговори.

— Ти мислиш за своите действия — каза той. — Следователно ти трябва да вярваш, че твоите действия са толкова важни, колкото мислиш, че са, докато всъщност нищо от това, което човек прави, не е важно. Нищо! Но в такъв случай, ако наистина нищо няма значение, как мога да продължавам да живея, както ме попита ти. По-добре ще е просто да се умре. Това е, което ти казваш и вярваш, защото ти мислиш за живота така, както мислиш сега какво ли ще да е това виждането. Ти поиска да ти опиша, така че да започнеш да мислиш за него — така, както постъпваш с всичко друго. В случая с виждането обаче мисленето изобщо не е изход, затова аз не мога да ти кажа какво е да виждаш. Сега ти искаш да ти разкрия причините за моето контролирано безумие, а аз мога само да ти кажа, че контролираното безумие е почти като виждането. То е нещо, за което не можеш да мислиш.

Той се прозя. Легна по гръб и опъна ръце и крака. Костите му изпукаха.

— Ти твърде дълго беше далеч — каза той. — Мислиш твърде много.

Той стана и отиде в гъстия чапарал. Аз подкладох огъня, за да поддържам кипенето на тенджерата. Смятах да запаля газения фенер, но полумракът беше много успокояващ. Огънят от печката, който доставяше достатъчно светлина, за да пиша, също така създаваше един червеникав отблясък навсякъде около мен. Сложих бележките си на земята и легнах. Почувствах се изморен. Единственото мъчително нещо, останало в ума ми от целия разговор с дон Хуан, беше, че не го е грижа за мен. Това ужасно ме разстрои. В продължение на години аз му бях отдал доверието си. Ако не бях имал пълна увереност в него, щях да бъда парализиран от страх пред перспективата да уча неговото знание. Предпоставката, върху която бях базирал своето доверие, беше идеята, че него го е грижа лично за мен. Всъщност винаги се бях страхувал от него, но бях обуздавал страха си, защото му имах доверие. Когато той премахна тази основа, аз нямах на какво да се опра и се почувствах безпомощен.

Обхвана ме странна тревога. Развълнувах се изключително много и започнах да крача нагоре-надолу пред печката. Дон Хуан много се забави. Чаках го нетърпеливо.

Той се върна малко по-късно. Отново седна пред огъня, а аз скрих страховете си. Казах му, че съм обезпокоен, защото не мога да сменям посоките в талвега. Обясних му, че заедно с доверието, което имам в него, съм се научил също да уважавам и зачитам неговия начин на живот като съществено по-рационален, или поне по-функционален от моя. Казах, че думите му са ме потопили в ужасен конфликт, защото те водят до наложителната при мен промяна на чувствата. За да илюстрирам становището си, разказах на дон Хуан историята на един старец от моята среда, един много богат консервативен адвокат, който живял живота си, убеден, че подпомага истината. В началото на трийсетте години, с идването на новия курс (Програмата на президента Рузвелт), той се оказал страстно въвлечен в политическата драма на това време. Бил категорично убеден, че тази промяна е вредна за страната и в противовес с начина си на живот и убедеността, че е прав, той се посветил на борба срещу това, което смятал за политическо зло. Но ходът на времето бил твърде силен и му надвил. Десет години той се борил срещу него на политическата арена и в сферата на своя личен живот. После Втората световна война довела усилията му до пълно поражение. Неговият политически и идеологически провал го довел до дълбоко огорчение — той се самозаточил за двайсет и пет години. Когато се запознах с него, той беше на осемдесет и четири години и се беше върнал в своя роден град, за да прекара последните си години в старчески дом. Струваше ми се немислимо да е живял толкова дълго, имайки предвид, че беше прахосал живота си в огорчение и самосъжаление. Компанията ми изглежда му допадна и ние дълго говорихме.

Последния път, когато го видях, той приключи разговора ни със следното:

— Имах време да се обърна и да прегледам живота си. Въпросите на моето време сега са само история и то безинтересна. Може би съм пропилял години от живота си, преследвайки нещо, което никога не е съществувало. Напоследък имам чувството, че съм вярвал в някакъв фарс. Не си струваше живота ми. Мисля, че знам това. Не мога обаче да си възвърна четиридесетте години, които загубих.

Казах на дон Хуан, че конфликтът у мен изниква от съмненията, в които ме бяха захвърлили неговите думи за контролираното безумие.

— Ако наистина нищо няма значение — казах аз, — ставайки човек на знанието, човек би се оказал така празен, по необходимост, както моя приятел, и в не по-добро положение.

— Не е така — рязко каза дон Хуан. — Твоят приятел е самотен, защото ще умре без да види. Той само е остарявал в своя живот и сега трябва да има повече самосъжаление от когото и да било. Той чувства, че е прахосал четиридесет години, защото е преследвал победи, а е намерил само поражения. Той никога няма да узнае, че да бъдеш побеждаващ и да бъдеш побеждаван са еднакви.

Ето, ти сега се страхуваш, защото ти казах, че си еднакъв с всеки друг. Ти се вдетиняваш. Нашата участ като хора е да учим и човек тръгва към знанието, както тръгва на война. Казвал съм ти това безброй пъти. Човек тръгва към знанието или на война със страх, с респект, осъзнавайки, че отива на война, и с абсолютна увереност в себе си. Имай доверие в себе си, не в мен.

И така, тебе те е страх от празнотата в живота на твоя приятел. Но в живота на човека на знанието няма празнота, казвам ти. Всичко е пълно догоре.

Дон Хуан стана и протегна ръце, сякаш опипва нещо във въздуха.

— Всичко е пълно догоре — повтори той — и всичко е еднакво. Аз не съм като твоя приятел, който просто е остарял. Когато ти казвам, че нищо няма значение, нямам предвид това, което той има. За него борбата му не си струва неговия труд, защото е бил победен. За мен няма победа или поражение, или празнота. Всичко е пълно догоре и всичко е еднакво, и моята борба си струваше труда.

За да стане човек на знанието, човек трябва да бъде воин, а не хленчещо дете. Човек трябва да прави усилия — без отказване, без оплакване, без треперене, докато види, само за да разбере, че нищо няма значение.

Дон Хуан разбърка тенджерата с дървена лъжица. Храната беше готова. Той свали тенджерата от огъня и я постави на един кирпичен правоъгълен блок, който беше издигнал до стената и който ползваше като рафт или маса. С крака си той избута две малки кутии, които служеха за удобни столове, особено ако човек сяда с гръб, опрян на подпорните греди на стената. Той ми даде знак да седна, а след това напълни една паница със супа. Усмихна се. Очите му блестяха, сякаш наистина се радваше на моето присъствие. Той леко бутна паницата към мен. В жеста му имаше такава топлина и доброта, като че това беше молба да възстановя доверието си в него. Почувствах се идиотски. Опитах се да разсея настроението си, търсейки своята лъжица, но не можах да я намеря. Супата беше твърде гореща, за да я пия направо от паницата и докато се охлаждаше, попитах дон Хуан дали контролираното безумие означава, че човекът на знанието не може вече да харесва никого.

Той спря да яде и се засмя.

— Много те интересува дали харесваш хората или дали те харесват те — каза той. — Човекът на знанието харесва, това е всичко. Той харесва каквото и когото иска, но използва своето контролирано безумие, за да бъде равнодушен към това. Обратното на това, което правиш ти сега. Да харесваш хората или да бъдеш харесван от хората не е всичко, което някой може да направи като човек.

Той се взря в мен за момент, с глава, леко наклонена на една страна.

— Мисли за това — каза той.

— Има още нещо, което искам да попитам, дон Хуан. Ти каза, че трябва да гледаме с очите си, за да се смеем, но аз смятам, че се смеем, защото мислим. Вземи един сляп човек, той също се смее.

— Не — каза той. — Слепите хора не се смеят. Техните тела леко конвулсират от вълните на смеха. Те никога не са гледали смешната страна на света и трябва да си я представят. Техният смях не е гръмогласен.

Повече не говорихме. Имах усещане за благополучие, за щастие. Ядяхме мълчаливо. След това дон Хуан започна да ми се смее — използвах клечка, за да вкарвам зеленчуците в устата си.

4 октомври 1968

Днес в подходящ момент попитах дон Хуан дали ще има нещо против да поговорим още малко за „виждането“. Той като че ли за миг се поколеба, след това се усмихна и каза, че отново съм се заплел в своята рутина, опитвайки се да говоря, вместо да правя.

— Ако искаш да виждаш, трябва да оставиш димът да те води — каза той натъртено. — Аз повече няма да говоря за това.

Помагах му да изчисти някакви сушени билки. Дълго работихме в пълно мълчание. Когато съм принуден продължително да мълча, аз винаги се чувствам неспокоен, особено край дон Хуан. В даден момент аз му поставих един въпрос във вид на принудителен, почти войнствен изблик.

— Как един човек на знанието упражнява контролирано безумие, когато опре до смъртта на човек, когото обича? — попитах аз.

Дон Хуан беше изненадан от въпроса ми и ме погледна особено.

— Вземи твоя внук Лусио — казах аз. — Ще бъдат ли твоите действия контролирано безумие в момента на неговата смърт?

— Вземи моя син Еулалио, това е по-добър пример — спокойно отговори дон Хуан. — Той беше премазан от камъни, докато работеше на строежа на Панамериканското шосе. Моите действия спрямо него в момента на неговата смърт бяха контролирано безумие. Когато слязох до зоната на взрива, той беше почти мъртъв, но тялото му беше толкова силно, че продължаваше да се движи и рита, застанах пред него и казах на момчета от пътната бригада да не го местят повече. Те се подчиниха и застанаха там, обградили моя син, гледайки обезобразеното му тяло. И аз стоях там, но не гледах. Аз преместих очите си, така че да видя неговия личен живот — разпадащ се, разширяващ се неконтролируемо извън границите си като облак от кристали, защото това е начинът, по който се смесват и разширяват животът и смъртта. Ето това правих в момента на смъртта на моя син. Това е всичко, което човек може изобщо да направи и това е контролирано безумие. Ако го бях гледал, щях да наблюдавам как става неподвижен и щях да усетя плач в себе си, защото никога вече няма да гледам неговата чудесна фигура да крачи по земята. Вместо това аз видях неговата смърт и нямаше тъга, нямаше чувство. Неговата смърт беше еднаква с всичко друго.

Дон Хуан замълча за миг. Изглеждаше тъжен, но след това се усмихна и ме потупа по главата.

— И така, може да се каже, че когато опре до смъртта на човек, когото обичам, моето контролирано безумие е да преместя очите си.

Помислих за хората, които аз самият обичам, и ме обгърна ужасно потискаща вълна на самосъжаление.

— Късметлия си, дон Хуан — казах аз. — Ти можеш да преместваш очи, докато аз мога само да гледам.

Той намери изявлението ми смешно и се засмя!

— Късметлия, глупости — каза той. — Това е трудна работа.

И двамата се засмяхме. След дълго мълчание, аз отново започнах да го разпитвам, може би само, за да разсея собствената си тъга.

— Тогава, ако правилно съм те разбрал, дон Хуан — казах аз, — единствените действия в живота на човека на знанието, които не са контролирано безумие, са тези, които той извършва със своя съюзник или с Мескалито. Така ли е?

— Така е — каза той с лека усмивка. — Моят съюзник и Мескалито не могат да се сравнят с нас, човеците. Моето контролирано безумие засяга само мен и действията, които извършвам в компанията на ближните си.

— Все пак логически допустимо е — казах аз, — да помислим, че човекът на знанието може да счита действията си със своя съюзник или с Мескалито за контролирано безумие, така ли е?

Той ме изгледа за миг.

— Ти пак мислиш — каза той. — Човекът на знанието не мисли, следователно не може да се изправи пред тази възможност. Вземи мен например. Аз казвам, че моето контролирано безумие засяга действията, които извършвам в компанията на ближните си. Казвам това, защото мога да видя ближните си. Не мога обаче да прозра своя съюзник и това го прави неразбираем за мен, така че как мога да контролирам своето безумие, ако не мога да го прозра? С моя съюзник или с Мескалито аз съм само един човек, който знае как да вижда и намира, че е объркан от това, което вижда. Човек, който знае, че никога няма да разбере всичко, което го заобикаля.

Вземи например твоя случай. За мен няма значение дали ще станеш човек на знанието или не. Но това има значение за Мескалито. Очевидно има значение за него, иначе той не би предприел толкова стъпки, за да ти покаже своята загриженост към теб. Аз мога да забележа неговата загриженост и, съобразявайки се с нея, да действам, макар причините му да са неразбираеми за мен.