Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (11)

Десета глава

— Госпожице Кейн — още на стълбите, преди да влезе в библиотеката, я пресрещна един журналист, — вярно ли е, че вие с Джон-Тревър Пейтън сте отскочили до Лас Вегас, за да сключите брак набързо?

— Къде възнамерявате да живеете? — атакува я друг, като се опитваше да си пробие път напред. — С парите на полковник Уилям Блакстоун можете да се заселите, където искате на този свят.

— Заедно ли ще живеете с полковника? Сключихте ли официално брак? Ако не, кога ще бъде сватбата?

— Ами хората, които сега живеят във вашата къща? Ще продължават ли да стоят при вас… това благотворителна дейност ли е?

— Истина ли е, че господин Пейтън се е завърнал в Лос Анжелис? Да не сте се скарали?

— Моля ви, не ми задавайте въпроси — каза тя, като изтриваше внезапно появилите се сълзи. — Така блокирате входа на библиотеката и хората не могат да влизат. Началниците ми ме помолиха да оставя бележка, че отсъствам, защото с тази непрекъсната триседмична блокада след пресконференцията на баща ми вие изцяло нарушихте работата на библиотеката. Оставете ме на мира! Моля ви!

— Вие сте златното момиче на Америка, госпожице Кейн — каза най-близкостоящият до нея журналист. — Хората се интересуват за всичко около вас. Например косата ви естествено къдрава ли е?

— Трябва да вървя — каза тя и се опита да заобиколи тълпата. — Моля ви, направете ми път да мина.

— Още един въпрос, госпожице Кейн…

Тя се спря и със святкащи от гняв очи огледа един по един цялата тълпа журналисти.

— Не! Няма да отговоря на нито един въпрос. Вие превръщате живота ми в кошмар. Дотам сте обсебили личния ми живот, че нямам и минута спокойствие. Сега ще вляза в колата си, като ви моля — спрете, настоявам да спрете целия този ужас около мен. Ясно ли се изразих? Довиждане!

Тя се измъкна от тълпата и закрачи към колата си с високо вдигната глава.

Журналистите застинаха на местата си и само я наблюдаваха как крачи гордо към паркинга.

— Ха — каза един от тях, — тя си имала и рогца и знае кога и как да ги показва.

— Вече приключих с материала си за днес, но откровено казано, това е прекалено сложен случай, за да се захване с него човек. Тя, разбира се, ще охлади страстите си и ще привикне да бъде в центъра на вниманието. Цяла Америка е луда по тази Пепеляшка и главният редактор ще ми духне под опашката, ако не успея да отразя този феномен.

— Дяволски си прав! Добре ще е да направи нещо и да спре този интерес към себе си. Е, стига толкова, момчета. Да идем да пийнем по една бира.

Пейсли спря на светофара, за да изчака червената светлина и избърса сълзите от страните си. „Какво става с мен?“ — помисли си тя. Какво бе направила, та сега нещата от живота й се изплъзваха от контрола й.

Идеята на полковник Блакстоун да даде пресконференция, на която да съобщи, че за негова огромна радост той е открил, че има дъщеря, и по този начин да представи нещата в истинската им светлина, имаше обратен ефект. Това, което той си представяше, че ще бъде материал за първа страница за деня и след това забравено, се превърна в една непрекъснато увеличаваща се вълна от интерес и възбуда.

Всичко е като във филм на ужасите, мислеше си потиснато тя. Когато светофарът светна зелено, тя потегли напред. Навсякъде й се привиждаха журналисти, които крещяха срещу нея, тикаха микрофоните в лицето й и щракаха с фотоапаратите. И днес шефовете я извикаха и я посъветваха да си вземе отпуск, докато нещата се поуталожат.

— По дяволите, по дяволите! — промърмори тя. Толкова й липсваше Джон-Тревър. — Преди десет дни, когато замина, той каза, че не иска да отива, но много важни неща в службата изисквали неговото присъствие в Лос Анжелис. Те почти не бяха имали време един за друг през десетте дни преди заминаването му, с изключение на два-три пъти, когато бяха успели да се измъкнат през кухнята и да се доберат до стаята му в хотела.

При спомена за това една лека усмивка се изписа върху устните на Пейсли. Там горе, при заключени врати, отделени от света, те се любеха прелестно и през това време имаха чувството, че са сами в цялата вселена. Това обаче бе само за нищожно кратко време и скоро трябваше отново да се сблъскат с досадните представители на пресата.

С течение на дните, в които той бе отделен от нея, Джон-Тревър започна да губи контрол върху себе си. В един момент едва не стовари юмрука си в лицето на един нахален репортер. Още преди да замине за Калифорния като че ли беше малко встрани от нея и с всеки следващ ден ставаше все по-мълчалив и напрегнат. Тя почти не можеше да си спомни кога за последен път беше усмихнат или радостен.

Пейсли паркира колата пред къщата, хвърли бърз поглед наоколо и си отдъхна с облекчение, като забеляза, че наоколо нямаше журналисти. Забързана, тя прекоси тротоара, отвори защитната врата и закова изстиналия си поглед върху цветното стъкло. Понечи да го докосне с треперещата си ръка, поколеба се за миг и в следващия се задави от неудържим плач.

— Боже господи, Джон-Тревър — изхлипа тя, като сълзите обилно се стичаха по страните й.

Струваше й се, че всичко рухва и тази разруха се причиняваше от чужди хора, които се опитваха да надникнат и в най-съкровените тайни на живота им, точно както се изследват пеперуди под микроскоп. Трябваше да намерят начин да спрат тази лудница около себе си, преди да е станало непоправимо късно.

Тя погали нежно с връхчетата на пръстите си цветното стъкло и прошепна:

— Толкова, толкова много те обичам, Джон-Тревър. През целия си живот съм била в помощ на хората, а сега кой ще ми помогне на самата мен?

 

 

Тримата братя Пейтън бяха почти еднакви на ръст и телосложение, като всеки един беше със сини очи и гъсти вежди. Същевременно се различаваха единствено по цвета на косата. Докато Джон-Тревър беше тъмнокестеняв, Пол-Антъни — най-големият, имаше гарвановочерна коса, леко прошарена около слепоочията. Джеймс-Стивън, най-малкият, беше сламенорус и прическата му постоянно се нуждаеше от облагородяване.

Пол-Антъни се намръщи, като обърна погледа си към Джон-Тревър, който, свит в един стол срещу бюрото, разказваше за това, което му се беше случило след заминаването за Денвър преди месец.

— Това е изумителна история — каза Пол-Антъни, след като брат му приключи с разказа си. — Аз четях във вестниците за теб, но си мислех, че повечето е измислица. И ако не изглеждаше толкова измъчен след десетдневна безсъница, щях да считам, че се опитваш да ме преметнеш. Защо не си дойде по-рано, за да махнеш тези неприятности от главата си?

— Имах нужда да остана за известно време насаме със себе си — отвърна Джон-Тревър. — А и не исках да развалям настроението ви, след като знаех колко сте щастливи двамата от раждането на Крис-Ноел на Коледа. Просто не исках да ви стоварвам излишни неприятности на главата.

— По дяволите, Джон-Тревър, та нали братята са точно за това. Наистина Джеймс-Стивън и Мати са все още в Ирландия на гости у нейните роднини, но аз съм тук и дори не знаех, че ти си се завърнал отново в града. Друго нещо, което не мога да разбера, е защо не си се обадил на Пейсли, откакто си напуснал Денвър.

Джон-Тревър стана от стола и закрачи към прозорците, които откриваха величествената гледка на Лос Анжелис. Дебел пласт смог като пелена бе обвил града.

— Аз исках да говоря с Пейсли — започна тихо той, — тя ми липсва страшно много, но… — Той спря и вдигна поглед към брат си. — Имах чувството, че съм попаднал в един омагьосан кръг след пресконференцията на полковник Блакстоун. Аз бях постоянно с Пейсли и полковника. Виждах щастливите усмивки по лицата им, когато споделяха спомени за майка й…

— И какво?

— Обикновено вечеряхме у полковника и там чувах как Пейсли се възхищава на финия и изящен китайски кристал, през който можеш спокойно да виждаш всичко. И на ред други неща. Една нощ, когато настъпи часът за разказване на спомени, полковник Блакстоун започна да говори за Париж и виждах как при това Пейсли не изпускаше нито една негова дума. С какво, по дяволите, аз мога да се меря с тях?

Пол-Антъни запази видимо спокойствие и каза:

— Вие с Пейсли се обичате, нали? Дори да е само това, този факт сам по себе си е изумителен. Проблемът е в това, че ти не знаеш какво е любовта. Каква сила представлява тя, когато двама души се обединят в едно от нея. Всъщност ти направи ли си труда да я питаш как се чувства тя в цялата тази бъркотия?

— Не. Ние не сме говорили за това, защото нямахме време и възможност. Пресата просто ни направи луди. Репортерите ни следяха ден и нощ.

— Да, аз можах да се убедя в това от неспирните публикации на първа страница, но откъде да науча, че ти си се крил тук, в Лос Анжелис?

— Аз не се крия — почти извика Джон-Тревър. — Аз просто се махам от погледа на Пейсли, за да може тя обективно да оцени нещата в тази бъркотия. Аз не мога да й дам това, което баща й може, и ще се оттегля от живота й, ако тя… О, по дяволите, не разбираш ли? Аз изобщо не възнамерявах никога да се влюбя, да остана гол и беззащитен заради чувствата си, но ето че сега съм влюбен в Пейсли. Да, добре, тя също ме обича, но това не е никаква гаранция, че ние двамата имаме някакво бъдеще заедно. Всичко е толкова оплетено и…

— Страшно? — с тих глас каза Пол-Антъни, като се опита да отгатне мисълта му. — Така ли стоят нещата, Джон-Тревър? Да не би да се страхуваш от това, че поемаш път към неизвестното, път, по който никога не си мислил, че можеш да вървиш?

— Пол-Антъни, млъкни!

— Добре, аз млъквам — каза Пол-Антъни, като вдигна и двете си ръце. — Но за теб е добре да поразсъждаваш над това, което ти говорих тази вечер. Ти просто се опитваш да стовариш проблема с цялата му сложност върху Пейсли и полковника. Накрая бих ти препоръчал да се сещаш по-често и за роднините си.

— Нищо не разбираш — каза Джон-Тревър и се запъти към вратата, после се спря и обърна поглед към брат си отново. — Проблемът е там, че Пейсли се раздвоява между това, което аз мога да й дам, и това, което й предлага баща й. — Той поклати глава объркано. — Всъщност забрави за всичко това. Аз се връщам в Денвър.

— Чакай, какво ще правиш там?

— Ще ти кажа по-късно, Пол-Антъни. А сега трябва да вървя. — Той опита да се засмее на глас, но от това излезе само глух безрадостен звук. — Нищо ново под слънцето. Това не са бабини деветини, а дълбоката истина. Нищо ново няма на този свят, историята само се повтаря. Довиждане.

— По дяволите, какво… — Пол-Антъни заръкомаха по посока на брат си, но онзи вече бе затворил вратата зад себе си. — По дяволите!!!

 

 

В късния следобед на същия този ден Джон-Тревър се намираше вече пред входната врата на къщата на Пейсли. Денят беше необичайно топъл за сезона. Нямаше никакъв сняг и птичките весело чуруликаха, сякаш говореха на пухкавите облачета, които се виждаха тук-там по синьото небе. Бе един прекрасен ден в Денвър, но на Джон-Тревър Пейтън изобщо не му беше до това.

Той дръпна вратата и изведнъж изтръпна. Мускулите му го заболяха от внезапно обзелото го напрежение. Сърцето му заби лудо и ушите му закънтяха от някакъв вътрешен шум.

Цветното стъкло го нямаше.

— О, господи! — прошепна той, като съзря грозното парче картон, което бе сложено на неговото място.

С трепереща ръка натисна бутона на звънеца. Чу се познатият сигнал от познатата песничка. След това вратата се отвори Пейсли.

В черни джинси и светлочервен пуловер, притиснала до тялото си цветното стъкло, тя стоеше пред него и го гледаше с големите си черни очи.

Обичам те, искаше да изкрещи той.

— Мога ли да вляза?

Тя отстъпи назад и той мина през вратата. Велпапето, което се виждаше на пода, без съмнение бе предназначено за опаковането на цветното стъкло. Погледите им отново се срещнаха.

— Виждам, че заминаваш — каза той с плътен, напрегнат глас. — Ти се местиш да живееш при полковника, нали? В неговия дом, живот, свят…

— Джон-Тревър, аз…

Той вдигна ръка, за да я спре:

— Виж, аз те разбирам. Аз наистина те разбирам. Сутринта казах на моя брат Пол-Антъни, че в живота всичко се повтаря. Това тук потвърждава само думите ми.

— Но…

— Моля те, нека да завърша. Преди двадесет и пет години полковник Блакстоун се разделил с Кенди Кейн, защото я е обичал истински и поставял нейното щастие над своето. Тя искала живот, много по-различен от този, който й предлагал полковникът, и той уважил нейното решение. Обичал я толкова много, че не можел да не я остави на свобода.

Джон-Тревър преглътна тежко и продължи:

— И сега историята се повтаря. Аз те обичам, Пейсли. Толкова дяволски те обичам, че съм готов да се разделя с теб. Виждам, че си решила да отидеш при баща си и това е много добре. Това е много добре, защото ти наистина заслужаваш всичко, което той ще ти даде. Дойдох тук, за да ти го кажа лично. Недей да се чувстваш виновна за нищо. Обещай ми, че няма. Аз ще се оправя, обещавам ти. Любовта е едно тежко и трудно пътуване и не знам дали ще мога да го понеса. Е, хайде, желая ти щастие. Ти наистина го заслужаваш.

Пейсли остави цветното стъкло на малката масичка до вратата, след това се извърна и погледна към Джон-Тревър.

— Аз ще тръгвам. Пожелавам ти да имаш прекрасен живот и… Сбогом, Пейсли! — каза той и посегна към дръжката на вратата.

— Джон-Тревър Пейтън — гласът й го сепна, — ако ти излезеш сега оттук, аз ще те натикам в първата преспа, която се появи пред очите ми. Не мърдай от мястото си, докато аз не кажа това, което имам.

Той примигна един-два пъти, понечи да проговори, но се спря и след това отпусна ръка от дръжката на вратата и обърна лице към нея.

— Най-напред, господин Пейтън — започна тя, като решително повдигна брадичката си, и с огромно желание гласът й да не трепва, продължи: — Искам да ти кажа, че ти си един отвратителен негодник заради това, че не ми се обади през последните десет дни.

— Но аз…

— Мълчи!

— Но…

— Това наистина бе отвратително от твоя страна и аз не мога да го извиня с нищо. Сега да минем по-нататък. След твоето заминаване аз се почувствах напълно съкрушена и разбита от всичко това, а отделно и от нахалните журналисти, които не ми оставиха нито миг спокойствие. Беше все едно, че сънувам някакъв кошмар, който няма край. Тогава реших да дам малко почивка на съдбата и взех нещата в свои ръце.

Джон-Тревър погледна към цветното стъкло и след това към Пейсли.

— Виждам, че е така.

— Не ме прекъсвай повече!

— Добре.

— Докъде бях стигнала? А, да. До това, че взех нещата в свои ръце. Срещнах се с баща си преди няколко дни и проведохме дълъг и приятен разговор. След това се събрахме тук цялото семейство, включително и Максин, и им изложих моята идея. Баща ми, както знаеш, има огромна къща и…

— Пейсли, моля те, самият факт, че заминаваш при баща ти, е достатъчно болезнен за мен, за да слушам сега и подробностите за това как си стигнала до това решение. Ти знаеше, че трябва да постъпиш така, че аз съм самостоятелен човек и че няма да приема никакви пари от полковник Блакстоун след сватбата. Ти направи вече своя избор, нека не го коментираме повече. Всичко е свършено.

Тя постави ръце на коленете си и очите й се смалиха.

— Върви по дяволите, Пейтън!

Той я зяпна с учудване.

— О, Джон-Тревър — каза тя с малко по-мек глас, — аз не само слушах какво ми говориш, но и те чувах. Аз знам всичко. Ти не си поискал да се влюбваш, но това случайно е станало, след което се появили много и различни проблеми, които се появили от това, че срещнах баща си. Ти се страхуваш да не изпиташ болка. Аз понякога също се страхувам, скъпи.

— Ти? Та ти искаше да се влюбиш, Пейсли!

— Да, наистина исках и се надявах съдбата да ми предостави тази възможност. Но през последните няколко седмици имаше моменти, когато всичко бе толкова непоносимо, че аз започнах да се страхувам, че няма да имам сили да го понеса. На теб може би ти е било по-ужасно, защото и преди си бил отрицателно настроен към любовта. Аз искрено съжалявам, Джон-Тревър, че не можах да надмогна проблемите си и да видя колко много неприятности си имал ти през това време. Не се учудвам, че искаш да си отидеш от мен. Ясно ми е също защо се страхуваш и искаш да сложиш край на всичко това.

— Хей, ти говорила ли си с Пол-Антъни?

— Не, а ти млъкни и ме слушай!

— Извинявай.

— Джон-Тревър Пейтън, аз те обичам. Обичам те повече от всичко на света и не ме интересува никой и нищо друго. Обичам те до смърт. Ти си моята дъга от мечти, всеки един цвят от нея, освен един, който оставям за децата ни. Аз казах всичко на баща ми, той ме разбра и каза, че нещата трябва да стоят точно по този начин. След това взаимно се съгласихме, че нито той трябва да се чувства самотен, нито моята челяд трябва да остане без грижите ми и всички те — Грейси, професорът, Боби, Максин и малките й се преселиха в къщата на полковника.

— Ти трябва да ги видиш колко са щастливи сега. Джордж е просто поразен от Грейси, а тя се чувства на седмото небе в новата кухня. Боби се грижи за колекцията от превъзходни коли на полковника и те двамата плануват да участват в парад на стари автомобили. Баща ми предостави едно огромно помещение на Максин и кутренцата й и те по цял ден играят и се разтапят от удоволствие. Слънце и смях заливат сега цялата къща, Джон-Тревър. Ти можеш да ги почувстваш веднага щом влезеш вътре.

— А ти? Ти как си, Пейсли?

— Аз нямах вест от теб, Джон-Тревър, цели десет ужасни дни. — Очите и се изпълниха със сълзи. — Но не обвинявах за това съдбата, просто не исках да приема факта, че ти не ме обичаш и си си отишъл завинаги. Мили, нима не разбираш? Аз извадих цветното стъкло, за да го взема със себе си, когато тръгвам за Лос Анжелис Аз идвам при теб, не се местя при баща си.

— Наистина ли, Пейсли?

— Журналистите ще ни оставят на мира веднага щом разберат, че аз не се държа като дъщеря на полковник Блакстоун, а като твоя съпруга и майка на децата ни. Полковникът и челядта ми са много по-благодатна и интересна тема за дискусии, отколкото ние. Ние ще им ходим на гости за празниците и при по-специални случаи, както приляга на добра дъщеря и зет. Разбираш ли ме сега? Нали това желаеше? От този ден нататък аз съм цялата твоя, Джон-Тревър, ако, разбира се, ти искаш това! — Тя се опита да спре напиращия плач в гърлото си. — Обичам те повече от всичко на този свят.

Джон-Тревър простена и я взе в прегръдките си, като я притискаше толкова близо до себе си, че тя едва дишаше.

— Аз май премислях нещата повече, отколкото трябва — призна той. — Бях решил да си отида, така както е постъпил полковникът с майка ти. Сега разбирам, че съм постъпвал така именно поради страх. Аз бягах от себе си не от теб. Пейсли, искаш ли да се омъжиш за мен, да бъдеш моя жена и да имаме много, много деца?

— Да, да!!!

Тя вдигна глава, за да го погледне, и видя сълзи да блещукат в сините му очи. В този миг сърцето й щеше да се пръсне от любов към него.

Усмихна се, при което той се сниши и я целуна. С тази целувка той запечатваше техния съюз за цял живот. В този момент на света за тях не съществуваше нищо друго и никой друг.

В същия този миг иззад облаците в стаята проникнаха слънчевите лъчи и се отразиха в цветното стъкло. Това сякаш беше знак от съдбата, която по този начин им даваше благословия.

Бляскащите и трептящи цветове се изливаха обилно върху Джон-Тревър и Пейсли като водопад и всичко това бе тяхната прелестна дъга от красиви сънища.