Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (5)

Четвърта глава

Няколко часа по-късно Джон-Тревър лежеше в хотелската стая, загледан в тъмнината пред себе си. Дълго се бе въртял и мятал в голямото си легло, докато накрая го заболяха мускулите. Знаеше, че още дълго време няма да може да заспи.

Леглото му беше толкова удобно, колкото може да бъде едно хотелско легло. Най-после отново се бе стоплил, нахранил и би трябвало да заспи като бебе. А вместо това беше объркан и неспособен да усмири какофонията в главата си. И за всичко това беше виновна Пейсли.

Образът й плуваше в съзнанието му толкова кристално ясен, сякаш тя наистина стоеше пред него, с огряно от усмивка лице и блеснали тъмни очи. Можеше да чуе напевния й смях, да долови свежия й дъх на планински въздух и цветя и дори да вкуси сладкия нектар на устните й.

Той отново се обърна в леглото си с тежка въздишка. Желанието да слее тялото си с нейното, да станат едно цяло се бе увеличило стократно, откакто я бе целунал за лека нощ. Но не само физическото желание да има Пейсли отпъждаше съня му. Някакви непознати и тревожни чувства се тълпяха в главата му и не му даваха спокойствие. Усещаше странно желание да я закриля, да застане между нея и всичко или всеки, който може да й навреди. Едно ново чувство за притежание също надигаше глава и пораждаше гняв при мисълта, че някой друг мъж, освен него би могъл да я докосва, да я прегръща и целува.

И точно насред тази невъобразима бъркотия, която изпълваше главата му, стоеше нещо, което непрестанно му напомняше защо е тук — поръчката на полковник Блакстоун.

— По дяволите! — изруга на глас той.

След още няколко простенвания затвори очи и с благодарност се остави да бъде погълнат от дрямката.

 

 

Пейсли бавно отвори очи и видя стаята си, залята от слънчева светлина. Протегна се блажено и със задоволство си спомни предишната нощ. Само след няколко часа тя отново щеше да види Джон-Тревър и щяха да прекарат следобеда заедно. Щеше да бъде чудесно. Поне така се надяваше.

Изправи се и си каза да не се увлича чак толкова. Може съдбата да ги бе събрала, но това не означаваше, че те са създадени един за друг или че той е променил отношението си към брака.

Но пък, от друга страна, помисли си тя, може би точно това бе нейният мъж. Все пак досега бе излизала и с други, но никой от тях не бе успял да събуди у нея нещо повече от приятелски интерес или смътно сексуално влечение. Да сравнява чувствата си към тези вчерашни момчета с чувствата към Джон-Тревър беше като сравнението на обикновен фойерверк с избухването на супернова звезда. Господи, какво й бе направил този мъж, като я докосна?…

Стига, каза си тя. Ако прекараше цялата сутрин така в гонене на мислите си, докато Джон-Тревър дойдеше, щеше да бъде съвсем изморена.

Като отметна завивките, тя се измъкна от леглото и отиде до прозореца. Небето беше ясно, слънцето грееше и топлината му бързо топеше леда, образуван от снощната буря.

Ще бъде хубав ден, помисли си тя. И щеше да го прекара с Джон-Тревър.

После взе един душ, изми косата си и се облече в бял зимен панталон и бял пуловер. Усука два копринени шала — единия бледорозов, а другия малко по-тъмен — и ги завърза така, че да падат свободно отпред върху пуловера й.

Гримът й, както обикновено, беше съвсем лек, но ружът, сенките и червилото образуваха чудесно съчетание и подчертаваха очите и кожата й. Тя постави грима си с уверена ръка, като си припомни как я беше учила майка й.

Долу, до вратата, тя се спря и погледна разноцветното стъкло. През цветните ромбове преминаваше слънчева светлина и върху стените се образуваха вълшебни дъги.

Дали да се осмели, запита се тя, да постави себе си и Джон-Тревър заедно, като едно цяло, в някое от стъкълцата? О, не, не трябваше. Още не, а може би никога. Защото дори и да се осланяше с разум на тази мечта, тя беше толкова необикновена и важна, че ако сгрешеше, щеше да остане с разбито сърце.

— О, маман — прошепна тя, — животът понякога е толкова объркан.

 

 

Джон-Тревър вървеше по алеята към къщата на Пейсли и като приближи, намали крачка. Ако имаше малко късмет, Боби, Грейси и професорът щяха да са някъде навън, да се занимават с техни си неща в неделния следобед. Той искаше и имаше нужда да сграбчи Пейсли в прегръдките си, да я целуне още в момента, в който я види. Това беше първата му мисъл, щом се събуди и оттогава желанието многократно се бе увеличило.

Бъди по-трезв, Пейтън, каза си той. Тази разходка бе също от служебно значение. Планът да разгледа Денвър с Пейсли чудесно съвпадаше с целта му. Смяташе да се задълбочи, да разбере повече за живота й — дали има нещо от материално естество, което да й липсва, някакви тайни мечти, изглеждащи недостижими поради финансовото й положение.

Но всичко това не означаваше, че не може да я целува. Поне още веднъж.

Той натисна звънеца и примигна от изненада, когато чу първите няколко такта на известна детска песничка. А след няколко секунди Боби отвори вратата.

Страшен късмет, няма що, помисли си Джон-Тревър.

— Здравей, момче!

— О, пак ли си ти! Ами влез тогава.

Джон-Тревър влезе в коридора и разкопча якето си.

— Да паднеш от изненада — каза Джон-Тревър и устоя на враждебния поглед на Боби. — Този звънец песнички ли пее?

— Да, професорът го изобрети. Но после разбра, че вече има музикални звънци и го остави така.

— А как върви работата по ските?

— Не особено добре. Реши да ги намаже отдолу с восък и купи малко от някакъв пчелар, но той беше смесен с мед и… можеш да си представиш какво се получи.

Джон-Тревър се усмихна и поклати глава.

— Този професор наистина е велик. А Грейси къде е?

— Приготвя се за игра на бинго. Луда е по бинго. Подбрах дрехите й така, че да изглежда човешки. Син пуловер и сини панталони. Отиват й на косата. И сега е в тон от главата до петите.

Усмивката на Джон-Тревър се замени със сериозно изражение.

— Когато решиш, че искаш, можеш да бъдеш и добро момче, Боби.

— Не се прави на загрижен, Пейтън — каза Боби и присви очи. — И чуй какво ще ти кажа: ако сториш нещо лошо на Пейсли, ще си имаш работа с мен. Може да си по-голям, но ще видиш кой струва повече.

— Нямам никакво намерение да правя нещо лошо на Пейсли.

— Не мога да ти вярвам. Снощи и тази сутрин тя се държеше някак странно. Сякаш има някаква тайна. И се усмихва ей така, без причина. И очите й стават едни големи и замечтани… Не знам какво има между вас, но ако я разстроиш с нещо, ще те…

— Здравейте — каза Пейсли, като излезе от кухнята в дъното на коридора. О, Джон-Тревър, здравей, мислеше си тя, като вървеше към него. Страхотен беше в този тъмнозелен пуловер и сиви панталони. И толкова много се радваше, че е тук. — Говорите ли си?

— Да, говорим си — каза Джон-Тревър. — Изглеждаш чудесно, Пейсли. Готова ли си да тръгваме?

— Да, само да си сложа палтото. — И тя посочи едно дълго тъмночервено палто върху месинговата закачалка. Джон-Тревър й помогна да се облече и посегна към дръжката на вратата.

— Приятно прекарване в салона, Боби. Ще ходиш, нали? Както всяка неделя? — попита Пейсли.

— Да — отвърна той. — Пейтън, не забравяй какво ти казах.

Джон-Тревър реши да не му отговаря и излезе заедно с Пейсли.

— Какво искаше да каже Боби? — попита го тя, като стигнаха до колата.

— Само се перчи — отвърна той. — Мисли се за твой пазач или бодигард.

— О, разбирам. Той ме пази като брат. Знаеш, че ние сме като едно семейство и той се чувства някак отговорен за мен. Моля те, бъди по-търпелив с него.

— Няма проблеми.

Ние сме като едно семейство, мислеше си Джон-Тревър, докато Пейсли му показваше накъде да кара. Това беше много хубаво, но семейството имаше още един непознат член, чакаш зад кулисите — бащата на Пейсли.

Но какво ли имаше предвид Боби, запита се той, като спря на един светофар, когато каза, че Пейсли се държи странно. Дали не се влюбваше в него? Би било прекрасно, фантастично. Ами, глупости — би било ужасно. По дяволите, даже не можеше да разсъждава правилно.

Той изблъска обърканите си мисли назад и съсредоточи вниманието си върху шофирането и града. Денвър представляваше интересна смесица между старо и ново. Небостъргачи с огледални прозорци се издигаха до сгради от викторианската епоха, реставрирани, за да запазят историята на стария Запад.

— Забележителен е този град — каза той.

— О, да. Трябва да отидем до хотел „Браун“. Чудесен е. Построен е през 1892 година, по време на треската за злато, когато Денвър е процъфтявал. Би ли искал да разгледаме и някой музей?

— Разбира се.

— В Музея на изкуството на Американския запад има чудесна колекция на творби от Фредерик Ремингтън и Джорджия О’Кийфи. Искаш ли да отидем първо там?

— Ти си шефът — отговори той и се усмихна. — Твоите желания са заповеди за мен днес.

— Добре. Днес се чувствам много разглезена.

Добре започва, помисли си Джон-Тревър.

— Ти заслужаваш да бъдеш глезена. Мисля, че ще ти отива да живееш безгрижен живот, без да мислиш за ежедневните главоболия. Това би те направило свободна да… да правиш всичко, което си пожелаеш.

— На следващия ъгъл свий надясно, а след две пресечки наляво — каза тя. — Какво прави човек, когато не се занимава с ежедневните грижи?

— Ха сега? Какво да ти отговоря? Можеш да се занимаваш с всички неща, за които преди не си имала време. Можеш да се научиш да плетеш.

— Аз знам да плета.

— О! — Той сви вежди. — Ами тогава не знам, Пейсли. На този свят има милиони богати глезени жени, които успяват все някак да си запълнят деня. Мисля, че те вършат много общественополезна работа. Помагат на по-малко късметлиите от тях.

— Ами аз вече върша общественополезна работа. Записвам касетки за слепи хора, така че и те да могат да се радват на книгите, както всички други. Но защо говорим за това?

— Защо, защо? Ами защото от това, което виждам, ти много се раздаваш на другите. Ето — Грейси, професора, чаровния Боби. Това, което все убягва от разговора ни, си самата ти. Например дали искаш да имаш възможност да живееш богат, вълнуващ, изпълнен с приключения живот. Ти обичаш Париж. Какво би казала да имаш къща и в Париж, и хубав дом тук, в Денвър, а може би и вила край морето в Калифорния?

Тя сбърчи нос.

— Това не ме привлича. Ще се чувствам като случаен гост. Казах ти, че обичам чувството си за установеност тук, защото съм се местила толкова много като дете. В моя дом съм си напълно щастлива. Не бих го заменила за нищо на света.

— Чакай, не бързай толкова. Ти обичаш животните. Максин не е някаква ценна порода, но все пак си я прибрала вкъщи. Какво ще кажеш за едно ранчо? Можеш да отглеждаш коне или прасета, или нещо друго.

Тя се разсмя силно.

— Това е ужасно смешно. А колкото до Максин, аз я подслоних, защото тя си нямаше дом. Обичам животните, но не дотолкова, че да ми се прииска да живея във ферма и да гледам прасета. Виждам, че искаш да си играем на „представи си“, но не разпитвай само мен. Ти какво би направил, ако внезапно станеш много богат? Би ли оставил работата си, би ли зарязал компанията си, за която толкова си се трепал? Какво ще правиш по цял ден?

— Ами аз бих… хм…

— Ще се отегчиш до смърт.

— Да, сигурно.

— Тогава се отказвам да играя повече.

— Не можеш да се откажеш! Трябва да помислиш за… Всъщност нищо, забрави.

Тя се засмя.

— Правилно. Спри на онзи паркинг там вдясно.

Час по-късно Джон-Тревър беше вече съвсем объркан.

Стоеше до Пейсли, правеше се, че разглежда картините, и се опитваше да не се мръщи.

С нищо не можеше да я накара да се замисли по-сериозно за това какъв би могъл да бъде животът й, ако беше богата. Беше ясно, че дори и накрая Кенди да бе простила на полковник Блакстоун за поведението му, злото бе сторено. Непоколебимото отношение на Пейсли към парите, независимо дали го съзнаваше или не, беше резултат от обидата на Кенди. Засега работата му по задачата не вървеше добре.

— Хей — каза той, — тази картина не е ли сцена от Париж? Мога да се закълна, че това е от Париж, въпреки че сме в музей на изкуството на Американския запад.

Те направиха няколко крачки и застанаха пред картината.

— О, да, Париж е! — ухили се Пейсли, обзета от върховна радост. — Тази улица я знам, Джон-Тревър. Виж малкото кафене на ъгъла. Не бих могла да кажа колко пъти съм седяла там с майка ми и нейни приятели като малка. — Тя го погледна дяволито. — Колко глезена бях тогава — приятелите на маман винаги се отнасяха с мен като с бъдещата кралица на Англия. Повечето от тях нямаха свои деца и ми изпълняваха всяка прищявка, а после ме връщаха на маман да се оправя с мен.

Тя се засмя, а Джон-Тревър се усмихна, като си представи едно малко, живо, тъмнокосо и тъмнооко момиченце, тичащо сред парижките градини.

— Значи си имала щастливо детство?

— О, да. Прекрасно.

— Когато говориш за Париж, в гласа ти звучи носталгия. Мисля, че ти липсва повече, отколкото съзнаваш. Каза, че ти харесва чувството ти за установеност тук, но Париж е толкова голяма част от теб. Не мислиш ли, че би могла да отскачаш от време на време до Париж и пак да се чувстваш установена тук?

— Може би — каза тя замислено. — Но няма смисъл да говорим за това сега. — Тя се обърна към него и го погледна. — Бюджетът ми просто не го позволява.

— Ами предполагам, че…

Очите й изведнъж се разшириха и тя го хвана за реверите.

— Шшт! Не мърдай! Дръж се естествено. О, боже!

— Какво има?

— Това е той — промълви тя. — Мошеникът с карираните панталони.

— А?

— Мъжът, когото търсиш, Джон-Тревър. Той е на отсрещния ъгъл и гледа една картина на Ремингтън. Да, да, той е! Карирани панталони, криви зъби и си бърше носа, но е без очила. Мислиш ли, че е използувал част от парите за контактни лещи?

— О, боже, не вярвам да е той — каза Джон-Тревър, въртейки очи. — Нека някак да си разменим местата, за да мога да го видя.

— Не трябва да е прекалено очевидно. Запомни, че трябва да се държиш естествено.

— Да, шефе!

При тези думи той я вдигна във въздуха, завъртя я, пусна я обратно долу и я целуна. Пейсли го погледна невярващо, след което въздъхна и затвори очи.

В момента, в който устните му докоснаха нейните, Джон-Тревър разбра, че е направил грешка. Не бе имал намерение да я целува насред музея, но сега, след като го бе направил, му се щеше никога да не прекъсва тази целувка. Устните й се разтвориха, езикът й срещна неговия и той се изгуби в придошлата огромна вълна от горещо желание, която премина през него с бушуваща сила. Настоятелният глас, който го предупреждаваше да не прави това, вече съвсем заглъхваше и една-единствена мисъл избухна ярко в съзнанието му. Пейсли Кейн беше негова! Той простена тихо и се отдаде още по-страстно на целувката, притискайки Пейсли по-силно до себе си.

Тя плъзна ръце по врата му и пръстите й се заплетоха в гъстите му коси. Поддаде се на напористата му, жадно търсеща уста и изпадна в пълна забрава. Беше толкова прекрасно и съвсем в реда на нещата. Съдбата се бе погрижила тя да срещне Джон-Тревър, като го събори в една снежна преспа. Но сега беше сигурна, че и съдбата има нужда от мъничко помощ. Останалото зависеше от нея.

Джон-Тревър с огромно усилие откъсна устните си от нейните.

— Мили боже — промълви той, — трябва да спрем. Не му е нито времето, нито мястото.

— Какво? — попита Пейсли унесено, отваряйки бавно очи. — О! — възкликна тя, излизайки от чувствената забрава. — Казах ти да се държиш естествено.

— Нали това правех — ухили се той.

— Хмм. — Пейсли направи опит да изглежда сериозна, но никак не й се удаде. — Той ли беше? Мъжът с карираните панталони?

— Не. Имаш зорко око, но това не е той. Тоя приятел там е твърде висок и млад и много по-тежък.

— Ами добре тогава.

Джон-Тревър се засмя.

— Да отидем да хапнем по една плодова мелба? Цялото вълнение от това, че почти щяхме да заловим „престъпника“ с карираните панталони, ми отвори апетита.

— Както кажеш. Плодова мелба звучи чудесно. — Чудесно, колкото целия този ден, помисли си тя.