Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (3)

Втора глава

Ето, започнаха лъжите, помисли си Джон-Тревър. Но, по дяволите, това не бяха лъжи в нормалния смисъл на думата. Поради естеството на неговата работа беше напълно допустимо, при положение че беше законно, да направи всичко необходимо, за да получи информация. Номерът беше да направи така, че „лъжите“ да звучат правдоподобно за някой толкова бързо реагиращ и любопитен като Пейсли.

— Е? Ще ми отговориш ли на въпроса?

— Какво, защо съм в Денвър ли? — Той се облегна назад и опъна ръцете си на облегалката на дивана. — Имам детективско бюро. Ние се занимаваме с много дейности — от осигуряване на бодигардове до намиране на изчезнали хора и инсталиране на охранителни системи.

— Ама че интересно! — каза Пейсли и очите й заиграха. — Значи ти си частен детектив?

— Имам и разрешително — кимна той с глава.

— Носиш ли оръжие?

— Рядко. Не приемам много такива поръчки.

— А сега с какво се занимаваш? — попита тя и се наведе към него.

— Ами… вървя по следите на един тип, който бил счетоводител в една компания в Лос Анжелис и офейкал с цял куфар пари. Проследил съм го до Денвър, но… Това всъщност не е толкова интересно — нищо вълнуващо. А ти, как се препитаваш?

— Чакай, чакай! — прекъсна го тя. — Някога залавял ли си крадци на местопрестъплението?

— Да, но отдавна. Като открих бюрото, се заемах почти с всеки случай, който ми паднеше. Сега вече имам екип от специалисти, които работят за мен, и задачите са по-сложни. Понякога има и нещо необичайно — както сега с поръчката на полковник Блакстоун, — но повечето случаи доста си приличат. Заех се с издирването на този хитрец, защото исках да се откъсна от бумащината.

— Все още ми се струва вълнуващо.

— Не, не е — каза той с дрезгав глас. — А ти къде работиш? — Полковник Блакстоун му беше дал само името и адреса на Пейсли и както предполагаше Джон-Тревър, искаше той сам да добие представа за нея и начина й на живот. Като имаше предвид възможностите на полковника — богат и властен човек — Джон-Тревър беше убеден, че той бе събрал повече информация за дъщеря си, отколкото му бе доверил. — Или само даваш стаи под наем за текущите си разходи?

— О, не — каза Пейсли, — за повечето от стаите не вземам наем. Заедно плащаме ипотеката и разходите по домакинството. Аз съм преводачка към библиотеката. Записвам книги на касети от френски на английски език и обратно.

— Много впечатляващо.

— Нищо особено. Нали си спомняш, че съм израснала в Париж. Владея и двата езика от момента, в който проговорих. Много харесвам работата си. Френските книги ми носят чудесни спомени от детството. И колкото и да харесвам Денвър, в сърцето ми винаги ще има специално място за Париж. А освен това на мен ми се плаща, за да чета, което е едно от любимите ми занимания. Аз съм от тези щастливи хора, които обичат работата си. А ти обичаш ли твоята?

До известна степен — да, помисли си Джон-Тревър. Честно казано, изпитваше смесени чувства. Много се радваше, че бе срещнал очарователната госпожица Пейсли Кейн. Но съзнанието, че неговият доклад до полковник Блакстоун би могъл да има огромно значение за живота на Пейсли, започваше да му тежи като бреме. Но преди Пейсли да проговори, те чуха, че външната врата се отвори. Ниска, закръглена жена, която, изглежда, преваляше шестдесетте, влезе в къщата. Носеше голяма найлонова чанта с щампа на яркорозови фламинги.

— Ужасен студ е навън — каза тя. — Температурата бързо пада. Май ще вали още сняг. Взех продукти да направя салата за яхнията, която остана от снощи. Добре ще си хапнем. О, ама ти имаш гост, Пейсли!

— Запознай се с Джон-Тревър, Грейси. Джон-Тревър — това е Грейси. Тя живее тук и се грижи за домакинството.

— Здравейте! — каза Джон-Тревър и понечи да стане.

— О, не ставайте! — каза Грейси.

Тя остави чантата на пода, свали тъмното си палто и го окачи на закачалката.

— За малко ще ви оставя. Трябва да направя салатата.

Джон-Тревър примигна, когато закръглената жена изчезна от дневната.

— Интересна екипировка — каза той.

Пейсли се разсмя.

— Много е сладка, нали? Толкова съм свикнала с дрехите й, че вече дори не ми прави впечатление. Мисля, че тъмночервени панталони с оранжев пуловер изглеждат малко стряскащо. Милата, тя е една от малкото хора в света, които са пълни далтонисти.

— А знае ли, че косата й е яркосиня?

— Съмнявам се. Тя винаги пробва някакъв нов цвят. Нямам представа защо го прави. Преди косата й беше зелена, била е пурпурна и какви ли не други цветове. Мисля, че е абсолютна далтонистка за червения, синия и зеления цвят.

— Къде я намери?

— В библиотеката. Тя няма семейство. Апартаментът й беше конфискуван и буквално бе останала на улицата. Денем стоеше в библиотеката, а нощите прекарваше по автобусните спирки.

— И после ти я доведе тук.

— Да, преди около две години. Тя е чудесна готвачка и това е цяло щастие за всички ни, защото в кухнята аз съм пълна скръб. Преди с майка ми ядяхме само по кафета и бистра. — Последните две думи тя произнесе с ясен френски акцент и Джон-Тревър намери това за очарователно, както и всичко у нея. — Теорията на маман беше, че животът е твърде кратък, за да го прекара човек пред печката. Твърде непривично за французите, нали? Опитвам се понякога да готвя, но все не излиза както трябва.

— Правиш превъзходно какао — каза той.

— Мерси.

Погледите им се срещнаха, а споменът за целувката, която си бяха разменили, сякаш още витаеше във въздуха помежду им и ги сближаваше, въпреки че никой не помръдваше.

— Джон-Тревър — каза накрая Пейсли и гласът й потрепери, — караш ме да се чувствувам толкова… толкова… странно, толкова… Не зная точно как. Познавала съм мъже и в Париж, и тук, но никога не съм срещала някого като теб.

Джон-Тревър вдигна ръка и прекара пръсти през тъмните й копринени къдрици.

— Аз също не съм срещал друга като теб, Пейсли — каза той тихо. — Ти си много особена, рядко срещана жена. Но аз не съм човек, с когото трябва да се захващаш. Толкова пъти съм бил на косъм… пък и ти очакваш някого, който да ти даде рояк деца.

— Може и да не ми е писано да го срещна.

Той се засмя.

— Пейсли, ние се срещнахме, защото ти имаш един откачен изобретател под покрива си. Това не е съдба. Това е случайност.

— А целувката? — попита тя тихо.

Целувката, помисли си той, като продължаваше да си играе с косите й. Целувката бе породена от един копнеж, едно желание и една нужда, каквито никога досега не бе изпитвал.

— Съдбата не може да се направлява, Джон-Тревър.

— Понякога трябва сами да се погрижим за живота си, да накараме нещата да се случат. — Той поклати глава. — Не знам. Това ми звучи малко метафизично. Аз съм наясно с това какво искам и какво не от живота. През останалото време просто се нося по течението. Предполагам, че това е то да оставиш нещата в ръцете на съдбата.

— Мислиш, че съдбата ни срещна ли?

Това беше неземно и го бе разтърсило издъно.

— Страст, скъпа — каза той хладно и пусна косите й. Облегна се назад, опря лакти на коленете си и се загледа в огъня.

— Все тази вечна страст. Страст — повтори си тихо Пейсли. — Каква ужасна мисъл. Толкова груба дума за нещо толкова невероятно и удивително.

Тя се вгледа в профила на Джон-Тревър и още веднъж усети сурово насечените му черти. Видя как дебелият му пуловер очертава широките му рамене, силата и мъжествеността, която се излъчваше от него. Спомни си вкуса на устните му, мириса на мъж и свеж зимен въздух, който бе изпълнил сетивата, топлината, излъчвана от силното му тяло, която бе пропълзяла в нея. Спомни си колко нежно я беше целунал и как желанието се бе надигнало в него. Тя потърка с пръст брадичката си и се замисли. Това беше доста объркващо. Джон-Тревър сигурно беше необикновен мъж. По някаква причина той не искаше да признае емоционалния ефект, който целувката им бе оказала върху него. Той поставяше всичките си реакции в кюпа, наречен „физическо привличане“, назовавайки го страст. Но имаше и нещо повече от това. Тя беше получавала целувки, породени от чиста страст, но неговата притежаваше много повече. И щом тя го знаеше, значи и той го бе почувствувал. Но все пак той не искаше да го признае дори и пред себе си. Объркващо, но също и много интересно.

— Значи — каза тя — това било страстта. Прекрасно. Често съм се чудела какво ли представлява. Поривът да разкъсаш дрехите си и да скочиш в леглото с някого. Никакви чувства, никакви емоции, никаква грижа, само плътско желание, нужда за физическо облекчение. Разбира се, аз оценявам обяснението ти за това какво представляваше нашата целувка, Джон-Тревър. Вече и аз изпитах страстта в най-чистия й вид. — Тя обърна очи към него. — Бога ми! Днес наистина ми върви на приключения. Първо моторът ми блокира, а после открих и страстта.

— По дяволите! — възкликна той и се изви на дивана, за да я погледне. — Няма ли да престанеш? Повтаряш „страст“, „страст“, сякаш това е нов вид сладолед, който си опитала за първи път. Тази целувка беше нещо повече от това. И желанието ми да се любя с теб, за твое сведение, също беше нещо повече от страст. Затова престани. Разбра ли?

Тя сви ръце в скута си и му се усмихна.

— Разбира се. Както кажеш.

— Чудесно — рече той и поклати глава. — Но какво правя аз? Какво говоря? Изкарваш ме от равновесие, момиче.

— Както кажеш! — промърмори тя и продължи да се усмихва.

— И спри, моля те, да повтаряш това „както кажеш“ — повиши глас той.

— Добре! Както… опааа, искам да кажа, всъщност… печелиш! Повече няма да чуеш от мен „Както кажеш!“. Тези думи никога вече няма да излязат от устата ми. Изключвам ги от речника си. Пуффф… няма ги вече!

Джон-Тревър се разсмя. Разсмя се, защото иначе трябваше да забие юмрук в стената, за да се разтовари от физическото и душевно напрежение. Той се разсмя, защото Пейсли толкова го бе изкарала от равновесие, че не знаеше какво да прави със смесицата от чувства, които кипяха в него. Разсмя се, защото Пейсли беше прекрасна, възхитителна и желана жена и никога, никога досега не бе срещал човек като нея. Той се смееше и му беше дяволски хубаво.

— Господи — каза той накрая. — Напълно ме побърка. Докара ме до ръба на лудостта.

— Имаш чудесен смях — каза тя тихо, почти на себе си. — Толкова богат и звучен. Би могъл да огрее и най-мрачния ден.

Той я погледна изненадано, поласкан от комплимента.

— Ами аз… о, божичко! — Той погледна към коридора. — Крава! Току-що чух мучене на крава. Да не би да даваш стаи и на бездомни крави?

Пейсли се разсмя, когато из стаята още веднъж се разнесе едно силно „Муу“.

— Това е едно от изобретенията на професора. Трябваше да бъде цяла система от звънци за вратата, звучащи като животни. Но никой не се заинтересува особено от този проект. Затова той се зае с единствения звънец, който имаше — крава — и го постави в кухнята. По този начин Грейси ни известява, че е готово яденето. Ще дойдеш ли да хапнеш с нас? Грейси прави чудесна яхния.

— Благодаря. С удоволствие.

— Можеш да се измиеш в банята до кухнята.

Той я последва по коридора до кухнята, която заемаше задната част на къщата. Белите електрически уреди, въпреки че не бяха съвсем нови, блестяха от чистота, а на прозорците висяха весели карирани завески в бяло и жълто. В единия ъгъл на стаята имаше правоъгълна дървена маса с шест сгъваеми стола.

Кухнята е приятна, мислеше си Джон-Тревър, докато миеше ръцете си в малката баня в бяло и жълто. В нея има някакъв уют, който караше хората да се застояват след хранене и да споделят преживяното през деня. Той си спомни за своя лъскав, модерно обзаведен апартамент в Лос Анжелис. Беше просторен и със скъпи мебели, но сравнен с дома на Пейсли, бе тих и празен, липсваше му топлина. Запита се дали помни последния път, когато се бе смял високо в своя апартамент. Дали някога, прекрачвайки прага, бе чувствал гостоприемен уют, както беше в дома на Пейсли. И дали някога, за бога, се бе замислял за миг дори за такива сантиментални глупости като всичко това.

— „Муууу.“

— Да, идвам, кравичке — обади се той и се върна в кухнята. И веднага се сблъска с погледа на младо момче, изглежда, около седемнадесет-осемнадесет годишно. Тъмната му коса беше дълга и рошава. Младежът беше с около десет сантиметра по-нисък от Джон-Тревър, но добре сложен. Кафявите му очи бяха студени, а погледът му обхождаше Джон-Тревър с критичността на човек, свикнал да преценява човека срещу себе си. Това момче, помисли си Джон-Тревър, сигурно е израснало на улицата. Ако се съдеше по мускулите му, поне веднъж на ден вдигаше тежести. Имаше навъсения мрачен вид на Джеймс Дийн. И без съмнение живееше тук.

— А, ето те и теб, Джон-Тревър — каза Пейсли. — Това е Боби Франклин. Той живее тук.

Разбира се, помисли си Джон-Тревър, кой ли не живее тук!

— Боби — продължи Пейсли, — това е Джон-Тревър Пейтън. Тази вечер ще вечеря с нас. Бутнах го в една преспа, защото моторът ми блокира, докато изпробвах ските на професора.

— Просто временна засечка — обади се професорът, кършейки ръце. — Ще ги поправя възможно най-скоро.

— Сигурна съм в това — каза Пейсли и му се усмихна, като отново се обърна към Боби Франклин. — Боби!

— А, да — каза той със студен глас и протегна ръка.

— Приятно ми е, Пейтън или господин Пейтън — каза Джон-Тревър с остър глас. Той разтърси ръката на Боби, а момчето, от своя страна, се опита да строши пръстите му. Той открито срещна враждебния му втренчен поглед. Боби пръв освободи ръката си.

Това момче, помисли Джон-Тревър, ще ми създава неприятности. На едното си рамо имаше белег, широк цяла миля, и вид на човек, който яде сурово месо за закуска. Защо, по дяволите, Пейсли бе прибрала в дома си такава отрепка? Ама че дружинка!

— Ето — каза тя и постави върху масата една дървена паница със салата. Яхнията беше в голям стъклен съд върху подложка. — Сядайте всички! Джон-Тревър, ти можеш да седнеш тук. Професоре, хайде, спрете да се безпокоите за мотора и яжте! Грейси, яхнията е много апетитна.

— Благодаря, скъпа — каза Грейси и постави на масата панерче с хляб. — Боби, като че ли трябва да се подстрижеш.

— Да — отвърна младежът.

На всеки бе подадена пълна чиния и те се заеха с яденето си.

Това е първият път, помисли си изведнъж Пейсли, с вдигната към устата лъжица, когато каня мъж на масата. О, често бяха вечеряли с други хора, включително и мъже, които само наминаваха или просто им гостуваха. Но Джон-Тревър не беше кой да е мъж. Той спадаше към категория, съвсем различна от приятелите, които често вечеряха тук. Да, помисли си тя, Джон-Тревър съвсем определено беше по-особен мъж. Когато я беше целунал, тя се бе разтопила от горещата страст, която бе разбудил в нея. За миг беше забравила за принципа си да прави любов само с мъж, когото обича. За миг единственото, което й се бе искало, бе това той да я отнесе в леглото и да я люби чак до зори. Боже мой, добре че беше сложил край на тази целувка, но какво ли би станало, ако отново я целунеше? И какво ли би било, мислеше си тя, като позволи на мислите си да летят свободно, какво ли би било да седи срещу него на масата всяка вечер? Какво ли би било да прекарва вечерите с него, да си говорят, да мълчат, да предизвикват с поглед усмивките си, преди да седнат да четат книга или да гледат телевизия? Какво ли би било да се качва с него по стълбите към спалнята и да се любят в двойното легло, където сега тя спеше сама? Вдигайки очи, тя срещна погледа на Джон-Тревър. Руменина изби по страните й и тя с раздразнение си помисли, че той наднича в мислите й и вижда там чувствените й фантазии. Тя откъсна поглед от неговия и се обърна към Боби.

— Как мина днес работата? — попита тя.

— Добре — промърмори той и сложи в устата си залък хляб.

— Боби е монтьор — каза тя на Джон-Тревър. — Работи в гаража на Честър и не е отсъствувал нито ден за повече от единадесет минути, нали, Боби?

— Да.

— Боби, ти почти година живееш сред нас.

— Да.

— Има ли и други хора тук? — попита Джон-Тревър. — Или това е цялото, как да го нарека, семейство.

Пейсли се усмихна:

— Точно така, „семейство“ наистина е точната дума за нас. Нямаме си никого другиго.

Грешиш, Пейсли, помисли си Джон-Тревър, ти имаш и баща. Много богат баща. Пейсли Кейн в диаманти и кожи? Не можеше да си го представи. Но всъщност не беше негова работа да решава дали Пейсли трябва да научи за баща си. Това решение лежеше на плещите на полковник Блакстоун. Джон-Тревър само събираше информация и се бе зарекъл да стои настрана от Пейсли Кейн. Но, за бога, тази целувка беше нещо, което започваше да придобива голямо значение за него. Но колкото и да му се искаше да се люби с нея, това нямаше да стане. Освен лекотата, с която говореше за „секс“, тя беше девица, чакаща мъжа, който щеше да й се отдаде за цял живот и да я дари с рояк деца. И този мъж със сигурност не беше Джон-Тревър Пейтън.

— Боби — каза той, като се опитваше да пропъди мисълта за това как друг мъж я целува и я люби, — ти как стана член на семейството на Пейсли?

Боби бавно вдигна глава, погледна намръщено Джон-Тревър.

— Това теб какво те засяга?

— Боби — обади се Грейси, — не бъди груб. Джон-Тревър просто поддържа разговора, това е всичко.

— Да, да — каза Боби, като продължаваше да гледа кръвнишки Джон-Тревър. — Срещнах Пейсли преди около година, когато се опитвах да скача жиците на колата й, за да мога да я открадна. Майка ми офейка, когато бях още малък, а баща ми изчезна още преди няколко години. И аз станах пласьор на наркотици, за да преживявам. Това достатъчно ли е, ченге?

— Боби — каза Пейсли. — Джон-Тревър не е…

— Е, хайде, хайде. Ченгетата ги подушвам от километър. Но имаш късмет, господин полицай, защото вече повече от година съм чист. Захвани се с някой друг.

Джон-Тревър се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли какво, Боби? Проблемът ти е, че не можеш да се държиш добре с хората. Някой ден ще си намериш белята.

— Така ли? И сигурно си мислиш, че точно ти си този, който ще стори това. Можеш да ми се обадиш по всяко време, щом мислиш, че си готов. Но когато ти насиня задника, ти ще ме прибереш на топло за побой, нали?

Пейсли понечи да каже нещо, но се спря и само стрелкаше с очи ту Джон-Тревър, ту Боби. Грейси също ги гледаше зяпнала. Професорът явно нищо не забелязваше. Джон-Тревър поклати глава презрително.

— Ти не си в ред, моето момче. Не съм ченге, но ще те похваля за набитото око. Аз съм частен детектив. Частен, Боби. А това означава, че ако реша да те разкарам, няма да разбере никой, освен мен и теб.

— Джон-Тревър, хайде стига — каза Пейсли. — Боби, и ти също. Изглеждате като две малки момченца на детската площадка. Аз няма да търпя това. Не и в къщата ми, ясно ли се изразявам?

— Да — каза Боби и отново се наведе над чинията си.

Пейсли повдигна брадичката си.

— А ти, Джон-Тревър?

Фукльо, помисли си Джон-Тревър. Чувствуваше се като хлапе, което удрят през ръцете за сторена беля. Но все пак, като виждаше мълниите в тъмните очи на госпожица Кейн, по-добре беше да се сдържа и да млъкне. Все пак не беше глупак. Той вдигна ръце в знак на помирение.

— Няма проблеми, Пейсли. Боби и аз се разбираме чудесно. Ще станем добри другарчета, нали, Боби?

— Не се престаравай — промърмори Боби. — Няма проблеми, Пейсли. Грейси, би ли ми подала хляба. Този път харесвам косата ти.

— О! — Грейси приглади къдриците си. — Какъв е цветът?

— Син — каза Боби, — много син.

— О, това е добре. Мисля, че ще започна да харесвам синьото. Не че някога ще мога да го разпозная.

— Ами виж, винаги когато пожелаеш, мога да ти казвам какъв цвят е всяко нещо. Но знаеш ли, Грейси, нещата ще се наредят. Ти можеш да си представяш мислено цветовете, каквито ти харесват на теб. Ние сме свикнали с това червеното да бъде червено, зеленото — зелено и т.н. Просто нямаме избор. Но ако някой ти каже: „Ризата ти е жълта“, ти можеш да си представиш този цвят, както на теб ти се иска.

— Благодаря ти, скъпи — каза Грейси и подсмръкна тихо. — Ти винаги ме караш да се чувствам по-добре, независимо че виждам света само в оттенъци на сивото. Сипи си още яхния!

Джон-Тревър погледна Боби учуден и объркан. Какво странно хлапе, помисли си той. В един момент се перчи, в друг показва съчувствие и внимание към една възрастна жена, а той беше решил, че Боби Франклин не е нищо повече от приказлив уличен хулиган. Но Пейсли, дори след като го бе хванала да краде колата й, сигурно бе видяла нещо повече под грубата му външност. Да, тя наистина беше изключителна.

— Чуйте как се усилва вятърът — каза тя. — Довечера навън ще е адски студ.

— Ами нали сме си на топло тук — каза Грейси. — Никой няма защо да излиза в това време.

Пейсли погледна Джон-Тревър с широко отворени очи. Той се усмихваше с мъжка усмивка, която сякаш питаше: „Ами сега, миличка?“.

Пейсли възкликна възмутено:

— Някои от нас, Грейси, не живеят тук.

— Ами нали за това са диваните — каза Грейси. — Мисля, че навън има снежна буря. Чуй как само удря в прозорците. Обзалагам се, че е снежна буря. Не би издържал ни човек, ни животно.

— Животно ли? — каза Боби и скочи. — А къде е Максин?

— Бързо, Боби, отвори задната врата — викна Пейсли.

Боби изтича до задната врата. Отвори я широко и вътре нахлу вълна от леден въздух, мокър, щипещ леден дъжд и една голяма кучка с неопределена порода. Тя обиколи стаята, изтръска козината си и размаха опашка.

— Максин, толкова си глупава — каза Боби. — Защо не изскимтя или не подраска на вратата?

— Тя е глупава, но възпитана дама — каза Пейсли. — Здрасти, Максин. Как са малките? Божичко, та тя с всеки изминат ден пълнее. Струва ми се, че кученцата трябва скоро да се родят.

Боби напълни една купа с яхния и я остави на пода. Максин я излапа, като не спираше да маха с опашка. Боби отново седна на масата.

— Мисля, че това е, от което имате нужда тук — каза Джон-Тревър и се ухили, — кученца.

— Ами да, скоро ще си имаме — каза Пейсли. — Максин се появи преди около 6–7 месеца и оттогава не е мръднала оттук. Боби я нарече Максин.

— Защо точно Максин? — попита Джон-Тревър.

Той сви рамене.

— Не зная. Подхожда й. Прилича на някой, който много се смее. Точно като Максин. Тя наистина е голяма работа. Кралица на грозотата, но това няма значение. Никога преди не съм имал куче.

Джон-Тревър погледна кучето.

— Съвсем скоро ще имаш много кучета.

— Ще отида да пренавия контролната кутия — проговори професорът за първи път, откакто бе седнал на масата. — Май трябва да намажа с восък ските отдолу, за да не затрудняват много мотора. Да, точно така. Трябва да се залавям пак за работа. — Той стана и бързо излезе от стаята.

— Успех, професоре! — викна след него Пейсли. — Всички ли са готови за десерта? Грейси е направила ябълков пай.

Ама че менажерия, помисли си Джон-Тревър. Ако човек влезе нормално в тази къща, при излизане със сигурност ще е изкукуригал. Всички тук бяха откачени, ненормални, но се интересуваха един от друг. Бяха едно семейство. И в центъра на това съзвездие блестеше Пейсли. Прекрасната Пейсли Кейн.