Стефан Цвайг
Мария Антоанета (8) (Портрет на един посредствен характер)

Портрет на една кралска двойка

През първите седмици след нечие възкачване на трона винаги и навсякъде гравьорите, художниците, ваятелите и майсторите на медальони са претрупани с работа. Така е и във Франция: с трескава бързина се отстранява портретът на крал Луи XV, който отдавна вече не е „много обичан“, и го заменят с тържествено украсения портрет на новата владетелска двойка. „Le Roi est mort, vive le Roi!“

Един изкусен майстор на медальони няма нужда от особено ласкателско умение, за да придаде на простодушното лице на Луи XVI известна величавост. Защото независимо от късия, як врат, главата на краля в никакъв случай не може да бъде наречена неблагородна: съразмерно, полегато чело, силна, почти смела извивка на носа, сочни, чувствени устни, месеста, ала добре оформена брадичка — цялостната завършена картина представя внушителен, доста симпатичен профил. От разкрасяване се нуждае по-скоро погледът, защото без лорнет силно късогледият крал не може да разпознава хората дори от три крачки разстояние; тук длетото на гравьора доста трябва да се потруди, за да придаде на бледите кравешки очи с тежки клепачи известно достойнство. И стойката на тромавия Луи не е от най-добрите; всички придворни художници ужасно се затрудняват, когато трябва да го представят изправен и величествен в парадното му облекло — преждевременно напълнял, непохватен, комично несръчен поради късогледството си, Луи XVI, макар и висок почти шест стъпки и със съразмерно телосложение, изглежда нелепо на всички официални тържества (la plus mauvaise tournure qu’on pût voir^[1]). Движи се по излъскания паркет на Версай тромаво, клатушка се „също като селянин подир ралото“, не умее нито да танцува, нито да играе на топка; достатъчно е само да направи някоя прибързана стъпка и се препъва в собствената си сабя. Горкият човечец напълно ясно съзнава своята физическа недодяланост, тя го смущава, а този смут още повече засилва присъщата му непохватност: затова всеки отначало придобива впечатлението, че застаналият пред него крал на Франция е жалък дебелак.

Ала Луи XVI в никакъв случай не е глупав или ограничен; както късогледството вреди на външното му поведение, така и притеснителността представлява за него сериозна душевна спънка (в крайна сметка тя се дължи вероятно на сексуалната му немощ). Всеки разговор изисква от болезнено стеснителния владетел умствено напрежение; и понеже знае колко бавно и тромаво текат мислите му, Луи XVI изпитва неописуем страх от умни, духовити и разсъдливи хора, които бързо намират точната дума за всичко; този искрен човек се срамува от собствената си недодяланост, когато се сравнява с тях. Но ако бъде оставен да подреди своите мисли, ако не го притесняват да отговаря и решава бързо, той изненадва дори скептични събеседници като Йосиф II или Петион^[2] със своя здрав човешки разум, който наистина никога не е изключителен, ала все пак е честен и праволинеен; когато успее да превъзмогне своя болезнен свян, той действува напълно нормално. Но все пак предпочита да чете и пише, вместо да говори, защото книгите са безгласни и не притесняват; Луи XVI (това просто не е за вярване) чете много и с удоволствие, притежава добри познания по история и география, непрестанно усъвършенствува своя английски и латински, подпомогнат от отличната си памет. Поддържа безупречен ред в документите и стопанските си книги; всяка вечер описва със своя ясен, закръглен, почти калиграфски чист почерк жалката умереност на живота си („убити шест елена“, „взех очистително“) в един дневник, който въздействува направо потресаващо с чистосърдечното отминаване на всяко важно събитие в световната история — общо взето, той е образец на посредствен, несамостоятелен интелект, чиято природа подхожда на някой благонадежден митнически служител или канцеларски чиновник, на някоя чисто механична и ограничена дейност в сянката на събитията, на всичко и всички, само не на един владетел.

Ала кръвта му съдържа олово: това е действителният, съдбовен недостатък в натюрела на Лун XVI. Нещо спарено и тежко задръства жилите му, нищо не му се удава с лекота. Добросъвестният човек постоянно трябва да превъзмогва съпротивата на материята, да преодолява някаква сънливост в себе си, за да действува, да мисли или просто да усеща. Нервите му, разтегнати като ластици, не могат да се свият, да се изпънат, да затрептят, те не излъчват електричество. Тази вродена притъпеност на нервите обяснява защо Луи XVI не е способен да прояви каквото и да било силно чувство: любов (и в духовен, и във физиологически смисъл), радост, наслада, страх, болка, ужас — всички тези елементи на чувството не проникват през слонската кожа на безстрастието му. Дори непосредствената опасност за живота му не може да го изтръгне от летаргията. Когато революционерите нападат Тюйлери, пулсът му не се ускорява нито със секунда; дори през нощта преди гилотинирането не се разклащат двата стълба на приятното му настроение: сънят и апетитът. Този човек никога не пребледнява, дори когато опрат пищов в гърдите му; неговите мрачни очи никога не хвърлят гневни мълнии, нищо не може да го изплаши, ала и нищо не може да го възторгне. Само най-грубите усилия, например железарство или лов, успяват поне външно да разкършат тялото му; затова пък всичко нежно, възвишено, грациозно — сиреч изкуството, музиката, танцът — е абсолютно чуждо на неговите чувства; няма муза или бог, които биха съумели да раздвижат ленивите му сетива — дори самият Ерос!

За двадесет години Луи XVI никога не пожелава друга жена освен тая, която неговият дядо му е определил за съпруга; той е щастлив и доволен с нея, както е доволен и от всичко останало, понеже непретенциозността му е наистина нетърпима. Ето защо съдбата проявява сатанинска злонамереност, когато изисква от тази вяла, скотски притъпена натура да вземе най-важните исторически решения за цял един век, поставя пред лицето на най-силния световен катаклизъм човек, създаден единствено за безделно съзерцание. Защото тъкмо там, откъдето започва делото, където мускулът на волята трябва да се стегне за нападение или отбрана, този физически як човек изпада в пълна безпомощност: всяка необходимост да вземе решение предизвиква у Луи XVI ужасен смут. Той умее само да отстъпва, да върши онова, което искат другите, защото единственото нещо, което желае, е спокойствие, спокойствие и пак спокойствие. Който и да го притисне или изненада, получава обещанията му; пак така безволево и услужливо обещава противоположното на следващия молител; побеждава го всеки, който успее да го доближи. Поради тази безпримерна слабост Луи XVI е постоянно виновен без вина и въпреки най-честните си намерения — непочтен, играчка в ръцете на жена си, на министрите си, лъжлив крал без ведрост и осанка, честит, когато го оставят на мира, окаян и за окайване в часовете, когато действително би трябвало да управлява. Ако вместо гилотината, която се врязва в късия, дебел врат на този безобиден, угнетен човек, революцията му бе дала някъде малка селска къщурка с градинка и незначителни задължения, щеше да го ощастливи повече, отколкото Реймският архиепископ, положил на главата му короната на Франция, която той носи в продължение на двадесет години безразлично, без гордост, без желание и без достойнство.

И най-големият ласкател сред придворните поети никога не се осмелява да възпее като велик император добродушния мъж, комуто липсват мъжки качества. Затова пък всички творци се надпреварват да прославят кралицата в слово и образ, да я изобразяват в мрамор, теракота, порцелан, пастел, в изящни миниатюри от слонова кост и грациозни стихове, защото ликът и маниерите й до съвършенство отразяват идеалите на времето. Нежна, стройна, миловидна, чаровна, палава и кокетна, деветнадесетгодишната девойка веднага се превръща в богиня на стила рококо, в първообраз на модата и господствуващия вкус; жена, която иска да бъде смятана за привлекателна, трябва да положи усилия да изглежда като нея. А Мария Антоанета всъщност не притежава нито забележително, нито кой знае колко изразително лице; нейният гладък овал с нежни черти и малки пикантни несъразмерности, каквато е месестата хабсбургска долна устна и донякъде плоското й чело, не очарова нито с духовния си израз, нито с някаква определена лична черта на физиономията. Сякаш хлад и пустота струят от равен, гладък емайл — такова е неоформеното й моминско лице, което все още с любопитство се е съсредоточило върху себе си; едва по-сетнешната женственост ще му придаде известна величава пищност и решителност. Единствено меките очи, които често менят израза си и лесно се изпълват със сълзи, за да заискрят игриво и закачливо непосредствено след това, издават живите й чувства, а късогледството привнася в размитата им, прозирна синева неопределено и трогателно изражение; ала бледият овал никъде не е прорязан от строгата линия на волята: усеща се само мек и отстъпчив характер, който се ръководи от настроението и изключително по женски следва тайния зов на чувствата. Впрочем нежната миловидност е онова, с което Мария Антоанета най-вече възхищава всички. А истински красиви у тази жена са само най-женствените й белези; буйните коси, които преливат от пепеляворуси в червеникави оттенъци, и порцелановият й тен, мекотата на формите, съвършената заобленост на нежните рамене, гладки като слонова кост, изисканата красота на ръцете й, разцветът и уханието на напъпилото моминство — едно все пак твърде мимолетно обаяние, за да бъде изцяло отгатнато в изображенията.

Защото и малкото майсторски нейни портрети, с които разполагаме, крият от нас най-съществените белези на нейната същност, най-характерните признаци на нейното въздействие. Портретите почти винаги успяват да отразят само принудената, вдървена поза на позиращия човек, а по всеобщо мнение същинският чар на Мария Антоанета произтича от неподражаемата грация на движенията й. Едва чрез тях Мария Антоанета разкрива вродената прелест на своето тяло; когато — напета и стройна, с тънки глезени — минава през шпалира в огледалните зали, когато с кокетна непринуденост се обляга в креслото, за да си побъбри с някого, когато стремително скоква и литва по стъпалата, когато с вроден чар подава ослепително бялата си ръка за целувка или нежно обхваща талията на някоя приятелка, тогава цялото й същество несъзнателно се ръководи от чисто женска интуиция. „Когато се изправи — пише очарованият англичанин Хорас Уолпоул, който инак е доста хладен, — тя е истинска статуя на красотата; когато се движи, е самата грация.“ И действително, Мария Антоанета язди и играе на топка като амазонка; навсякъде, където нейното гъвкаво тяло се включи в играта, тя превъзхожда и най-красивите придворни дами не само по сръчност, но и по привлекателност. Затова възхитеният Уолпоул решително отхвърля упрека, че невинаги точно следвала ритъма на танца, като намира прекрасен отговор за това: в тези случаи бъркала самата музика. И тъй като всяка жена познава законите на своята хубост, и Мария Антоанета обича движението с инстинктивна прозорливост. Неспокойствието е истинската й стихия; и тъкмо обратното: спокойната отпуснатост, вдълбочаването, четенето, вслушването, размисълът и в известен смисъл дори сънят са непоносими изпитания за търпението й. Кръженето трябва да е постоянно, насам и нататък, нагоре и надолу, непрекъснато трябва нещо да се подхваща, да се видоизменя и да не се довежда до своя завършек, заетостта трябва да е постоянна — било със себе си, било с останалите, — ала без сериозно напрежение; постоянно трябва да се чувствува, че времето не спира, че то следва да се гони, надпреварва и задминава! Не яж дълго, набързо хапни нещо сладко, не спи дълго, не мисли дълго, карай по-нататък, все по-нататък, отдавай се на безделие в най-различни форми! Така двадесетте кралски години на Мария Антоанета се превръщат във вечно кръжене около собственото аз, което не е насочено към никаква външна или вътрешна цел и както в човешко, така и в политическо отношение представлява пълна безсмислица.

Това лекомислие и непостоянство, това напразно разпиляване на големи сили извънредно много огорчава майка й: старата тълкувателка на човешките характери е убедена, че одухотвореното момиче с вродени заложби би могло да даде от себе си стотици пъти повече от онова, което дава. Мария Антоанета трябва само да пожелае да бъде такава, каквато е всъщност — тогава кралската й власт ще бъде неограничена; ала по-удобно й е постоянно да живее под своето собствено духовно равнище. Такава е волята на съдбата. Понеже е истинска австрийка, тя несъмнено притежава ярки и разностранни качества; за съжаление обаче няма каквото и да било желание да приложи на практика или задълбочи вродените си заложби: лекомислено пилее способностите си, за да се развлича сама. „Всеки неин първоначален импулс е верен — отсъжда Йосиф II — и ако можеше да го последва, да поразмисли малко повече, нямаше да има равна на себе си.“ Ала тъкмо този нищо и никакъв размисъл тегне на вихрения й темперамент; всеки размисъл, който не е импулсивен, я принуждава да се напряга, а нейната своенравна и непринудена същност ненавижда всички форми на умствено напрежение. Копнее само за игра, само за леснина във всичко и навсякъде, да не се изморява, да не се труди. Мария Антоанета бъбри изключително с устата, но не и с главата си. Заговорят ли я, слуша откъслечно и разсеяно; при събеседване покорява със своята прелестна любезност и лъчезарна лекота, но прекъсва мисълта си, макар току-що да я е подхванала, нищо не изговаря, не мисли и не чете докрай, никъде не се задълбочава, за да извлече мъдростта на истинския опит. Именно затова не обича книгите, държавните документи, сериозните неща, които изискват търпение и внимание — с нежелание и припряност, с нервен почерк пише само най-наложителните писма; дори в писмата до майка й често личи колко набързо са надраскани. О, човек не бива да си усложнява живота, не бива да се отдава на мрачни, неясни и горестни мисли! Най-умен за нея е онзи, който успее да я надмине по леност в мисленето, затова пък смята за досадни педанти хората, които изискват от нея усилие — в такива случаи мигновено изоставя всички мъдри съветници и отива при своите кавалери и съмишленици. Отдавай се единствено на удоволствията, не се товари с мислене, пресмятане и пестене — така разсъждава тя, така разсъждават всички от нейния кръг. Живей само с чувства, не мисли — такъв е моралът на цяло едно поколение, моралът на осемнадесети век. Съдбата символично определя Мария Антоанета за негова кралица — тя живее и умира с него.

Никой поет не би могъл да сътвори по-ярко несъответствие на характерите на тази извънмерно разнолика двойка; Мария Антоанета и Луи XVI са достойна за учебник антитеза със своите качества и своеобразия — до сетния си нерв, до ритъма на пулса, до най-крайните трептения на своите темпераменти. Той е тромав, тя — подвижна; той е недодялан, тя — гъвкава; той е унил, тя — жизнерадостна; неговите нерви са притъпени, нейните — трескаво пулсиращи. И по-нататък, в областта на духовното: той е нерешителен, тя взема решенията си твърде бързо; той премисля бавно, тя — спонтанно, с „да“ и „не“; той е строго набожен, тя — безгрижна светска дама; той е скромен и покорен, тя — кокетна и високомерна; той е педантичен, тя — неспокойна; той е пестелив, тя — разточителна; той е свръхсериозен, тя — безкрайно игрива; той е огромен кораб, който маневрира бавно, тя — пенест танц на вълните. Той се чувствува най-добре, когато е сам, а тя — сред шумното множество; той обича да яде изобилно и с животинска наслада, да пие тежки вина, докато тя не вкусва вино, храни се малко и набързо. Неговата стихия е сънят, нейната — танцът; той живее денем, тя — нощем; така ритъмът на живота на всеки от тях постоянно се разминава като слънцето и луната. В единадесет часа, когато Луи XVI ляга да спи, за Мария Антоанета започва истинският живот: днес в игралната зала, утре — на някой бал, всеки път на различно място; а сутрин, когато той часове наред вече е ловувал или яздил, тя едва започва да се събужда. Техните привички, наклонности, разпределения на времето не се съчетават никъде, в никоя точка; всъщност голяма част от живота си Мария Антоанета и Луи XVI прекарват поотделно, също както (за голямо съжаление на Мария Терезия) невинаги спят в отделни стаи.

При това положение бракът трябва да е лош, свадлив, изнервен и мъчително скрепван, така ли? Съвсем не! Тъкмо обратното, бракът им е извънредно спокоен, той задоволява и двамата — и ако не съществуваше първоначалната немощ на съпруга със своите известни и неприятни последици, би могъл да се нарече дори напълно щастлив. Защото за възникване на напрежение и от двете страни е необходимо наличието на известна сила, волята трябва да се противопостави на воля, твърдостта да срещне твърдост. Ала Мария Антоанета и Луи XVI избягват всякакво търкане и напрежение, той поради физическа, тя — поради душевна леност. „Моите вкусове не съвпадат с тези на краля — лекомислено заявява Мария Антоанета в едно писмо, — други интереси освен лова и механиката той няма… Съгласете се, че мястото ми в някоя ковачница не би било проява на особено добър вкус: не бих могла да бъда Вулкан, а ролята на Венера вероятно ще се стори още по-неприятна на моя съпруг, отколкото останалите ми склонности.“ На Луи XVI никак не допада вихреният и шумен начин, по който се развлича тя, но той няма нито воля, нито сила да се намеси енергично; с добродушна усмивка посреща лудориите й, а в дъното на душата си се гордее, че има необикновено харесвана, чаровна жена. Доколкото притъпените му чувства изобщо са способни на някакъв порив, този простодушен човечец по свой начин — сиреч тромаво и искрено — се е подчинил напълно на красивата си жена, която го превъзхожда по интелект, и понеже съзнава нищожеството си, се отстранява от пътя й, за да не пречи. Тя пък от своя страна леко, ала незлобливо се надсмива на удобния съпруг, защото също го обича по свой, снизходителен начин: да речем, като едър, рунтав сенбернарски пес, който от време на време погалваш, защото никога не ръмжи и не показва зъби, а послушно и кротко се подчинява на най-малкия знак; не може да се сърди продължително на благодушния поспаланко — ако не друго, благодарността й не го позволява. Защото той я е оставил да се разпорежда според настроението си, послушно се оттегля, когато усети, че е нежелан, никога не влиза в покоите й без предизвестие — идеален съпруг, който въпреки своята пестеливост постоянно изплаща нейните дългове и всичко й позволява да има, накрая дори любовник. Колкото по-продължителен е съвместният живот на Мария Антоанета и Луи XVI, толкова повече спечелва тя мекушавия му характер, който независимо от всичко е извънредно почтен. Брачният съюз, скалъпен по дипломатически път, постепенно се превръща в истинско приятелство, в добро и сърдечно съжителство, във всеки случай по-сърдечно, отколкото при повечето княжески бракове от онова време.

В този случай не бива да споменаваме само великата и свята дума любов. За истинска любов е необходима сърдечна енергия, но немъжественият Луи е лишен от нея, а симпатията, която изпитва към него Мария Антоанета, съдържа твърде много съчувствие, покровителственост, снизхождение — ето защо е трудно да назовем тази жалка смесица любов. Свръхчувствителната и нежна жена може и трябва да се отдава на своя съпруг — дългът и държавните съображения повеляват това, — ала недопустимо е да мислим, че тромавият, ленив, отпуснат мъж, този Фалстаф би могъл да пробуди или задоволи океана от еротични пориви в жизнерадостната си съпруга. „Тя не изпитва към него никаква любов“ — съобщава ясно и определено, спокойно и делово Йосиф II, когато се завръща във Виена след посещението си в Париж; а когато самата тя пише на майка си, че измежду тримата братя все пак най-обичала тъкмо този, когото бог й е отредил за съпруг, това „все пак“, това предателско „все пак“, вмъкнало се в редовете, издава нещо повече от съзнателните й помисли, а именно: тъй като не можах да се сдобия с по-добър мъж, този благоприличен, послушен съпруг „все пак“ е най-приемливият заместител. Ето как една-единствена дума е събрала в себе си цялата вялост на техните отношения. Е, Мария Терезия в крайна сметка би била доволна от подобно гъвкаво тълкуване на брака — от другата си дъщеря в Парма научава много по-лоши неща, — но при положение, че Мария Антоанета проявеше поне малко повече дискретност и душевен такт в своето поведение, ако умееше поне пред другите да прикрива, че мъжките дадености на кралския й съпруг напълно отсъствуват, че той „за нея си е чиста нула“. Мария Антоанета обаче забравя да запази формата, а като последица — и честта на съпруга си. Тъкмо това не може да й прости Мария Терезия; за щастие именно майката — а не някой друг — навреме долавя една от онези лекомислени думи. Когато един от близките й съратници, граф Розенберг, посещава Версай, Мария Антоанета обиква изискания, възрастен, галантен господин и до такава степен му се доверява, че му написва жизнерадостно писмо, изпъстрено с дребни случки, разказва му как тайничко направила мъжа си на глупак, когато херцог Шоазьол я помолил за аудиенция. „Повярвайте ми, приех го едва след като предизвестих краля. Ала не можете да си представите с каква вещина си послужих, за да не създам впечатлението, че измолвам позволение. Казах, че на драго сърце бих се срещнала с господин дьо Шоазьол, само че не знам в кой ден да стане това; сторих го толкова добре, че бедният човечец («le pauvre homme») сам определи най-подходящия час за приема. Смятам, че в дадения случай отлично се възползувах от правата си на жена.“ Мария Антоанета написва думата „pauvre homme“, без да се замисли, и безгрижно запечатва писмото, защото вярва, че е разказала само един весел анекдот, а наименованието „pauvre homme“, преведено от езика на сърцето й, означава съвсем искрено и добродушно: „бедният, добър човечец“. Ала във Виена тълкуват тази смесица от симпатия, съжаление и презрение другояче. Мария Терезия незабавно осъзнава каква опасна нетактичност проявява кралицата на Франция, след като в частно писмо открито назовава „pauvre homme“ краля на Франция, който е най-първият християнин в кралството, след като не зачита и уважава съпруга си поне като монарх. Как ли се присмива тогава тази палавница на повелителя на Франция, когато разговаря с Ламбал и Полиняк, с младите кавалери, събрани на градински увеселения и маскаради! Във Виена веднага свикват строг съвет, а на Мария Антоанета изпращат писмо, което е толкова неумолимо, че кралският архив десетки години не позволява неговото публикуване. Старата императрица негодува срещу своята самозабравила се дъщеря: „Не мога да премълча, че писмото ти до граф Розенберг направо ме потресе. Как смееш да се изразяваш така, какво е това лекомислие! Къде остана сърцето на ерцхерцогинята Мария Антоанета, което бе толкова добро, толкова нежно и всеотдайно? Забелязвам само интриги, дребнава омраза, подигравки и язвителност; интриги, в които една Помпадур, една Дюбари биха могли да играят някаква роля, ала не и принцеса, и то велика принцеса от династията на Хабсбургите и Лотарингите, изпълнена с доброта и чувство за такт. Твоят бърз успех и всичко, което те блазни — развлеченията, жалките моди и накити, които те занимават от тази зима, ме карат да потръпвам от страх. Тази неистова смяна на развлеченията — при което не вземаш под внимание мнението на краля, макар да ти е известно, че подобни неща не го радват, че ги търпи или те придружава само защото наистина е отстъпчив — ме караше да изразявам своята оправдана тревога в предишните си писма. Виждам само, че твоето писмо я потвърждава. Що за език! «Le pauvre homme!» Къде е уважението и признателността за неговата отстъпчивост? Оставям те да поразмислиш сама — ще спра дотук, въпреки че има още много неща за казване… Но забележа ли други подобни непристойности, няма да премълчавам, защото твърде много те обичам, а за жалост по-добре от всякога чувствувам, че не си способна да се промениш — ти си толкова лекомислена, толкова буйна и безразсъдна! Щастието ти твърде бързо може да секне и по своя собствена вина ще се сгромолясаш в най-страшното злощастие — и всичко ще бъде последица от ужасната страст по развлеченията, която ти пречи да се занимаваш с нещо сериозно. Какви книги четеш? А смееш да се бъркаш във всичко, в най-важните държавни дела и в избора на министрите!… Излиза, че абатът и Мерси са ти опротивели, понеже не подражават на долните ласкатели и възнамеряват да те направят щастлива, а не просто да те развличат и да се възползуват от твоята слабост. Един ден ще проумееш тези неща, ала ще бъде твърде късно. Надявам се да не доживея този миг и моля бога да прекрати дните ми колкото е възможно по-бързо, защото повече не мога да ти бъда полезна, защото не съм в състояние да понеса загубата на своята рожба, да видя злочесто детето, което нежно ще обичам до сетния си час.“

Не преувеличава ли, не предвещава ли твърде рано злото само заради тази шега, заради някакъв си „pauvre homme“, казано просто от немирство? Ала в този случай Мария Терезия има предвид не случайната дума, а симптома. Изразът светкавично изяснява на колко малко уважение се радва Луи XVI в собствения си брак и в целия двор. Душата й е разтревожена. След като неуважението към държавния глава е подкопало най-здравите устои, сиреч собственото му семейство, как тогава да останат непоклатими останалите основи и опори? Как да просъществува застрашената монархия, когато й липсва монарх? А тронът? На него седят статисти, които не са крале нито в кръвта, нито в сърцето, нито в мозъка си. Малодушен мъж и светска дама — единият колеблив, другият — лекомислен: по силите ли е на тези повърхностни хора да укрепят династията си срещу заплахата на времето? В действителност старата императрица изобщо не се гневи на дъщеря си — само е загрижена за нея.

И наистина как да се гневиш на Мария Антоанета и на съпруга й, как да ги осъждаш? На самия Конвент — техния обвинител — е ужасно трудно да окачестви „бедния човечец“ като тиранин и злодей; дълбоко в душата си и двамата са наистина незлобиви — това е характерно за повечето посредствени хора, те не притежават нито твърдост и жестокост, нито дори честолюбие и груба суета. За жалост обаче и достойнствата им не надхвърлят достойнствата на обикновения гражданин: почтено добродушие, лекомислена снизходителност, уравновесена благосклонност. Ако бяха попаднали във време, посредствено като самите тях, щяха да се справят с чест, да оставят задоволителен спомен. Ала нито Мария Антоанета, нито Луи съумяват вътрешно да се преобразят, за да откликнат с благородна и сърдечна възвишеност на наситената с драматизъм епоха; по-скоро успяват да умрат благоприлично, ала не и да живеят героично. Съдбата винаги се сгромолясва върху хората, които не знаят как да я овладеят — във всяко поражение има смисъл и вина. В случая с Мария Антоанета и Луи XVI думите на Гьоте звучат като преценка на мъдър съдник:

Защо кралете позволяват

съдбата да ги помете?

Ако им беше кралски нравът,

до днес чак живи да са те!