Стефан Цвайг
Мария Антоанета (46) (Портрет на един посредствен характер)

Послеслов на автора

Прието е в края на всяко историческо съчинение да се посочат използуваните източници; случаят „Мария Антоанета“ е особен и затова ми се струва, че е по-важно да изтъкна кои източници не съм използувал и поради какви съображения е станало това. Защото обикновено най-сигурните документи, а именно — саморъчните писма, — тук се оказват недостоверни. В романа; нееднократно се споменава, че заради своя нетърпелив характер Мария Антоанета е водила кореспонденцията си небрежно; присядала на онова прелестно писалище, което и днес можем да видим в Трианон, заставяна само от неотложни обстоятелства, и почти никога доброволно. И тъй, няма защо да се учудваме, че десет, двадесет години след смъртта й от нея не били известни почти никакви писма, ако изключим многобройните бланки с неизбежното „Платете. Мария Антоанета“. Двете наистина обширни кореспонденции, които водила с майка си и виенския двор, както и другата — интимната, с граф фон Ферзен, по онова време, а и половин век по-късно лежали заключени в архивите; никой не можел да се добере и до оригиналите на малобройните публикувани писма до графиня Полиняк. Толкова по-голяма била изненадата, когато през четиридесетте, петдесетте, шестдесетте години на почти всеки парижки публичен търг на оригинални ръкописи неочаквано започнали да се появяват саморъчни писма, които по непонятни причини до едно били подписани от кралицата, след като в действителност тя много рядко си служела, със своя подпис. Сетне се заредили пространни публикации. Едната била на граф Хунолщайн, колекцията от писмата й (днес тя е още по-обемиста) била представена от барон Фьойе дьо Конш, а третата, тази на Клинковстрьом, съдържала писмата на Мария Антоанета до Ферзен — разбира се, подборът бил целомъдрено осакатен. Ала радостта на строгите историци от щедрото обогатяване на материала в никакъв случай не била безоблачна; достоверността на много от писмата, публикувани от Хунолщайн и Фьойе дьо Конш, била оспорена само броени месеци след издаването им; започнал нескончаем спор и скоро честните изследователи престанали да се съмняват, че някакъв твърде ловък, дори гениален фалшификатор изключително дръзко е омесил истината с лъжата и в същото време не се е подвоумил да разпродаде като доказателствен материал фалшивите саморъчни писма.

Учените, ръководени от странни съображения, не издали името на фалшификатора, един от най-изкусните, познати на историята. Наистина Фламермон и Роштери, най-добрите изследователи, ясно загатнали между редовете срещу кого насочват своите подозрения. Днес вече не съществуват никакви основания да премълчаваме въпросното име и по този начин да обогатяваме историята на фалшификаторското изкуство с още един случай, изключително интересен от психологическа гледна точка. Извънмерно усърдният съчинител на писма от Мария Антоанета не бил никой друг, а самият издател барон Фьойе дьо Конш. Висш дипломат, човек с необикновена култура, даровит, остроумен писател и отличен познавач на френската история, в продължение на десет или двадесет години издирвал писма от Мария Антоанета във всички архиви и частни сбирки и със завидно усърдие и задълбочени знания написал своя труд — постижение, което до ден-днешен заслужава нашето уважение.

Но този забележителен и работлив човек имал едно увлечение, а увлеченията винаги са опасни: с истинска страст събирал оригинални ръкописи и минавал за най-голям научен капацитет в тази област. В неговите „Беседи на един любопитен“ намираме отлична статия за колекционерството. Сбирката му, или както той я наричал с гордост — неговият „кабинет“, била най-голямата в цяла Франция. Но кой събирач се задоволява със своята сбирка? И навярно защото средствата му не стигали да увеличи броя на документите според своите желания, сам съчинил редица ръкописи на Лафонтен, Боало и Расни, които и до ден-днешен все още се появяват по търговете — продавал ги чрез парижки или английски търговци. Но фалшифицираните писма на Мария Антоанета единодушно са признати за неговите истински шедьоври. Защото като никой друг познавал материята, почерка, всички подробности. И тъй, не му било трудно да съчини според седемте безспорно истински писма до графиня Полиняк, чиито оригинали минали първо през неговите ръце, още толкова фалшифицирани писма и да състави бележчици на кралицата до онези от роднините й, за които знаел, че тя поддържа с тях по-близки отношения. Нямал равен на себе си в този занаят благодарение на своите изключителни познания на графичния и стилистичен почерк на кралицата, ето защо за жалост бил решен да изготвя фалшификати с действително смайващо съвършенство — толкова точно е подражанието на почерка, с такъв усет е наподобен стилът, с такива исторически знания е съчинена всяка подробност. Откровено си признаваме, че дори при проява на най-добра воля днес изобщо не можем да различим кои писма са истински и кои — фалшификати, дали са замислени и написани от Мария Антоанета, или са съчинени и подправени от барон Фьойе дьо Конш. Нека си послужа с един пример: самият аз не можах да се произнеса със сигурност за онова писмо до барон Флахсланден, което се намира в пруската държавна библиотека — дали то е оригинал или фалшификат. Текстът говори за достоверността на писмото, но почеркът, някак укротен и закръглен, изглежда фалшифициран; ала решаващо е обстоятелството, че бившият му собственик го е придобил от Фьойе дьо Конш. Поради тези съображения и с цел да се постигне по-голяма историческа достоверност, от тази книга безмилостно е отстранен всеки документ, чийто първоизточник няма друго означение за своя произход, освен подозрителното от „кабинета“ на барон Фьойе дьо Конш; нека писмата бъдат по-малко, но истински, отколкото повече, ала със съмнителна достоверност — такъв бе психологическият принцип при подбора на писмата за тази книга.

Положението с устните свидетелства за Мария Антоанета не е по-добро, ако се вгледаме в тяхната автентичност. Докато за другите епохи се оплакваме от недостиг на мемоари и свидетелски показания, по отношение на Френската революция по-скоро се стъписваме от тяхното изобилие. В размирни времена, когато човечеството неспирно се люшка под ударите на постоянни политически бури, рядко остава време за размисъл и преценка на нещата; само едно поколение претърпява за двадесет и пет години най-неочаквани преображения: почти без прекъсване става свидетел на залеза и агонията на кралската власт, първите безметежни дни на революцията, злокобните дни на терора, Директорията, възхода на Наполеон, неговото консулство, неговата диктатура, империята, световната империя, хилядите победи и решителното поражение, и отново друг крал, и отново, за сто дни — Наполеон. Най-сетне, след Ватерлоо, настъпва великото затишие, след четвърт век неотразимият световен ураган се е набушувал. Хората започват да се отърсват от страха, започват да проглеждат. Отначало се чудят, че изобщо са оцелели, сетне се чудят колко много неща са преживели за толкова кратко време — нашата съдба няма да бъде по-различна, след като оттече пороят, който непрестанно ни подмята от 1914 година насам — и сега, стъпили на сигурния бряг, желаят спокойно и последователно да премислят всичко, на което са били объркани и тревожни свидетели и съучастници. Всеки иска да чете спомени на очевидци, за да възстанови своите собствени объркани впечатления за историческите събития; затова след 1815 година се заражда изключително благоприятна атмосфера за издаването на мемоари — така, както времето след Световната война бе благоприятно за военни книги. Писателите и издателите скоро долавят интереса и преди да е отзвучал — това също ни е познато! — побързват серийно да фабрикуват спомени, спомени, спомени за великата епоха, за да задоволят внезапно появилото се любопитство. Всеки, който случайно е влязъл в досег с хора, станали междувременно исторически личности, е заставен от публиката да разкаже своите спомени. Но тъй като бедните хорица в повечето случаи са се лутали направо с вързани очи във великите събития, спомнят си само незначителни подробности и на всичко отгоре не умеят да ги разкажат увлекателно, изобретателни журналисти си служат с техните имена: замесват от пикантните ядки дебело тесто, украсяват го със сладкодумства и го разточват толкова дълго с разни сантиментални измислици, докато измайсторят от него книга. Всички, които са изживели някой и друг час от световната история — било то в Тюйлери, в тъмниците или в Революционния съд, — сега стават автори: шивачката на Мария Антоанета, първата, втората, третата камериерка, фризьорът, тъмничарят, първата, втората гувернантка на децата й, всичките й приятели. Най-после самият палач, господин Самсон, е принуден да напише своите мемоари или да продаде името си, с което ще си послужи друг, за да скалъпи някоя книга.

Естествено, измислените разкази си противоречат във всички подробности и тъкмо за най-решителните събития на 5 и 6 октомври 1789 година, за поведението на кралицата при щурмуването на Тюйлери или за сетните часове от живота й, притежаваме седем, осем, десет, петнадесет, двадесет описания от така наречените очевидци, между които съществуват сериозни отлики. Всички те са единодушни само в политическо отношение, а именно: в безусловната, трогателна и непоклатима вярност към кралете. Последното е разбираемо. Достатъчно е само да си припомним, че съчиненията до едно са издавани по време на Бурбонската реставрация. Девет десети от тогавашните мемоари са последица от грубо желание за сензации или лукаво раболепие. Онзи, който търси историческата истина, ще стори най-добре (за разлика от предишните съчинения), ако предварително отстрани всички натрапници като недостоверни свидетели с твърде угодническа памет — разни камериерки, фризьори, стражари и пажове. Тук това бе сторено безкомпромисно.

Ето защо в моето описание на Мария Антоанета не намериха място множество документи, писма и разговори, използувани без колебание във всички предишни съчинения. Читателят ще забележи липсата на някои анекдоти, които са го очаровали или развеселявали в онези биографии — още като се започне с първия: за невръстния Моцарт, който в Шьонбрун поискал ръката на Мария Антоанета, и така нататък, и така нататък, чак до последния, когато кралицата неволно настъпила палача преди екзекуцията си и учтиво му рекла: „Извинете, господине.“ (Този е твърде остроумен, че да отговаря на истината.) Освен това ще бъде забелязано отсъствието на многобройни писма и преди всичко на трогателните писма до „милото сърчице“, принцеса Ламбал. Обяснението е твърде просто: защото са измислени от барон Фьойе дьо Конш, а не са написани от Мария Антоанета. Същото се отнася и до цяла поредица от устно предадени духовитости и остроумия единствено защото ми се струват твърде духовити, твърде остроумни, за да прилягат на обикновения характер на Мария Антоанета.

В тази книга има по-малко сантименталност, но без да е пострадала историческата й достоверност, а предимствата й се дължат на новия и важен материал. Преди всичко след задълбоченото проучване на държавния архив във Виена установихме, че заради интимния им характер са премълчани много важни пасажи, дори най-важните пасажи от кореспонденцията между Мария Терезия и Мария Антоанета, за която се твърдеше, че била обнародвана без съкращения. Тук те са използувани безрезервно, защото съпружеските отношения между Луи XVI и Мария Антоанета са психологически неразбираеми, ако не се знае дълго премълчаваната тайна за физиологичния недъг. Изключително важно се оказа и окончателното пресявано, което отличната изследователка Алма Зьодерхелм направи в архивите на потомците на Ферзен, защото доста успешно разкри множество пасажи, заличени от морални съображения: благочестивата легенда за рицарската любов на Ферзен към недостъпната Мария Антоанета трябваше да отпадне при наличието на тези документи, станали още по-убедителни поради своето осакатявате; изяснени бяха и други мъгляви или замъглявани подробности. Нашите възгледи за човешките и нравствените права на жената са по-широки, независимо от това дали тя е кралица; затова ние сме по-чистосърдечни и по-малко се боим от психологическата истина; нашето мнение вече не съвпада с мнението на хората от миналото поколение, че за да се събуди съчувствие към дадена историческа личност, на всяка цена е необходимо да идеализираме характера й, да я облечем със сантименталност или да я дарим с ореола на герой — с една дума, да завоалираме някои съществени черти от характера й, но затова пък да засилим други до трагически размери. Най-висшият закон на всяка творческа психология е не да боготвори, а да представя нещата разбираеми за човека; нейна повеля е не да оневинява с помощта на изкуствени аргументи, а да обяснява. Тук тя е приложена към един посредствен характер, който дължи блясъка извън своето време единствено на несравнимата си съдба, а вътрешното си величие — само на безмерното си злощастие, и който, така поне на мен ми се струва, без да бъде възвеличаван, заслужава съчувствието и разбирането на нашата съвременност тъкмо защото е наистина земен.