Стефан Цвайг
Мария Антоанета (38) (Портрет на един посредствен характер)

Последна самота

Настъпва облекчение: последните слова са изречени, чувствата още веднъж са могли свободно да се излеят. По-лесно, по-спокойно и по-сдържано ще бъдат изчакани предстоящите събития. Мария Антоанета се е сбогувала със света. Вече не таи надежди, не предприема нищо. Вече не разчита на виенския двор или на победата на френските войски и след като Жорже е напуснал града, а верният Тулан е отстранен по заповед на Комуната, тя знае, че повече спасители няма. Благодарение на шпионката Тизон общинската управа се е вгледала по-внимателно в надзирателите; и ако опит за бягство по-рано е бил рискован, сега става безразсъден и самоубийствен.

Но има хора, които тайнствено копнеят тъкмо за опасността, хора, които залагат живота си на карта, които чувствуват, че са разгърнали силите си пълноценно едва когато поемат риска да извършат невъзможното; дръзките приключения за тях са единствената приемлива форма за съществуване. В спокойни времена тези хора се задушават; животът започва да им се струва твърде скучен, твърде ограничен, всяка дейност им изглежда дребнава, нужни са им дръзки задачи, прилягащи на безумната им смелост, нужни са им бурни и безразсъдни цели, защото не копнеят за нищо друго, освен за невъзможното и неосъществимото. По онова време в Париж живее такъв човек; нарича се барон дьо Бац. До момента, в който кралската власт се е радвала на почит и уважение, този богат благородник високомерно е стоял настрана от събитията — защо да превива врат за някаква си служба, за някаква синекурна длъжност? Но щом идва опасността, авантюристът в него се пробужда. Едва когато всички смятат осъдения крал за загубен, този Дон Кихот на верноподаническата любов се хвърля с безразсъден героизъм в борбата, за да го спаси. Естествено, докато трае революцията, безумният храбрец се намира на най-опасното място — крие се в Париж под десетки чужди имена, за да премери силите си с новия режим, жертвува цялото си състояние за безброй начинания, като най-дръзкото от тях е следното: когато повеждат Луи XVI към мястото на екзекуцията, той изскача от обкръжението на осемдесет хиляди въоръжени хора, размахва сабята си и изкрещява: „Напред, да спасим краля!“ Но никой не се присъединява към него. В цяла Франция никой не е така безумно дързък, че да се опита посред бял ден да изтръгне от лапите на цял град, на цяла армия един-единствен човек. И барон дьо Бац изчезва сред тълпата, преди стражите да са се окопитили. Този неуспех обаче не го обезкуражава. И за да надмине собствения си героизъм, веднага след екзекуцията на краля той замисля фантастично смел план за спасението на кралицата.

Несравнимият заговорник барон дьо Бац съчетава хладнокръвие при своите замисли и подкупи с храброст. Търсен отчаяно из цялата страна от стотици шпиони и агенти — Комитетът за обществена безопасност вече е наясно, че той не престава да кове все нови и нови планове, за да провали революцията, — баронът се зачислява като прост войник в охраната на Тампл под името Форге, за да проучи лично обстановката. С пушка на рамо, в мръсна и окъсана униформа на национален гвардеец, този несметно богат и свикнал на всички удобства аристократ изпълнява заедно с останалите войници нелеката служба на часовой пред вратите на кралицата. Не е известно дали е успял лично да проникне при Мария Антоанета, което всъщност не е било и необходимо за осъществяването на същинския план, защото Мишони, който иска да се добере до по-голямата част от милиона, без съмнение сам е уведомил кралицата. Същевременно благодарение на купеното съдействие на военния комендант Кортей в състава на охраната се промъкват все повече съучастници на барона. В крайна сметка се стига до смайваща и невероятна ситуация: в един хубав ден на 1793 година в Тампл, сърцето на революционния Париж, където никой не може да проникне без разрешително от общинската управа, Мария Антоанета — презряната и затворена кралица на Франция — се охранява изключително от врагове на републиката, от цяла дружина преоблечени роялисти, а водачът им барон дьо Бац е търсен под дърво и камък от Конвента и от Комитета за обществена безопасност, издали стотици декрети за залавянето му. Никой писател не е успял да измисли по-безумна и дръзка сцена…

Най-сетне Бац е на мнение, че часът за решителния удар е назрял. Настъпила е нощта, която би могла да се превърне в най-незабравимата и съдбовна нощ на световната история — естествено, ако замисълът се осъществи успешно, защото в тази нощ Луи XVII, новият крал на Франция, завинаги трябва да бъде измъкнат от ноктите на революцията. През тази нощ барон дьо Бац и провидението следва да решат съдбата на революцията. Настава вечер, здрачава се, всичко е подготвено до най-малките подробности. В двора влиза подкупеният Кортей със своя отряд, съпроводен от водача на заговора барон дьо Бац. Кортей разпределя часовите така, че тъкмо най-важните изходи да се намират предимно в ръцете на привлечените от барон дьо Бац роялисти. Същевременно другият подкупен съзаклятник Мишони е поел охраната на стаите и току-що е снабдил Мария Антоанета, мадам Елизабет и дъщерята на Мария Антоанета с униформени наметала. В полунощ и трите ще нахлупят военни фуражки, ще метнат пушки през рамо и заедно с някои от останалите мними национални гвардейци ще напуснат като обикновени часови пределите на Тампл под заповедите на Кортей, като измъкнат със себе си и малкия престолонаследник. Всичко изглежда добре обмислено, предвидени са и най-незначителните подробности. И понеже Кортей като комендант на гвардията има право да пропуска часовите през големите порти по всяко време, няма никакво съмнение, че командуваното лично от него отделение необезпокоявано ще се озове на улицата. За всичко останало се е погрижил виртуозният заговорник Бац, който притежава под чуждо име собствена вила недалеч от Париж, където досега полиция не е прониквала: ще скрият там за няколко седмици кралското семейство, а при пръв удобен случай ще го прехвърлят през границата. Освен това неколцина ловки и решителни млади роялисти, всеки с по два пистолета в джоба, са разпределени по улицата, за да задържат преследвачите в случай, че бъде дадена тревога. Колкото и безумно дързък да ни се струва този план, той е обмислен до най-малки подробности и всъщност почти е стигнал до сполучливото си осъществяване.

Наближава единадесет часът. Мария Антоанета и близките й са готови всеки миг да последват освободителите си. Отдолу закънтяват твърдите стъпки на часовите, но охраната не ги плаши, защото знаят, че под униформите на тези санкюлоти туптят приятелски сърца. Мишони просто изчаква знака на барон дьо Бац. Ала ненадейно — какво ли се е случило? — всички изтръпват: някой започва да хлопа по вратите на затвора. За да избягнат всякакви подозрения, незабавно пускат пришълеца. Това е обущарят Симон, верен и неподкупен революционер, член на Комуната, който развълнувано е дотичал да се убеди дали кралицата вече не е отвлечена. Преди няколко часа някакъв стражар му е предал бележка, че Мишони ще извърши тази нощ предателство, и Симон незабавно доставил важната новина на градските съветници. Последните не повярвали на тази извънредно романтичка история; и бездруго всеки ден ги заливали стотици доноси. Нима всичко това е възможно — нима Тампл не е охраняван от двеста и осемдесет човека, нима не го проверяват най-изпитаните комисари? Ала за всеки случай — защо пък не? — натоварват Симон да поеме вместо Мишони охраната на вътрешните помещения на Тампл. Щом го вижда да идва, Кортей тутакси разбира, че всичко е загубено. За щастие Симон изобщо не го подозира в съучастничество. „По-спокоен съм, щом ти си тук“, другарски му казва той и се качва в кулата при Мишони.

Барон дьо Бац, който вижда, че планът му се проваля само заради този подозрителен човек, за миг се замисля дали с няколко скока да не настигне Симон и преди да е станало късно, да го повали с един куршум… Ала какво ще спечели? Та изстрелът ще привлече останалите часови, а по всичко личи, че сред тях има предател! Кралицата не може да бъде спасена: всяко насилие би изложило живота й на ненужна опасност. В този миг трябва да бъдат извадени от Тампл поне ония, които са се вмъкнали тук преоблечени. Кортей, който също е настръхнал от ужас, на бърза ръка образува отряд от часовите заговорници. Той спокойно напуска двора на Тампл и се озовава на улицата заедно с барон дьо Бац: затворниците са спасени, кралицата — изоставена.

Междувременно Симон гневно се нахвърля върху Мишони; последният бил длъжен незабавно да даде обяснения на Комуната. Мишони, който е побързал да скрие допълнителните униформи, не загубва самообладание. Без да възразява, той тръгва е опасния човек към опасния съд. Ала, кой знае защо, там доста хладно отпращат Симон да си върви. Вярно е, че похвалват неговия патриотизъм, добрата му воля и бдителност, но съвсем ясно дават на Симон да разбере, че има халюцинации. Комуната се държи така, сякаш не приема заговора за сериозен.

А в действителност — и това ни позволява да се взрем по-задълбочено в криволиците на политиката — общинарите са възприели опита за бягство съвсем сериозно, но ги е било страх да го разгласят. Една извънредно странна постъпка потвърждава този факт: Комитетът за обществена безопасност изрично дава указание на публичния обвинител в процеса срещу Мария Антоанета да не споменава каквито и да било подробности за знаменития план за бягство, осуетен от Симон, в който участвуват Бац и хората му. Позволява му се да каже, че бягството е било замислено, но подробности не бива да се разискват.

И макар че Комуната, уплашена от привидната благонадеждност на своите служители, не се осмелява да устрои публичен процес срещу съучастниците в подготвеното бягство, все пак тя решава отсега нататък да вземе по-строги мерки, за да направи невъзможни всякакви опити за бягство на тази дръзка жена, която, вместо да се примири, продължава да се бори за своята свобода с непоколебимост и непокорство. Най-напред отстраняват от длъжност заподозрените комисари, като започват с Тулан и Лепитр, и охраняват Мария Антоанета като истинска престъпница. В единадесет часа през нощта Ебер, най-безогледният от всички общинари, се появява при Мария Антоанета и мадам Елизабет, които, без да подозират нищо, отдавна са си легнали, и изключително добре се възползува от заповедта на Комуната да претърси „по свое усмотрение“ стаите на отделните лица. До четири часа призори са претърсени всяко кътче, всяка рокля, всяко чекмедже и всички мебели.

Но резултатът от претърсването е отчайващо оскъден — папка за писма от червена кожа с няколко безобидни адреса, един моливодържател без молив, късче восък за печати, две миниатюри и други спомени, една стара шапка на Луи XVI. Претърсванията непрекъснато се подновяват, но резултатът все е без обременителни последици. Мария Антоанета, която по време на цялата революция методично и незабавно е изгаряла всеки писмен документ, за да не излага на излишен риск приятелите и помощниците си, и този път не дава на претърсващите служители дори най-малък повод за обвинение. Комуната е разгневена, защото с нищо не може да докаже, че жената, която се бори с невероятно самообладание, е виновна, а понеже, от друга страна, членовете й са убедени, че тя не се отказва от скритите си помисли, накрая решават да й нанесат удар там, където е най-уязвима: върху майчините й чувства. И ударът е нанесен право в сърцето. На 1 юли, само няколко дни след разкриването на заговора, по заръка на Комуната Комитетът за обществено спасение взема решението да отдели младия престолонаследник Луи Капе от майка му, като ги лиши от всякаква възможност за свиждане; детето трябва да бъде настанено в най-сигурното помещение на Тампл, или по-ясно и по-жестоко казано: да бъде изтръгнато от майката. Изборът на възпитателя е предоставен на градския съвет и той решава — вероятно от благодарност за бдителността му — да се спре на онзи обущар Симон, който е най-сигурният и изпитан санкюлот, защото нито парите, нито хленчът или прочувствените излияния могат да го подведат.

Мария Антоанета дори не подозира за решението на Конвента да изтръгне детето от майчините й грижи, когато в девет и половина вечерта шестима пратеници на Комуната започват да блъскат по вратите на Тампл. Методът на жестоките и внезапни изненади е присъщ за наказателната система на Ебер. Неговите проверки винаги се осъществяват като неочаквани нападения — късно през нощта и без предупреждение. Детето отдавна е сложено да спи, кралицата и мадам Елизабет все още са будни. Общинарите влизат, кралицата недоверчиво се изправя; нито едно от тези нощни посещения не й е донесло друго, освен унижения или лоши новини. Този път самите общинари изглеждат леко смутени. Понеже повечето от тях също са родители, доста се затрудняват от задължението да съобщят на една майка, че Комитетът за обществено спасение й заповядва — без видима причина и без да й остави време да се сбогува както трябва — незабавно и завинаги да предаде единствения си син в чужди ръце.

За сцените, които са се разиграли между отчаяната майка и общинските служители през онази нощ, не разполагаме с други сведения освен с извънредно недостоверния разказ на единствения очевидец — дъщерята на Мария Антоанета. Вярно ли е, както твърди по-сетнешната Ангулемска херцогиня, че Мария Антоанета през сълзи е заклевала чиновниците, които просто са изпълнявали една заповед, да й оставят детето? Че им извикала по-скоро да я убият, но да не вземат сина й насила? Че служителите заплашвали (това звучи невероятно, защото подобна заповед не са получавали) да убият и сина й, и малката принцеса, ако кралицата продължава да се противи, и най-сетне, след неколкочасова борба, насила помъкнали със себе си разриданото дете? В официалния доклад изобщо не се споменават подобни неща; от своя страна чиновниците разкрасяват случилото се: „Раздялата се осъществи с всички трогателни изблици, каквито могат да се очакват от този миг. Представителите на народа проявиха търпение, което съчетаха със строгостта на своята мисия.“ С една дума, двете описания си противоречат, двете страни се опълчват една срещу друга; но там, където някоя заинтересована страна взема думата, тя много рядко казва истината. Само един факт е неоспорим: тази жестока разлъка със сина й навярно е най-тежкият миг в живота на Мария Антоанета. Майката е била извънмерно привързана към русокосото, жизнерадостно и преждевременно развито дете. Само това момченце, което тя е искала да възпита като крал, само то със своята бъбривост и неуморна любознателност е направило поносими часовете й в самотната кула. Несъмнено то е било по-близко до сърцето й от дъщерята, чийто нрав е мрачен, затворен, неприветлив и която е обзета от духовна леност и е невзрачна във всяко отношение — тя не би могла да завладее живата нежност на Мария Антоанета без остатък, така, както красивото, деликатно и изумително будно момче, завинаги изтръгнато от нея. Защото, макар че престолонаследникът и занапред ще обитава Тампл, макар че ще бъде само на няколко метра от кулата на Мария Антоанета, Комуната не позволява на майката да размени нито дума със своето дете; дори когато научава, че е болно, пак й забраняват да го посети: държат я далеч от него като чумава. Дори няма право да разговаря със странния възпитател, обущаря Симон, отказват да й дадат каквото и да било сведение за сина й; с няма безпомощност майката усеща близкото присъствие на детето си, но не може да го прегърне, не може да има друга връзка с него, освен чрез съкровените си чувства, от които никакъв декрет не е в състояние да я лиши.

Най-сетне — каква незначителна утеха! — Мария Антоанета открива, че от едно миниатюрно прозорче на третия етаж по стълбището на кулата се вижда онази част от двора, където престолонаследникът понякога играе. Там именно застава страдалката, която някога е била кралица на цялото кралство, и чака часове наред, често пъти напразно, да види скритом и за миг (надзирателите са снизходителни) светлия силует на любимия си син. Детето весело и безгрижно си играе (какво разбира едно деветгодишно дете от съдбата си!), то дори не подозира, че майка му следи всяко негово движение през прозорчето с решетки, а взорът й често се премрежва от сълзи. Момченцето се е приспособило бързо, прекомерно бързо към новото си обкръжение, забавните лудории са го накарали да забрави името и родителите си. Високо и бодро пее Карманьолата и „Ça ira“, на които са го научили Симон и другарите му, макар да не разбира смисъла на тези песни; носи червена барета на санкюлот и намира това за забавно, шегува се с войниците, охраняващи майка му, от която вече започва да го отделя не само каменният зид, а цял един свят. И въпреки всичко сърцето на майката се разлудява всеки път, когато тя вижда безгрижно играещия си син, за да го прегърне само с поглед. Какво ли ще стане с това клето създание? Нима Ебер, в чиито ръце Конвентът безжалостно я е предал, вече не е напечатал заплашителните слова в позорния си вестник „Пер Дюшен“: „Клети народе, този малък уличник рано или късно ще се превърне в твоята гибел; колкото по-забавен е сега, толкова по-опасен ще бъде по-сетне. Трябва да изхвърлим това малко змийче и сестра му на някой пустинен остротов; на всяка цена трябва да се отървем от него. И изобщо, какво значение може да има едно дете, когато става дума за благото на републиката?“

Какво значение може да има едно дете? За Ебер — почти никакво, майката го знае. Ето защо всеки път, когато не съгледа любимия си син на двора, тя изтръпва. Ето защо всеки път я разтърсва безсилна ярост, когато при нея влезе този човек, по чиито внушения са изтръгнали детето от нея и който по този начин е извършил най-презряното нравствено престъпление: безсмислена жестокост към победения.

Сега часовете се нижат бавно, помещенията на кулата с решетки на прозорците изглеждат по-тъмни, откакто смехът на детето не ги огрява. Отвън не долита вече никакъв зов, никаква вест, последните съучастници са изчезнали, далечните приятели са недостижими. Три самотни жени прекарват заедно ден след ден: Мария Антоанета, малката й дъщеря и мадам Елизабет. Отдавна вече няма за какво да разговарят, отвикнали са да се надяват, а може би и да се страхуват. И макар че е пролет, макар че лятото наближава, почти не слизат в малката градина — страхотна умора сковава нозете им. През тези седмици на върховно изпитание нещо угасва и в лика на кралицата. Ако разгледаме онзи последен портрет на Мария Антоанета, направен от някакъв непознат художник през онова лято, едва ли бихме могли да разпознаем някогашната кралица на пасторалните комедии, богинята на рококо, гордата, дръзка и величествена жена, каквато Мария Антоанета все още е била в Тюйлери. Жената от този несръчен портрет с траурен воал върху побелелите си коси въпреки своите тридесет и осем години вече е стара — твърде много е изстрадала. Угаснали са живите пламъчета в очите, които някога са били толкова дяволити, обзета от велика умора, е седнала с небрежно отпуснати ръце, готова да се вслуша покорно и безпрекословно във всеки зов, дори ако този зов я подканя да умре. Някогашната миловидност на лика й е отстъпила пред примирението на скръбта, неспокойствието — пред дълбокото безразличие. Погледнат отдалеч, последният портрет на Мария Антоанета може да се вземе за портрет на някоя монахиня, на игуменка, на жена, лишена от земни помисли, от светски желания, която вече живее не този, а някакъв друг живот. Не излъчва нито хубост, нито смелост или сила: нищо друго, освен смирено безразличие. Кралицата е абдикирала, жената се е отрекла; само една морна, изнурена матрона ни гледа със своя ясен син взор, който вече не може да се учуди или уплаши от нищо.

И Мария Антоанета действително не се уплашва, когато броени дни по-късно някой бясно заблъсква по вратата й в два часа през нощта. След като светът й е отнел съпруга, детето, любимия, короната, честта и свободата, какво би могъл да й стори още? Спокойно става, облича се и пуска комисарите да влязат. Те прочитат указа на Конвента, с който вдовицата Капе се премества в затвора Консиержри, тъй като против нея е възбуден процес. Мария Антоанета спокойно ги изслушва и не отговаря. Знае, че обвинението на Революционния трибунал срещу нея е равнозначно на осъждане, а Консиержри — на морга. Ала не се моли, не спори, не настоява за отсрочка. Разрешават й да запази само една носна кърпа и шишенце с капки за сърце. Сетне за пореден път — колко често го е правила вече! — трябва да се сбогува, този път със зълва си и дъщеря си. Знае, че това е последната разлъка. Ала вече е свикнала да се сбогува.

Без да се обръща, права и непоколебима, Мария Антоанета излиза от стаята и бързо се спуска по стълбите. Отклонява всякаква помощ, стъкълцето със силните есенции е излишно — силите й не я напускат, душата й отново е обзета от вътрешно величие. Отдавна е понесла най-тежките страдания: нищо не е в състояние да бъде по-зловещо от живота през последните месеци. Сега идва нещо по-леко: смъртта. Почти се втурва към нея. Толкова бързо напуска кулата на ужасните спомени — навярно взорът й е премрежен от сълзи, — че забравя да се наведе пред ниската изходна порта и силно удря челото си в здравата греда. Придружителите й загрижено притичват и я питат дали не се е наранила. „Не — отвръща спокойно тя, — вече нищо не може да ме нарани.“