Стефан Цвайг
Мария Антоанета (7) (Портрет на един посредствен характер)

Le Roi est mort, vive le Roi!^[1]

На 27 април 1774 година внезапно неразположение обзема крал Луи XV по време на лов и той със силно главоболие се прибира в любимия си дворец Трианон. През нощта лекарите установяват повишена температура и отвеждат мадам Дюбари при него. На следното утро вече са обезпокоени и настояват да бъде пренесен във Версай. Дори неумолимата смърт трябва да се подчини на още по-неумолимите закони на етикета: кралят на Франция не бива да се разболява сериозно или да умира на друго място, освен в парадното си ложе. „C’est à Versailles, Sire, qu’il Faut être malade.“^[2] Шестима лекари, петима хирурзи и трима аптекари — общо четиринадесет души — незабавно застават край болничното легло и всеки поотделно по шест пъти на час премерва пулса му. Ала диагнозата се поставя не от друг, а от случайността: когато привечер някакъв слуга вдига свещта, един от хората, стоящи наоколо, открива известните червени петна по лицето и мигновено целият дворец, от подземията до тавана, узнава: шарка! Полъх на ужас преминава през огромната сграда, уплаха от зараза — действително през следващите дни няколко души са засегнати от болестта — и още нещо: придворните са обзети най-вече от страх за службите си в случай, че смъртта настъпи. Сега дъщерите показват истинска благочестива смелост и бдят през деня край леглото на краля; а нощем до болния застава всеотдайната мадам Дюбари. Тъй като съществува опасност от зараза, законът забранява на престолонаследника и престолонаследницата да влизат в стаята: от три дни стойността на живота им многократно е нараснала. Целият двор е отчетливо разделен на две; край болничното ложе на Луи XV бди и потръпва старото поколение, вчерашните властници — лелите и Дюбари; те отлично знаят, че с последния дъх на трескавите устни ще секне и тяхното могъщество. В другите стаи се стича идното поколение — бъдещият крал Луи XVI, бъдещата кралица Мария Антоанета и Прованският граф, който тайно също храни надежди за престола, след като брат му Луи не се решава да създаде деца. Между двете зали се е настанила съдбата. Никой не бива да влиза в болничната стая, където залязва слънцето на старата власт, никой не бива да влиза и в другата стая, където изгрява слънцето на новата: между тях, в Œeil de Boeuf^[3], в голямото преддверие, боязливо и смутено чака тълпата придворни, която се двоуми накъде да насочи желанията си — към умиращия или към идващия крал, към залеза или към изгрева.

А в това време болестта вилнее със смъртоносна сила из остарялото, похабено и изтощено тяло на краля. Живият труп, отвратително подпухнал и осеян с гнойни пъпки, започва ужасно да се разлага още преди съзнанието да се е помрачило макар и за миг. Доста твърдост е нужна на дъщерите и на мадам Дюбари, за да издържат на зловонията, които въпреки отворените прозорци изпълват кралските покои. Загубили надежда, че могат да спасят тялото, лекарите скоро се оттеглят; тогава започва другата битка, битката за грешната душа. Ала — о, ужас! — свещениците отказват да приближат до ложето на болния, да го изповядат и причестят; умиращият, който толкова дълго е живял като безбожник и се е отдавал единствено на сладострастия, най-напред трябва на дело да покаже разкаянието си. Първо трябва да се отстрани поводът за толкова кавги — блудницата, застанала отчаяно до ложето, което така дълго и нечестиво е споделяла. Кралят много трудно се решава тъкмо сега, в този ужасен час на сетна самота, да отпрати единствения човек, към когото е привързан. Ала страхът пред пъкления огън все по-зловещо го стиска за гушата. Със сподавен глас кралят се сбогува с мадам Дюбари, която незабавно и незабелязано бива отпратена с кола до близкия неголям замък Рюей: там трябва да чака и да се завърне, ако кралят отново се съвземе.

Едва сега, след тази открита проява на разкаяние, може да се пристъпи към изповед и причестяване. Едва сега в кралските покои влиза един мъж, които в продължение на тридесет и осем години е бил най-незаетият човек в целия двор: изповедникът на негово величество. Вратата се затваря след него, за голямо съжаление на любопитните придворни от преддверието, които не могат да чуят многобройните прегрешения на краля на Еленовия парк (а би било толкова интересно!). Ала отвън, с часовник в ръка, те грижливо отброяват минутите, за да прибавят поне това към своята злостна наслада от скандала: колко време е необходимо на един Луи XV да изповяда всичките си грехове и опущения. Най-сетне, точно след шестнадесет минути, вратата отново се разтваря и изповедникът излиза. Но съществуват известни признаци, че Луи XV все още не е получил окончателното опрощение на греховете си, че църквата изисква не само тайното признание, а по-дълбоко смирение от този монарх, който тридесет и осем години не е облекчавал греховната си душа и е живял в позора на плътската наслада пред очите на своите деца. Тъкмо защото е бил най-пръв владетел в този свят и безгрижно е смятал, че стои над законите на вярата, църквата изисква от него особено дълбоко преклонение пред всевишния. Греховният крал трябва публично, пред всички, да се покае за недостойния обрат в своя живот. Едва тогава ще получи причастието си.

На следващото утро се подготвя величествено зрелище: най-могъщият самодържец в християнския свят трябва христолюбиво да се покае пред събраните свои поданици. По протежение на цялото парадно стълбище стоят въоръжени гвардейци, швейцарците са образували шпалир от параклиса до стаята на умиращия, съпроводено от глухия кънтеж на барабаните, висшето духовенство влиза под балдахина с дарохранителницата. Зад архиепископа и свитата му пристъпват със запалени свещи престолонаследникът и двамата му братя, принцовете и принцесите — те придружават светото причастие до вратата. На прага се спират и коленичат. Само кралските дъщери и принцовете без наследствени права влизат заедно с висшето духовенство в покоите на умиращия.

Сред мъртвешката тишина се чува тихото слово на кардинала, през отворената врата го виждат да поднася светото причастие. Сетне — о, миг, изпълнен с благоговеен трепет и изненада! — застава на прага към преддверието и гръмогласно се обръща към целия двор: „Господа, кралят ми възложи да ви предам, че се моли богу за опрощение на оскърбленията, които му е нанесъл, и за лошия пример, който е дал на своя народ. Ако бог отново пожелае да го дари със здраве, кралят обещава да се покае, да въздигне вярата и да облекчи съдбата на народа си.“ От ложето долита тих стон. Само най-близкостоящите ясно долавят шепота на умиращия:

— Бих желал да имам сили сам да произнеса това.

Онова, което следва, е самият ужас. Не умира човек, а се разлага подпухнал, почернял труп. Ала тялото на Луи XV оказва исполинска съпротива на неудържимата разруха, сякаш е събрало в себе си силата на всички свои бурбонски предци. Тези дни са ужасни за всички. Слугите припадат от непоносимото зловоние, дъщерите бдят със сетни сили, обезнадеждените лекари отдавна вече са се оттеглили, целият двор с нарастващо нетърпение очаква скорошния завършек на отвратителната трагедия. Долу чакат каляските, запрегнати от много дни насам — за да се избегне опасността от зараза, новият Луи не бива да губи и минута, а трябва да се пренесе с цялата си свита в Шоази, щом старият крал издъхне. Ездачите вече са оседлали конете си, багажът е натоварен, слугите и кочияшите чакат долу, минават часове; всички са приковали взор в малката запалена свещ, която е залепена на прозореца на умиращия и — това е уговореният знак — ще бъде загасена в съответния момент. Но огромното тяло на стария Бурбон се бори още цял ден. Най-сетне, във вторник, десети май, в три и половина, свещта угасва. Шепотът веднага се превръща в опиянение. От стая в стая преминава — като бягаща вълна — вестта, зовът, усилващият се ураган: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“

Мария Антоанета и съпругът й чакат в една малка зала. Внезапно те долавят тайнствения тътен, все по-гръмко, все по-близо и по-близо, от стая към стая приижда неразбираемата вълна на словото. Изведнъж вратата, сякаш тласната от буря, се разтваря от край до край, в залата влиза мадам дьо Ноай, пада на колене и първа приветствува кралицата. Зад нея напират останалите; стават все повече и повече, целият двор се изсипва тук, всеки бърза тържествено да засвидетелствува верността си, да се покаже, да изпъкне измежду първите благопожелатели. Барабаните гърмят, офицерите размахват шпаги, от стотици гърла се изтръгва вик: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“

Мария Антоанета напуска като кралица залата, в която е влязла като престолонаследница. И докато в изоставения дворец с въздишка на облекчение набързо слагат неузнаваемия синьочерен труп на Луи XV в отдавна приготвения ковчег, за да го заровят по възможно най-незабележим начин, през позлатените порти на версайския парк преминава каляската с новия крал, с новата кралица. А от улицата ги приветствува народът, сякаш с кончината на стария крал са свършили и старите страдания, а с новите владетели се слага началото на нов живот.

Старата клюкарка мадам Кампан разказва в своите мемоари, които са ту сладникави, ту разквасени от сълзи, че когато известили Луи XVI и Мария Антоанета за смъртта на Луи XV, двамата паднали на колене, разридали се и извикали: „Господи, дай ни своята закрила и опора, ние сме твърде млади, твърде млади сме, за да управляваме.“ Този анекдот наистина е трогателен и навярно подхожда за някое детско букварче; жалко само, че той подобно на повечето анекдоти за Мария Антоанета има малък недостатък: измислен е извънредно несръчно и психологически неправдоподобно. Защото такова набожно умиление никак не съответствува на рибешката страстност на Луи XVI, който в никакъв случай не може да се покърти от едно събитие, очаквано от целия двор всеки час в продължение на осем дни с часовник в ръка, и още по-малко на безгрижната Мария Антоанета, за която подаръкът на този час по нищо не се различава от всички останали подаръци. Не че е била жадна за власт или дори нетърпелива да поеме юздите — Мария Антоанета никога не е мечтала да бъде Елизабет, Екатерина, Мария Терезия: за подобно нещо душевната й енергия е твърде нищожна, размахът на нейния дух — твърде ограничен, същността й — твърде ленива. Желанията й — като при всеки друг обикновен характер — не надхвърлят много собствената й личност; на тази млада жена липсват политически идеи, които да сложат отпечатъка си върху света, тя не притежава никаква склонност да поробва и унижава останалите; още от най-млада възраст има само силен, упорит и често детински инстинкт за независимост, не иска да владее никого, но и на никого не разрешава да я овладява или да насочва действията й. Да бъде владетелка, за нея означава самата тя да бъде свободна, нищо повече. Едва сега, след повече от три години опекунство и надзор, тя за пръв път се чувствува свободна — няма вече никой, който да я обуздава (нали строгата майка живее на стотици мили от нея, а плахите протести на покорния съпруг тя отминава с пренебрежителна усмивка). Най-сетне стои над всички, вече не е подчинена на никого, освен на собственото си капризно настроение, защото се е изкачила на друго, решаващо стъпало — от престолонаследница е станала кралица. Край на мрънкането на лелите, край на молбите към краля, за да й позволи да отиде на бал в Операта, край и на наглостта на омразната й съперница Дюбари: утре тази „твар“ ще бъде изпратена в доживотно изгнание, брилянтите й никога не ще бляскат вече по време на вечерите, в будоара й няма да се тълпят князе и крале, за да целуват ръката й. С гордост, от която не се свени, Мария Антоанета грабва полагащата й се корона: „Въпреки че господ по рождение ме е дарил с ранга — пише тя на своята майка, — който заемам сега, все пак не мога да не се удивя от благосклонността на провидението, което избра мен, най-малкото Ви дете, за владетелка на най-прекрасното кралство в Европа.“ Онзи, който не долавя как в горното изявление звънтят обертоновете на радостта, съзнателно не желае да ги долови. Тъкмо защото вижда в своето положение единствено величието, но не и отговорността, Мария Антоанета се възкачва на трона безгрижно и с ведри мисли.

И едва седнала на трона, от дълбините към нея започват да прииждат ликуващи възгласи. Двамата млади владетели все още нищо не са сторили, нищо не са обещали, нищо не са изпълнили, но народът вече ги приветствува. Простолюдието, което е склонно да вярва в чудеса, си въобразява, че се намира в началото на нов златен век — сега, когато кръвопийцата метреса е изгонена, а старият безразличен развратник Луи XV е погребан, сега, когато Франция се управлява от млад, скромен, пестелив, набожен крал и очарователна, миловидна, млада и добра кралица. Всички витрини са украсени с портретите на новите монарси, към които народът отправя своите току-що разцъфнали надежди; всяка тяхна постъпка се приема с въодушевление, дори дворът, изтръпнал от страх, започва да се радва: сега пак ще има балове и паради, веселие и нова жизнерадост, ще властвуват младостта и свободата. Смъртта на стария крал се посреща с въздишка на облекчение, а камбаните, които известяват за нея от всички кули във Франция, звънят така радостно и бодро, сякаш приканват към празник.

В цяла Европа само един човек действително е развълнуван и обезпокоен от смъртта на Луи XV, защото е обзет от мрачно предчувствие: това е императрица Мария Терезия. Като монарх тя вече тридесет мъчителни години знае как тегне короната, а като майка съзнава слабостите и грешките на своята дъщеря. Най-искрено се е надявала да се отсрочи още повече мигът на възкачването на трона — поне докато това лекомислено и необуздано същество малко помъдрее и се научи да се брани от изкушенията на своето разсипничество. Сърцето на старата жена се свива, мрачни предчувствия я терзаят. „Потресена съм — пише тя до своя верен посланик след получаването на траурната вест, — а съдбата на дъщеря ми все повече ме занимава: тя ще бъде или необикновено велика, или извънмерно злочеста. В положението на краля, на министрите, на държавата не виждам нищо, което би могло да ме успокои, а самата тя е толкова млада! Никога не е изпитвала истински сериозен стремеж и едва ли някога ще бъде способна на подобно нещо.“ На горделивото известие на дъщеря си тя отвръща с горест: „Не ти правя комплименти за твоя нов висок сан — той е купен скъпо и ще ти струва още по-скъпо, ако не успееш да си наложиш същия спокоен и невинен живот като през тези три години, подпомогната от добротата и благосклонността на отзивчивия баща, допринесъл за появата на одобрение и любов, с които ви дарява вашата нация. Това е голямото предимство на положението, което сега заемате; ала в тоя час трябва да съумееш да го съхраниш и използуваш мъдро — за благото на краля и държавата. И двамата сте твърде млади, а товарът е голям; ето защо съм загрижена, истински загрижена… Мога само да ви посъветвам да не вземате прибързани решения; наблюдавайте всичко през собствения си взор, не променяйте нищо, приемете естествения развой на нещата; в противен случай безпорядъкът и вероломството няма да имат край и вие, скъпи мои деца, ще изпаднете в такова объркване, от което едва ли ще съумеете да се изтръгнете.“ Отдалече, от висините на многолетния си опит, прозорливата императрица обхваща със своя поглед на Касандра несигурното положение на Франция много по-добре, отколкото онези, които се намират непосредствено до младите крале; тя настойчиво ги съветва да пазят преди всичко приятелството с Австрия, а с това — и световния мир. „Нашите две монархии имат нужда единствено от спокойствие, за да сложат в ред своите работи. Ако продължим да действуваме в тясно разбирателство помежду си, никой няма да попречи на нашите дела и Европа ще се радва на щастие и мир. Честити ще бъдат не само нашите, но и всички останали народи.“ Ала най-настойчивите й предупреждения се отнасят до лекомислието на нейното дете, до склонността му да се отдава на удоволствия. „Тези неща ме безпокоят повече от всичко. Трябва незабавно да се заловиш със сериозни занимания и най-вече да не прахосваш толкова. Всичко зависи от трайния успех на това щастливо начало, което надминава очакванията ни и което трябва да направи щастливи и вас, след като сте ощастливили своите народи.“

Развълнувана от загрижеността на майка си, Мария Антоанета обещава ли, обещава. Признава несериозността си и тържествено заявява, че ще се поправи. Ала грижите на старата жена, обзета от пророчески мисли, не затихват. Тя не вярва в щастието на тази корона, не вярва в щастието на дъщеря си. И докато цял свят обсипва Мария Антоанета с овации и завист, майчината въздишка долита до доверения посланик: „Мисля, че най-хубавите й дни свършиха.“