Стефан Цвайг
Мария Антоанета (34) (Портрет на един посредствен характер)

Последни вопли

Откакто е усетила дъха на омразата право в лицето си, откакто е видяла щиковете на революцията в своята собствена стая в Тюйлери и е изживяла безсилието на Националното събрание и зложелателството на кмета, Мария Антоанета знае, че тя и семейството й са безнадеждно загубени, ако отвън не дойде незабавна помощ. Само светкавичната победа на пруси и австрийци все още би могла да ги спаси. Наистина сега, в този последен, най-последен час, стари и неочаквани нови приятели се стремят да подготвят още едно бягство. Генерал Лафайет предлага лично да поведе кавалерийски дивизион, с който да измъкне на 14 юли краля и неговото семейство по време на празненствата на Марсово поле и да напуснат града с обнажени саби. Но Мария Антоанета, която все още гледа на Лафайет като на виновник за всички злини, предпочита да загине, ала не и да повери децата си, съпруга си и себе си на този безразсъден човек.

Когато отхвърля другото предложение, на ландграфиня фон Хесен-Дармщад, я ръководят по-благородни съображения: тази възможност е предназначена единствено за нея, ще се спаси от двореца тя, защото е най-застрашена от всички. „Не, принцесо — отвръща Мария Антоанета, — въпреки че напълно оценявам Вашето предложение, все пак не мога да го приема. Посветих живота си на моя дълг към скъпите за мен същества, чиято злочестина споделям и които, каквото и да се говори, заслужават истинско съпричастие заради твърдостта, с която понасят съдбата си… Дано един ден нашите постъпки и страдания ощастливят поне децата ни — това е единственото желание, което си позволявам да изпитвам. Сбогом, принцесо! Отнеха ми всичко с изключение на сърцето, което винаги ще запазя, за да Ви обичам; не се съмнявайте в това — то би било единственото нещастие, което не бих могла да понеса.“

Това е едно от първите писма, които Мария Антоанета не пише вече просто така, за себе си, а за потомството. Дълбоко в душата си е разбрала: след като гибелният край е неизбежен, нека изпълни поне своя последен дълг — да загине величествено и с вдигната глава. Може би подсъзнателно копнее за една по-бърза и възможно най-геройска смърт вместо това бавно загъване в тинята, вместо неумолимото сгромолясване във все по-страшни бездни. На 14 юли, народния празник по случай превземането на Бастилията, когато — за последен път — трябва да присъствува на тържествената церемония на Марсово поле, тя отказва да облече ризница под роклята си, както постъпва предпазливият й съпруг; нощем спи сама, въпреки че някаква подозрителна личност веднъж се е вмъкнала в спалнята й. Вече не напуска сградата — отдавна не може да отиде в собствената си градина, без да чуе песните на народа:

Мадам Вето, току-виж,

изпоклала цял Париж!

Нощем не могат да мигнат; винаги когато някоя камбана звънне от кулата, обитателите на двореца потръпват: това би могъл да бъде знакът за отдавна подготвяното окончателно превземане на Тюйлери. Чрез вестоносци и шпиони дворът всекидневно, дори всекичасно се осведомява за тайните клубове и републиканските секции от крайните квартали и знае, че остават броени дни — три, осем, десет, може би четиринадесет дни, до насилствения край, замислен от якобинците; но шпионите всъщност не издават никаква тайна. Защото вестниците на Марат и Ебер все по-ожесточено настояват кралят да бъде свален от престола. Мария Антоанета знае, че само някакво чудо или победното и бързо настъпление на пруските и австрийските войски би могло да ги спаси.

Ужасът, паниката, страхът през онези дни на последно очакване и пределно нетърпение са отразени в писмата на кралицата до най-верния й приятел. Всъщност това вече не са писма, а вопли — диви, покъртителни жалби, неясни и същевременно проницателни, също като някое преследвано и задушавано същество. А новините в този момент и бездруго могат да се изнесат от Тюйлери само с безкрайна предпазливост и върховна смелост, защото на прислугата вече не бива да се разчита, шпионите слухтят пред прозорците и зад вратите. Скрити в кутии с шоколад, навити под периферията на шапки, написани със симпатично мастило, шифровани (в повечето случаи не от нея), писмата на Мария Антоанета са съставени така, че в случай на залавяне да се възприемат за възможно най-безобидни съобщения. В тях се говори уж за всевъзможни най-общи събития, за измислени проблеми и въпроси; онова, което кралицата действително желае да съобщи, обикновено е казано в трето лице и освен това е шифровано. Воплите сега се изтръгват все по-често, положението е бедствено; преди 20 юни кралицата пише: „Приятелите Ви смятат, че възстановяването е невъзможно или най-малкото — твърде далечно. Затова при пръв удобен случай ги успокойте — те имат нужда от това, защото положението им с всеки изминал ден става все по-ужасно.“ На 23 юни предупреждението е още по-настойчиво. „Вашият приятел се намира в крайна опасност, болестта му напредва ужасно бързо, лекарите са безпомощни… Ако желаете да го видите още веднъж, побързайте и съобщете на родителите му за неговото отчайващо състояние.“ Термометърът измерва все по-висока температура (26 юни): „Необходима е бърза криза, която ще го спаси; отчаяни сме, че няма признаци за появата й. Съобщете за състоянието му на всички, които имат общи дела с него, за да вземат съответните мерки. Времето лети…“ Понякога обърканата жена се стъписва, тревожните й викове секват, като всеки искрено любещ човек тя чувствува, че извънредно много е обезпокоила съществото, което й е най-скъпо на този свят; дори в тези часове на безпределен страх и тревоги Мария Антоанета мисли не за себе си, а преди всичко за душевното сътресение, което нейните отчаяни вопли могат да причинят на любимия: „Положението ни е ужасно, но не се безпокойте прекалено много; усещам в себе си смелост и още нещо, което ми нашепва, че скоро отново ще бъдем щастливи и свободни! Само тази мисъл ме крепи… Сбогом! Кога ли отново ще се видим на спокойствие!“ (3 юли) И по-нататък: „Не се тревожете много за мен. Повярвайте, смелостта е в състояние да превъзмогне всичко… Сбогом… Опитайте се само ако е възможно, да ускорите обещаната помощ за нашето спасение… Пазете силите си заради нас и не се безпокойте.“ Сетне писмата следват с лудешка бързина. „Утре пристигат осемстотин души от Марсилия; говори се, че след осем дни щели да разполагат с достатъчно сили, за да осъществят своя замисъл.“ (21 юли) А три дни по-късно: „Предайте на господин дьо Мерси, че животът на краля и кралицата се намира във върховна опасност, че загубата на един-единствен ден може да доведе до безмерни злочестини… Пълчищата на убийците с всеки ден неумолимо нарастват.“ А последното писмо от 1 август, което всъщност е и последното писмо на кралицата до Ферзен, рисува опасността с ясновидството на пределното отчаяние. „Животът на краля, както и този на кралицата, очевидно отдавна е застрашен. Пристигането на около шестстотин марсилци, както и на доста представители от всички якобински клубове увеличава нашето безпокойство, което за жалост е твърде основателно. Вярно е, че се взимат всевъзможни мерки за сигурността на кралското семейство, ала убийците през цялото време обикалят двореца: подстрекават народа, една част от Националното събрание е обзета от зли намерения, друга част — от малодушие и страхливост… Трябва да измислим как да се спасим от кинжалите и да изиграем съзаклятниците, които вече са се струпали около трона, за да го съборят. От доста време вече бунтарите не си правят труда да прикриват намеренията си да унищожат кралското семейство. На последните две нощни събрания е имало разногласия единствено относно начините за изпълнение на тези намерения. От предишното ми писмо знаете колко важно е да спечелим макар и двадесет и четири часа; днес само ще повторя същото и ще добавя, че ако сега никой не ни се притече на помощ, само провидението ще може да спаси краля и кралицата.“

Влюбеният получава писмата на любимата жена в Брюксел. Можем да си представим с какво отчаяние се бори той от ранно утро до късна вечер с мудността и нерешителността на кралете, пълководците и посланиците — пише писмо след писмо, прави посещение след посещение, настоява с цялата енергия на своето наранено нетърпение за бързо настъпление и военни действия. Но армейският комендант, Брауншвайгският херцог, е войник от онази стара военна школа, която учи, че едно настъпление трябва да се подготви в продължение на месеци. Бавно, грижливо, методично, според отдавна остарелите закони на военното изкуство, изучено при Фридрих II, той разполага войските си и със своето вечно генералско високомерие не се отклонява нито със сантиметър от мобилизационните предписания, не допуска да му влияят никакви политици, а още по-малко външни лица. Заявява, че преди средата на август не може да премине границите, но обещава, че по-сетнешните му планове предвиждат на един дъх да стигнат до Париж — нали военните разходки винаги са били любима мечта на всички генерали!

Ала Ферзен, разстроен от отчаяните вопли откъм Тюйлери, знае: тогава ще бъде късно. Незабавно трябва да се предприеме нещо за спасяването на кралицата. И в безразсъдството на своята страстна любов влюбеният прави тъкмо онова, което ще погуби любимата му. Именно мярката, с която иска да възпре пристъпа на тълпите към Тюйлери, ускорява този пристъп. Мария Антоанета отдавна настоява пред съюзниците да напишат манифест. Нейният замисъл е чрез този манифест да се направи опит за ясно разграничаване на каузата на републиканците и якобинците от тази на френската нация, като по този начин се вдъхне смелост на добронамерените според нея елементи във Франция и се сплашат „уличниците“. Преди всичко тя иска в този манифест да няма намеса във вътрешните работи на Франция и „да се избягва прекомерното споменаване на краля, както и внушението, че всъщност се стремят да го подкрепят“. Мечтала е за приятелска декларация към френския народ и същевременно за заплаха към насилниците. Ала злощастният Ферзен е обзет от ужас, защото знае, че до действителната военна помощ от страна на съюзниците може да мине цяла вечност, и настоява онзи манифест да бъде съставен с най-сурови думи; лично той написва един проект, предава го чрез свой приятел и за зла участ тъкмо неговият проект се приема! Прословутият манифест на съюзническите към френските войски си служи с такива повелителни изрази, сякаш полковете на Брауншвайгския херцог победоносно са застанали пред самия Париж; той съдържа всичко, което много по-добре осведомената кралица е искала да избегне. В него постоянно се споменава за свещената личност на най-христолюбивия крал, Националното събрание е обвинено, че противозаконно е обсебило юздите на държавното управление, френските войници се приканват незабавно да се подчинят на краля, на своя законен владетел, а самият Париж — в случай, че дворецът Тюйлери бъде насилствено превзет — е заплашен с „назидателно и достопаметно отмъщение“, с военна разправа и сриване до основи: един малодушен генерал изрича възгледите на Тамерлан^[1], преди да е даден първият изстрел.

Успехът на тази книжна заплаха е злокобен. Дори онези, които досега вярно са стояли на страната на краля, мигом се превръщат в републиканци, след като разбират колко скъп е техният крал за враговете на Франция, след като проумяват, че победата на чуждите войски ще унищожи всички завоевания на революцията, че превземането на Бастилията ще се окаже напразно, клетвата в балната зала — безполезна, а обетът на хилядите французи на Марсово поле — невалиден. Ръката на Ферзен, ръката на влюбения, хвърля с тази безразсъдна заплаха бомба в тлеещия огън. И това безсмислено предизвикателство става причина яростта на двадесет милиона души да избухне.

В последните дни на юли текстът на злополучния манифест на Брауншвайгския херцог става известен в Париж. Заканата на съюзниците да сринат града до основи, в случай че народът нападне Тюйлери, е възприета от народа като предизвикателство. Незабавно започват приготовления и ако не пристъпват към мигновени военни действия, то е само защото изчакват пристигането на елитните войски — шестстотинте отбрани републиканци от Марсилия. Загорели от южното слънце, тези буйни и решителни хора се появяват на 6 август и под такта на своята маршова стъпка запяват нова песен, чийто ритъм за броени седмици ще разтърси цялата страна: Марсилезата, този химн на революцията, сътворен в един необикновен час от вдъхновението на някакъв напълно обикновен офицер. Сега всичко е готово за последния удар срещу прогнилата монархия. Нападението може да започне: „Allons, enfauts de la patrie…^[2]“