Стефан Цвайг
Мария Антоанета (21) (Портрет на един посредствен характер)

Появата на приятеля

Името и личността на Ханс Аксел фон Ферзен дълго време са били забулени в тайна. Той не е упоменат нито в онзи публично разпространяван списък на любовниците на Мария Антоанета, нито в писмата на посланиците, нито в сведенията на съвременниците; Ферзен не е сред прочутите гости от салона на Полиняк; там, където царят светлината и блясъкът, никога не срещаме неговата висока и строга фигура. Благодарение на разумната си и премислена сдържаност той избягва злобните клюки на придворната върхушка, заедно с това обаче дълго време не го забелязва и историята — навярно най-съкровената тайна от живота на кралица Мария Антоанета завинаги е щяла да остане забулена в мрак. Ала през втората половина на миналия век светкавично се разпространява романтичната мълва. В един шведски замък били съхранени — заключени и запечатани — купища интимни писма на Мария Антоанета. Отначало никой не вярва на невероятните слухове, но ето че тази тайна кореспонденция внезапно бива издадена и въпреки жестокото окастряне на всички интимни подробности, с един замах определя най-предното място на непознатия северен благородник сред всички приятели на Мария Антоанета. Изданието коренно променя облика на жената, смятана досега за лекомислена; на бял свят излиза една величествена и страшна душевна драма, една идилия, наполовина в сянката на кралския двор, но вече и в сянката на гилотината, един от онези потресаващи романи, чийто невероятен развой, е дело единствено на историята: двама души са свързани с предана и пламенна любов, ала дългът и предпазливостта ги принуждават да пазят своята тайна като зеницата на окото си и постоянно и грубо ги разделят, а те непрекъснато се стремят един към друг от своите светове, различни като небето и земята; единият е кралицата на Франция, другият — дребен, непознат благородник от северните страни. А на фона на тяхната съдба личи един свят, който се сгромолясва, една апокалиптична епоха, един огнен къс история; всичко е още по-вълнуващо, защото цялостната истина на събитията бавно и постепенно прозира от полуизтритите и осакатени тайнописи и знаци.

Тази голяма, историческа любовна драма съвсем не започва помпозно, дори изобщо не излиза от рамките на съвременния стил рококо; прологът сякаш е преписан от „Фобла“^[1]. Млад петнадесетгодишен швед, син на сенатор, наследник на виден аристократичен род, е изпратен на тригодишно пътешествие, придружен от домашния учител. Целта на пътуването е да придобие светски маниери — възпитателен метод, който и днес не е от най-лошите. Ханс Аксел следва в един германски университет и усвоява военното дело, в Италия учи медицина и музика, в Женева прави неотменното посещение за онова време при оракула на мъдростта, господин Волтер, който го приема благосклонно, загърнал съсухреното си, леко като перце тяло в бродиран домашен халат. Така Ферзен завършва образованието си. Сега на осемнадесетгодишния младеж липсва само последната школа: Париж, изисканите обноски, изкуството на добрите маниери — така завършва типичният образователен път на всеки млад благородник от осемнадесети век. Тогава истинският господин може да стане посланик, министър или генерал: висшият свят разтваря врати пред него.

Към благородното си потекло, личното обаяние, категоричния и делови разум, голямото състояние и ореола на чужденец младият Ханс Аксел фон Ферзен притуря и още едно преимущество: той е приказно красив. Напет, широкоплещест, със силно развита мускулатура, с мъжествен вид като повечето скандинавци, ала без да е тромав и недодялан; човек гледа с безкрайна симпатия картините, изобразили откритото му, съразмерно лице с ясни, зорки очи, над които като ятагани се извиват изумително черни вежди. Високо чело, топли, чувствени устни, които дават чудесно доказателство, че умеят да пазят безупречно мълчание: и картините са достатъчни, за да разберем, че истинската жена може да обича такъв мъж, нещо повече — може да разчита на него като на човек. Наистина много малко хора го хвалят като остроумен събеседник, но суховатата му и прозаична интелигентност се съчетава с човешка прямота и естествен такт. Още през 1774 година шведският посланик с гордост съобщава на крал Густав: „От всички шведи, които пребиваваха тук по мое време, тъкмо той бе приет най-добре от висшето общество.“

При това младият кавалер не е мърморко, не презира и удоволствията — дамите твърдят, че притежавал пламенно сърце в ледена обвивка, — не пропуска забавленията, а в Париж усърдно посещава всички балове в двореца и висшето общество. Тогава му се случва странно приключение. Една вечер, на 30 януари 1774 година, на бала в Операта — средището на елегантния, но и на съмнителния свят — към него се насочва стройна млада жена, облечена необикновено изискано, с тънка талия и удивително лека походка, и под закрилата на кадифената маска подхваща с Ферзен закачлив разговор. Поласкан от вниманието, той весело подема жизнерадостния тон, намира, че агресивната му партньорка е пикантна и забавна, и навярно започва да храни всевъзможни надежди за настъпващата нощ. Тогава забелязва, че около тях двамата постепенно се насъбират няколко господа и дами, които любопитно си шушукат, забелязва, че той и маскираната дама са се превърнали в център на внимание, което става все по-оживено. Най-сетне, когато положението е просто неудържимо, прелестната интригантка снема маската си: тя е Мария Антоанета, престолонаследницата на Франция, която — нечуван случай в придворните летописи! — пак е избягала от скучното брачно ложе на сънливия си съпруг, отишла е на маскарад в Операта и се е разбъбрила с някакъв непознат кавалер. Придворните дами предотвратяват скандала: веднага обграждат екстравагантната бегълка и я завеждат обратно в ложата й. Ала може ли бъбривият Версай да пази тайна? Всички започват да шушукат и да се чудят на благоволението на престолонаследницата, което не е съобразено с етикета. Сигурно възмутеният посланик Мерси още утре ще се оплаче на Мария Терезия и от Шьонбрун с бързи куриери ще пристигне едно от многобройните горчиви писма за „вятърничавата щерка“, която трябва да се откаже най-сетне от неподходящите „лудории“ и да пресече клюките, като престане да общува с кого ли не на тези проклети маскаради. Но Мария Антоанета е наложила волята си, младежът й е харесал и тя му е дала възможност да разбере това. От тази вечер нататък на баловете във Версай с особена любезност ще приемат младия кавалер, чийто ранг и служебно положение съвсем не са достатъчно високи. Дали още тогава, след извънредно многообещаващото начало между двамата, не се е породила известна симпатия? Никой не знае. Във всеки случай скоро едно велико събитие прекъсва този — несъмнени безобиден — флирт, защото смъртта на Луи XV необикновено бързо превръща малката принцеса в кралица на Франция. Два дни по-късно — дали някой не го е подсетил да стори това? — Ханс Аксел фон Ферзен се връща в Швеция.

Край на първо действие. То не представлява нищо повече от приятно въведение, от пролог към действителната драма. Срещнали са се двама осемнадесетгодишни младежи и са се харесали, нищо повече. Преведено на съвременен език: в курсовете по танци се е породило приятелство, двама гимназисти са се влюбили един в друг. Все още не се е случило нищо съществено, дълбините на чувството са непокътнати.

Действие второ: след четири години — през 1778 година — Ферзен отново пристига във Франция; бащата изпраща двадесет и две годишния момък да си намери богата съпруга — например госпожица дьо Рейел, дьо Лондр или госпожица Некер, дъщерята на женевския банкер, по-късно прочута в цял свят като мадам дьо Стал. Но Аксел фон Ферзен не показва особено влечение към женитбата — скоро ще разберем защо. Едва пристигнал, младият благородник се представя в двора, облечен в парадно облекло. Помнят ли го още? Ще се сети ли някой за него? Кралят му кимва навъсено, останалите с безразличие поглеждат незначителния чужденец, никой не му отправя любезна дума. Само кралицата, едва съгледала го, извиква пламенно: „Ах, та ние сме стари познати!“ Не, не го е забравила, не е забравила своя красив кавалер от Севера, интересът й веднага лумва отново — увлечението не се оказва краткотрайно! Тя кани Ферзен в своята компания, обсипва го с любезности; и сега, както в началото на запознанството им на бала в Операта, Мария Антоанета предприема първата стъпка. Скоро Ферзен може да съобщи на баща си: „Кралицата, най-любезната владетелка, която познавам, прояви добрината да ме дари със своето внимание. Питала е Кройц защо не посещавам неделните й забави и когато разбрала, че съм идвал в ден на отложен прием, просто ми се извини.“ „Какво страшно благоволение към младежа!“ Да, предизвикани сме да си послужим с думите на Гьоте, защото високомерната жена, която не отвръща дори на поздравите на херцогини, която седем години не е удостоила с едно кимване кардинал дьо Роан и четири години — Дюбари, се извинява на някакъв незначителен чуждестранен благородник, задето веднъж напразно си е направил труда да посети Версай. „Заговаря ме всеки път, когато я посещавам на игралната маса“, съобщава няколко дни по-късно младият кавалер на своя баща. Противно на всички изисквания на етикета „най-любезната владетелка“ моли младия швед да дойде някой път във Версай в униформата на своята родина, непременно искала — прищявка на влюбена! — да види как изглежда в непознатите дрехи. Естествено, „прекрасният Аксел“ изпълнява желанието й. Някогашната игра е подновена.

Само че този път тя е опасна за кралицата — дворът я следи с хиляди зорки очи. Сега Мария Антоанета би трябвало да бъде по-внимателна, защото вече не е някогашната малка осемнадесетгодишна принцеса, която може да бъде извинена с незрялата си младост — тя е кралицата на Франция. Ала кръвта й се е пробудила. Най-сетне, след седем ужасни години, несръчният Луи XVI е успял да се прояви като мъж, действително е направил кралицата своя съпруга. И все пак какви чувства могат да обземат изящната жена, разцъфтяла в буйна, пищна хубост, когато сравни дебеланкото със своя млад и сияен любимец! Без сама да съзнава това, страстно влюбената жена, която обича за пръв път, започва да издава пред любопитните люде своите чувства към Ферзен: изрича премного комплименти и най-вече се изчервява и обърква. Отново, както много пъти досега, най-човешкото и привлекателно качество на Мария Антоанета става заплашително за нея: тя не може да крие нито симпатиите, нито антипатиите си. Някаква придворна дама твърди, че ясно забелязала как кралицата се разтреперва от сладка уплаха при ненадейната поява на Ферзен; друг път, когато свирела на пиано и пеела арията на Дидона, не могла да се овладее и при думите „Колко бях вдъхновена, когато ви приех в моя дворец!“ насочила своя взор — иначе толкова син и студен, а сега мечтателен и нежен — към тайния (а всъщност вече не таен) избраник на сърцето си. И клюките тръгват. Скоро всички придворни с растящо любопитство започват да следят положението: ще го направи ли тя свой любовник, как и кога? Нали за такива люде няма по-важно световно събитие от интимните случки в кралското семейство… Чувствата на Мария Антоанета са толкова явни, че всеки е забелязал това, което единствено тя не е осъзнала, а именно: Ферзен би могъл да спечели от младата кралица всяко благоволение, дори най-крайното, ако притежава смелостта или лекомислието да си го поиска.

Но Ферзен е швед, истински мъж с характер: при северняците силните романтични чувства могат необезпокоявано да се съчетават с уравновесен, дори трезв разум. Той незабавно схваща колко неудържимо е положението. Кралицата изпитва слабост към него и той знае това по-добре от всеки друг; но колкото да обича и да уважава младата очарователна жена, неговата почтеност не му позволява лекомислено да злоупотреби със слабостта на чувствата й и ненужно да я превърне в храна на хорските приказки. Откритата любовна връзка би предизвикала безпримерен скандал: та нали само с платоническото засвидетелствуване на своето благоволение Мария Антоанета вече достатъчно се е изложила! От друга страна, Ферзен е твърде пламенен и млад, за да играе ролята на целомъдрения Йосиф и хладно да отблъсква чувствата на младата, красива и обичана от него жена. Ето защо този достоен човек прави най-благородната стъпка, която един мъж може да стори в подобно деликатно положение: отдалечава се на хиляди мили от застрашената жена като доброволец в армията и адютант на Лафайет, заминава за Америка.

За тази разлъка на двамата влюбени притежаваме неоспорим документ — официалното писмо на шведския посланик до крал Густав, което исторически удостоверява страстното влечение на кралицата към Ферзен: „Длъжен съм да доверя на Ваше величество, че младият Ферзен бе приет от кралицата твърде добре и това предизвика недоволство у мнозина. Признавам, че съм убеден в симпатиите й към него; не бих могъл да се заблуждавам, защото забелязах твърде ясни признаци за тях. Младият граф Ферзен даде в този случай образцови доказателства за своята скромност и сдържаност, но най-същественото е, че взе решение да замине за Америка. И понеже отпътува, предотврати всякакви по-нататъшни опасности; несъмнено решителността му да устои на изкушението е твърде рядка за неговата възраст. През последните дни кралицата не можеше да откъсне поглед от него, а когато го съзреше, очите й се изпълваха със сълзи. Умолявам Ви, Ваше величество, да запазите тази тайна само за себе си и сенашра Ферзен. Когато придворните любимци научиха за заминаването на графа, направо се възхитиха, а херцогиня Фиц-Джеймс му каза: «Господине, нима ще изоставите завоеванието си?» «Ако бях направил някакво завоевание, нямаше да го изоставя. Заминавам по своя воля и без съжаление.» Ваше величество ще признае, че отговорът му прави впечатление с разумността и сдържаността си и е твърде зрял за годините му. Впрочем сега кралицата е много по-спокойна и разсъдлива отпреди.“

От този миг нататък защитниците на „добродетелната“ Мария Антоанета непрестанно ще развяват този документ като знаме за неопетнената й невинност. Ферзен в последния момент е отхвърлил прелюбодеянието, двамата влюбени с удивително себеотрицание са се отказали един от друг, голямата страст се е запазила „чиста“ — това са аргументите им. Но горното доказателство не доказва нищо окончателно, а само временния факт, че тогава, през 1779 година, между Мария Антоанета и Ферзен не се е стигнало до крайна близост. Едва следващите години ще бъдат истински опасни за тяхната страст. Ние сме само в края на второто действие и още много далеч от най-заплетените усложнения.

Действие трето: Ферзен се завръща отново. Бързо тръгва за Версай направо от Брест, където е слязъл през юни 1783 година с армията, подпомогнала войната за независимост на Америка, след четиригодишно доброволно изгнание. От Америка е поддържал писмена връзка с кралицата, ала на любовта е нужно живото присъствие. Сега никога вече не бива да се разделят, най-сетне ще пуснат корен близо един до друг, погледите им ще се срещат всеки миг! Вероятно по желание на кралицата Ферзен незабавно поисква да оглави някой френски полк. Защо ли? Старият му пестелив баща, шведският сенатор, напразно си блъска главата над тази загадка. Защо Ханс Аксел непременно държи да остане във Франция? Изпитан воин, наследник на древно аристократическо име, любимец на романтичния крал Густав, той би могъл да избере в родината си всяка служба, която поиска. Защо настоява непременно да остане във Франция — такива са безкрайните въпроси, които задава ядосаният, разочарован сенатор. За да се ожени за богата наследница, за госпожица Некер с швейцарските й милиони — това е лъжата, която синът на бърза ръка скроява за недоверчивия баща. Ала в действителност мисли за всичко друго, но не и за женитба — издава го задушевното писмо, което в същото време пише на сестра си и в което разкрива сърцето си: „Взех решение никога да не встъпвам в брак, би било неестествено… Единствената, на която бих желал да принадлежа и която ме обича, не може да се свърже с мен. Ето защо няма да принадлежа никому.“

Достатъчно ясно ли е казано? Трябва ли още да се питаме коя е тази „единствена“, която го обича и никога не може да стане негова съпруга — „тя“, както той кратичко назовава кралицата в своите дневници? Вероятно са настъпили решителни събития, след като така сигурно, така открито се осмелява да признае пред себе си и пред сестра си за любовта на Мария Антоанета. И когато пише на баща си „за хилядите лични причини, които не могат да се доверят на хартията“, но които го задържали във Франция, зад тия хиляди причини се крие една-единствена и нея той не споделя, а именно: желанието или заповедта на Мария Антоанета да държи постоянно в близост до себе си своя избраник. Защото кой „благоволява да се намеси“, щом Ферзен пожелава командуването на полка? Отново Мария Антоанета, която инак не се занимава с военни назначения. И кой съобщава — противно на обичая — за скорошното му назначаване на шведския крал? Не върховният главнокомандуващ, единственият, който има право да стори това, а жена му, кралицата, и то в саморъчно написано писмо.

През тези или през следващите години трябва по всяка вероятност да се търси началото на пълната, най-пълната близост между Мария Антоанета и Ферзен. Наистина като адютант Ферзен още две години трябва да съпровожда против волята си крал Густав по време на пътуванията му, ала сетне, през 1785 година, окончателно се установява във Франция. И тези години коренно променят Мария Антоанета. Скандалът с огърлицата е накарал прекомерно доверчивата жена да се вглъби в себе си и да вникне в същността на нещата. Тя се е оттеглила от шеметния вихър на остроумните закачки, забавните лукавства, повърхностните удоволствия; вместо безчислените нищожества, разочарованото й сърце сега съзира истинския приятел. Всеобщата омраза извънмерно е засилила нуждата и от нежност, вярност, любов; узряла е за решението да не се пилее така суетно и глупаво под измамната светлина на всеобщото възхищение, а да се отдаде на един човек с благородна и непоколебима душа. Рииар по дух, Ферзен на свой ред обиква тази жена с цялата си душа чак когато вижда, че я клеветят, одумват, преследват и заплашват; той, който плахо отбягва благосклонността й, когато цял свят я боготвори, когато е заобиколена от хиляди ласкатели, се осмелява да я обикне едва когато тя чувствува нужда от нечия подкрепа, защото е сама. „Много е нещастна — пише той на сестра си, — а възхитителната й смелост я прави още по-прелестна. Измъчвам се само от мисълта, че не мога да я утеша за всичките й страдания и да я даря с щастието, което заслужава.“ Колкото по-злочеста, изоставена, объркана е тя, толкова повече нараства мъжествената му решимост да изкупи страданията й с любовта си: „Тя плаче често с мене; можете да си представите колко я обичам.“ И колкото по-близка става катастрофата, толкова по-бурно и трагично е взаимното привличане. Тя желае за сетен път след безкрайните разочарования да намери при него щастието, а той — да замести изгубената кралска власт с рицарската си любов, с безграничната си жертвоготовност.

Сега, когато някогашната повърхностна симпатия се е превърнала в душевна близост, а флиртът — в любов, двамата полагат огромни усилия да скрият своята връзка от света. За да разсее всякакви съмнения, Мария Антоанета не издействува за младия офицер назначение в парижкия гарнизон, а във Валансиен, разположен недалеч от границата. И когато го „повикат“ в двореца (така Ферзен предпазливо се изразява в дневника си), той майсторски крие от приятелите си действителната цел на пътуването, за да не би присъствието му в Трианон да даде храна на евтини клюки. „Не казвай никому, че ти пиша оттук — предупреждава той сестра си от Версай, — защото писмата ми до другите са датирани от Париж. Сбогом, трябва да отида у кралицата.“ Ферзен никога не посещава приемите на Полиняк, никога не се появява в интимния кръг на Трианон, никога не участвува в разходките с шейна, в баловете, в хазартните игри: нека там продължават да се подвизават колкото може по-явно мнимите фаворити на кралицата, защото тъкмо кокетните им закачки неволно помагат да се забули пред двора истинската тайна. Те господствуват денем, а царството на Ферзен е нощта. Те се кланят и говорят, а Ферзен е обичан и мълчи. Сен Прие, непосветен единствено в това, че собствената му жена е влюбена до уши във Ферзен и му изпраща пламенни любовни писма, ни осведомява с увереност, която прави твърденията му по-правдоподобни от всички останали: „Ферзен посещаваше Трианон три или четири пъти седмично. Кралицата правеше същото, несъпроводена от никого. Тези срещи предизвикваха хорските приказки въпреки скромността и сдържаността на любимеца, който никога не изтъкваше своето положение и беше най-дискретният сред всичките приятели на кралицата.“ И наистина, в продължение на пет години влюбените си позволяват само откраднати, кратки, мимолетни срещи насаме, защото въпреки смелостта на самата Мария Антоанета и надеждността на камериерките й тя не бива да рискува прекалено много; едва през 1790 година, непосредствено преди раздялата, влюбеният Ферзен блажено съобщава, че най-сетне е прекарал „с нея“ — „avec elle“ — цял ден. Само между нощта и утрото, в сянката на парка, може би в някоя от малките закътани селски къщурки, пръснати из Трианон, кралицата може да очаква своя любим; градинската сцена от „Фигаро“ с нежната, романтична музика тайнствено завършва в горичките на Версай и лъкатушните пътечки на Трианон. Но пред портите вече громолят твърдите, тежки стъпки на управителя на областта, величествено предшествувани от гръмките тактове на „Дон Жуан“; третото действие загубва нежността на рококо и преминава към величавия стил на революционната трагедия. Едва в последното действие, чиято страховита градация носи ужаса на кръвта и насилието, ще се стигне до кресчендото, прозвучало в отчаянието от разлъката и екстаза на гибелта.

Чак сега, когато опасността е извънредно голяма, когато всички останали побягват, се появява онзи, който през честитите години доблестно е стоял в сянка — истинският, единственият приятел, готов да умре с нея и за нея. До този момент фигурата на Ферзен е била неясна, ала сега неговата мъжественост ярко се откроява върху пепелявото буреносно небе на епохата. Колкото по-силна става заплахата, надвиснала над любимата, толкова повече нараства решителността му. Двамата вече не се съобразяват с условните граници, които досега са разделяли една хабсбургска принцеса и кралица на Франция от някакъв си шведски благородник. Ферзен се явява всеки ден в двореца, всички писма минават през ръцете му, всяко решение се премисля заедно с него, доверяват му се най-трудните дела, най-гибелните тайни, единствен той знае всички намерения на Мария Антоанета, нейните грижи, надежди и безкрайната й мъка. Тъкмо когато всички я напускат, когато загубва всичко, кралицата намира онова, което напразно е търсила през целия си живот: почтен, прям, мъжествен и смел приятел.