Стефан Цвайг
Мария Антоанета (44) (Портрет на един посредствен характер)

Последното пътуване

В пет часа призори, когато Мария Антоанета все още пише последното си писмо, във всичките четиридесет и осем парижки квартала забиват барабани. В седем часа всички войскови подразделения са вдигнати на крак, заредени оръдия препречват мостовете и главните улици, часовои с щикове на пушките кръстосват града, конницата се е строила в шпалир — безброй войници са тръгнали срещу една жена, чието единствено желание е да умре. Често насилието се страхува повече от своята жертва, отколкото жертвата от насилието.

В седем часа слугинчето на тъмничаря безшумно се промъква в килията. Двете восъчни свещи догарят върху масата, в ъгъла като бдяща сянка е седнал жандармерийският офицер. Отначало Розали не съзира кралицата; едва по-сетне изплашена забелязва, че Мария Антоанета лежи на своя одър напълно облечена — в черната си вдовишка рокля. Не спи. Само е уморена, изтощена е от постоянната загуба на кръв.

Невръстното и трогателно селско девойче стои разтреперано пред жената, осъдена на смърт, пред своята кралица. Разтърсва го неопределено състрадание. „Мадам — развълнувано приближава то, — снощи не хапнахте нищо, а и през деня почти не ядохте. Какво бихте желали за закуска?“

„Дете мое, вече нямам нужда от нищо, за мен всичко е свършено“, отвръща кралицата, без да става. Но тъй като момичето още веднъж настойчиво й предлага супа, която било приготвило специално за нея, изтощената жена му отговаря: „Тогава, Розали, донесете ми бульона.“ Поглъща няколко лъжици, после девойчето й помага да се преоблече. Обяснили са на Мария Антоанета, че не бива да отиде на ешафода в своята черна вдовишка рокля, която е носила пред съдиите — очебийното вдовишко облекло можело да разгневи народа. Мария Антоанета не оказва съпротива — какво значение има сега за нея една рокля! — и решава да облече лека бяла утринна роба.

Облича се особено грижливо. Повече от една година не е стъпвала на улицата, не е виждала свободните небесни простори над главата си; но тъкмо последния си път държи да извърви прилично и чисто облечена; вече не се ръководи от женска суетност, а от съзнанието за достолепието на този исторически час. Внимателно изпъва своята бяла утринна роба, намята раменете си с шал от лек муселин, подбира най-хубавите си обувки, скрива побелелите си коси в шапчица с два реда волани.

В осем часа на вратата се похлопва. Не, все още не е палачът, а само неговият предвестник свещеникът, но той е от онези, които са положили клетва за вярност на републиката. Кралицата вежливо отказва да му се изповяда — признавала за свещенослужители само духовниците, които не са положили такава клетва за вярност, — а на въпроса дали да сподели сетния й път тя отвръща с безразличие: „Както обичате.“

Това привидно безразличие е в известен смисъл защитната стена, зад която Мария Антоанета набира вътрешни сили за последното си пътуване. Когато в десет часа влиза палачът Самсон — млад човек с исполински ръст, — за да й отреже косите, тя не оказва съпротива, а спокойно му разрешава да завърже ръцете й на гърба. Знае, че вече не е възможно да запази живота си, че й остава само да спаси честта си. Пред никого не бива да показва слабост! Ще бъде докрай непоколебима, ще покаже на всички, които копнеят да видят това, как умира дъщерята на Мария Терезия.

Към единадесет часа разтварят вратите на Консиержри. Навън я очаква талигата — кола с ритли отстрани, запрегната с огромен, ленив кон. Дори Луи XVI е бил закаран тържествено и почтително към мястото на своята смърт — стъклена врата го е закриляла от най-грубото любопитство и най-болезнената омраза. Междувременно пламенният ход на републиката я е отвел неизмеримо далеч; тя вече изисква равенство дори за пътя към гилотината: кралицата не бива да умре по-удобно от всеки друг гражданин, тъй че талигата напълно подхожда на вдовицата Капе. За седалка й служи една-единствена дъска, пъхната между ритлите, която е без тапицерия или поне рогозка: и мадам Ролан, Дантон, Робеспиер, Фукие, Ебер — всички, които изпращат Мария Антоанета на смърт — ще изминат сетния си път върху същата твърда дъска. Осъдената изпреварва за кратко своите съдии.

От мрачните коридори на затвора Консиержри излизат офицери, последвани от цяла рота войници с пушки в ръка. Сетне се появява със спокойна и твърда стъпка Мария Антоанета. Палачът Самсон е хванал дългото въже, с което ръцете й са завързани на гърба, сякаш се страхува да не би жертвата му да побегне, макар че е обградена от стотици стражи и войници. Зрителите неволно потръпват от неочакваното и ненужно унижение. Не изригват обичайните злостни хули. Гробно мълчание сподиря крачките на кралицата, насочени към талигата. Там Самсон й подава ръка, за да се качи. До нея присяда свещеникът Жирар в граждански дрехи, палачът обаче остава прав и с каменно изражение придържа въжето така, както всеки ден хладнокръвно откарва своя товар на другия бряг на живота, така, както Харон постъпва с душите на умрелите. Ала този път и той, и помощниците му през цялото време стискат триъгълните си шапки под мишница, сякаш искат да се извинят за печалния си занаят на беззащитната жена, която отвеждат към ешафода.

Жалката кола бавно напредва по паважа. Помайват се нарочно — тълпата трябва да се наслади на всяка подробност от безподобния спектакъл. Кралицата болезнено усеща върху твърдата седалка всяко сътресение на грубата талига по лошия паваж, но бледото й лице е спокойно; Мария Антоанета е втренчила зачервените си очи някъде напред и не проявява пред любопитното множество дори следа от страх или болка. Въоръжава се с пределно самообладание, за да се покаже силна докрай; най-яростните й врагове на празно се взират в нея, за да я хванат в момент на отчаяние и малодушие. Ала нищо не е в състояние да разтърси Мария Антоанета — нито това, че при църквата „Сен Ро“ многобройните жени я посрещат с обичайните сквернословия, нито това, че актьорът Грамон язди пред мъртвешката талига в униформата на гвардеец и за да оживи мрачната сцена, размахва сабя и крещи: „Ето я подлата Антоанета! Свърши се с нея!“ Изражението й остава непроницаемо, тя сякаш не чува и не вижда нищо. Главата й се изправя още по-високо, тъй като ръцете й са завързани на гърба; тя гледа право пред себе си, пъстрите и необуздани улични картини остават незабелязани от нейния взор, забулен вече вътрешно от смъртта. Устните й не трепват, тялото й не потръпва; напълно владее себе си, седи гордо и презрително, дори Ебер е принуден на следния ден да признае в своя „Пер Дюшен“: „Уличницата впрочем се показа смела и нахална докрай.“

Огромният площад на революцията, днешният Конкорд, е почернял от народ. От ранни зори тук са застанали десетки хиляди, за да не пропуснат неповторимото зрелище, вулгарно описано от Ебер: „Народният бръснач бръсне кралицата.“ Любопитната тълпа чака от часове. За да разсеят скуката, мъжете подхвърлят по нещичко на хубавиците наоколо, смеят се, бъбрят, купуват от амбулантните търговци вестници или карикатури, прелистват най-новите актуални брошури „Сбогуването на кралицата с нейните любимци и любимки“ или „Неутолимият бяс на довчерашната кралица“. Хората спорят и гадаят чия глава ще се търкулне утре или вдругиден в чувала и същевременно купуват от търговците лимонада, кифлички, ядки: великата сцена заслужава известно търпение.

Над черните вълни на любопитното множество се извисяват строги очертания, единствено бездушни сред живото хорско множество: стройната гилотина с дървения мост, който провожда хората от този към отвъдния свят; наточеният й нож блести под лъчите на бледото октомврийско слънце. Тя се врязва леко и свободно в сивото небе, като играчка, забравена от някой свиреп бог, а птиците, които не могат да отгатнат мрачното значение на зловещия инструмент, безгрижно кръжат край него.

Внезапно тълпата потръпва, разлюлява се и мигновено онемява. В тази тишина откъм улица Сент Оноре долитат диви крясъци, задава се кавалерията, а сетне иззад ъгъла се показва печалната талига с вързаната жена, която някога е била владетелка на Франция; зад нея е палачът Самсон, гордо хванал въжето в едната си ръка и смирено стиснал шапката под другата. Огромният площад потъва в гробна тишина. Амбулантните търговци престават да подвикват, заглъхва всяко слово, става толкова тихо, че се чуват тежкият тропот на конете и скрибуцането на колелата. Десетките хиляди люде, които доскоро весело са бъбрили и са се смели, внезапно изтръпват от натрапчивото чувство на ужас при вида на бледата завързана жена, която не поглежда никого. Тя знае: това е последното й изпитание! Само пет минути до смъртта.

Талигата спира пред ешафода. Спокойно и без чужда помощ „с още по-каменно лице, отколкото на излизане от затвора“, кралицата се изкачва без всякаква подкрепа по дървените стъпала на ешафода; с черните атлазени обувки с високи токове пристъпва по тези последни стъпала така леко и окрилено, както някога се е изкачвала по мраморните стълбища на Версай. Погледът й за сетен път разсеяно се плъзва над тълпата и се слива с небето. Дали в есенната мъгла не съглежда Тюйлери, където е живяла и е понесла ненаказани страдания? Дали в тази сетна, най-сетна минута на своя ден не си спомня как същите тези тълпи, пак в тази градина, са я посрещнали с ликуване като престолонаследница? Кой знае… Никой не може да каже какви са последните мисли на умиращия. И ето че всичко свършва. Палачите я хващат изотзад, бързо я хвърлят върху дръвника с глава под ножа, дръпват въжето, падащото острие проблясва, чува се тъп удар, Самсон сграбчва за косите обезкървената глава и високо я издига над площада. Ужасът, който досега е спирал дъха на хилядното множество, сега се освобождава в див рев.

Обед е. Тълпата се е разотишла. Палачът откарва в малка количка трупа с окървавената глава, поставена между краката. Неколцина полицаи все още охраняват ешафода. Ала никой не забелязва кръвта, която бавно попива в земята; площадът отново опустява.