Стефан Цвайг
Мария Антоанета (37) (Портрет на един посредствен характер)

Мария Антоанета сама

Жестокият удар на гилотината е последван от неловко мълчание. Като екзекутира Лун XVI, Конвентът иска да разграничи с кървава линия кралството от републиката. Нито един от депутатите, повечето от които със скрито съжаление са изпратили на гилотината този слаб и добродушен човек, на първо време не мисли да обвинява и Мария Антоанета. Без каквито и да било пререкания Комуната отпуска на вдовицата траурни дрехи, надзорът видимо отслабва и ако изобщо продължават да задържат австрийката и децата й, то е само с оглед на това, че виждат в нейно лице ценен залог, с който могат да принудят Австрия на известни отстъпки.

Но сметките им излизат погрешни; френският Конвент неимоверно е надценил семейните чувства на Хабсбургите. Император Франц е съвършено безчувствен човек; ненаситен и напълно лишен от вътрешно величие, той изобщо не помисля да вземе дори един скъпоценен камък от императорската съкровищница — в която наред с прочутия флорентински диамант са заключени безчет други скъпоценности и накити, — за да откупи своята родственица; освен това австрийската военна партия прави всичко възможно, за да осуети преговорите. Вярно, в началото Виена тържествено е заявила, че започва войната само в името на една идея и в никакъв случай заради завоевания и компенсации, но — и Френската революция скоро ще престъпи обещанията си! — всяка война е устроена така, че неминуемо се превръща в грабителска война. Във всички времена генералите не са обичали да се месят във военните им планове; народите прекалено рядко им предлагат добрата възможност да воюват, ето защо те предпочитат да се възползуват от нея колкото може по-дълго. И какво от това, че старият Мерси, постоянно подтикван от Ферзен, напомня на виенския двор, че след като на Мария Антоанета е отнета титлата кралица на Франция, тя отново се е превърнала в ерцхерцогиня на Австрия и в член на императорското семейство, с една дума — дълг на императора е да поиска завръщането й. Какво значение може да има една пленница в Световната война, един жив човек в циничните сметки на политиката? Никое сърце не се трогва, всички врати остават заключени. Всички монарси твърдят, че са дълбоко покъртени, но никой не помръдва пръста си. Мария Антоанета би могла да повтори словата, с които Луи XVI се обръща към Ферзен: „Целият свят ме изостави.“

Целият свят я е изоставил — Мария Антоанета чувствува това в своите самотни, заключени покои. Но волята за живот в тази жена все още не се е прекършила, от същата воля се поражда решимостта да си помогне сама. Отнели са й короната, ала Мария Антоанета е успяла да съхрани нещо, макар лицето й да е уморено и състарено: невероятната власт и вълшебната сила да печели хората, които я заобикалят. Всички предпазни мерки, взети от Ебер и останалите членове на общинската управа, се оказват безрезултатни пред тайнствената магнетична мощ, която близостта и ореолът на тази властна жена излъчват за обикновените стражи и чиновници. Само след няколко седмици всички или почти всички заклети санкюлоти, които би трябвало да я надзирават, се превръщат от пазачи в тайни помощници и въпреки строгите разпоредби на Комуната невидимата стена, разделяща Мария Антоанета от света, е пробита. Благодарение на пазачите, които е успяла да спечели, в сградата постоянно се вмъкват и измъкват съобщения и вести, написани на малки листчета с лимонов сок или симпатично мастило, за да се превърнат сетне в запушалки на бутилките с вода или да се препратят през комините. Напук на зорките комисари е изнамерен начин да се разбират със знаци и мимики, за да уведомяват кралицата за всекидневните политически и военни събития; освен това уговарят един нарочен глашатай доста високо да разгласява пред Тампл най-важните новини. Постепенно все повече надзиратели се присъединяват към тайния кръг на помощниците. Сега, когато Луи XVI, който със своята вечна нерешителност е пречел на всяко действие, вече не се намира редом с Мария Антоанета, тя, макар и изоставена от всички, дръзко решава да направи опит да се освободи.

Опасността е като азотната киселина. Онова, което при спокойния и невзрачен начин на живот е неясна смесица, по време на изпитанието се проявява като човешка смелост или страхливост. Малодушните представители на стария режим, себелюбивите благородници, са емигрирали веднага след откарването на краля в Париж. Останали са само истински преданите хора; на всички, които не са избягали, може да се разчита безусловно, защото пребиваването на бившите служители на краля в Париж е свързано със смъртна опасност. Към тези хора, и то на първо място, принадлежи някогашният генерал Жорже, чиято съпруга е била придворна дама на Мария Антоанета. За да бъде по всяко време на разположение на кралицата, той нарочно се завръща от сигурния Кобленц и я уведомява, че е готов на всякакви жертви. На 2 февруари 1793 година, четиринадесет дни след екзекуцията на краля, при Жорже се явява някакъв напълно непознат човек и му прави изненадващото предложение да освободи Мария Антоанета от Тампл. Жорже недоверчиво оглежда непознатия, който има вид на чистокръвен санкюлот. У него веднага възниква предположението, че този човек е шпионин. Ала непознатият му предава листче, изписано несъмнено от ръката на кралицата: „Можете да се доверите на този човек, който ще разговаря с Вас от мое име и ще Ви връчи писмото ми. Познавам чувствата му; от пет месеца в тях не е настъпила никаква промяна.“ Това е Тулан, един от постоянните надзиратели в Тампл, който представлява необикновен психологически случай. На 10 август, когато целта е била да се разгроми кралството, той е един от първите доброволци за нападението на Тюйлери; медалът, който получава за този си подвиг, гордо краси гърдите му. Благодарение на това явно доказателство за своите републикански убеждения Тулан е избран от градския съвет за сигурен и неподкупен надзирател на кралицата. Ала Савел се превръща в Павел^[1]; трогнат от нещастието на жената, която трябва да надзирава, Тулан става най-предан приятел на онази, срещу която някога е вдигнал оръжие; той е толкова жертвоготовен и предан на кралицата, че в своите тайни писма Мария Антоанета винаги го нарича „Верния“. Измежду всички участници в съзаклятието за освобождаването на кралицата странният Тулан е единственият, който не рискува главата си от алчност, а от човеколюбива страст, навярно и от слабост към дръзки приключения: дръзките винаги обичат опасността. Съвсем логично останалите, които са се стремили единствено към лична изгода, ловко са съумели да се спасят незабавно след разкриването на заговора; само Тулан е заплатил за своята безпримерна дързост с живота си.

Жорже се доверява на непознатия, но не напълно. Все пак не е трудно да се подправи някое писмо, всяка преписка е свързана с опасност. Ето защо Жорже иска от Тулан да му съдействува да проникне в Тампл, за да уговори насаме с кралицата всичко необходимо. Отначало изглежда невъзможно в обсадения Тампл да се въведе чужд човек, при това благородник. Ала междувременно кралицата е успяла срещу парични обещания да спечели сред стражите нови съучастници и само след няколко дни Тулан предава нова бележка: „Сега, когато сте решен да дойдете тук, би било най-добре да го сторите незабавно; но, за бога, внимавайте да не Ви разпознаят, пазете се най-много от жената, затворена тук заедно с нас.“ Тази жена се нарича Тизов и кралицата не се лъже в подсъзнателното си усещане, че е шпионка, чиято зорка бдителност може да провали всичко. На първо време обаче преодоляват спънките: Жорже е вмъкнат в Тампл по начин, който напомня детективска комедия. Всяка вечер в затвора влиза човек със задача да пали фенерите — по заповед на общинската управа цялата площ трябва да бъде извънредно добре осветена, тъй като тъмнината би благоприятствувала евентуалното бягство. Тулан втълпява на този човек, че негов приятел страшно много искал да поразгледа Тампл — защо не му заеме за една вечер дрехите и инструментите си? Фенерджията избухва в смях и на драго сърце отива да изпие получените пари. Така предрешен, Жорже успява да се добере до кралицата и уточнява с нея дързък план за бягство: тя и мадам Елизабет ще се преоблекат като мъже, в униформите на градски съветници, и снабдени с откраднати документи, ще напуснат кулата уж като служители на общината, които току-що са извършили проверка. По-трудно е да се измъкнат децата. Но по щастлива случайност оня фенерджия често е придружаван от своите невръстни деца. И така, ролята му ще бъде поета от някой храбър благородник, който след като запали фенерите, спокойно ще преведе дрипавите деца през бариерата. Някъде наблизо ще ги чакат три леки карети: едната за кралицата, сина й и Жорже, другата — за дъщеря й и втория съзаклятник Лепитр, третата — за мадам Елизабет и Тулан. Докато бягството бъде разкрито, ще спечелят пет часа преднина, ето защо се надяват да се изплъзнат с леките карети от преследвачите. Кралицата не се стъписва пред дързостта на този план. Одобрява го и Жорже заявява, че е готов да влезе във връзка с втория съзаклятник Лепитр.

Вторият съзаклятник Лепитр, бивш учител, бъбрив, дребен и хром, е описан от самата кралица: „Ще се видите с новия човек; външността му не говори в негова полза, но той ни е крайно необходим и ние трябва да го имаме.“ Той играе странна роля в съзаклятието. Ръководен е не от човечност и още по-малко от авантюризъм — блазни го голямата сума, която му е обещал Жорже. За жалост обаче той не я притежава. Необяснимо защо Жорже не е във връзка с истинския банкер на контрареволюцията в Париж барон дьо Бац, техните два заговора вървят успоредно и почти съвпадат по време, но не се кръстосват и никой от тях не знае за съществуването на другия. Така се губи време, ценно време, защото се налага да се доверят на бившия банкер на кралицата. Най-сетне след много уговорки и обещания парите са осигурени. Ала междувременно Лепитр се уплашва, макар че като член на общинската управа вече е издал необходимите фалшиви паспорти. Разнесъл се е слух, че бариерите пред вратите на Париж са спуснати и всички коли се претърсват най-внимателно, което кара предпазливият човек да се разтрепери от страх. Освен това някои дребни подробности навярно са му подсказали, че шпионката Тизон ги дебне; във всеки случай той отказва помощта си, с което осуетява едновременното измъкване и на четиримата от Тампл. Единствено кралицата би могла да бъде спасена. Жорже и Тулан се опитват да я склонят. Ала Мария Антоанета с истинско достолепие отклонява предложението да се спаси сама: предпочита да се откаже от всичко, но не и да изостави децата си! С трогателно вълнение тя обосновава пред Жорже своето непоколебимо решение: „Отдадохме се на красиви мечти — това е всичко. Ала аз получих поредно доказателство за Вашата преданост към мен, в което се състои и голямата ми печалба от тези мигове. Доверието ми към Вас е безпределно. Винаги ще откриете в мен достатъчно характер и смелост, но интересите на моя син са единственото нещо, от което се ръководя, и макар че бих изпитала огромно щастие, ако можех да се махна оттук, все пак не бих се съгласила да се разделя с него. Вашата преданост пролича твърде добре в словата, с които вчера се обърнахте към мен; но повярвайте, макар да чувствувам съвсем ясно колко правдиви са доводите Ви за моя личен интерес, както и фактът, че такъв удобен случай няма да се повтори, не бих изпитала никакво задоволство, ако оставех децата си тук.“

Жорже е изпълнил рицарския си дълг; той вече е нищо не може да бъде полезен на кралицата в Париж. Но преданият човек все пак успява да й направи още една услуга: по него тя има възможност да изпрати на своите приятели и роднини в чужбина последен знак, че е жива и че още ги обича. Непосредствено преди екзекуцията си Луи XVI е предал чрез своя камериер спомен за семейството — пръстен-печат и малък кичур коси; но градските съветници, които видели в този дар на един смъртник някакъв тайнствен съзаклятнически знак, конфискували и запечатали реликвите. Дръзкият Тулан счупва печата и занася на Мария Антоанета пръстена и косите. Ала тя чувствува, че при нея те не ще бъдат още дълго в безопасност, и тъй като най-сетне разполага със сигурен вестоносец, ги препраща на братята на краля, където ще бъдат на сигурно място. Съпровожда ги писмо до Прованския граф: „Тъй като имам подръка доверен човек, на когото можем да разчитаме, ще се възползувам от случая да изпратя на своя брат и приятел този спомен, който навярно ще бъде на най-сигурно място във Вашите ръце. Приносителят ще Ви разкаже по какъв чудноват начин се сдобихме със скъпоценните реликви. Въздържам се да назова името на човека, който извърши настоящата услуга. Невъзможността да Ви изпращам вести за нас досега и безпределното ни злощастие ни карат още по-силно да усещаме жестоката разлъка. Дано тя не бъде дълга! Прегръщам Ви и Ви обичам — знаете, че го правя с цялото си сърце.“ Подобно писмо изпраща и на граф д’Артоа. Но Жорже все още се колебае дали да напусне Париж; този смелчага все още се надява, че присъствието му може да бъде полезно за Мария Антоанета. Най-сетне престоят му се превръща в безсмислена гибел. Малко преди заминаването си той получава чрез Тулан едно последно послание от кралицата: „Сбогом! Тъй като се решихте да заминете, смятам, че ще бъде по-добре това да стане незабавно. Господи, колко съжалявам клетата Ви жена! И колко щастлива бих била да се съберем отново! Никога не бих могла да Ви се отблагодаря напълно за онова, което сторихте за нас. Сбогом! Колко жестока е тази дума!“

Мария Антоанета предчувствува, дори знае, че за последен път има възможност да изпрати вест на близки хора в чужбина: предлага й се един-единствен, най-последен случай. Няма ли какво да каже и на някой друг освен на Прованския граф и граф д’Артоа, да му даде знак за любовта си? На тези двама тя не дължи особена признателност, само кръвното родство ги предопределя за пазители на братовия завет. Действително ли няма да се прости с човека, който й е бил най-скъп на земята след децата й, с Ферзен, за когото е казала, че „не може да живее“ без вести от него, комуто е изпратила дори от ада на обсадения Тюйлери онзи пръстен, за да остане за вечни времена в спомените му? И сега, при този последен, най-последен случай, сърцето й не ще ли политне още веднъж към него? Разбира се, че не: мемоарите на Гогла, които с документална точност предават заминаването на Жорже и цитират горните писма, не съдържат нито дума, нито поздрав за Ферзен; чувството, основано на дълбокото убеждение, че е трябвало да бъде изпратена една последна вест, остава излъгано.

И все пак това чувство в крайна сметка винаги има право. Мария Антоанета — нима би могло да бъде другояче! — действително не е забравила любимия човек в своите последни, самотни дни: онази вест до братята, изпратена по задължение, е била навярно поводът, който е трябвало да прикрие действителната и цел, и Жорже я е изпълнил с безпримерна преданост. Само че през 1823 година, когато са публикувани мемоарите, вече е сложено началото на онова съзаклятническо мълчание за Ферзен, което е трябвало да скрие от потомството близостта между него и кралицата. И тук, както обикновено, лицемерните издатели пропускат най-важния пасаж. Едва след век го откриваме и установяваме: страстната любов на кралицата никога не е била по-силна, отколкото в миговете преди гибелния й край. За да усеща осезателно и постоянно утешителния спомен за любимия човек, Мария Антоанета си поръчва пръстен, който вместо с кралските лилии (такъв пръстен тя е изпратила на Ферзен) е украсен с герба на Ферзен: както той носи на пръста си герба на кралицата, така и тя носи герба на шведския благородник през онези дни на раздяла; всеки поглед към собствената й ръка трябва да напомня на френската кралица за човека, който е далеч от нея. И тъй като сега най-сетне се предлага случай да му изпрати навярно последен знак за своята любов, Мария Антоанета иска да му покаже, че заедно с пръстена е запазила и чувствата, които му е посветила. Тя натиска герба с надписа върху горещ восък и изпраща отпечатъка на Ферзен чрез Жорже: словата са излишни, самият отпечатък казва всичко: „Отпечатъкът, който прибавям — пише тя на Жорже, — Ви моля да предадете на лицето, което ме посети от Брюксел миналата зима. Кажете на същия човек, че девизът никога не е бил по-верен, отколкото сега.“

Но какъв е този надпис на пръстена-печат, който Мария Антоанета е поръчала специално за себе си и който „никога не е бил по-верен, отколкото сега“? На онзи пръстен-печат, върху който кралицата на Франция е заръчала да изгравират герба на незначителния шведски благородник и е продължила да го носи на ръката си дори в затвора? Който единствено е запазила от някогашните си накити, струващи милиони?

Девизът се състои от пет италиански думи, които на стъпка преди смъртта са по-верни от всякога. Те гласят: „Tutto a te mi guida.“ „Всичко ме води към теб.“

Предсмъртният плам на „невъзвратимите мигове“ избухва още веднъж в немия поздрав на обречената жена, чието тяло скоро ще се превърне в прах, и човекът, който е далеч от нея, узнава, че сърцето й е туптяло до сетния час с любов към него. С този прощален поздрав е призована вечността; непреходността на чувствата отново възкръсва в преходния човешки живот. Последното слово на тази величава любовна трагедия в сянката на гилотината е изречено: завесата може вече да се спусне.