Стефан Цвайг
Мария Антоанета (14) (Портрет на един посредствен характер)

Кралицата става нежелана

С раждането на дофина могъществото на Мария Антоанета достига връхната си точка. Като дарява кралството с престолонаследник, тя става за втори път кралица. Опиянението на тълпата за сетен път й доказва, че въпреки всички разочарования любовта и доверието на френския народ към вековните му владетели са неизчерпаеми, че господарите на тази нация лесно могат да спечелят нейната привързаност. Сега би трябвало да направи една-единствена решителна стъпка: да напусне Трианон, да се завърне във Версай и Париж, да изостави света на рококо, да навлезе в действителния свят, да забрави вятърничавата компания, да се насочи към аристокрацията и народа — тогава би спечелила всичко. Ала след изпитанието тя пак се отдава на безгрижни удоволствия; след народните веселия подновява гибелното разсипничество в Трианон. Но дългото търпение се изчерпва, границата е премината. Отсега нататък нещата се устремяват надолу, към пропастта.

На първо време видимо не се случва нищо особено. Само Версай опустява все повече и повече, все по-малко дами и господа се явяват на големите приеми, поздравите на малобройните посетители са делови и студени. Те все още запазват формата, но правят това заради самата форма, а не заради кралицата. Все още падат на колене, все още почтително целуват кралската ръка, но не ги блазни благоволението да водят разговор с нея, погледите им остават мрачни и отчуждени. Когато Мария Антоанета влиза в театъра, хората от партера и ложите не се изправят така бурно на крака, както по-рано; по улиците престава да звучи познатият възглас: „Да живее кралицата!“ Откритата враждебност все още не се е проявила, но е изчезнала онази топлота, която по-рано благотворно е одухотворявала дължимия респект; хората все още се покоряват на владетелката, но вече не обожават жената. Почтително служат на кралската съпруга, но стремежът им към нея вече е затихнал. Не противоречат открито на нейните желания, но й отговарят с мълчание, с твърдото, ехидното, сдържаното мълчание на съзаклятници.

Главната квартира на тайното съзаклятие се е установила в трите или четирите двореца на кралското семейство: Люксембург, Пале Роял, Белвю и дори Версай — всички те са се съюзили срещу Трианон, резиденцията на кралицата.

Хорът на враждебността се дирижира от трите остарели лели. Те не са забравили, че младото момиче се е изплъзнало от школата им на язвителност и се е издигнало над тях в ранг на кралица; ядосани, задето са изгубили позициите си, се оттеглят в замъка Белвю. Напълно забравени и отегчени, живеят там през първите победни години на Мария Антоанета; никой не им обръща внимание, защото всеобщата ревност кръжи и пърха около младата очарователна владетелка, поела цялата власт в своите изящни бели ръце. Ала колкото по-нежелана става Мария Антоанета, толкова по-често се разтварят вратите на замъка Белвю. Всички дами, които не са поканени в Трианон, освободената „мадам Етикет“, отстранените министри, грозните жени, запазили своята добродетелност поради грозотата си, пренебрегнатите кавалери, отстранените просители на служби, всички, които ненавиждат „новия курс“ и безмълвно тъгуват за старата френска традиция, вярата и „добрите“ нрави, редовно си устройват срещи в този салон на онеправданите. Покоите на лелите в Белвю се превръщат в тайно хранилище за отрови, където капка по капка се дестилират и бутилират ехидните придворни клюки за най-новите безумия на „австрийката“, слуховете на любовните й приключения; тук се установява главната квартира на всички злонамерени клеветници, тук е прословутата „лаборатория за клевети“; тук се съчиняват, четат и разпространяват малките хапливи куплети, които сетне се предават от уста на уста във Версай; ехидните и вероломните, всички, които биха желали да превъртят назад колелото на времето, всички живи трупове на разочарованите детронираните и прокудените, ларвите и мумиите на един, отминал свят — цялото това износено, остаряло поколение се събира тук, за да отмъсти за своята старост и износеност. Ала отровата на наслояваната ненавист не е предназначена за „горкия добър крал“, когото те привидно съжаляват, а единствено за Мария Антоанета — младата, лъчезарна, щастлива кралица.

По-опасно от беззъбото вчерашно и завчерашно поколение, което вече не може да хапе, а само бълва злъч и омраза, е новото поколение, което никога досега не е било на власт, но повече не желае да стои в сянка. Разкошът и безгрижието до такава степен откъсват Версай от истинския живот във Франция, че той изобщо не забелязва новите течения, които завладяват страната. Пробудила се е просветена буржоазия, узнала за правата си от творбите на Жан-Жак Русо — тя вижда в съседна Англия нова форма на демократично управление. Завърналите се от войната за независимостта на Америка донасят вести от една чужда страна, където идеята за равенство и свобода премахва различието между кастите и съсловията. А във Франция виждат само закостенялост и разруха, които се дължат на пълната неспособност на двора. След смъртта на Луи XV народът единодушно се е надявал, че най-сетне ще настъпи краят на безчестното властвуване на кралските любовници, на скандалите с нечистите протекции; вместо това отново управляват жени: Мария Антоанета и — зад гърба й — Полиняк. Просветената буржоазия с нарастващо огорчение съзнава, че политическата мощ на Франция се руши, че дълговете й нарастват, че войската и флотата отслабват, че страната губи своите колонии — и то във време, когато всички съседни държави бурно се развиват; широки кръгове са обзети от желанието да се сложи край на нехайството и безпорядъка.

Наслоеното недоволство на истинските родолюбци не без основание се насочва срещу Мария Антоанета. Цялата страна знае, че кралят всъщност не управлява, че у него отсъствуват и способността, и желанието да взема истински решения; единствено влиянието на кралицата е всемогъщо. Мария Антоанета има пред себе си две възможности: също като майка си да се залови сериозно, дейно и енергично с управлението на страната или изобщо да не се занимава с него. Австрийската партия непрестанно и настойчиво я въвлича в политиката, но усилията й са напразни, защото управлението или сърегентството изисква редовно и всекидневно четене на документи, а кралицата не обича да чете. Докладите на министрите би трябвало да се изслушват и обмислят, но Мария Антоанета не обича да мисли. Дори самото слушане изисква прекомерни усилия от страна на лекомисления й ум. „Тя почти не слуша, когато й се говори — оплаква се посланикът Мерси във Виена, — и почти всякога липсва възможност да се обсъждат с нея важни и сериозни дела или вниманието й да се насочи към някое значително събитие. Жаждата за развлечения я е завладяла с необичайна тайнствена мощ.“ В най-добрия случай, когато по заръка на майка й или на брат й той става извънредно настойчив, понякога му отговаря: „Кажете ми какво да сторя и аз наистина ще го сторя“, след което действително отива при краля. Ала още на другия ден непостоянството й надделява и тя забравя всичко, намесата й се осъществява само „припряно и спонтанно“ и в крайна сметка виенският двор и Кауниц вдигат ръце. „Никога и за нищо не бива да разчитаме повече на нея. Нека се ограничим поне да й измъкваме като от лош платец онова, което все още е възможно. Да бъдем доволни — пише той на Мерси, — че и в другите дворове жените не се бъркат в политиката.“

Но де да беше се отказала наистина от държавното кормило! В такъв случай поне вината и отговорността щяха да й бъдат спестени! Ала подтиквана от кликата на Полиняк, тя не престава да се намесва, щом се оваканти някой министерски пост или някоя държавна служба; от гледна точка на политиката направо си играе с огъня: участвува във всички разговори, без да има каквото и да било понятие за тяхната материя, действува като дилетантка и взема прибързани решения по най-важните въпроси, прахосва огромното си влияние върху краля, като протежира единствено своите любимци. „Когато стане дума за нещо сериозно — роптае Мерси, — усилията й веднага стават плахи и неуверени, ала притиснат ли я онези вероломни интриганти, прави всичко, за да изпълни желанията им.“ Държавният министър дьо Сен Прие отбелязва: „Кралицата печели най-много омраза със своите стихийни вмешателства и неоправдани застъпничества.“ И понеже в очите на народа тя ръководи държавните дела, понеже назначените от нея генерали, посланици и министри не оправдават очакванията, понеже системата на произвол и самодържавие претърпява пълно крушение и Франция все по-устремно се носи към стопанската разруха, цялата вина се стоварва върху кралицата, която изобщо не съзнава своята отговорност (ах, та тя само е подпомогнала няколко очарователни и симпатични люде да заемат добри служби!). Всички французи, които се стремят към напредък, преобразования, справедливост и творчество, говорят, роптаят и заплашват нехайната прахосница — веселата господарка на двореца Трианон, която безумно и безразсъдно жертвува любовта и благополучието на двадесет милиона души заради надменната сган от двадесетина дами и кавалери.

Огромното недоволство на всички, които се стремят към по-добър строй и по-смислено разпределение на отговорностите, дълго време е лишено от обединителен център. Най-сетне един дом, един човек предлагат услугите си. В жилите на този ожесточен противник също тече кралска кръв — както реакцията се събира в Белвю, замъка на лелите, така революцията се подготвя в Пале Роял от Орлеанския херцог: борбата срещу Мария Антоанета се повежда едновременно на два противоположни фронта. Роден по-скоро за наслади, отколкото за честолюбие, женкар, комарджия, разсипник и конте, по-скоро глупав и всъщност незлоблив, този най-обикновен аристократ има обичайната слабост на личностите, лишени от творчески възможности: суетност, насочена само към външната страна на нещата. А Мария Антоанета лично е засегнала тази суетност — подиграла се е на военните заслуги на своя братовчед и е осуетила плановете му да стане велик адмирал на Франция. Дълбоко засегнатият Орлеански херцог поема хвърлената ръкавица: издънка на род, древен колкото кралския, свръхбогат и независим, този човек не се страхува да оказва дръзка съпротива на краля в парламента, а към кралицата да се държи като към своя неприятелка. В негово лице недоволството най-сетне намира жадувания водач. Онези, които се опълчват срещу Хабсбургите и управлението на Бурбоните, които смятат, че неограниченото кралско самовластие е остаряло и обидно, които настояват за нов, разумен и демократичен строй във Франция, отсега нататък минават под закрилата на Орлеанския херцог. Всички новатори, либерали, конституционалисти, волтерианци, филантропи и франкмасони се събират в Пале Роял, който всъщност е първият клуб на революцията, макар и ръководен от аристократ; към тях се присъединяват всички недоволни елементи — затънали в дългове, пренебрегнати аристократи, образовани буржоа, останали без служба, адвокати без клиентела, демагози и журналисти — всички кипящи и преливащи от жизненост сили, които по-сетне ще се обединят в атакуващата гвардия на революцията. Слаб и суетен е водачът на обединената и свръхмощна духовна армия, с която Франция ще извоюва свободата си. Ала всеки знае коя е целта, каква паролата: Долу кралят! И преди всичко: Долу кралицата!

Между двете противникови групировки — революционната и реакционната — е застанал само един човек: може би най-опасният и съдбовен враг на кралицата — самият брат на мъжа й, негова светлост Франц Ксавие, граф дьо Прованс, по-сетнешният крал Луи XVIII. Той е прикрит, вероломен и предпазлив интригант; за да не се компрометира предивременно, не се присъединява към никоя групировка, извърта се ту наляво, ту надясно и изчаква подходящия час, който махалото на съдбата ще му посочи. Наблюдава не без задоволство нарастващите трудности, ала избягва явните критики; като черна и безсловесна къртица прокопава своите подземни ходове и изчаква момента, в който позицията на брат му достатъчно ще се разклати. Защото едва след премахването на Луи XVI и Луи XVII Ксавие, граф дьо Прованс, най-сетне ще стане крал, най-сетне ще стане Луи XVIII — ще се сбъдне потайната му честолюбива цел, към която се е устремил още от детинство. Веднъж вече е хранил оправдана надежда да стане сърегент и законен наследник на брат си; седемте трагични години, през които бракът на Луи XVI е безплоден поради неприятната спънка, са седем честити години за нетърпеливото му честолюбие. Но те са последвани от жестокия удар върху кариеристичните му стремежи; когато Мария Антоанета ражда своята дъщеря, той изтръгва от себе си болезнено признание в едно писмо до шведския крал: „Дори пред себе си не крия, че това обстоятелство чувствително ме засегна… Външно бързо се овладях, държа се както по-рано, ала без да изразявам дори най-малка радост, защото биха я изтълкували като фалш, което в крайна сметка би отговаряло на самата истина… По-трудно ми беше да запазя вътрешно самообладание. Понякога чувствата се надигат в мен, но се надявам, че ако не успея да ги овладея напълно, поне ще ги потисна.“

По-сетне раждането на дофина смазва последните му въжделения за наследяване на престола; по този начин е препречен правият път и той трябва да поеме по кривините на притворството, които едва след тридесет години ще го отведат до жадуваната цел. Враждебността на Прованския граф не се проявява като открито пламналата омраза на Орлеанския херцог; тя по-скоро прилича на завистлива жарава, която тлее под пепелта на двуличието; докато властта на Мария Антоанета и Луи XVI е безспорна, потайният кандидат за короната запазва хладнокръвно спокойствие и не предявява дори най-малката претенция; чак с революцията започва съмнителното му лавиране, странните съвещания в Люксембургския дворец. Ала едва успял да се спаси зад граница, чрез предизвикателните си прокламации той старателно започва да копае гроба на своя брат, на снаха си и племенника си, ръководен от надеждата — и тя действително се сбъдва, — че ще намери в техния ковчег жадуваната корона.

Дали Прованският граф е спрял дотук? Дали ролята му не е била още по-сатанинска, както твърдят мнозина? Действително ли амбициите му на претендент са го отвели толкова далеч, че лично е отпечатвал и разпространявал писанията срещу честта на своята снаха? Дали като си е послужил с кражба на документи, наистина не е тласнал към тъмна и все още неизяснена съдба онова нещастно дете Луи XVII, което тайно е спасено от затвора Тампл? Много неща от неговото поведение дават основание за най-ужасни подозрения. Защото веднага след възкачването си на престола крал Луи XVIII употребява огромни суми и грубо насилие, за да докопа или унищожи много писма, написани от бившия Провански граф. А как другояче да си обясним случая, когато Луи XVIII не се осмелява да погребе трупа на умрялото в Тампл дете като Луи XVII, освен с обстоятелството, че не е вярвал в смъртта на Луи XVII, а в действителната подмяна с чуждо дете? Ала упоритият призрачен враг е умеел добре да си затваря устата и да се прикрива; отдавна са засипани онези подземни галерии, през които се е добрал до френския трон. Само едно се знае: Мария Антоанета не е имала дори сред най-върлите си противници по-опасен враг от този потаен и непроницаем човек.

След десетте проиграни и пропилени години на своето управление Мария Антоанета е обсадена от всички страни — през 1785 година омразата вече е неудържима. Всички групировки, враждебно настроени към кралицата — а те обхващат почти цялата аристокрация и половината буржоазия, — са заели своите позиции и само чакат знак за нападение. Но авторитетът на наследствената власт все още е твърде силен, все още не е изработен нито един решителен план за действие. Из Версай се носи само тихо шушукане и недоволство, само свистене като от тънки стрели; всяка от тях е понесла върху острието си капка справедлива омраза, всички те отминават краля и се насочват към кралицата. Малки листчета, напечатани или написани на ръка, се препредават под масата и бързо изчезват под дрехите, щом се зададе непознат човек. Висши благородници с кръста на ордена „Сен Луи“ и диамантени катарами на пантофките позволяват на книжарите в Пале Роял да ги отвеждат в хранилищата и след като здраво залостят вратата, да измъкват от някое прашно скривалище между старите томове най-новия памфлет срещу кралицата; тези памфлети уж са внесени контрабандно от Лондон или Амстердам, а в действителност отпечатъкът им е странно пресен, дори още влажен — нищо чудно печатницата да се намира в същия дом, в Пале Роял, който принадлежи на Орлеанския херцог, или навярно в Люксембург. Често знатните купувачи без колебание дават повече златни монети, отколкото са страниците на тези брошури; понякога не са повече от десет или двадесет, но затова пък богато са украсени с похотливи гравюри и ехидни шеги. Тези пиперливи пасквили са се превърнали в най-желания подарък за всяка любовница аристократка, на която Мария Антоанета е отказала честта да я покани в Трианон; тези вероломни подаръци радват повече от скъпоценен пръстен или ветрило. Съчинени от непознати автори, отпечатани от потайни ръце и разпространявани от неуловими пръсти, подличките писания срещу кралицата влитат като прилепи през портите на Версай в будоарите на дамите и провинциалните дворци; но щом директорът на полицията пожелае да тръгне по следите им, внезапно го възпират невидими сили. Листчетата се промъкват навсякъде; кралицата ги намира на масата под своята салфетка, кралят — на писалището, закрити с документи; в ложата на кралицата някой е забол с карфица злостно стихотворение върху кадифената облегалка пред креслото й, а когато нощем кралицата се надвеси от прозореца, чува подигравателната панаирджийска песен, която отдавна се пее от всички и започва така:

Слуховете обикалят:

бива ли го още кралят?

Те отчайват нашта клета,

хубавка Антоанета… —

и след безброй еротични подробности завършва със заканата:

Но помни, краличке млада,

че ще припкаш без пощада

зарад скверното си слово

към Бавария отново!

Първите памфлети и „непристойности“ са по-скоро хапливи, отколкото злостни — във всеки случай те са доста по-сдържани от последвалите ги произведения. Острието на стрелите все още е потопено в жлъч, но не и в отрова, тяхното предназначение е да разгневяват, но не и да убиват. Едва от момента, в който кралицата забременява и това неочаквано събитие кара отделните претенденти за трона да побеснеят от яд, тонът на памфлетите видимо се изостря. Тъкмо сега, когато вече не е истина, всички преднамерено гръмогласно започват да хулят краля, че е импотентен, а кралицата — че е прелюбодейка, за да подготвят — ясно в чий интерес — обявяването на евентуалните потомци за незаконородени. Особено след раждането на дофина — на безспорния законен престолонаследник — по Мария Антоанета започват да стрелят от засада с „огнени снаряди“. Приковават на позорния стълб приятелките й Ламбал и Полиняк: обявяват ги за изпечени майсторки в изкуството на лесбийската любов; представят Мария Антоанета за ненаситна и перверзна еротоманка, краля — за жалък рогоносец, престолонаследника — за незаконороден; ето например стихчетата, които весело се носят от уста на уста:

О, Луи, ако желаеш

безпогрешно да узнаеш

как изглеждали сега

и съпругът с чифт рога,

и съпругата с един

в чужд креват заченат син —

надзърни като начало

в собственото огледало,

след което спри очи на

Тоанета и дофина.

През 1785 година концертът на клеветата е в пълен ход, тактът е даден, текстът — сътворен. За да призове Мария Антоанета пред съда, революцията просто трябва да разгласи по улиците онова, което вече е измислено и римувано в салоните. Обвинителните реплики са подшушнати от самия двор. И секирата на омразата, която се стоварва върху кралицата, е подадена на палача от фини, изящни, накичени с пръстени благороднически ръце.

Кой е авторът на тези клевети, гибелни за честта на кралицата? Въпросът всъщност е второстепенен, защото стихоплетците практикуват своя занаят в повечето случаи абсолютно невинно и непреднамерено. Те удовлетворяват чужди цели, работят за пари. Когато по времето на Ренесанса някой благородник е пожелавал да отстрани неудобен човек, той купувал срещу кесия, пълна със злато, надежден кинжал или поръчвал отрова. Осемнадесети век, който е по-човеколюбив, си служи с по-изтънчени методи. Срещу политическите противници вече се наемат не кинжали, а пера, политическите врагове не се отстраняват физически, а морално: убиват ги с ирония. Тъкмо около 1780 година в атаката се включват най-добрите пера. Господин Бомарше, автор на безсмъртни комедии, бъдещият трибун Брисо, геният на свободата Мирабо, Шодерло дьо Лакло — тези велики мъже подхващат битката с перо, по убеждение или защото са низвергнати. А зад гениалните памфлетисти чакат стотици други: по-недодялани, по-цинични, с кал под ноктите и празни стомаси, винаги готови да напишат всичко, което им поръчват — мед или отрова, сватбено стихотворение или пасквил, химн или памфлет, дълъг или кратък, злоезичен или нежен, политически или неутрален, но изцяло съобразен с желанието на милостивия господин. А щом си дързък и ловък, сделчиците ще ти донесат двойна и тройна изгода. Най-напред безименният господин заплаща поръчката си, когато му доставят пасквила срещу Помпадур, Дюбари, а сега срещу Мария Антоанета; сетне авторът тайно съобщава на двора, че позорните клевети са готови за отпечатване и понеже допринася за предотвратяване на тяхното отпечатване, втората сума се изплаща от придворния касиер или началника на полицията. А тройно по-мъдрият получава тройно възнаграждение — въпреки всички клетви и уверения в честност той запазва един-два екземпляра от отпечатаното произведение, уж напълно унищожено, а после заплашва, че отново ще го отпечата (в променен или непроменен вид). Скоро сред драскачите се разпространява мълвата, че памфлетите срещу Мария Антоанета са най-доходният съвременен занаят, който дори не е особено опасен; така тази мода продължава да се разпространява.

Мария Антоанета ясно усеща злостните машинации зад гърба си, знае за сатиричните произведения и подозира кой е техният подбудител. Ала със своята непринуденост, със своята вродена и непоклатима хабсбургска гордост тя предпочита да се държи с достойнство, да презре опасностите, наместо да ги пресреща мъдро или предпазливо. С презрение отърсва от дрехата си нечистотиите. „Намираме се в епохата на сатиричните шансони — безгрижно обяснява тя на майка си, — пишат ги за всички придворни, за мъже и за жени, френското лекомислие не се е спряло дори пред краля. Не съм отмината и аз.“ С това навярно се изчерпва всичко — цялата досада, целият й спотаен гняв. Нима мухите, накацали върху нейната дреха, могат да й навредят? Бронирана в кралското си достойнство, тя смята, че книжните стрели не са в състояние да я наранят. Забравя обаче, че когато в кръвта на общественото мнение попадне дори една-единствена капка от демоничната отрова на клеветата, това може да предизвика треска, която по-късно и най-мъдрите лечители да не успеят да изцерят. Мария Антоанета отминава опасността с усмивка и лека ръка. Думите за нея са плява, разпилявана от вятъра. Необходима е появата на ураган, за да я събуди.