Стефан Цвайг
Мария Антоанета (12) (Портрет на един посредствен характер)

Един брат посещава сестра си

През 1776 година и по време на карнавала през 1777 година страстта към удоволствията на Мария Антоанета достига най-високата точка на рязко издигащата се крива. Светската кралица не пропуска нито едно конно състезание, нито един бал в операта, нито един маскарад, нито веднъж не се прибира у дома преди разсъмване, постоянно отбягва брачното ложе. Седи на игралната маса до четири часа призори, загубите и дълговете й предизвикват общественото неодобрение. Посланикът Мерси отчаяно отправя във Виена доклад след доклад: „Нейно кралско височество напълно е забравила външното благоприличие“; едва ли било възможно да й се направи забележка, защото „всевъзможните развлечения се сменят шеметно и човек трудно намира дори няколко мига, за да подхване сериозен разговор с нея“. Версай отдавна не е бил толкова пуст, както през тази зима; през последните месеци заниманията — или по-точно: развлеченията на кралицата не са се променили или ограничили. В младата жена сякаш се е вселил демон: никога буйността и нетърпението й не са били толкова безсмислени, колкото през тази решителна година.

Към всичко това за пръв път се прибавя нова опасност. През 1777 година Мария Антоанета вече не е петнадесетгодишното наивно дете, което пристига във Франция, а двадесет и две годишна жена в разцвета на хубостта си — съблазнителна, но и на свой ред подвластна на съблазните; би било по-скоро противоестествено да проявява хладнокръвие и равнодушие сред еротичната и свръхчувствена обстановка във версайския двор. Всичките й връстници, роднини и приятелки отдавна вече са се сдобили с деца, всяка от тях има истински мъж или най-малкото любовник; единствено тя прави изключение поради неспособността на злощастния си съпруг, единствено тя — по-красива от всички други, по-съблазнителна и желана от всяка друга в нейния кръг — все още не е отдала своите чувства на никого. Напразно е прехвърляла върху приятелките си своя силен копнеж за нежност, напразно е заглушавала вътрешната празнота с непрестанни връзки и общуване — нищо не й е помогнало, природата постепенно предявява своите права към всеки, предявява ги и към извънредно естествената и нормална жена. Когато се намира сред младите кавалери, Мария Антоанета все по-често загубва вродената си и безметежна увереност. Наистина още се бои от най-страшната опасност. Ала продължава да играе с нея, въпреки че не успява да усмири кръвта си, която я издава; поруменява и пребледнява, несъзнателно потръпва, когато е близо до желаните млади хора, обърква се, сълзи бликнат в очите й, но не престава да предизвиква кавалерите отново и отново да изричат галантните си комплименти; съвършено достоверни са мемоарите на Лозьон за онази забележителна сцена, когато кралицата все още не се е отърсила от раздразнението и объркването, но внезапно и бурно се хвърля в обятията му, за да побегне засрамена, изплашена от себе си, защото в доклада на шведския посланик за явното й увлечение по младия граф Ферзен е отразено същото състояние на възбуда. Няма място за съмнение: измъчената жена, чийто недодялан съпруг я пренебрегва и жертвува, се е озовала на ръба на своето самообладание. Нервите й вече не издържат на невидимото напрежение, въпреки че Мария Антоанета се съпротивява — а може би тъкмо заради това. Посланикът Мерси докладва сухо — сякаш има намерение да доуточни клиничната картина — за внезапно появяващи се „affectations nerveuses“^[1], за така наречените „vapeurs“^[2]. На първо време свенливата боязън на самите кавалери спасява Мария Антоанета от действително погазване на семейната чест — и двамата, Лозьон и Ферзен, незабавно напускат двора, щом усетят прекомерно явния интерес на кралицата; но не съществува никакво съмнение, че ако някой от младите фаворити, с които тя кокетно се забавлява, посегне дръзко в удобен миг, лесно би могъл да обладае добродетелта, чиято вътрешна защита вече е твърде вяла. За щастие Мария Антоанета досега е успявала да се овладее, преди да стори последната стъпка към падението. Ала заедно с вътрешния смут нараства и опасността: пърхащата пеперуда кръжи все по-близо до примамливия пламък; достатъчно е само едно несръчно движение с крилцата, и лудетината неминуемо ще падне в разрушителната стихия.

Дали телохранителят, прикрепен към нея от майката, подозира и за тази опасност? Бихме могли да го допуснем, защото предупрежденията му относно Лозьон, Дийон и Естерхази ни дават повод да мислим, че старият и опитен ерген схваща това състояние и причините за него по-добре от самата кралица, която не подозира колко издайнически са бурната й раздразнителност, дивото й и неутолимо вълнение. Изцяло е преценил последиците от катастрофата, която ще настъпи, ако кралицата на Франция попадне в мрежите на някой чужденец-любовник, преди да е родила на съпруга си законен престолонаследник: това трябва да бъде предотвратено на всяка цена. Ето защо изпраща във Виена писмо след писмо, в които умолява император Йосиф най-сетне да дойде във Версай, за да се увери със собствени очи какво става там. Защото мълчаливият и кротък наблюдател знае: крайно време е кралицата да бъде спасена от самата себе си.

С пристигането си в Париж Йосиф II си поставя тройна цел. Той трябва да разговаря по мъжки с краля, своя зет, във връзка с един неудобен въпрос: задълженията му на съпруг, които все още не е изпълнил. Трябва в качеството си на авторитетен по-възрастен брат да натрие носа на сестра си, маниакално влюбена в развлеченията, и да й разкрие политическите и човешките опасности от тази мания. И трето, трябва да затвърди от човешка гледна точка държавния съюз между френската и австрийската династия.

Към трите замислени задачи Йосиф II доброволно прибавя четвърта: иска да се възползува от случая, който му предлага чудноватото посещение, за да го направи още по-чудновато и да пожъне лично за себе си нестихващи овации. Този човек, чиято душа всъщност е почтена, не е глупав, макар и да не е свръхнадарен — преди всичко обаче е суетен и отдавна страда от болестта на принцовете престолонаследници; гневи се, защото вече е възмъжал, а няма право да управлява свободно и необезпокоявано: сгушен в сянката на своята прославена майка, на политическата сцена Йосиф II играе само второстепенни роли или, както сам сърдито заявява, е „петото колело в колесницата“. Тъкмо защото знае, че не може да надмине великата императрица нито по ум, нита по духовна мощ, той се стреми да придаде на второстепенната си роля по-особен нюанс. След като за Европа майка му е олицетворение на схващането за абсолютната власт, той пък от своя страна ще усвои ролята на народен император, на съвременен човеколюбец, на лишен от предразсъдъци, просветен баща на народа. Оре с плуга, смесва се с множеството, облечен в скромни граждански дрехи, спи в просто войнишко легло, нагласява нещата така, че да го затворят в Шпилберг, ала същевременно се старае светът да научи най-големи подробности за предизвикателната скромност. Досега обаче Йосиф II е играл ролята на демократичен халиф само пред собствените си поданици. Пътешествието до Париж най-сетне му предлага възможността да се появи на великата световна сцена. Цели седмици преди това императорът разучава до най-малки подробности новата си роля: ролята на скромността.

Император Йосиф постига намерението си наполовина. Вярно е, че не успява да заблуди историята — тя отбелязва доста грешки в неговото досие: припрени и неумело осъществени реформи, гибелни прибързаности; може би единствено ранната му смърт предпазва Австрия от разрухата, чиито корени трябва да търсим още по време на неговата власт; ала той спечелва на своя страна легендата, която е по-наивна от историята. Песента за добрия народен император се пее още дълго време, безброй сензационни романи описват как благородният непознат, загърнат в обикновено наметало, раздава милостиня с нежната си ръка и залюбва селските девойки; тези романи имат прочут завършек, който многократно се повтаря: непознатият разгръща мантията си и удивеният взор вижда блестящата униформа, а този благороден човек изрича проникновените слова: „Никога нямаше да узнаете моето име — аз съм император Йосиф.“

Шегата е глупава, но тъй като е изречена съвсем непринудено, тя е по-мъдра, отколкото изглежда: извънредно точно е осмяна всеизвестната мания на император Йосиф — от една страна, да се прави на скромен, а от друга, да наглася нещата така, че всички да се възхищават от неговата скромност. В това отношение пътуването му до Париж е твърде показателно. Защото император Йосиф II, естествено, не заминава за Париж в качеството си на император — нали не иска да прави впечатление, — а като граф Фалкенщайн и извънредно много настоява никой да не разбере кой всъщност се крие под това име. В дълги писания уточнява, че никой не бива да се обръща към него другояче освен с „господине“ (същото се отнася и до краля на Франция), че няма да живее в дворците и ще използува само обикновени наемни коли. Естествено обаче, всички европейски дворове знаят точния ден и час на неговото пристигане; още в Щутгарт вюртембергският херцог му изиграва лоша шега, като заповядва да отстранят всички фирмени табели от странноприемниците, така че на народния император не му остава нищо друго, освен да преспи в палата на херцога. До последния миг новият Харун ал-Рашид държи с педантична непреклонност на своето инкогнито, отдавна станало световноизвестно. Пристига в Париж с обикновен файтон, отсяда в хотел „Тревил“, сега хотел „Фойо“, и се представя като непознатия граф Фалкенщайн; във Версай наема стая във второстепенен хотел, спи на походно легло, покрит с мантията си, сякаш нощува в бивак. И добре е пресметнал всичко. За народа на Париж, чиито крале живеят само сред лукс, такъв владетел е истинска сензация: крал, който опитва супата в бедняшките лазарети, който присъствува на заседанията в академиите и преговорите в парламента или посещава моряците, търговците, болницата за глухонеми, Ботаническата градина, фабриката за сапун, дюкяните! Йосиф вижда много неща в Париж и същевременно се радва, че виждат и него; очарова всички със своята дружелюбност в сам още повече се очарова от възторга, с който го посрещат. Тайнственият човек, който играе двойствена роля и лъкатуши между истината и лъжата, постоянно съзнава своето раздвоение. Затова, преди да се сбогува, пише на своя зет: „Ти струваш повече от мен, а аз съм шарлатанин, но в тази страна това е необходимо. Предумишлено и от скромност се държа просто, но съзнателно преигравам; възбудих тук ентусиазъм, от който наистина ми става неудобно. Напускам това кралство твърде удовлетворен, ала не изпитвам съжаление, защото достатъчно дълго играх своята роля.“

Наред с личния успех Йосиф постига и предначертаните политически цели; преди всичко разговорът с неговия зет във връзка с несъмнено трудния проблем се осъществява изненадващо лесно. Почтеният и дружелюбен Луи XVI приема своя шурей с пълно доверие. Фридрих II не постига нищо с наставленията до своя посланик барон Голц, който разпространява из цял Париж думите на император Йосиф, казани уж на пруския крал: „Имам трима зетьове — и тримата са за окайване: този във Версай е слабоумен, другият в Неапол — луд, а третият в Парма — глупак.“ В този случай „лошият съсед“ напразно е подклаждал огъня, защото Луи XVI не страда от честолюбие, стрелата отскача от наивното му добродушие. Двамата роднини разговарят свободно и откровено. След това по-близко запознанство Йосиф II започва да изпитва известно човешко уважение към Луи XVI. „Този човек е слабохарактерен, но не е глупак. Притежава знания и аналитични способности, ала е апатичен: и физически, и духовно. Говори разумно, обаче му липсва истинско желание и истинска любознателност, за да задълбочи знанията си; при него още не е настъпило fiat lux^[3], материята се намира още в своето първично състояние.“ След няколко дни Йосиф II напълно завладява краля, единодушни са по всички политически въпроси — сигурно е, че без особени затруднения му се удава да предума своя зет и за онази дискретна операция.

Срещата на Йосиф с Мария Антоанета е по-трудна, защото е по-отговорна. Сестрата очаква посещението на брат си със смесени чувства — щастлива е, защото й се предлага възможност открито да се наприказва със свой кръвен родственик, и то най-доверения от всички — от друга страна обаче, е изпълнена с боязън, защото императорът много обича да мъмри и поучава по-малката си сестра. Неотдавна я е кастрил като ученичка: „Къде се бъркаш? — й е писал той. — Сменяш министрите, прокудила си един в именията му, разкриваш нови, скъпо платени служби в двора! Запитала ли си се поне веднъж с кое право се месиш в работите на двора и френската монархия? Какви знания си усвоила, та се осмеляваш да вършиш подобни неща и да си въобразяваш, че личното ти мнение би могло да бъде по-важно от всички други, особено по отношение на държавата, където са необходими извънредно задълбочени познания? Ти си прелестна и млада, но по цял ден не мислиш за нищо друго, освен за лудории, тоалети и удоволствия, не четеш нищо, не се включваш дори за четвърт час на месец в някой разумен разговор, не разсъждаваш, никога нищо не довеждаш докрай и никога — сигурен съм в това — не мислиш за последиците от своите думи и дела…“ Разглезената и капризна жена не е свикнала на подобен суров, наставнически тон в разговорите със своите придворни в Трианон, така че е обяснимо защо сърцето й се разтуптява, когато придворният маршал внезапно съобщава, че граф Фалкенщайн е пристигнал в Париж и утре ще се представи във Версай.

Но развоят на нещата е по-благоприятен, отколкото е очаквала. Йосиф II е достатъчно добър дипломат и не започва да я поучава още от прага; напротив, той изказва приятни комплименти за прелестната й външност, уверява я, че ако му се наложи пак да се венчава, жена му трябва да изглежда като нея — държи се по-скоро като галантен кавалер. Мария Терезия отново е изрекла верни предсказания в предварителното известие до своя посланик: „Всъщност не се страхувам, че той ще бъде прекомерно строг съдник на нейното поведение; по-скоро смятам, че каквато е мила и чаровна, ще спечели одобрението му със своята ловкост, одухотвореност и добри маниери, които вплита в разговорите, а това от своя страна ще поласкае него.“ Действително — милото поведение на възхитително прелестната му сестра, неподправената й радост от срещата, уважението, с което го изслушва, а, от друга страна, фамилиарното добродушие на зетя и големият триумф, който пожънва в Париж със своята комедиантска скромност, карат страшния педант да онемее; строгият мечок се укротява, защото обилно го гощават с мед. Първото му впечатление е по-скоро благосклонно: „Тя е мила и почтена жена, все още е доста млада и не особено разсъдлива, но притежава добър запас от приличие и добродетелност, към което се добавя и доста правилен усет за тълкуване на нещата. Първият й порив винаги е верен и ако му се довери и поразмисли малко повече, вместо да отстъпва пред легиона подмазвачи, които я обсаждат, тя би била съвършена. Жаждата й за развлечения е силно развита — всички знаят кое е нейното слабо място и се ориентират според него; тя пък се вслушва най-много в онези, които умеят добре да я развличат.“

И докато Йосиф II привидно небрежно се забавлява по празненствата, които сестра му устройва в негова чест, загадъчният двойственик прави своите проницателни и точни наблюдения. Преди всичко установява, че Мария Антоанета „не изпитва никаква любов към своя съпруг“, че се отнася към него пренебрежително, безразлично и с неподобаващо високомерие. Освен това не му е особено трудно да се досети какво представлява лошата компания на „лудетината“ — особено Жули дьо Полиняк. Само в едно отношение, изглежда, се успокоява. Йосиф II въздъхва с видимо облекчение — вероятно се е страхувал от най-лошото, — защото въпреки кокетствата с младите кавалери добродетелта на сестра му до този миг е непокътната, защото — и тук предпазливо вплита уговорката „поне до този миг“ — в това общество с пропаднал морал нейното поведение в нравствено отношение е по-добро, отколкото славата й. И все пак чутото и видяното не му донасят особено успокоение за бъдещето: не му се струват излишни няколко сериозни предупреждения. Неведнъж прави забележки на младата си сестра, стигат и до бурни разправии: например грубо й заявява пред свидетели, че „изобщо не заслужава мъжа си“ или че игралният салон на нейната приятелка херцогиня дьо Гимене бил истински вертеп за лъжци и мошеници. Публичните укори огорчават Мария Антоанета: понякога разпрата е сериозна, не отстъпват нито братът, нито сестрата. Детинската опърничавост на младата жена се бори срещу досадното опекунство; но същевременно дълбоко в себе си съзнава колко прав е брат й за тези укори, колко и е нужна неговата опора, колко слаб е характерът й.

Изглежда, в разговорите си двамата не стигат до решителни обобщения. Вярно е, че по-късно Йосиф II строго й напомня за някакъв разговор, проведен на някаква си каменна пейка, но най-същественото и най-важното вероятно не е споделил в случайно разискване. За два месеца Йосиф II обикаля цяла Франция, научава за тази страна повече от собствения й крал и повече от сестра си — за опасностите, надвиснали над нея. Стига до извода, че всяка изречена дума се изпарява от главата на лекомислената жена, че само след час тя не помни нищо — особено работите, които иска да забрави. Затова се усамотява и съставя напътствие, което обобщава всичките му наблюдения и размисли; нарочно предава в последния момент документа от тридесет страници, като я моли да го прочете едва след неговото заминаване. Писменото предупреждение трябва да я вразумява в негово отсъствие.

Това „напътствие“ е може би най-поучителният документ, който ни разкрива нрава на Мария Антоанета, защото Йосиф II го съставя, ръководен от добра воля и пълна непредубеденост. Формата му е малко високопарна; за нашия вкус то е твърде патетично със своя морализъм, но заедно с това показва голяма дипломатическа ловкост, защото императорът избягва да дава на френската кралица преки наставления за нейното поведение. Той реди въпрос след въпрос, съставя нещо като катехизис, за да събуди размисъл у неразумната си сестра, за да я накара да се вгледа в себе си и да прецени собствената си личност; ала непреднамерените му въпроси се превръщат в обвинения, привидно случайната им последователност — в пълен списък на прегрешенията на Мария Антоанета. Най-напред Йосиф II изтъква на сестра си колко време е пропиляла досега: „Пораснала си, вече няма как да се извиняваш, че си дете. Какво ще стане, какво ще излезе от теб, ако колебанията ти продължат?“ И сам си отвръща с неимоверна проницателност: „Нещастна жена и още по-нещастна кралица.“ Въпросите му изброяват всичките й нехайства: ярка и студена мълния се стоварва върху поведението й към краля. „Действително ли търсиш всеки повод? Отвръщаш ли на чувствата, които той ти разкрива? Не си ли хладна и разсеяна, когато ти говори? Понякога не изглеждаш ли отегчена или отвратена? Нима смяташ, че този природно студен човек може да те почувствува близка и действително да те залюби, след като имаш подобно поведение?“ С привидните си въпроси, които в действителност са остри обвинения, той я упреква безжалостно, че вместо да се подчини на краля, използува неговата несръчност и слабост и насочва към себе си, а не към него всички успехи и всеобщото внимание. „Владееш ли начините, които ще те направят наистина необходима за него? — още по-строго пита братът. — Убеждаваш ли го, че никой не го обича по-искрено от теб, че повече от всички жадуваш славата и щастието му? Потиснала ли си някога желанието да блестиш вместо него? Поемаш ли някои задължения, които е занемарил, за да избегнеш впечатлението, че се възползуваш от неговите слабости? Правиш ли жертви за него? И запазваш ли непроницаемо мълчание за грешките и недостатъците му? Прощаваш ли ги, затваряш ли незабавно устата на онези, които се осмеляват да намекват за тях?“

Император Йосиф изпълва още много листове с богатия регистър за манията й за развлечения: „Замисляла ли си се колко зле може да бъде повлияно общественото мнение от твоите компании и приятелки, ако те не са във всяко отношение безукорни личности, защото по този начин възниква неволното съмнение, че или одобряваш лошите порядки, или дори сама ги разпространяваш? Замисляла ли си се за ужасните последици от хазарта, който привлича долно общество и възпитава долни нрави? Припомни си някои неща, които са ставали пред очите ти, спомни си, че самият крал не участвува в тези игри и че наистина е възмутително единствено ти от цялото семейство да поддържаш, така да се каже, този лош обичай. Освен това помисли поне веднъж за многобройните притеснения, които произтичат от баловете в операта, за многобройните неприятни авантюри, които сама си ми разказвала. Не мога да премълча, че от всички развлечения последното несъмнено е най-непристойното — особено поради начина, по който ходиш на тези балове: нищо не се променя от обстоятелството, че те придружава твоят девер. Какъв е смисълът да се движиш там като непозната и под прикритието на маската да играеш чужда роля; не виждаш ли, че все пак те разпознават и ти говорят неща, които не ти подобава да слушаш, но хората ги изричат, защото искат да те забавляват, както и да ти внушат, че са изречени най-невинно? Самото място има твърде лоша слава. Кажи ми, какво търсиш там? Маската пречи на благоприличните разговори, не можеш и да танцуваш — тогава за какво са ти тези авантюри, тези непристойности, защо се унижаваш да дружиш с банда разюздани момчетии, дамички и чужденци, защо ти е да слушаш и може би сама да изричаш двусмислени глупости, които не ти подхождат? Не, наистина е излишно. Искам да ти призная, че тъкмо с тези неща най-много възмущаваш всички почтени люде, които те обичат: изоставяш самотния крал по цели нощи във Версай и се обграждаш с измета на Париж!“ Йосиф настойчиво й преповтаря старите поучения на майката: най-сетне да се залови с някое четиво — два часа дневно не били много, но щели да я дарят с малко ум и разум за останалите двадесет и два. И внезапно в дългата проповед проблясват пророчески слова, които ни карат да изтръпнем. Йосиф II заявява на сестра си, че ако не го послуша, предвижда лоши последствия — и пише буквално следното: „Треперя още отсега за теб, защото така не може да продължава; la révolution sera cruelle si vous ne la préparez.“^[4]

„Революцията ще бъде свирепа“ — тук за пръв път срещаме страховитата дума. Въпреки че императорът има предвид нещо друго, той все пак предсказва истината. Ала Мария Антоанета ще разбере смисъла на тези слова цяло десетилетие по-късно.