Стефан Цвайг
Мария Антоанета (5) (Портрет на един посредствен характер)

Борбата за една дума

„Не се бъркай в политиката, не се занимавай с работите на другите“, повтаря от самото начало Мария Терезия на дъщеря си — всъщност предупреждението е излишно, защото за младата Мария Антоанета на този свят не съществува нищо по-важно от собствените й развлечения. Всички неща, изискващи задълбочена преценка и систематичен размисъл, неимоверно отегчават тази млада, влюбена в себе си жена, така че наистина против волята й я забъркват още през първите години в онова жалко, потайно, подмолно боричкане, което в двора на Луи XV замества великодушната държавна политика на неговия предшественик. Още с пристигането си тя намира Версай разединен на два лагера. Кралицата отдавна вече е покойница, ето защо по закон на трите кралски дъщери се пада първостепенен женски ранг и пълни права. Ала тези три дами, интригантки и набожни до фанатизъм, но недодялани, глупави и дребнави, не знаят по какъв друг начин да използуват своето положение, освен да седят по време на религиозната служба на първия ред, а когато има прием, да застават най-отпред. Скучните и начумерени стари моми нямат никакво влияние над своя баща крал, увлечен единствено от собствените си удоволствия, които на всичко отгоре се изразяват в груба, дори прекомерно груба плътска форма; но тъй като не притежават власт и влияние, тъй като не раздават служби, дори най-нископоставеният придворен не се стреми да заслужи тяхното благоволение, така че с целия блясък и чест се кичи онази, която твърде малко може да претендира за чест: последната метреса на краля, мадам Дюбари. Издигнала се от калта на простолюдието, тя има тъмно минало и ако вярваме на слуховете, преди да стигне до кралската спалня, минава през публичен дом. За да придобие поне външно правото на известна принадлежност към двора, тя издействува от слабоволния си любовник да й купи благороден съпруг, граф Дюбари — един извънредно услужлив жених, който завинаги изчезва в деня след фиктивното бракосъчетание. Ала все пак името му превръща бившата уличница в придворна дама. За втори път пред очите на цяла Европа се разиграва смешен и унизителен фарс: най-христолюбивият крал нарежда официално да му представят добре познатата фаворитка като неизвестна дама с благороден произход и да я въведат в двора. Узаконена чрез това представяне, любовницата на краля заживява в огромния дворец през три стаи от възмутените му дъщери и е свързана с кралските покои посредством стълбище, изградено специално за тази цел. Със собственото си много опитно тяло и с телата на още неизпитани, хубавички и услужливи момичета тя ободрява изтощения сладострастник и напълно омагьосва еротичното старче Луи XV: няма път към благоволението на краля, който да не минава през нейния салон. Естествено, всички придворни напират към нея, защото тя раздава властта; посланиците на всички владетели почтително чакат в чакалнята й; крале и князе й изпращат подаръци; тя може да отзовава министри, да раздава служби, да нарежда да й строят дворци, да разполага с кралската съкровищница; тежки брилянтени накити бляскат около пищния й врат, огромни пръстени искрят по ръцете й, благоговейно целувани от всички кардинали, князе и кариеристи, а короната незримо сияе в нейните буйни кестеняви коси.

Кралската милост осиява единствено тази незаконна властелинка на леглото, всички ласкателства и чинопочитания се устремяват към безочливата блудница, която се перчи във Версай по-нагло от всяка кралица. Далеч зад нея са останали нацупените дъщери на краля; те хленчат и се оплакват от нахалната кокотка, която позори целия двор, прави баща им смешен, правителството — безсилно, а всякакъв богоугоден семеен живот — невъзможен. С цялата омраза на своето недраговолно целомъдрие — единственото, което имат, защото не са нито миловидни, нито забавни, нито представителни — трите дъщери мразят вавилонската развратница, изпитваща удоволствието от кралските почести вместо майка им, и от сутрин до вечер не правят нищо друго, освен да я подиграват, хулят и злепоставят.

И ето че за щастие в двора се появява тази чужда, малка ерцхерцогиня Мария Антоанета, едва петнадесетгодишна, ала с права на първа дама в двора, които й отрежда нейният сан на бъдеща кралица; трите стари моми това и чакат: те решават да я използуват срещу Дюбари, затова още от първия миг полагат усилия да насъскат лекомисленото и нищо неподозиращо момиче срещу нея. Тя трябва да крачи най-отпред, а те самите да останат в сянка; така ще им помогне за унищожаването на нечестивия звяр. Ето защо с престорена нежност привличат малката принцеса в своя кръг. След няколко седмици Мария Антоанета, без нищо да подозира, се озовава в средоточието на ожесточена борба.

С пристигането си Мария Антоанета не знае нищо за съществуването, нито за особеното положение на някоя си мадам Дюбари: в благонравния двор на Мария Терезия понятието „метреса“ е съвършено непознато. Само на първата вечеря вижда сред останалите придворни дами и една с пищен бюст, фрапантно издокарана, с разкошни накити, която й хвърля любопитни погледи; дочува, че я наричат графиня Дюбари. Лелите обаче, които не губят време, а грижовно се заемат с неопитното девойче, подробно и целенасочено го просвещават, защото само след няколко седмици Мария Антоанета вече пише на майка си за тази „sotte et impertinente créature“^[1]. На всеослушание и без особено да се замисля, тя повтаря като папагал злобните и лукави намеци, които милите лели са турили в бъбривата й уста, и ето, отегченият двор, безкрайно зажаднял за подобни сензации, внезапно намира разкошен повод за шеги; защото Мария Антоанета си е внушила — или по-точно лелите са й го внушили, — че не бива да обръща внимание на оная нахална натрапница, която се надува като пуяк в кралския двор. Според железния закон на етикета в кралския двор на Версай една по-нископоставена дама в никакъв случай не бива да заговорва дама, по-високопоставена от нея, а трябва почтително да изчака по-високопоставената дама да я заговори. Естествено, поради отсъствието на кралица престолонаследницата има най-висок ранг и последната щедро се възползува от своите права. Със студена и предизвикателна усмивка тя кара графиня Дюбари непрекъснато да чака да я заговорят; седмици, месеци наред заставя нетърпеливата жена да жадува за една-единствена дума. Разбира се, доносниците и блюдолизците скоро забелязват всичко това, двубоят им доставя страхотно удоволствие, целият двор приятно се топли на огъня, грижливо запален от лелите. Всеки напрегнато наблюдава Дюбари, която със зле прикрита ярост седи сред придворните дами и е принудена да гледа как тази малка, петнадесетгодишна, нахална руса девойка весело — а може би преднамерено весело — и продължително бъбри с всички дами; само пред нея Мария Антоанета редовно свива устни, които както у всички Хабсбурги са леко издадени, не произнася нито дума и гледа блестящата от диаманти графиня така, сякаш гледа през стъкло.

А всъщност Дюбари съвсем не е злобна. Като жена от простолюдието тя притежава и всички негови добри качества — донякъде простодушен стремеж към върховете, приятелско благоразположение към всеки, който се държи добре с нея. Суетността й е причина лесно да се размеква пред оня, който я ласкае; небрежно и щедро раздава на всеки онова, за което я е помолил; съвсем не е лоша или завистлива. Но тъй като бързината, с която се е издигнала от низините, е шеметна, на Дюбари не й е достатъчно да усеща властта, а й се иска да я изпита осезаемо, видимо, иска й се суетно и щедро да се грее на незаслужения й блясък, но най-много желае той да бъде смятан за заслужен. Иска да седи на първия ред сред придворните дами, да носи най-красивите брилянти, да притежава най-разкошните дрехи, най-хубавите карети, най-бързите коне. Всичко това с леснина получава от малодушния мъж, който се намира в пълна сексуална зависимост от нея и нищо не й отказва. Ала — пак тази трагикомедия на всяка незаконна власт, която не отминава дори един Наполеон! — последната, най-крайна проява на честолюбието й се състои в стремежа да бъде призната от законната власт. Така че графиня Дюбари, макар да е заобиколена от обожатели князе и да е глезена от всички придворни, покрай многото си изпълнени желания има още едно: съществуването й да бъде признато от първата дама на двора, хабсбургската ерцхерцогиня да я приеме сърдечно и дружелюбно. Не стига, че тази „petite rousse“^[2] (както тя нарича Мария Антоанета в безсилната си ярост), тази малка, шестнадесетгодишна гъска, която още не е усвоила сносно френския, която не умее да се справи с една смешна дреболия — не знае как да подтикне собствения си мъж към действителен съпружески акт, — не стига, че тази недоброволна девственица постоянно свива устни и я пренебрегва пред целия двор, ами в наглостта си стига дотам, да й се присмива най-открито, най-безсрамно — на нея, най-могъщата жена в двора! Не, такова нещо тя няма да допусне!

Според буквата на закона правото в този омировски спор за старшинство безспорно е на страната на Мария Антоанета. Тя е с по-висок сан, не е необходимо да разговаря с някаква „дама“, която като графиня е значително по-ниско поставена от престолонаследницата, макар на гърдите й да блестят диаманти за седем милиона. Ала зад Дюбари стои действителната власт: кралят изцяло е в ръцете й. Стигнал почти до най-долното стъпало на своето морално падение, напълно безразличен към държава, семейство, поданици и целия свят, надменният циник — après moi le déluge^[3] — Луи XV държи единствено на своето спокойствие и своите удоволствия. Изоставил е всичко на произвола на съдбата, не го е грижа за благоприличието и нравите в двора, тъй като много добре знае, че в противен случай би следвало да започне да кори най-напред себе си. Достатъчно дълго е управлявал, през последните си години иска да си поживее, да живее само за себе си, ако ще всичко около него и всичко, което би последвало, да пропадне вдън земя. Ето защо внезапно избухналата женска война неприятно нарушава спокойствието му! Верен на епикурейските си принципи, той би предпочел да не се намесва. Ала Дюбари всекидневно дразни слуха му — тая хлапачка не бивало да я унижава, да я прави смешна пред целия двор, той трябвало да я защити, да запази честта й, а с това и своята собствена чест. Най-сетне кралят, отегчен от тези сцени и сълзи, нарежда на придворната дама на Мария Антоанета, мадам дьо Ноай, да се яви при него, за да разбере най-после как стоят нещата. Отначало сипе само любезности за съпругата на своя внук. Постепенно обаче вплита в тях всевъзможни намеци: намирал, че престолонаследницата си позволява да говори прекомерно свободно за това, което забелязва — би било добре, ако й се обърне внимание, че подобно поведение може да има лош отзвук в кръга на семейството. Придворната дама — такава е целта на разговора — незабавно предава на Мария Антоанета предупреждението, последната съобщава за него на лелите и на Вермон, а той го прави достояние на австрийския посланик Мерси, който, естествено, е ужасен — съюзът, съюзът! — и чрез бърз пратеник описва на императрицата във Виена цялата история.

Неловко положение за благочестивата, фанатично набожна Мария Терезия! Тъкмо тя ли, която във Виена със своята прочута комисия по нравите безмилостно бичува такива дами и ги затваря в изправителни домове, тъкмо тя ли трябва да препоръчва на собствената си дъщеря уважение към подобна твар? От друга страна обаче, може ли да се опълчи срещу краля? Майката, строгата католичка и държавницата влизат в тежък конфликт помежду си. Най-сетне старата, опитна дипломатка се измъква от затруднението, като прехвърля целия случай на държавната канцелария. Лично тя не пише на дъщеря си, а нарежда на своя държавен министър Кауниц да състави послание до Мерси с поръчението да разясни на Мария Антоанета политическите последици. По този начин и нравствената позиция е съхранена, и на малката все пак е казано как да се държи, защото Кауниц разяснява: „Да се лишават от учтивост хора, които кралят е приел в своето обкръжение, означава да се обижда кралското обкръжение — всички, които владетелят сам счита за доверени лица, трябва да бъдат възприемани като такива и никой няма право да го наставлява доколко е прав. Изборът на владетелите, на монарсите трябва да се уважава безпрекословно.“

Ясно, дори повече от ясно! Но дързостта на Мария Антоанета е подклаждана от лелите. Когато й прочита писмото, тя отговаря на Мерси отпуснато и небрежно с „да, да“ и „добре“, ала в себе си мисли: „Старчето Кауниц да си приказва каквото си ще, в моите лични работи никакъв канцлер няма право да се бърка.“ Откакто е забелязала колко много се ядосва тази „sotte créature“^[4], цялата история започва да доставя на малкото високомерно момиче двойна наслада. Външно то запазва веселата си суровост и мълчи, сякаш нищо не се е случило. Всеки ден среща фаворитката: на балове, на празненства, на игралната маса, дори на кралската трапеза и я наблюдава как чака, как поглежда крадешком и трепери от възбуда, щом я наближи. О, ще има да чакаш до второ пришествие! И ако погледът на Мария Антоанета случайно се плъзне в тази посока, тя презрително свива устни и с ледено спокойствие я отминава; не произнася съкровената дума, така желана от Дюбари, от краля, от Кауниц, от Мерси и тайно дори от Мария Терезия.

Сега войната е обявена открито. Като при бой между петли придворните се тълпят около двете жени, които, щом се видят, потъват в упорито мълчание: едната със сълзи в очите, бликнали от безсилна ярост, а другата — с лека и снизходителна усмивка на превъзходство. Всеки иска да види, да знае, да се обзаложи коя от двете владетелки на Франция ще наложи волята си — законната или незаконната. Във Версай от години не е имало по-забавно зрелище.

Сега обаче и кралят се разгневява. Свикнал на всеобщо византийско послушание в своя палат, свикнал всеки коленопреклонно да изпълнява волята му, преди изобщо да я е изразил ясно, а само едва-едва да е мигнал, най-христолюбивият крал на Франция за пръв път усеща съпротива: едно момиченце се осмелява публично да пренебрегне заповедите му! Естествено, най-простият начин е да заповяда на непокорната да се яви при него и здравата да й натрие носа; ала дори този безнравствен и безмерно циничен човек носи в себе си последни отсенки от някакъв свян; все пак му е неловко да заповяда на жената на своя внук да подхване разговор с любовницата на дядото. Смутеният Луи XV постъпва също като смутената Мария Терезия: от частния случай прави държавен въпрос. За голяма своя изненада австрийският посланик Мерси получава от френското външно министерство покана да се яви не в залите за аудиенции, а в личните покои на графиня Дюбари. Незабавно го обземат всевъзможни предчувствия поради особения избор на мястото. Става онова, което е очаквал: едва е разменил няколко думи с министъра, когато влиза графиня Дюбари, сърдечно го поздравява и подробно заточва да разказва колко несправедливо й приписват враждебни настроения към престолонаследницата; напротив, тя е тази, която са оклеветили, която подло са оклеветили. На добрия посланик Мерси му е неприятно, задето така внезапно се е превърнал от представител ма императрицата в довереник на Дюбари, затова прави дипломатични опити да се измъкне. Ала ето че тайната врата, облицована с тапети, безшумно се разтваря и самият Луи XV се намесва в деликатния разговор. „Досега сте били посланик на императрицата — казва той на Мерси, — сега за известно време бъдете, моля, мой посланик.“ После откровено заговорва за Мария Антоанета. Намирал я очарователна; но понеже била млада и свръхжизнерадостна, а на това отгоре омъжена за съпруг, който не знае как да я обуздава, била подвластна на всякакви коварства и допускала други особи (тоест лелите, собствените му дъщери) да й дават лоши съвети. Ето защо кралят моли Мерси да използува цялото си влияние за промяна в поведението на престолонаследницата. Мерси веднага схваща, че случаят е станал политически и че самият той е получил недвусмислено поръчение, което трябва да се изпълни: кралят изисква пълна капитулация. От само себе си се разбира, че Мерси по най-бърз начин осведомява Виена за създалото се положение и за да смекчи малко своята неприятна мисия, разкрасява донякъде портрета на Дюбари: не била чак толкова лоша, всичките й желания се изчерпвали с една дреболия — престолонаследницата само веднъж да я заговори публично. Същевременно посещава Мария Антоанета, усърдно отстоява пред нея становището си, не пести и най-строгите средства. Сплашва я, намеква за отровата, с чиято помощ са били отстранявани всякакви високопоставени особи във френския двор, а с особено красноречие описва враждата, която би могла да се появи между Хабсбургите и Бурбоните. Това е най-силният му коз: хвърля единствено върху Мария Антоанета цялата вина, ако нейното поведение стане повод да се разбие съюзът — жизненото дело на майка й.

И действително, тежката артилерия започва да действува: Мария Антоанета отстъпва. С гневни сълзи в очите тя обещава на посланика, че в еди-кой си ден ще заприказва Дюбари по време на игрите. Мерси въздъхва с облекчение: сдава богу, съюзът е спасен!

Галапредставление от най-висш разред очаква приближените на двора лица. От уста на уста се носи обвеяната в тайнственост вест: тази вечер престолонаследницата най-сетне ще проговори на Дюбари! Кулисите грижливо се подготвят, уговарят се и репликите. Посланикът и Мария Антоанета се разбират така: вечерта, по време на разговора след игрите, Мерси ще отиде при Дюбари и ще подхване кратък разговор с нея. Тогава престолонаследницата уж случайно ще се приближи до посланика, ще го поздрави и ще използува случая да отправи няколко думи и към фаворитката. Всичко е замислено великолепно. За жалост обаче вечерното представление не се осъществява, защото на лелите им се зловиди публичният успех на омразната съперница: от своя страна те се уговарят да спуснат желязната завеса преждевременно, още преди да е дошъл редът на помирителния дует. Вечерта Мария Антоанета се явява пред обществото с най-добри намерения, сцената е нагласена. Мерси встъпва в ролята си в съответствие с разработения план. Привидно случайно приближава до мадам Дюбари и подхваща разговор. Междувременно — точно според уговорката — Мария Антоанета е започнала своя обход. Разменя няколко незначителни думи с една дама, сетне със следващата, сетне с по-следващата, може би от страх, възбуда и яд удължава малко последния разговор; и ето че между нея и Дюбари остава само още една дама — още две минути, още минута и ще стигне до Мерси и фаворитката. Ала в този решителен миг мадам Аделаид, главната подстрекателка сред трите лели, поднася своята голяма изненада. Втурва се към Мария Антоанета и заповеднически заявява: „Време е да вървим. Ела! Трябва да изчакаме краля у сестра ми Виктоар.“ Изненадана и уплашена, Мария Антоанета загубва смелост; в уплахата си не се осмелява да каже „не“, а, от друга страна, не притежава достатъчно присъствие на духа дори при това положение да изрече набързо някоя безлична дума на чакащата Дюбари. Поруменява, обърква се и вместо да тръгне, по-скоро хуква, а думата — съкровена, заръчана, извоювана по дипломатически път и уговорена от четирима души — остава неизречена. Всички се вцепеняват. Цялата сцена се оказва напразно подготвена; вместо помирение е нанесена нова подигравка. Зложелателите в двора потриват ръце, дори прислугата се подсмихва — Дюбари пак е чакала напразно! Но Дюбари беснее, а — което е по-опасно — и Луи XV се разгневява не на шега. „Виждам, господин Мерси — навъсено се обръща той към посланика, — че от вашите съвети за жалост няма полза. Ще трябва лично да се заема с тази работа.“

Кралят на Франция е разярен и се заканва, мадам Дюбари беснее в покоите си, целият австрийско-френски съюз е подкопан, а мирът в Европа — застрашен. Посланикът веднага уведомява Виена за нежелателния обрат на нещата. Сега участието на императрицата, тази премъдра жена, е наложително. Налага се Мария Терезия лично да се намеси, защото е единственият човек, който има власт над това вироглаво и лекомислено дете. Събитията извънредно много изплашват Мария Терезия. Когато изпраща своята дъщеря във Франция, тя има честното намерение да спести на детето си набъркването в мътилката на политиката и от самото начало пише на своя посланик: „Открито признавам, че не желая моята дъщеря да има решително влияние върху държавните работи. Сама изпитах колко потискащо тегне управлението на една голяма империя; освен това познавам младостта и лекомислието на дъщеря си, съчетани с нищожния й стремеж към каквото и да било сериозно занимание (а все още не притежава и никакви знания); така че не бих могла да се надявам на добри резултати при управлението на една толкова западнала монархия, каквато е френската. Ако дъщеря ми не успее да подобри това положение или в него дори настъпи влошаване, предпочитам да обвинят някой министър, а не моето дете. Ето защо не мога да се реша да я занимавам с въпросите на политиката и държавата.“

Ала този път — съдба човешка! — изстрадалата стара жена се вижда принудена да изневери на себе си, защото от известно време Мария Терезия има сериозни политически грижи. Тъкмо по това време пристига предупредителното писмо на Мерси: кралят бил ядосан от Мария Антоанета, ясно изразил недоволството си пред посланика, и то тъкмо когато във Виена така прекрасно са изиграли простоватия френски посланик принц де Роан, който, увлечен в лов и удоволствия, не е забелязал нищо във връзка с подялбата на Полша. Понеже Мария Антоанета не желае да разговаря с Дюбари, тази подялба може да предизвика сериозен държавен въпрос, а в крайна сметка дори война… Мария Терезия изтръпва. Не, щом лично тя, петдесет и пет годишната жена, е могла толкова болезнено да принесе съвестта си в жертва за благото на държавата, тогава и собственото й дете, тази нищо неподозираща шестнадесетгодишна девойка, не бива да бъде по-голям католик от самия папа, не бива да бъде по-неотстъпчива от майка си. И така, съчинява се писмо, по-енергично от всякога, с което упорството на малката трябва да се преломи веднъж завинаги. Разбира се, Полша и държавната изгода изобщо не се споменават; напротив, случаят се омаловажава (изглежда, на старата императрица не й е било лесно): „Та значи страхът и притеснението те възпирали да разговаряш с краля, най-добрия от всички бащи, както и с онези хора, с които те съветват да говориш?! Какъв е този страх, че да не можеш да продумаш «добър ден»?! Нима една дума за някоя рокля, за някоя дреболия те кара да се мръщиш толкова? Или има и нещо друго? Допуснала си да те подчинят дотам, че разумът и дори дългът ти са явно безсилни да променят твоето мнение. Повече не мога да мълча. След разговора с Мерси и съобщението за онова, което кралят желае и което повелява твоят дълг, си се осмелила да не му се подчиниш! В състояние ли си да ми изтъкнеш някакъв разумен довод? Не, нямаш такъв. Нямаш право да се отнасяш към Дюбари по-различно, отколкото към всички други жени, които са допуснати в двора и в обкръжението на краля. Като първа поданица на краля трябва да покажеш на целия двор, че волята на твоя повелител е закон за теб. Естествено, ако очакваха да извършиш някаква низост или настояваха да проявиш твърде голяма близост, тогава нито аз, нито някой друг щеше да те съветва за подобни стъпки, ала от теб се иска някаква безлична дума не толкова заради самата дама, колкото заради дядото, твоя повелител и благодетел!“

Тази канонада (от недотам безкористни аргументи) сломява енергията на Мария Антоанета; вироглава, своенравна, неотстъпчива, тя все пак никога не е възроптавала срещу авторитета на майка си. И сега, както впрочем е било винаги, хабсбургската семейна дисциплина постига триумфална победа. Мария Антоанета привидно продължава да се противи. „Не съм казала «не» и не съм казала, че никога няма да разговарям с нея. Само не мога да си позволя разговор в точно определен ден и час, защото ще й дам възможност да го разгласи и да ликува.“ Но в действителност вътрешната й съпротива е сломена и тези думи са само последно сражение, което има за цел да прикрие отстъплението й: капитулацията е предрешена.

Новогодишният ден на хиляда седемстотин седемдесет и втора година най-сетне слага край на героично-комичната женска война, като донася триумф на мадам Дюбари и подчинение на Мария Антоанета. Сцената отново е подредена като в театър, тържествено свиканият двор отново присъствува в качеството си на свидетел и публика. Започва голямото поздравително шествие. Придворните дами дефилират една след друга край престолонаследницата, като спазват своя ранг; сред тях е и херцогиня д’Егийон, съпруга на министъра, съпроводена от мадам Дюбари. Престолонаследницата отправя няколко думи към херцогиня д’Егийон, сетне обръща главата си горе-долу в посока на мадам Дюбари и изрича (не направо на нея, но с известна доза добра воля може да се сметне, че се е обърнала към нея) — всички затаяват дъх, за да не пропуснат нито сричка — така дълго жадуваната, отвоювана в ожесточена борба, небивала, съдбовна дума: „Днес във Версай има твърде много хора.“ Седем думи, седем точно преброени думи изтръгва от себе си Мария Антоанета, ала за двора това е нечувано събитие, по-важно от завладяването на някоя област, по-вълнуващо от реформите, станали така наложителни вече от доста време — престолонаследницата най-сетне, най-сетне е проговорила на фаворитката! Мария Антоанета е капитулирала, мадам Дюбари е победителка. Сега всичко е наред, небето над Версай отново се е прояснило. Кралят посреща престолонаследницата с разтворени обятия, нежно я прегръща като разкаяло седете, трогнатият Мерси и благодари, Дюбари се разхожда из салоните като паун, ядосаните лели не могат да си намерят място, целият двор е възбуден, събира се на групи и бръщолеви от тавана чак до подземията, и то само защото Мария Антоанета е казала на Дюбари: „Днес във Версай има твърде много хора.“

Ала седемте банални думи са изпълнени с по-дълбок смисъл. Чрез тях е скрепено с печат едно голямо политическо престъпление, чрез тези седем думи е купено мълчаливото съгласие на Франция за подялбата на Полша. Не само Дюбари налага волята си благодарение на седемте думи, а и Фридрих II Велики, и Екатерина Руска. Унизена е не само Мария Антоанета, а цяла държава.

Мария Антоанета е победена, тя знае това, на нейната млада и по детски неукрепнала гордост е нанесен убийствен удар. За пръв път е склонила глава, но чак до гилотината не ще я сведе повторно. Този случай дава повод за внезапното откритие, че мекосърдечната и лекомислена жена — „bonne et tendre Antoinette“^[5] — става горда и непоколебима, щом засегнат самолюбието й. Изпълнена с горчивина, тя казва на Мерси: „Веднъж се обърнах към нея, но съм решена да спра дотук. Тази жена вече не ще чуе нито звук.“ Недвусмислено показва и на майка си, че от нея не бива да очакват по-нататъшни жертви след тази еднократна отстъпчивост: „Трябва да ми повярвате, че винаги ще жертвувам своите предразсъдъци и несъгласия, но само докато от мен не се иска нещо твърде предизвикателно или непочтено.“ Майката, възмутена от този пръв самостоятелен отпор на дъщеря си, напразно се мъчи да я вразуми: „Караш ме да се смея — нима наистина си представяш, че аз или моят посланик можем някога да ти дадем съвет, който да е непочтен или да не е съобразен дори с най-незначителното изискване на благоприличието? Започвам да се страхувам, като виждам какво ожесточение са разпалили у теб тези няколко думи. А това, дето се заричаш вече да не повториш, ме кара да треперя за теб.“ Мария Терезия напразно й праща писмо подир писмо: „С нея трябва да разговаряш като с всяка друга жена в двора на краля; дължиш го на краля и на мен.“ Напразно Мерси и останалите непрестанно я увещават, че все пак трябва да се държи дружелюбно с Дюбари, за да си осигури по този начин благоволението на краля: всичко се разбива в стената на новопридобитата самоувереност. Тънките хабсбургски устни на Мария Антоанета, които са се разтворили един-единствен път с неохота, остават неумолимо заключени — никаква заплаха или съблазън не са в състояние да ги отворят. Седем думи е казала на Дюбари и омразната жена никога не чува осма.

Само този път, на първи януари хиляда седемстотин седемдесет и втора година, мадам Дюбари тържествува над австрийската ерцхерцогиня, над престолонаследницата на Франция, а щом притежава толкова могъщи съюзници, каквито са крал Луи XV и императрица Мария Терезия, придворната кокотка би могла да продължи борбата си срещу бъдещата кралица. Ала има сражения, след които победителят, познал силата на противника си, сам се изплашва от своята победа и размисля дали не би било по-умно доброволно да напусне бойното поле и да сключи мир. След своя триумф мадам Дюбари не се чувствува много спокойна. Това добродушно и незначително създание всъщност открай време не е изпитвало каквато и да било вражда към Мария Антоанета; понеже гордостта й е жестоко наранена, тя търси само това малко удовлетворение. Сега е доволна, нещо повече: засрамва се и се стъписва от своята твърде очебийна победа. Защото все пак е достатъчно умна и знае, че цялата й власт се крепи на несигурна основа и зависи от прищевките на човек, който бързо старее и е болен от подагра. Шестдесет и две годишният крал още утре може да получи удар и „червенокосото дребосъче“ да стане кралица на Франция; едно „lettre de cachet“, едно фатално писмо с подпис отдолу — и Бастилията ще я приюти. Ето защо, едва победила Мария Антоанета, мадам Дюбари прави възможно най-усърдни, добронамерени и искрени опити за сдобряване. Захаросва своята жлъч, усмирява гордостта си; отново и отново се появява на приемите на престолонаследницата и въпреки че тя не я удостоява с нито дума повече, не показва никакво раздразнение, напротив, чрез свои довереници и случайни събеседници непрестанно се стреми да доведе до знанието й своето сърдечно доброжелателство. Измисля стотици начини да предразположи своя любовник, краля, към някогашната си съперница и накрая се решава на най-рискования ход: тъй като не успява да спечели Мария Антоанета с любезности, прави опит да купи благосклонността й. В двора се знае — знае се за жалост твърде добре, което по-сетне ще се докаже от прословутата история с огърлицата, — че Мария Антоанета е луда по скъпоценни накити. Дюбари мисли — показателно е, че десетилетие по-късно кардинал де Роан прави съвсем същото умозаключение, — че може би ще успее да я примами с подаръци. Един прочут бижутер, същият Бьомер от историята с огърлицата, разполага с брилянтени обици, които се оценяват на седемстотин хиляди ливри. Вероятно Мария Антоанета тайно или открито се е възхищавала от този накит, а Дюбари е научила за желанието й да го има. Защото един ден й подшушва чрез една придворна дама, че ако действително желае да притежава брилянтените обици, на драго сърце би склонила Луи XV да й ги подари. Ала Мария Антоанета не отговаря с нито една дума на безсрамното предложение, презрително извръща глава и все така студено продължава да плъзва поглед край своята съперница; не, дори да й предложи всички земни съкровища, тази мадам Дюбари, която веднъж публично я е унизила, не ще чуе от устата й осма дума. Нова гордост, нова самоувереност се е породила у седемнадесетгодишната престолонаследница: не й трябват накити, придобити с чуждо благоволение и по чужда милост, защото вече усеща върху челото си кралската диадема.