Стефан Чолаков
Древноиндийската култура (8)

ЕПОСЪТ В КУЛТУРНОТО РАЗВИТИЕ НА ИНДИЯ

Може би в никоя от древните цивилизации геният на един народ не е тъй ярко изразен чрез словото, както в индийската. И тъкмо в това неизбродно богатство от религиозни и философски съчинения, на образци на поезията, художествената проза и драмата, на фундаментални трудове в различните научни области се открояват великите поеми Махабхарата и Рамаяна, първата от които по значимост сред литературата на санскрит се поставя непосредствено след Ригведа. Повече от две хиляди години те слагат своя отпечатък върху духовната, философската и художествената мисъл на индийците, превърнали са се в съкровищница на морални норми за човека в обществото. По думите на Свами Вивекананда това са двете енциклопедии на древноарийския живот и мъдрост, отразяващи идеална цивилизация, към която човечеството трябва все още да се стреми. Според думите на един друг известен индолог в световната литература вероятно няма произведение, което да е оказало толкова силно влияние върху живота и мислите на един народ, както Рамаяна. С това отчасти трябва да се обясни силата на традицията във всички сфери на индийското общество днес въпреки непрекъснатата многостранна експанзия на съвременната западна култура.

Съставянето на поемите обхваща период от около осем века — някъде от IV в. преди началото на християнската ера до IV в. след нея. Когато се създава сюжетната основа, центърът на индоарийската цивилизация е по долините на реките Ганг и Ямуна, където процъфтяват царствата Куру, Панчала, Шалва, Матся, а също и могъщата конфедерация Ядава с център в Матура. Когато поемите добиват своя завършен вид, арийската цивилизация вече е обхванала цялата територия на субконтинента Индустан от Хималаите до най-южната точка на сушата и от западните части на сегашен Пакистан зад Брамапутра на изток. Лесно е да си представи човек колко вода е изтекла по огромните реки на тази земя, колко много събития са се случили, какво богатство на духа се е натрупало. И не е пресилено да се каже, че всичко това има своя отзвук, а често и пряко отражение в поемите.

Твърди се също, че в своя начален вид поемите са се появили дълго преди създаването на писмеността на санскрит. През вековете те били предавани устно от придворни поети и пътуващи певци. Преди още да бъдат оформени чрез писмено слово, епичните разкази събрали около себе си много добавки и даже след като вече били записани промените и допълненията в тях продължили.

Традицията приписва авторството на Махабхарата на мъдреца Вяса, но поемата не само нараства, но и преминава през няколко отчетливи етапа, през които носи различни наименования — Джая, Бхарата и Махабхарата. Различният характер на промените говори за популярността на поемите в различните части на страната и сред различни слоеве от населението.

Макар разказаните истории да са много стари и някои от тях да били известни още през ведически времена, сегашната форма на поемите е от по-късно време. Всъщност прието е да се смята, че Махабхарата е получила сегашния си вид около IV в., а Рамаяна — един или два века по-рано.

Според традицията Рамаяна дължи своята поява на случайни обстоятелства. Стрела на ловец пронизва единия от двойка бекаси. Обхванат от състрадание при този трагичен инцидент, мъдрецът Валмики проклева ловеца, но го прави в стих, който излиза спонтанно от устата му. Този поетичен израз на дълбока печал бил, както се вярва, първият стих, създаден през епическия период, а мъдрецът, станал автор на Рамаяна, бил наречен адикави — първият поет от времето на класическия санскрит.

Няма съмнение, че от многобройните разкази за Рама, широко разпространени във времето на Валмики, авторът съставя една обширна и завладяваща поема, станала изключително популярна, и поради това — обект на многобройни допълнения в следващите времена. Рамаяна, което значи сказание за Рама, съдържа в сегашния си вид седем книги с около двадесет и четири хиляди строфи.

Изключително богатото в морално-етичен и философски план съдържание на поемата е подчинено на една главна история. В резултат на дворцова интрига Рама, първородният син на Дашарата, цар на Айодхия, е заточен в горите на юг за четиринадесет години точно когато подготовката за неговото официално обявяване за наследник на трона е приключила. Вместо него за такъв е обявен Бхарата, по-младият син на Дашаратха, който бил в това време при вуйчо си. Сита, жената на Рама, и Лакшмана, неговият по-млад брат, роден от неговата мащеха, придружават Рама в гората. Съсипан от раздялата с любимия син Рама, Дашаратха умира. При своето завръщане от дома на вуйчо си Бхарата отказва трона, последва Рама и го моли да се върне и да заеме полагащото му се по право и обичай място. Бхарата приема да се върне в Айодхия и да управлява като регент на Рама само след като последният обещава да поеме управлението като цар след изтичане срока на изгнаничеството. Минава известно време и Равана, царят на Ланка, отвлича Сита и я отвежда в Ланка. След редица приключения в търсене на Сита Рама среща Сугрива, принц от друго царство, влиза в съюз с него и му помага да се възкачи на трона. С помощта пък на Сугрива и неговата армия Рама пресича водите и напада Ланка. Бибхисана, по-младият брат на Равана, го напуска и се присъединява към Рама. След ожесточена битка Равана е убит заедно със синовете и роднините си и армията му е унищожена. Рама си възвръща Сита и се връща в Айодхия. След период на идеално управление Рама изоставя Сита, научавайки за някакъв измислен скандал в двора на Равана, разпространяван между поданиците му. От нея той има двама сина. Към края на управлението си Рама извършва жертвоприношение на кон, нещо което се прави рядко, но има изключително значение за тогавашните царства. След възцаряване на сина му Куша, Рама се отправя към небесата, а също и Бхарата. Лакшмана умира по-рано.

Рамаяна е по-живописна, по-изящна и организирана от Махабхарата. Тя е по-цялостна, значително по-къса и не показва прекомерно смесване на различни мотиви. Със своята забележителна художествена стойност тя се явява предшественица на по-късната широка и разнообразна поетична литература на класическия санскрит. Образите са ярко откроени, силно индивидуализирани и психологически дълбоки. Сравненията и живата образност на езика са превъзходни. Описанията на природата са несравними. Макар преднамерено украсен, стилът на поемата е жив, колоритен и неусложнен излишно. Езикът е прост и в същото време приповдигнат.

Поемата е особено ценна и в друго отношение. Тя утвърждава възвишените идеали в живота на индивида, на семейството и обществото, а също и политическите и икономическите стремления на времето. Тя е образец на индийската цивилизация, тъй като излага най-високите духовни и философски идеали, поставяйки ударение на преходността на живота, пълен с нещастия и на вечната природа на душата. Като признава съдбата за изключително силна, тя непрекъснато подчертава ролята на добрите дела и различните начини на изкупление като средство за превъзмогването й. Пълното самоотдаване на бога според нея е главният път за постигане на освобождение.

Рамаяна показва силата и слабостта на арийския характер. Превъзходството на ариите е в строгостта на техния характер, в техния дух на приношение, върховна привързаност към истината, любов към риска и упорство. Рама е въплъщение на висшите идеали на арийския живот. Той е съчетание на верен и с високо чувство за дълг син, привързан брат и любещ съпруг, безпощаден войн и идеален цар. Лакшмана и Бхарата са безупречни братя, а Сита — вярна и грижовна съпруга. Наличието на полигамия, някои форми на суеверие и определени недостатъци в кастовата система са някои от слабите страни на индоарийското общество.

Махабхарата е също организирана около една основна интрига, но представлява по-скоро цяла литература, отколкото хомогенна творба. Това е в прекия смисъл съкровищница на индийското знание, светско и религиозно. Твърди се, че никоя друга отделно взета книга не постига такова проникновение в най-съкровените дълбини на народната душа като нея. Това е сега за победата, увенчаваща героичните дела в една война, водена, за да възстанови конкретна, но и общозначима справедливост, война в пряк и преносен смисъл, обединяваща четирите посоки на тази обширна страна. Тя е пурана-самхита, сборник от стари разкази за посветени и мъдреци, за красиви девойки и грижовни жени, за доблестни воини и достойни царе. Но тя е великолепна поема, описваща с неповторим език яростта на бойното поле, спокойствието на аскетското горско обиталище, рева на морските вълни и смеха на тяхната пяна. Това е книга на закона, на морала, на социалната и политическата философия, формулираща правилата на човешкия стремеж към нравственост, благоденствие и наслада и показваща пътя за спасение чрез най-висока религиозна философия и чрез дълбока любов и преклонение пред върховното като дух и като божествено въплъщение.

Справедливо е твърдението, че Махабхарата засяга всеки въпрос под слънцето. Тя превъзхожда по обем четирите Веди и се приема като нова веда за хората без разлика на каста, вяра и пол за разлика от останалите четири веди, които затварят вратите си за жените и за безправната каста на шудрите. Заедно с Рамаяна тя е достояние на всички индийци и всекидневното повтаряне на някоя строфа или даже част от строфа се смята за религиозна добродетел. Между другото, точно тук се крие тайната за особената интелигентност на неграмотния индиец, който може да не умее да чете, но умее да слуша и да цени мъдростта както не всички могат да правят това.

Всички велики творби на индийското изкуство и литература са пропити от идеята за проникване зад явленията до същността на нещата и представят само различни отражения на един и същ главен импулс за търсене на единство в многообразието, за постигане на един всеобхватен синтез. Всички те притежават един вътрешен дълбок смисъл. Така войната, описана в Махабхарата, се води не само в Курукшетра, но и в нашите собствени умове. Непрестанната битка между върховното_ Аз_ и обикновеното_ Аз_ у човека, битката за завладяване на тялото от духа се символизира от борбата на братовчедите Паднави и Каурави за властта в царството. Свръхчовекът Арджуна под ръководството на Кришна излиза успешно от този конфликт, след като е разрушил с меча на знанието невежеството, въплътено в неговите неправилно насочени желания и страсти, символизирани от неговите роднини, учители и приятели от другата страна. Властващият по несправедливост цар е символ на колебаещото се егоцентрично_ Аз_, а неговите синове като цяло символизират рояка на егоцентричните желания и страсти. Друг образ представя подготвения вече за освобождение разум, друг — традицията или пространствено-времевата среда на човека и обществото. Тази символика, малко трудна за нас, никога не е затруднявала индиеца, възпитан от дълго време от много учения да мисли и чувства по определен начин. И това го привлича в поемите. На него се гради техният поучителен характер.

Многобройните по-стари и съвременни изследователи на двете поеми са направили много за сравнителното проучване на текстовете. Като произведения, създадени през един и същ продължителен период, те показват много общи черти. За да бъдат правилно оценени обаче като неповторими съкровищници на древната индийска култура, каквато е целта на тази глава, от по-важно значение са различията между тях. Без претенции за изчерпателност ще отбележим само някои по-съществени. Докато Махабхарата представя смесица от популярни епични разкази и теологична дидактична поезия, Рамаяна е по-организиран епос и висока поезия. В Махабхарата са отразени истинските чувства на характерите без всякакъв опит за артистично украсяване, докато Рамаяна се спира до тук. Последната отразява по-голяма простота в живота на ариите и по-малко познаване на коренното население. В нея има по-малко сведения за напредналите държави на полуострова и повече за малките царства. Отсъствува сложната военна тактика. Махабхарата показва значително развитие на цивилизацията във войната, в дипломацията и в други сфери на обществото. Заедно с това тя отразява някои архаични черти на индийското общество, като многомъжество и левират. Ядрото й създава впечатление за по-голяма архаичност. Ако Махабхарата набляга на практическите аспекти на живота, Рамаяна пропагандира най-високите идеали в него. Махабхарата дължи своята сакралност не толкова на характерите, колкото на дидактичните части, прибавени по-късно. Рамаяна притежава не само по-издигнат етичен стандарт и всеобхватна дидактична насоченост, но и по-висок идеалистичен поглед върху живота и по-широк обществен повик.

Няколко кратки скици ще ни дадат представа за състоянието на индийската цивилизация, отразена в поемите. През дългото управление на Дашаратха например Айодхя и областта придобиват висока степен на просперитет. Хората притежават голямо количество произведения за бита, коне и говеда, зърно и пшеница. Различните слоеве от населението изпълняват своите функции резултатно, а високите добродетели на царската власт и администрацията създават условия за издигане на културното равнище на поданиците. Между тях няма невярващи, нечестни, гладни и недохранени и неграмотни. Столицата е във всяко отношение привлекателна. Улиците й са широки, добре настлани, редовно поливани. Всичко е чисто: храната е здравословна, водата е вкусна като сок от тръстика. Земеделците и занаятчиите се ползуват със специално внимание и протекция. Търговци от различни страни идват тук и се ползуват от благодатта на Айодхия, чиито улици изглеждат особено красиви с добре подредените си магазини. Областта е пълна със светилища на боговете, местата са добре водоснабдени. Населението е свободно от страх от хищници и престъпници, щастливо и доволно е, премахнато е ненужното съперничество между хората, отсъствува потисничество. Благодарение на бдителността на управляващите всички слоеве на населението дишат свободно и се стремят успешно към пълна себеизява.

Деспотичните монархии в Древния Изток били нещо твърде обикновено. Съвършено друга обаче е картината в Идния, отразена в поемите. Главата на държавата не е автократ. Той урежда държавните дела с помощта на сабха, което е или събрание на всички войни от клана, или съвет на старейшини, състоящ се от членове на царското семейство, военачалници, васални управители и други военни. Кръгът на съветниците бил разширяван със свещенослужители и даже с представители на по-ниските слоеве от народа. При всеки случай може да се види как министри, учени мъже и главни служители в армията разработват политиката на държавата. При особено важни случаи хора от различни части на страната се събират и вземат участие в дискусии. Свободното изразяване на мнение е нещо обикновено, дори задължително. Взаимно консултиране, но независимо мислене се очаквало от всеки. Наистина са впечатляващи откровеността и мъжеството, с които всички говорят пред лицето на царя за негови погрешни действия и неправилно мислене. Такъв дух цари даже в двора на Равана в Ланка, описан иначе не в най-добра светлина.

Връзката между царя и народа се кореняла върху взаимната изгода. Монархът трябвало да пази поданиците си и да действува в тяхна полза като отплата за данъците. Той трябвало да познава Ведите и Шастрите и да практикува самоконтролиране. За защита на държавата и победа над враговете той трябвало да поддържа силна армия, разделена на полкове и батальони. Бойните сили в нея били не само колесници, слонове, коне, пехота, но и флота, метателни машини, спомагателни части, разузнаване и други. Знамена и флагове обединявали състава на бойните подразделения. Законите на войната били хуманни, макар и понякога да били нарушавани. Армията се набирала от всички касти, макар кшатриите да били основният й състав. Има споменавания за генерали от кастата на брахманите и воини от останалите касти.

Макар четирите главни касти да били ясно оформени и да съществували други смесени касти, социалното разделяне не било толкова строго както в по-късни времена. Всички изпълнявали своите задължения съзнателно и без взаимна намеса в резултат на високото равнище на образование, характерно за това време. Организацията на обществото и културното равнище на хората били така взаимно свързани, че било трудно да се каже кое е причина и кое следствие. Всяка група от обществото знаела в детайли не само своите функции, но и относителното място на приноса си в общата схема. Възпитанието било насочено към създаването на съответна психическа нагласа и способност на високонравствена, неегоистична състезателност при изпълнение на задълженията. Самото образование било различно за отделните обществени слоеве и имало за цел да им помогне да разкрият изцяло своите колективни и лични възможности.

Обучението на младежите било, както в по-стари времена, осъществявано от хора, които водят възвишен живот и притежават широта на сърцето, за да дават на другите най-доброто от себе си. Оценявайки това, обществото поемало грижа за тяхната издръжка и за издръжката на обучаваните.

Жертвоприношенията продължили да имат важно място в живота на обществото, но придобили повече смисъл на морална изява. Всяко приношение било случай за събиране на различни групи от населението заедно, където хората можели да отдадат своето умение за успеха на церемонията, а и да получат подаръци. Те били нещо като по-късните панаири и като парламенти на религиите. Имало такива жертвоприношения, при които царете чрез приятелство или завоевания събирали дан и я разпределяли сред населението. Имало и такива, в които принасящият жертва изразходвал не само това, което успявал да събере, но практически всичко, което притежавал. На следващия ден той трябвало да започне живота си отново и да се бори за своето просто съществуване. Бедността, станала съдба на такъв цар, например се смятала за висока добродетел.

Всичко казано за характера на индийското общество през епическия период изглежда твърде добро, за да бъде реално. И човек се пита дали в поемите е пресъздаден идеалът на съставителите или са отражение на нещо действително съществуващо. От свидетелствата на редица литературни източници се вижда, че става дума действително за общество, което в голяма степен въплъщава идеала. Изключителна роля за формирането на такова общество има религията и по-конкретно идеалът на дхарма. Дхарма не е външно налагана норма на поведение. Тя е нравствено и още по-точно духовно излъчване на индивида в изпълнение на неговия дълг. Както истинската артистична дарба оцветява целия изглед на художника, пренася се не само в неговите творби, но напира в неговото слово, походка, в начина му на общуване, в начина му на гледане, в най-обикновените му жестове, така дхарма придава свят, блажен и възвишен вид на своя носител и въвежда особен аромат и мекота във всичките му действия. От всеки човек се очаква да посвети своите най-добри качества в служба на обществото. Но това не е достатъчно, ако не е съпроводено от истински стремеж към дхарма, защото и с мобилизиране на най-добрите си качества, и с на пръв поглед добри намерения човек може да достигне до неприемливи резултати. Външно добри и полезни за обществото дела могат да бъдат вършени и със скрити мотиви — придобиване на евентуално надмощие над другите и използуването му за своя изгода. Това противоречи на идеала на дхарма и носи неодобрението на хората.

Никой идеал не би бил такъв, ако е постигнат от всички в обществото. Несъмнено такъв е случаят и с индийската цивилизация от времето на епоса. Но че идеалът на дхарма е владеел сърцата на хората, че обществото е постигнало твърде високо нравствено равнище, в това не може да има съмнение. Характери като Рама, Сита, Арджуна и още много други в поемите са способствували за формиране живота на много хора, които истински са се стремели към дхарма. Затова не са и малко хората в Индия с различно призвание и социален статус, които са се радвали на вътрешно съвършенство и свобода, посветили своите способности и сили за доброто на другите.

От казаното за Бхагавадгита и за бхагаватизма като център в религиозното учение на Махабхарата би могло да се остане с впечатлението, че това е единствената проповядвана в поемите религия. В действителност не е така. Макар да върви в руслото на ведическата традиция, религията на поемите не е нейна репродукция. Големи промени са налице както в концепцията за боговете, така и в живота на обществото. Както вече видяхме, старите ведически богове са загубили много от своите черти и са станали повече човешки по вид, слово и действия. Нови като Сканда и Вайшравана са се появили. Други от незначителни са се придвижили към върха на пантеона. Обожествяването на герои и мъдреци било в пълен ход. Целият свят на богове и полубогове, на живи същества и неживи предмети се схваща като непрекъснат процес на сътворение и разрушаване, изпълващ вечността с постоянен ритъм. И всичко това било подчинено на закона на карма.

Точно тук се появява учение, което не е ново, но което придобива изключително значение за по-нататъшното религиозно и философско развитие. Това е доктрината, че законът на карма може да бъде повлиян в положителна посоката от милостта на върховния бог, наричан с различни имена, но разбиран най-вече като Ишвара, и от безграничната любов и вяра на почитащия към божеството — бхакти. Бог Кришна бива идентифициран с Вишну и още един бог на паралелно развиващ се култ — Нараяна. В Махабхарата освен Бхагавадгита са включени още няколко религиозни трактата — Нараяния, Вишвапакхяна и други. Но и с това картината не е завършена. Значително влияние придобиват две други секти — едната, почитаща Шива-Пашупати, а другата — Суря. Нарастването на двете секти заплашвало единството на арийското общество, затова сепаратистките тенденции, заложени в тях, трябвало да се неутрализират. Изходът бил намерен в сближаването на Вишну като бог на бхагаватизма с Шива. Това пък подготвило почвата за появата на доктрината за Тримурти — божеството с три лица и единна същност. Във формата на Брахма единният бог създава Вселената, във формата на Вишну-Кришна я запазва и във формата на Рудра-Шива успокоява Вселената във вечен сън, т.е. връща я към абсолюта, разрушавайки видимото. По-нататъшна стъпка била направена, като всички велики богове от ведическия период — Индра, Суря, Варуна, Яма, Агни били идентифицирани с Тримурти и разглеждани само като отделни изяви на върховния дух — едновременно проявен и непроявен.

Щом още веднъж се потвърждава, че боговете, заедно с всичко друго са изява на Абсолюта и участвуват в кръговрата по закона на карма, няма какво да ограничи техния брой и многообразие. Напразно усилие би било за ненавлезлия дълбоко в религиозната система на Индия да търси характеристиките на всички богове и демони, които се споменават в поемите. Но има някои, като женските божества например, съпруги и сподвижнички на главните богове в Тримурти, или обожествени животни като Сурабхи (свещената крава), Хануман (божествената маймуна), Нандин (бикът, върху който се предвижва Шива), Гаруда (орелът, който носи на крилете си Вишну), богочовекът слон — Ганеша, богините на реките Ганг, Ямуна и др., които играят важна роля в индийската митология, в литературата и изкуството, в религиозните празненства и без различаването на които човек трудно може да се ориентира в споменатите области, пък и във всекидневието на индийците.

Махабхарата и Рамаяна са съкровища на индийската философия за времето между Упанишадите и окончателното разработване на известните след това философски школи. Строго погледнато, като се изключат съдържащите се в Махабхарата религиозни трактати, поемите не дават компактно и системно изложение на различните школи, но представят в изобилие различните техни учения — било като дидактични прибавки или като художествено претворяване. Поемите говорят за Самкхя, Йога, Веданта, както и за материалистическите философски школи, което показва, че всички те били ясно оформени и разработени. За пример ще посочим, че само в областта на космогонията читателят среща практически всички тогавашни теории за произхода на света — сътворение от космическото яйце, от всепредхождащата личност, от съчетанието на половете и от неизявения и безличен Брахман. Брахма води началото си в едни случаи от „Златното яйце“, в други от Брахман. Персоналистичната теория е представена от Вишну-Кришна или Шива, издигнати в статус на върховни богове — творци. Теорията за пуруша и пракрити е развитие на идеята за бога като двуполов. На други места те се представят като два аспекта на Брахман. Голямото разнообразие на философски учения е разнообразие на представените в поемите философски системи. Но онова, което остава в края на краищата като впечатление, е стремежът към примиряване, характерен, както видяхме, и за самото ядро на ученията в Махабхарата — Бхагавадгита.

Поемите, оказали влияние върху такова огромно население за толкова дълъг период от време и оформили практически характера на цивилизацията на един обширен регион, прескачайки географските граници, наистина не са просто литературни паметници. Рамаяна и Махабхарата са всъщност истинската история на Индия, история не на събитията, а на импулсите, на стремежите и целите на един огромен народ. Можем да си представим какво означава това, като си дадем сметка, че днес всеки шести или седми човек на Земята е индиец. А влиянието на поемите върху народите от Югоизточна Азия до Полинезия съвсем не е временно и външно. Поемите представят в пълнота двете страни на индийската цивилизация — моралната и интелектуалната, и днес е трудно да се уловят духът и смисълът на тази цивилизация без посредничеството на двете велики творби.