Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (втора част)
NomaD (2007)

Източник: http://biblio.hit.bg/books/indian/culture.html (през http://www.teoria1.com/) — първа част

 

Издание:

Стефан Чолаков. Древноиндийската култура. София, 1996

научен редактор — д.ф.н. П. И. Градинаров

редактор — Елиана Владимирова

художник — Марин Подмолов

коректор — Нина Петрова

История

  1. — Добавяне

ВЪВЕДЕНИЕ

Изучаващият индийското културно наследство ще се изправи пред много въпроси, които никога не си е задавал и пред много отговори, които може би няма да приеме, но ще излезе с убеждение, че светът, в който днес живеем, не е нито единственият възможен, нито вероятно най-добрият; че си струва да се спрем и да се огледаме, преди да сме извървели пътя докрай.

Връщането към древните цивилизации е един вид удължаване на човешкия живот в обратна посока. Защото това е съпреживяване на техния живот. Изучаването на древната индийска цивилизация и култура ни предлага твърде дълъг и изключително интересен живот в миналото.

В Индия всичко е много и различно. Многобройно е населението на тази страна — втора в света след Китай; огромна е територията й — колкото почти цяла Европа. Както никъде другаде в света, тук се общува на повече от сто и петдесет езика и петстотин наречия, принадлежащи към четири езикови семейства, а официално приетите езици, на които днес се създава литература, издават се вестници, работи телевизия и се води администрация са петнадесет. От вечните снегове на Хималаите до изгарящото слънце на Декан и от просмуканите с влага лесове на Асам до сухата пустиня Тар — това е климатът на тази страна. Австралоиди, дравиди, арии, монголоиди са вложили своите расови белези, за да се създаде днешният индиец, а многобройни народи, като иранци, гърци, партяни, хуни, араби, турци и европейци — своите културни традиции, за да се обогати и без това богатата културна съкровищница на Индия.

Една от най-забележителните черти на индийската култура е нейната дълговечност и непрекъснатост — дълговечност, която се измерва с хиляди години. Това обуславя богатството и разнообразието на индийската култура.

Индия е многорасова, многоезична, многорелигиозна и все пак в определяща степен единна. А една от най-съществените черти на нейната култура е единството в разнообразието като реален факт и като трайна тенденция от три хиляди години насам.

Относителната географска изолираност на страната, оградена на север от Хималаите, на изток, запад и юг от океана е създала у хората тук чувство за принадлежност към една родина. Затова индийците винаги са гледали на различията в културата като на различия в рамките на общата родина. Мощната ведическа традиция, санскритският език, приемането от народа на някои фундаментални ценности на живота, огромните свещени реки и общите места за поклонения, пръснати из цялата страна, са спомогнали за културното единство въпреки внушителното разнообразие. Тази тенденция се е очертала още във ведическите времена, защото още в Ригведа звучи избистрената вече мисъл, която ще стане по-късно мото на цялата хилядолетна индийска култура: истината е една, мъдреците я назовават различно.

Тази огромна и относително изолирана страна е създала у хората чувство за самодостатъчност, затова Индия рядко е предприемала завоевания извън своите граници. Нейните завоевания винаги са били в сферата на религията и културата. Противно на това нейната плодородна земя и огромни богатства винаги са привличали завоеватели отвън, а тя ги е приемала отначало естествено с дължимата съпротива, а после ги е абсорбирала, обогатявайки своята култура. Онези, които в древността и средновековието са успявали да я завладеят за по-дълго време, не са могли да я считат за провинция, а са я приемали като своя нова родина. Както може би никъде другаде в такава степен, победителите са се оказвали победени, а истинският победител е била отново индийската култура.

Никъде другаде в света толкова много раси и култури не са се срещнали и взаимно проникнали в течение на времето, както в Индия. Затова днес е трудно да се установи приносът на всяка една от тях. Ако е вярно обаче, че хората се отнасят избирателно към идеите и културните богатства, трябва да приемем, че от всички тях е възприето действително най-ценното и жизненото, онова, което е могло да се затвърди през вековете. Ето защо една от най-привлекателните черти на индийската култура днес е нейната непреходна мъдрост и поучителност.

Тази забележителна сплав, наречена индийска култура, е могла да се получи благодарение на рано формиралия се дух на толерантност към другите богове, към другите идеи, вярвания и навици. Този дух може да се види във всекидневния живот на индиеца днес, в неговото отношение към останалите хора, в зачитането на техните схващания, права и свободи, в сакралното му отношение към животните и най-вече в навика му да обръща внимание на всичко ново за него. Затова в тази земя на един пророк никога не е липсвала аудитория, нито свобода да изразява възгледите си, а образоваността на неграмотния индиец е нещо забележително. Изразявайки тъкмо тази черта от националния характер, Махатма Ганди ще каже, че иска да държи прозорците си отворени за всички ветрове.

Сливането на старото и новото, местното и чуждото винаги е било въпрос на свободен и разумен избор, а умението да се взема поука от опонента е нещо забележимо в религиозната и философската традиция.

Дълги и сложни са пътищата на формиране на всяка национална култура. Много са факторите, отговорни за това — географски, антропологически, социални, политически, икономически. Никоя култура не е минала без чуждо влияние, поради това че хората живеят едни до други, движили са се по тази земя и са се смесвали. Но докато за културното единство на света важна роля е имало създаването на големите империи в миналото, а културното единство в съвременните западни страни е създавано до голяма степен на базата на вътрешни войни за политическо обединение и с цената на изкореняване на регионалните различия, културното единство на Индия е постигнато благодарение на атмосферата на мир и социална стабилност. Вътрешен мир и социална стабилност, които се дължат главно на съществувалата хилядолетия кастова система. И докато такава цивилизация като древноегипетската бива елинизирана, а после почти изцяло заляна от исляма, докато даже персийската цивилизация бива ислямизирана, с Индия това не се случва. Напротив, тя допуска исляма в определени граници, не защото е донесен с мечове, не защото й е наложен със сила, както всъщност е, а защото й импонира със своя демократичен дух и с постулата за равенство на хората. Вътрешният мир и социална стабилност са едно от главните условия единството на индийската култура да се развие като единство на многообразие, в което ясно очертаните регионални различия се обединяват от твърде съществени общоиндийски черти. Такова развитие може да се окаже твърде поучително за света днес, когато все повече се очертава опасността от нивелиращото влияние на западната култура, когато трябва да се търси единство и общност на културите, получено не чрез заличаване на различията, а чрез запазване характерните черти на всяка национална култура.

В този век на невиждано развитие на комуникационните средства човек получи възможност да опознае по-добре световните културни ценности; но той рядко използва всички възможности и не е предпазен от унифициране и едностранчивост. Той рядко си дава сметка, че нашият век, наред с всичките си достойнства, е век на прекален материализъм, прекален индивидуализъм, прекален рационализъм и прекален цинизъм. Той често забравя за триединството на истина, добро и красота и е склонен да заменя всичко с научно-техническия прогрес. Често загубва верния поглед върху нещата и приемайки световния прогрес като аксиома, се самообявява за венец на всичко съществувало преди него. Естествено водещите умове на нашето време знаят това и все по-често и по-задълбочено се връщат към културните съкровищници на миналите цивилизации. Те знаят, че се променят езикът, навиците и начинът на живот на хората, но времето малко променя духа и същността на една култура, ако в нейните дълбини живее семето на някоя плодоносна за човешката природа идея.

Западната цивилизация от Ренесанса насам научи много за света извън човека и за човека като част от материалния свят. Нещо повече, тя превърна тази линия в своя главна цел на изследване. Нейният поглед е поглед навън, защото даже когато изучава човека, тя го обективира. Нейната концепция за живота е предимно материалистична, а това означава и прагматична. Днес никой не би могъл да оспори плодовете на този подход, колосалните и немислими преди това успехи в научната и техническата област. И все пак тази цивилизация има своите слабости. Днес средният човек е по-образован, но това не означава задължително по-добър. Той е може би по-целеустремен, но със сигурност по-малко цялостен. Той знае повече за природата, обществото и човешкото мислене, но е значително по-малко свързан с природата, често е измъчван от отчуждение и самотност, често забравя, че е част от едно цяло, наречено Вселена. Крайната цел на модерното индустриално общество е достигането на материално благополучие и на тази основа — щастие. Потребителският дух твърде често се излива в неприемливи форми. Самодисциплината и моралът се регулират повече от материални, отколкото от духовни подбуди. Стана ясно, че никакви социални и политически въздействия не могат да премахнат злото от живота на човека. Ето защо тази цивилизация все по-сигурно се убеждава, че й е необходимо и нещо друго. Зад очевидната истина за физическото единство на вселената тя не е далеч от признанието за духовното единство на света и за божествената природа на човека. С това се обяснява все по-големият интерес на съвременната индустриална цивилизация към индийската култура.

Казват, че всяка цивилизация има предразположеност към определен аспект от социалното творчество. Древна Гърция — към изкуството и абстрактното мислене, Рим — към политиката. Геният на индийската цивилизация е в религията и философията, а може би и в това да се живее на практика по техните изисквания. Забележително е, че тези, които привличат индийския ум и предизвикват всеобща почит, не са военните завоеватели, авторитетните управници и собствениците на огромни богатства, а мъдреците, духовните водачи, светите мъже от всяко поколение и от всяко кътче на страната.

Индийският ум винаги е бил обърнат навътре, защото е осъзнавал, че човешката вселена не е по-малко интересна и благодарна от външната вселена. Но има и нещо друго: той се е страхувал от примамките на природата. И това е ставало по същата логика, по която съвременното индустриално общество изпитва нужда от повече духовност. В тази богата навремето страна човекът никога не е изпитвал трудности при задоволяване на физическите си потребности, а там, където природата е толкова щедра, не само не се е налагало, но е било и опасно да й се придава повече привлекателност. Човекът е изпитвал повече нужда от самодисциплина и въздържане от външните съблазни при реализиране на своето Аз. С това се обяснява по-слабото желание да се разнищят тайните на физическия свят и недостатъчното развитие на научен дух, от една страна, и развитието на спиритуализма и философския дух, от друга. С това се обяснява по-малкото внимание към физическата същност на човека и толкова детайлното занимание с неговата духовна същност.

И така, без да отрича даденото на човека от природата и знаейки, че светът е изпълнен с огромни възможности да задоволи всички нужди, индийската мисъл узнава твърде рано, че удоволствието и земният успех не са всичко, от което човек се нуждае. Те са твърде тривиални и не могат да задоволят човешката природа като цяло, още повече, че задоволяването на физическите желания е като гасене на огън с масло.

От незапомнени времена Индия е признавала едно и само едно върховно благо — реализацията на божественото у човека, на духовното във физическото. Тя е знаела, че в края на краищата четири цели управляват живота на индивида — морално поведение, богатство, земни удоволствия и духовна реализация. Но в същото време единодушно и недвусмислено е утвърждавала през цялата си дълга история, че именно духовната реализация е най-висшият идеал на всеки. Само в тази универсална перспектива може да бъде разбран и оценен индийският възглед за живота. Днес много от нас няма да се съгласят с това мъчително преследване на идеала, който според разбирането на индиеца се постига след множество прераждания, но не би могло да се оспори неговата изключително възвисяваща роля в самия живот на индивида и обществото.

Една от най-интересните страни на индийската религиозна и философска мисъл е ролята, която тя отрежда на индивида в постигане на духовно възвисяване. Семитското, а оттам и християнското мислене е пренатоварено от силовия аспект на бога, от постоянния страх от накърняване на неговото величие и нуждата от застъпничество на пророците. Всяка стъпка на човека към духовно възвисяване се нуждае от подкрепящата ръка на бога, който изисква подчинение, преклонение и любов, който въздава и съди. Според индийското светоразбиране всеки индивид е призван сам да води битката с изкушенията на плътта и да овладее своето низко Аз. От това става ясно защо в индийското религиозно мислене в много случаи може да се мине без човекообразен бог; защо абсолютният дух, Брахман, може да бъде мислен и познаван, но не почитан и обичан; защо такива разпространени религии като будизма и джайнизма се смятат за атеистични; защо на множеството богове често се гледа като на същества, стоящи по-високо от човека, но от които, така да се каже, нищо не зависи; защо индийската религия в твърде голяма степен е философия и индийската философия — религия. Ключът към отговора на всички тези въпроси и разбирания на изключителната по своята сила традиция за тотално духовно и морално усъвършенствуване е в индийското учение за прераждането на душата по законите на карма.

Индийската религия и философия са твърде действени и практически обърнати към живота. И ако в една или друга степен това може да се каже за всяка религия и философия, за индийските то е тяхната главна същностна черта. Естествено идеологията винаги е стояла в основата на една национална култура. Но рядко тя е пронизвала с такава сила всички сфери на изкуството, всички човешки дейности, ежедневната мисъл и поведението на човека в интимен и обществен план, както в Индия. Интересно в тази връзка е, че във време на известна поквара на нравите, на засилен интерес към материални блага и земни удоволствия причина е било развитието на религиозно-философското мислене в тази посока, а не спонтанният ход на социалния живот.

Всеки, който изучава индийската култура, ще забележи лесно, че религията и философията са тясно свързани и взаимно проникнати. И това е така, защото крайната цел на двете е една и съща: да накарат човека да разбере своето върховно предназначение — освобождението от безкрайния процес на прераждания и постигане на върховно блаженство (мокша, нирвана, нихшреяса). Целта на религията е не само да пречисти чувствата на човека, но и да ги възвиси и да трансформира целия му живот. Подобно на това философията помага на човека да разбере своята истинска природа. Не любопитството, чистата научна истина, не любовта към размисъл движи философията, а желанието да разбере върховната ценност на живота. Тъкмо поради своята връзка с религията индийската философия е надлогична, интуитивна, безкрайно богата на морална проблематика и въпреки това не морализаторска. Добрият човек и доброто общество в Индия се отглеждат не чрез етически и социални, а чрез мистични и извънсоциални учения и идеали. Метафизиката е истинският закон за човека и обществото. Според индийската философия, която много хора прибързано обявяват просто за религия, човекът е преизпълнен с дефекти, а обществото с несправедливост и жестокост, за да породят у индивида безгранична любов и готовност за съдействие. Безкрайната вселена или цялото, от което отделните същества, обществото и видимата природа са органична част, е онова, което може да бъде истинският извор на човешката любов и привързаност. Правилното разбиране на личното Аз, на онова, което стои извън него, и на тяхната връзка налага да се премине отвъд чисто човешкото и чисто социалното, там, където в действителност се намират истинските мотиви за морално поведение.

Придържайки се към такова разбиране, сегашните индийски мислители смятат, че съвременният хуманизъм замества бога с природата и обществото и цели отдаване на каузи, като родина или нация, на които човекът дължи своето препитание, мир и защита; че той изисква от индивида да живее в съгласие с установените закони, обичаи и институции или му позволява да се стреми към тяхната промяна в също тъй ограничена перспектива. Във всеки случай обществото, заемайки мястото на безсмъртния бог, накърнява присъщите на индивида неколективистични чувства, съвест и ценности. Тъй нареченото „братство между народите“ или общност на човешките същества остават неосъществена химера, защото не почиват върху реалната оценка на Аза и не-Аза. Така, по мнение на индийските мислители от по-ново време, представата за вродената способност на човека да се усъвършенствува и за братството в едно свободно и неограничено общество, на които преди всичко залага научният хуманизмът, не могат да стимулират човешкия ентусиазъм, без да бъдат ориентирани и включени в една безкрайна, надчовешка и надсоциална, в една метафизична рамка.

Историята на световната цивилизация е изпълнена с внушителен низ на възход и спад на общественото и индивидуалното начало в алтернативен порядък. И това винаги е било обусловено от конкретни исторически, политически и социални условия. Интересното в случая е, че заменяйки едното с другото, хората са имали илюзорното съзнание, че извършват революционни преобразования, при това последните. Те не са си давали сметка, че се движат от едната към другата крайност, за да се върнат отново обратно. Крайният индивидуализъм в едно организирано общество е също толкова неуместен, колкото насиленият колективизъм. Един от уроците на индийската култура е съвършеният баланс на индивидуалните желания и социалните изисквания и, по-нататък, неразделимото единство на човек, общество и вселена. Това слага своя отпечатък върху индийския национален характер. Още ведическите мъдреци полагат изключителни усилия да разберат фундаменталното значение и цел на живота. Те стигат до убеждението, че животът е непрекъснато пътуване към безкрайното и вечното и прилагат истините, разкрити от тях, към организацията на обществото, превръщайки философията в същностна основа на всекидневния живот и дейност. Успехът за постигане на крайната цел на обществото лежи във всяка единица на социалния организъм, във всеки индивид с неговия дълг, детерминиран от мястото му в обществото, от това в какъв период от живота си се намира той и прочее. Самото формиране на кастовата система в индийското общество и дългото й съществуване имат своето оправдание не толкова в икономическите условия, с които обикновено се свързва появата на класите, колкото в това разбиране на крайната цел и смисъла на живота, в това изключително зряло съзнание за човешкия дълг. Самият факт, че това общество, в което духовната самореализация е основна цел, е издържало толкова дълго въпреки натиска на култури, коренно различни от неговата собствена, е доказателство за жизнеността на фундаменталната идея, формулирана толкова рано.

Вече почти два века индийската култура е подложена на изключително силно влияние на западната цивилизация. Може би най-силното в цялата й дълга история. Би било неправилно и най-малкото прибързано да се смята, че това е непременно отрицателно влияние. Напротив, както стана ясно, на тази култура й бе нужен тъкмо този поглед навън, характерен за западната култура. И трябва човек да види с очите си възприетото досега, за да се убеди отново в способността на индиеца да възприема тъкмо онова, което съставя действителна ценност, както и способността му да не изоставя своите традиции. Не че няма увлечения в една или друга посока, не че няма външно подражание на западни образци, не че няма истински сериозни постижения в духа на западните, но това, което е характерно за индиеца, е неговото съзнание за действителната ценност на индийската култура, пък и невъзможността му да излезе извън нея.

От казаното дотук трябва да е станало очевидно, че както западната, така и индийската култура имат своите силни и слаби страни. Но може би онова, с което индийската цивилизация ще остане в този свят сега и завинаги, е най-добре изразено от един от най-големите индолози — Макс Мюлер: „Ако ме запитат под кое небе човешкият ум най-пълно е развил своите скъпоценни дарования, най-дълбоко е размишлявал над великите проблеми на живота и е намерил за някои от тях решения, заслужаващи възхищението дори на хора, които са изучавали Платон и Кант — аз отново бих посочил Индия. И ако сам си задам въпроса от коя литература ние, европейците, закърмени почти изключително с идеите на гърците и римляните, а също и с идеите на една от семитските раси — евреите, можем да почерпим ония корективи, които са най-желателни, за да направим вътрешния живот на човека по-съвършен, по-дълбок, по-обхватен, накратко — по-човечен, живот не само за този живот, но и за трансформирания вечен живот, аз пак бих посочил Индия“.