Стефан Чолаков
Древноиндийската култура (3)

ВЕДИЧЕСКАТА КУЛТУРА

В своето хилядолетно развитие Индия би могла да мине без много от своите скъпоценни достижения на ума, чувствата, волята и вярата, но не би била Индия без своята ведическа култура. Защото тази култура не е просто период в историята на страната. Тя е свещеният извор на религията, философията, гражданското поведение и социалните отношения. Според разбирането на индиеца Ведите съдържат божествените истини, разкрити на избрани мъдреци, или витаещи като откровения, и имат силата на всеобхватен кодекс. В цялата история на Индия Ведическата епоха е бил приеман като идеал и всички следващи поколения са смятали за свой дълг да доближат живота на човека до условията на този златен век. Така в по-късните периоди всичко ценно в човешкия живот било извеждано и сравнявано с Ведите. Векове наред се създават литературни произведения под формата на коментари към тях. Никоя философска школа не е била признавана за ортодоксална, ако не била подкрепена с авторитета на тези творби. Целият живот на индуиста от зачеването до последния погребален обред трябвало да бъде осветен с рецитация на ведически мантри. Ведическата култура, която, строго погледнато, обхваща времето до VIII в. пр.н.е., представя една от най-блестящите страници на световната култура и особено на религиозната философия и духовните търсения.

Заслугата за създаване на Ведите принадлежи на ариите, но тези изключителни литературни паметници са резултат на дълго развитие, през което изконната арийска култура се обогатява с много от достиженията на тогавашния културен свят, а в не по-малка степен и от тези на завареното в Индия население. С това трябва да се обясни избухването на интелектуална и духовна енергия на индийския субконтинент наскоро след настаняване на ариите тук. По време на създаването на Ригведа между 1500–1000 г. пр.н.е. ариите вече били достигнали висока степен на развитие в областта на знанието, на силата и социалната си организация. И ведическата литература не бележи началото на тази цивилизация, а нейното най-високо развитие и в известна степен — началото на нейния упадък.

Ведическата литература включва четирите велики сборника Ригведа, Яджурведа, Самаведа и Атхарваведа. Всеки от тях съдържа три главни раздела: самхити, или мантри, брахмани и араняки. Прочутите Упанишади са предимно завършващи глави на араняките. Някои учени включват към ведическата литература корпус от сутри, или афоризми, наричан Калпа-сутра. Общо взето, самхитите и брахманите са предназначени да обслужват ведическите ритуали, араняките се отнасят до медитацията, а упанишадите се занимават с върховното знание.

Има четири основни самхити, принадлежащи и носещи имената съответно на четирите веди. Вътре в тях като по-особени части съществуват още няколко, най-известна може би от които е Тайтирия-самхита. Това са сборници от химни в стихове, посветени на различни божества. Предназначени са за изпълнение при различни ритуали и изразяват най-възвишените чувства, които човек може да изпитва към своя бог. Това е една от причините за тяхната изключително висока художествена стойност и духовна сила.

Брахманите са предимно в проза и съдържат подробно описание на жертвените ритуали и начина на тяхното изпълнение. Всяка веда съдържа по няколко брахмани.

Въпреки че понякога биват разглеждани като част от брахманите, араняките имат съвсем различен характер. Създадени са от хора с определено мистична нагласа и макар да обслужват ведическата религиозна практика, заедно с Упанишадите проправят пътя на по-сетнешното религиозно развитие.

Първата и най-ранна от Ведите, а може би и най-ранен документ на религиозната мисъл на човечеството — Ригведа, съдържа 1017 химна, събрани в десет книги (мандали). Химните са съставени от различни поети, много от които традицията е запазила като имена. Малко повече от половината химни в нея са отправени към Индра и Агни, а друга голяма част — към останалите ведийски божества. Освен тях има философски химни, между които химни за сътворението, за отиващите си души, погребални химни, химни за природата и др.

Яджурведа и Самаведа не се отличават по характер от Ригведа, поне що се отнася до културата изобщо, религията и философията. Първата е съставена главно в проза и има две трети от обема на Ригведа. Самаведа е в стихове, значителна част в нея заема Ригведа. Постройката й следва различните жертвоприношения.

По-особено място заема Атхарваведа. В нея се срещаме с мрачните страни на човешкия живот — черна магия, нанасяне вреда на враговете и др. Това е давало основание на онези, които са гледали на Ведите само като на свещени текстове, да я изключат от техния състав. За културната история на Индия и на човечеството обаче тя има особено значение, защото докато първите три веди представят древноиндийската цивилизация от една страна — откъм реализирането на духовните стремежи на човека в един бъдещ живот, Атхарваведа представя другия аспект — живота на човека в този свят. Трите веди се занимават с боговете и религиозния култ, последната — с човека, с неговата защита от враговете, с царете и политиката, с благополучието в този живот. Има и друг един много важен аспект — философията. Най-голямата част от философските химни се среща тук. Тук именно се разгръща и концепцията за Абсолюта.

Впрочем освен своята поетична красота, която по сила може да се сравнява само с тази на малко по-късната еврейска поезия, Ведите са неизчерпаем източник на сведения за индийската цивилизация за периода, който започва около средата на второто и продължава докъм средата на първото хилядолетие пр.н.е.

От различни споменавания в Ригведа може да се направи изводът, че през т. нар. „ранноведически период“ — до началото на първото хилядолетие пр.н.е., ариите са населявали главно Пенджаб с долината на Инд и нейните пет притока, Афганистан, североизточните гранични провинции, Кашмир, част от Синд и Раджпутана, а на изток стигали до реките Ямуна и Ганг. През късноведическия период те проникнали на изток до Бенгал и далеч на юг. До IV в. пр.н.е. ера достигнали най-отдалечените краища на страната. Центърът на тяхната цивилизация и култура се преместил от запад на изток и територията между реките Сарасвати и Ганг станала място на тази цивилизация, докато Пенджаб и северозападните територии загубили своето предишно значение.

Успоредно с териториалната експанзия на ариите, която се осъществявала чрез постоянна борба с местното население, се развивала и тяхната държавност. Ведическата литература свидетелства за време на номадски племенни обединения с вождове, които още не били станали господари на постоянна територия. Те воювали помежду си за утвърждаване или разширяване на заеманата територия. Създавали племенни съюзи и често търсели помощта на местното население.

Постепенно възникнали малки териториални държави. Известните от Ригведа племена бхарата, с чието име и днес индийците наричат държавата си, и пуру вече владеели значително по-големи територии. Те били заменени от куру, панчала, а след войната, пресъздадена в Махабхарата, последните също загубили значение и на тяхно място се появили кошала, калинга и други. Вече в Брахманите се срещаме с концепцията за царя или императора — раджа, махараджа, самрат — който властва от Хималаите до морето. Неговият двор бил свързан със значителен етикет. Като глава на държавата царят стоял над закона, но не бил деспотичен владетел. Управлявал според законите на раджа-_дхарма_, а властта му била ограничавана от народните събрания и съветниците. В задълженията му влизали администрацията, правораздаването, защитата на слабите от силните, разширяването на царството, командуването на армията по време на война, както и осигуряването на условия за благоденствие на поданиците. Във ведическата литература се говори за три вида събрания, които подпомагат, но и контролират дейността на царя: видята — събрание на учени, сабха — събрание на населението, и самити — парламент. За отбелязване е, че през този период не се развива концепция за божественост на царя, че в много случаи властта на монарха не била наследствена, а наред с монархичните държави имало и такива с републиканско устройство. Републики просъществували чак до идването на Александър Македонски в Индия.

Основа на стопанския живот били земеделието и скотовъдството. При това първото вече заемало водеща роля. В по-късните ведически времена, когато желязото влязло в широка употреба, били използвани тежки плугове, теглени от шест, осем, дванадесет и дори двадесет и четири вола. Развита била напоителна система, събирали се по две реколти. Според традицията на ариите голямо значение било отдавано на стадата от едър рогат добитък. Фактът, че някой не притежава крави, бил разглеждан като голямо нещастие. Кравата била използвана като разменна единица при търговия. Конят и колесницата станали нещо обикновено. Слонът бил използван за работа, но още не по време на война. Ведическите арии живеели в хубави тухлени къщи. Практически те възприели и развили опита на местното население, който то притежавало по отношение на стопанския живот. Някои занаяти били доведени до съвършенство — например преденето на най-фини прежди и тъкането. Жените носели изящни облекла, златото се използвало широко за украшение, скъпоценни камъни и перли украсявали мъжете и жените. Изработването на оръжия и на колесници се превърнало в истинско изкуство. Колесниците били богато украсени с резба, злато и скъпоценни камъни. За тях били устроени специални пътища, отделни от тези за колите и пешеходците. Кораби, движени с гребла, кръстосвали океана и големите реки. Има данни за богати търговци, организирани в гилдии. Средствата за предвижване по въздуха — вимани, описвани подробно в по-късната литература, реални или фантастични, все още не се споменават във Ведите. Познатите на древния свят занаяти били широко развити, а професиите на танцьора, музиканта, астролога, лекаря и особено на духовника били високо ценени. Нямало ограничение в коленето на животни за храна. Забрана съществувала само по отношение на млечната крава. Любимото алкохолно питие било сома, но на употребата на опиати и на хазарта се гледало осъдително.

Едно от най-интересните социални явления в Индия е кастовата система. Тя е набелязана, без да е оформена окончателно, през ведическия период. И противно на широко разпространеното схващане дълго време играе положителна роля. Нещо повече, във всички тогавашни цивилизации завоевателите или са унищожавали завоюваните, или са ги превръщали в свои роби. Индо-ариите отреждат място на местното население в своето общество, макар и на по-ниско ниво в социалната стълбица.. Самото деление на обществото било твърде либерално, главен белег за него била професията и свързаните с нея индивидуални особености, а не рождението. Женитбата между членове на различни групи била разрешена и дори била възможна промяна на кастата. Всичко това подпомогнало изграждането на едно общество, в което синтезът на различните етнически елементи получава най-благоприятни условия.

Когато ариите дошли в Индия, били разделени на три съсловия — воини, свещеници и обикновени граждани. Когато обаче влезли в контакт с неариите и ги включили в своето общество, необходимостта от поддържане на известни различия нараснала. Оформило се деление на две основни части — двиджа или два пъти родени, т.е. тези, които знаели Ведите, а те са ариите, и адвиджа — неариите и смесените. Делението било прокарано по цвета на кожата — варна на санскрит, откъдето идва и по-късното название на кастите — варни. Постепенно започнало да се оформя деление на обществото на четири групи. В една от по-късните части на Ригведа се споменава, че бог създал брахманите, или духовенството, от главата си, кшатриите, или войните — от ръцете си, вайшиите, или обикновените граждани — арии, заети със земеделие, скотовъдство, търговия и занаяти — от бедрата си, и неариите или шудрите от краката си. Но освен това, че шудрите били видимо отделени от останалите три групи, не е съществувало строго разграничение и още по-малко някакви социални ограничения. През късния ведически период брахманите и кшатриите придобили водеща позиция в обществото, като първите вече претендирали за превъзходство над всички останали. Вайшиите, както останалите арии били наричани, запазвали своето превъзходство над неариите, но положението им постепенно се влошавало, докато положението на неариите определено западало. И все пак кастовата система с нейната строгост, забрани и даже изключване на определени групи от обществото до края на ведическия период не се била оформила.

Семейството, патриархално по характер, било смятано за основа на социалната структура. То включвало родителите, синовете и техните жени, децата. Глава на семейството бил бащата, а след него тези задължения преминавали върху най-големия син. Майката заемала почетно място. Раждането на син било особено желано. Забележително е, че този семеен ред се запазва в голяма степен и до днес даже в градовете. Бракът бил разглеждан като свещена връзка между съпрузите, а раждането на деца — като първостепенна негова цел. Моногамията била преобладаваща форма на брак, но полигамното семейство не било забранявано и се срещало сред богатите. Полиандрия не се практикувала, макар че отделни случаи са известни. На вдовиците се разрешавало да встъпват временно в брак с някои от братята на умрелия съпруг, за да се роди син. Обичаят сати, при който вдовицата се самоизгаря върху погребалната клада на съпруга, не е още установен. Отсъстват и други, известни от по-късно време обичаи, ограничаващи жената. Общо взето тя се радвала на повече свобода и по-висок социален статус в сравнение с други съвременни на ведическата цивилизации, както и в сравнение с по-късни периоди на Индия. Получавала образование наред с мъжа, можела да изпълнява някои ведически ритуали, можела да се движи свободно в компанията на своя съпруг или любим и най-важното може би, имала свободата да се омъжва по любов. Можела да танцува, да пее, да се занимава с наука, поезия, изкуство. През по-късния период статусът и социалният престиж на жената били принизени по редица, главно религиозни, причини.

Ариите водели весел и свободен живот, но съблюдавали своя дълг и морал в обществото. Истината, честността, добрите мисли, добрите дела, подпомагането на бедните, гостоприемството били техни отличителни качества. Кражбата, грабежът, лъжата, магията, прелюбодеянието били порицавани и наказуеми деяния.

Образованието през ведическия период, а по традиция и по-късно не било задължително, в смисъл законово уредено, обаче съгласно предписанието на Ведите всеки трябвало да получи образование. То не било отговорност на държавата, но царете, богатите хора, пък и обикновените граждани според възможностите си правели дарения под формата на земя, крави, средства за препитание. Първоначалното обучение на децата се осъществявало от бащата в дома, а след това момчетата, а и момичетата от заможните семейства били изпращани да живеят при учител в специално обзаведени училища — ашрами (обители), които най-често се намирали в живописни местности извън градовете и селата. Там учениците били третирани като членове на семейството на учителя и получавали пълна издръжка, в замяна на което извършвали определена работа — в определено време събирали дарения за ашрама, а след завършването си правели от своя страна дарения според възможностите си.

Обучението при учителя започвало с церемония, наречена упанаяна — инициация, и траело дванадесет години. Онези, които искали да се отдадат на задълбочено изучаване на ведите и на духовни занимания, можели да продължат образованието си в по-горна степен на ашрама, съответстваща по съвременните представи на университет.

Писмеността на санскрит, известна като брахми, в своята начална форма била въведена около 900 г. пр.н.е., но и след това обучението се осъществявало устно. Всеки ученик трябвало да изучи една Веда, което ще рече да наизусти нейната основна част самхита, голяма част от съдържащата се в нея брахмана, както и да овладее до съвършенство останалите текстове. Голямо значение се отдавало на афоризмите, съставящи Калпа-сутра, и на Дхарма-шастра, която пък включвала цялото необходимо знание за гражданския дълг и поведението на човека в обществото. В по-късно време освен това се отделяло по-специално внимание на аритметиката, логиката, астрономията, граматиката, медицината, на езика и поезията. Всички те били обособени като отделни предмети въз основа на богатия материал, събран във ведите.

Особено значение се отдавало на моралното възпитание. Беседите и дискусиите били главните методи на обучение, а формирането на характера и развитието на личността били основа на образователната система.

Учителството било високо уважавана професия и много богати хора и хора от благородни семейства, ставали учители. Именно те били представители на мъдростта, пред която и богатите, и властниците се прекланяли.

Уникална практика в организацията на древноиндийското общество било разделянето на човешкия живот на четири периода (ашрами) с различни предписания за всеки от тях. Всеки период имал продължителност 25 години. През първия, до 25-годишната си възраст, човек трябвало да остане с учителя си, да получи образование и да съблюдава безбрачие; през втория — от 25 до 50 години — от него се очаквало да се задоми, да създаде и отгледа деца, да общува в мир и да почита себеподобните, през третия — до 75 години — трябвало да се уедини и да се съсредоточи върху философски размисъл и медитация; през последния — от 75 до 100 години — трябвало да изпълнява религиозни ритуали и да се опита да добие освобождение от преражданията. С това устройване на човешкия живот ариите искали да постигнат хармония в материалния и духовния прогрес през земния живот на индивида. От всички ашрами само първият се смятал за задължителен, останалите всеки можел да следва по своя воля, но на отделния човек се давал шанс не само да задоволи своите физически желания и спиритуални амбиции, а и да подпомогне обществото със знания, опит, материални блага и морален принос. Тази система обаче била установена по-късно. През ведическия период тя била само набелязана и само първата степен — ученичеството, била строго спазвана.

От най-дълбока древност въображението на човека било силно запленено от природните сили и колкото повече той се опитвал да ги разгадае, толкова повече усещал тяхната неотменност и категоричност. Благоприятни или неблагоприятни за човека, те следвали своя ход и на него му оставало само да осъзнае своята зависимост и да им се подчини напълно. В природните сили той започнал да съзира проявление на някакви духовни същества повече или по-малко персонифицирани и да ги боготвори с благоговение и страхопочитание. Твърде рано той си дал сметка за тяхната вътрешна връзка и взаимна зависимост и посредством различни митове се опитвал да обясни техния произход от една основа и тяхната обща природа. Освен това почти винаги някой от така оформилите се богове бил смятан за главен и в това е семето на ясно оформилия се по-късно монотеизъм.

Религиозното развитие на индо-ариите не прави изключение от този ход. Те също създават и развиват многобройни божества далече в предведическия период. Но особено забележително е, че ведическите поети са могли интуитивно да стигнат до идеята за единния, неделим, иманентен принцип на безначалното и безкрайното в образа на Адити, от който произлиза всичко, включително и боговете. Те схващат неговото съществуване не само като реалност, но и като причина на всички духовни същности, контролиращи тази неразгадаема физическа вселена. Адити, както отбелязва Макс Мюлер, е в действителност първото име, създадено да назове Безкрайното.

Създателите на Ведите смятали, че Вселената се състои от три равнища на съществуване. Най-горното била небесната сфера, след това била сферата на междинното пространство и накрая идвала Земята. Във всяка една от тях властвал по един главен бог — Савитри или Суря (Слънцето) — в небесната, Индра или Ваю (въздух) — в междинната, и Агни (огън) — в земната. Всеки от тях се проявявал в общо единадесет различни форми, схващани и като отделни божества. Така основните ведийски божества били тридесет и три, които от своя страна се увеличавали до три хиляди триста тридесет и девет. Местата им в йерархията, а често и в трите сфери били променяни в зависимост от предпочитанията на хората.

От боговете в небесната сфера твърде значими са Митра, Варуна, Бхага, Суря, Вишну и Индра. Всички те са свързани с култа към слънцето — най-популярния култ на древния свят. Слънчевият бог от ведическия период на Индия обаче е значително усложнен и възвисен. Той имал дванадесет аспекта според дванадесетте месеца на годината или според различните часове на деня. И някои от тях са споменатите по-горе.

Митра символизирал светлината и се схващал като бог на деня, докато Варуна бил богът на дълбокото синьо небе. Тези две божества винаги били разглеждани като неразделни. Някои разглеждали Митра като небесния свод през деня с неговото блестящо и благодатно слънце, а Варуна като небесния свод с неговите милиони очи през нощта. Тези божества били извор на всички небесни дарове. Те управлявали Слънцето и Луната, ветровете, водите и сезоните. Химните, посветени на Варуна, са изпълнени със старозаветно великолепие. Той е крепител на Вселената, законодател, бог на моралното съвършенство и върховен повелител на боговете и хората. Той направил Слънцето да блести в небето, ветровете били неговият дъх, той издълбал коритата на реките и ги пуснал да текат, той създал дълбините на морето. По неговите закони Луната се движи в блясък и звездите светят в нощното небе и чезнат сутрин. Птиците, които летят във въздуха, реките в своя безсънен ход не познават неговата сила и гняв, но той знае полета на птиците, посоката на далече стигащите ветрове, пътя на корабите в океана и вижда всички тайни, които са и които ще бъдат. Той вижда човешката истина и лъжа. Човекът го моли за опрощаване на греховете и за премахване на последствията от тях.

Смята се, че Митра и Варуна имат вавилонски и даже шумерски произход, че са заимствани от ариите по време на тяхното придвижване към Индия. По-късно те били изместени от други божества, а Митра в своя ирански вариант претърпял интересно развитие и неговият култ заедно с този на египетската Изида получил широко разпространение в Римската империя и имал шансове да се превърне в световна религия преди християнството.

Савитри, или Суря, често се описва каращ златна колесница, теглена от седем коня. Той има златни коси и златни ръце. Той е великият дарител на живот, богатство и енергия и могъщ стимулатор на човешкия ум. Една от най-често произнасяните и до днес мантри към изгряващото слънце моли божеството да насочи интелекта към себе си. Ведическите поети гледат на физическото слънце като на символ на върховното божество, а на красотата на индийската природа с неповторимото обаяние на зората и на залеза, с разкошните дървета и винаги разцъфналите цветя, с могъщите реки и блестящите, покрити с лотоси езера, с арфената мелодия на тръпнещите в горите ветрове, с цялото изумително великолепие на тази природа като на незаменимо творение на божеството.

Друг обитател на небесната сфера, който заема видно място в Ригведа и чието почитане придобило изключителна популярност през по-късното развитие на ведическата религия е Вишну. Химните, посветени на него, не са много, но са изпълнени с възвишена мисъл и спиритуална дълбочина. Той често е изобразяван като контролиращ трите сфери. Цялата Вселена лежи в прахта под краката му. Той се идентифицира с върховното Същество, а неговите три стъпки в трите свята символизират изгряващото Слънце, Слънцето в зенита и в залеза. Те са също трите аспекта на съществуването — земният, етерният и небесният. В земната сфера той съществува като Агни, в междинната като светкавица и в небесната като бог Савитри. Вишну като наименование означава иманентен, всепроникващ принцип и това изглежда е имало важна роля в по-късното нарастване на неговото значение и вътрешния му смисъл. С примера на този бог, както и на други ведически божества, се забелязва ясно как ведическите мъдреци преминават постепенно от ограничените, непосредствени представи, изградени от сетивата, към по-задълбочени и абстрактни концепции за божеството, като всепроникващ иманентен принцип. И това има основополагащо значение за по-късното религиозно и философско развитие.

Най-важният бог на Ригведа е Индра. Макар да принадлежи към групата на боговете от небесната сфера, той винаги е бил свързван с Марутите, богове на вятъра, чиято сфера на действие е средният район. Тъй е гръмовержецът, който носи дъжд, за да възроди изсъхналите пасища, бог на плодородието и дух на зърното, създател на Вселената, която оформил със своя чук. Той е убиецът на дракона, унищожителят на враговете, бог на войната.

Индра е може би най-старото божество на индо-ариите. Възможно е той да е бил призоваван и умилостивяван от неолитните или даже от палеолитните хора, които дялали кремъка и изкарвали огън от него, много преди да узнаят за съществуването на металите. Първобитните ловци и скитащите пастири вероятно са си го представяли като божество на небесния гръм, разбиващо хълмовете със своя каменен чук и воюващо с демоните, както те самите с хищниците.

Богът гръмовержец е широко разпространен сред евроазиатските народи от най-дълбока древност. Той е Пан-ку в Китай, Зевс и Юпитер в Гърция и Рим, Тор в Северна Европа, Тарки сред хетите, Адад в Асирия, Индра в Митани и Пенджаб. Но макар Индра да се среща в предведическия период извън Индия, ведическият „цар на боговете“ приел специфично индийски облик след установяването на ариите в земята на „петте реки“ — Пенджаб. Той, така да се каже, слязъл от колесницата, теглена от арийски коне, и възкачил слон, неговите небеса са небесата над планината Меру в Индия, неговите битки са отражение на естествените явления в Индустан. Затова когато горещото лято достигне своя край, цялата земя е изсушена и зажадняла за дъжд, реките изтънели и потоците пресъхнали, човекът и животните са изтощени и очакват облекчение в нажежения безветрен въздух, тогава тежки облаци се събират в небето, извива буря, светкавици и гръм разбиват небето, дъждът се излива като в поток и отново порои хукват по хълмовете, а реките се изпълват и се понасят тежко. Индра е спечелил своята битка с демоните на сушата, разрушил е стените на техните крепости и е освободил затворените крави облаци, които осигуряват препитание на хората, повехналите пасища стават зелени и жътвата на ориза наближава.

Подобно на гръцкия Кронос Индра убива своя баща Дяус (небето), но индийският мит съдържа елементи на по-късно оформилата се доктрина за прераждането, защото според едно разбиране съпругът след зачеването на неговата жена се превръща в зародиш и се ражда отново от нея като син.

Макар основната част от химните в Ригведа, посветени на Индра, да са за придобиване на земни блага и небесни наслади, известни свидетелства за философско осмисляне на култа към този бог също са налице.

Агни, богът на огъня, е най-великият от божествата в земната сфера. Той е един от предведическите богове, чието почитане било широко разпространено сред всички клонове на ариите. Той символизира „виталната искра“, принципът на живота в одушевената и неодушевената природа. Той е в човека, в животното, в рибата, в растенията и в дърветата, той е в маслото и в спиртното питие сома. Той се разкрива чрез светкавицата, чрез огнените езици на слънцето, чрез свещения пламък на олтарите и на домашния огън. Агни е божественият свещенослужител, както Индра е божественият войн. Огненият бог е вестител на боговете и застъпник на хората пред тях. Благодарение на него жертвоприношенията достигат своето предназначение. Подобно на Индра той пие с ненасита сома и неговата силно изразена човешка страна не е загубена в мистичната ведическа поезия. Ето защо почитателите му могат да се обръщат към него с трогателна фамилиарност: „Ако аз бях на твое място, а ти на мое, моите стремежи щяха да бъдат изпълнени.“

Засилването на монотеистичните настроения в различните религии и митологии се проявява в тенденцията на популярните божества да бъдат приписвани черти от други богове. Затова Агни понякога се споменава като бог на небето или на бурята. Като бог на бурята той се идентифицира с бог Рудра, баща на Марутите, наричани още Рудри.

От боговете в междинната сфера най-забележителен е Ваю. Марутите са само негови аспекти. Към тази сфера принадлежат божествената двойка Яма и Ями, която управлява смъртта, богинята на зората Уша и други.

Един повърхностен поглед върху ведическата литература ще ни убеди, че е било необходимо продължително време, да не кажем хилядолетия, за формирането на културата, отразена в Ригведа. Продължителен предисторически период на разпръснато на малки групи население с трудни взаимни връзки, влияние на културата на други народи върху индоарийската, разнородни влияния от страна на завареното в Индия население. Това обяснява различните възгледи за различните богове, чиито външни атрибути и функции често се смесват. Към това трябва да се прибави и субективният момент — това че ведическата религия е дело на посветени мъдреци, които се опитват да предадат своето виждане за вътрешните сили със средствата на обективната природа, позната на обикновените хора. Така се получава една сложна картина, съдържаща в себе си зародиша на цялото по-сетнешно религиозно, философско и общокултурно развитие на Индия.

За разлика от по-късните богове на индуизма ведическите нямат ясно очертана физическа форма. Във всеки случай техните форми не са описани във ведите. Като в най-добри образци на съвременната художествена литература, хората заживяват с техните характери, с техните сили и грандиозни дела и много от вярващите не изпитват особена нужда да си ги представят с човешки образ. Ведическите химни си служат с отделни загатвания на физически черти само доколкото трябва да подсилват вътрешната характеристика. И това не е случайно, нито е поетична слабост, а израз на определена тенденция. То, разбира се, не бива да бъде пречка много от вярващите да си ги представят подобни на себе си. Така или иначе една от главните черти на ведическата религия е непосредственото общуване на хората с боговете. Те са приятели на човека. Най-същественото им качество е тяхното милосърдие. Силата е само необходим атрибут на тяхната покровителствена роля, а не главна черта, както е в други религии.

Концепцията за боговете като определени спиритуални сили с различни функции в световния ред, с повече или по-малко конкретна форма трябва да е била преобладаваща между хората. Но е имало такива, които не са вярвали в тяхната телесна форма. Други не са вярвали в тяхното съществуване. Между мъдреците имало такива, които стигнали до идеята за единството на божествената същност или за спиритуалното Нещо, което стои зад цялата Вселена. Някои ведически поети схващали Вселената като органично цяло и различните аспекти на сътворението като части на макрокосмическото единство. Други разглеждали живата природа като едно същество — Пуруша.

Идеята за божествената същност или за единството на божеството като одухотворяващ принцип, върховен дух или Параматман е изразена добре в един от най-известните химни на Ригведа — Хамсавати. „Като светлина обитава той в светлото небе; като въздух обитава в междинното пространство; като огън съществува на жертвения олтар; като гост пребивава в къщи; като живот съществува в човека; като върховна същина изпълва душата; като истина обитава навсякъде. Той блести в небето, във водата, в светлината, в планините и в истината.“ Този химн прокарва идеята за единството на човешката душа, боговете и върховния дух.

В своите метафизически търсения за сътворението ведическите поети виждат като първопричина Хиранягарбха (космическия разум) или Вишвакарман (великия прародител), създател на цялата Вселена. В тези търсения те се добират до логическите изводи за първата причина в нейния материален и енергиен аспект и до персоналната концепция на деизма, който ограничава ролята на бога само в сътворението, и на теизма, който признава това и по-нататъшната роля на бога в еволюцията.

Създателите на Ведите се опитват да разкрият тайната на Вселената посредством три различни метода — теологически, метафизически и психологически. Посредством първия и най-разпространен — теологическия, чрез постоянно и дълбоко съприкосновение с един персонален бог те стигат интуитивно до убеждението, че именно този бог е трансцендентният, неперсонален Принцип, който стои зад цялата Вселена и е неин създател и крепител. В пълното възприемане на този върховен Принцип те стигат до убеждението, че той е космическото Същество (Парама-Пуруша) и че цялата Вселена е негово тяло, без да го покрива напълно.

В химните за Хиранягарбха и Вишвакарман авторите изповядват теистичното разбиране за сътворението. В химните за Пуруша се провъзгласява пантеистичният възглед по този въпрос. Но тук се вижда също трансцендентният аспект на първата причина. Така теистичният възглед прави място на метафизическото тълкуване на проблема. А то е изложено най-добре в прочутия химн Насадия:

„В това време (преди сътворението) нямаше видимо нито невидимо. Нямаше нито земя, нито това въздушно пространство над нея. Имаше ли изобщо нещо (мъгла или мая)? Живееше ли нещо някъде? Имаше ли я тази бездънна водна пропаст?

Тогава нямаше нито смърт, нито безсмъртие, нямаше нощ нито ден, нито нещо между тях. Тогава съществуваше онова единствено Едно (върховното Аз) без движение и дъх (действие и промяна). Нямаше нищо освен Това.

Тогава тъмнината бе обвита в тъмнина. Всичко беше неразличимо, погълнато от вода (първата причина). Което съществуваше, беше обвито в нереалност (мая). Неговото величие бе скрито в суровост (знание, воля).

Най-напред се появи желание в (космическия) разум и от това първо произлезе семето (на сътворението). Посветените мъдреци разбраха в сърцата си раждането на реалното (видимия свят) от нереалното (невидимото или мая).“

Става ясно, че ведическите поети са приемали съществуването на трансцендентна Същност зад всички граници на физическия свят. А от разбирането за произхода на реалното от нереалното се извежда по-късната теория за мая на религиозно-философски школи, приемащи за основа Ведите.

Би било пресилено да се твърди, че метафизическите идеи са напълно развити в Ригведа, но очевидно вече е поставено началото на разбирането на отвъдното и е направен опит да се обяснят относителното и временното в съотношение с Абсолютното.

Психологическият подход към основния проблем също може да се проследи в Ригведа. Тук за първи път се изказва съмнение относно реалността на физическия човек. „Това ли съм аз в действителност (физическо тяло), не зная?“ На друго място по-определено се казва: „Безсмъртният обитава със смъртния на едно място и имайки физическо тяло, понякога отива в по-горните селения, понякога в по-долните. Двамата винаги остават заедно и се движат заедно. Хората могат да познаят единия от тях, другият е непознаваем“.

Индивидуалната душа според Ригведа е безсмъртна и трансмигрира по различен начин до различните равнища на съществуване. Освен това идентичността на индивидуалната душа с космическия Дух е вече твърдо установено разбиране.

Въпреки набелязаните по-сложни пътища на религиозно развитие през ведическия период религията запазва и задълбочава своята най-характерна особеност — ритуалната практика. Сложните ритуали, придружени с жертвоприношения, имат своето оправдание най-малко по две важни причини. Едната е, че самият акт на сътворение бил схващан като жертвоприношение, другата произтича от преобладаващото разбиране на ведическите индийци за живота на земята и в отвъдното.

Ведическото жертвоприношение намира подкрепа в простото вярване, че върховното същество Парама Пуруша се е самопожертвало при създаването на Вселената, че от този акт е произлязло всичко, което е и което ще бъде: брахманите — от устата на Пуруша, кшатриите от ръцете му, вайшиите — от бедрата му и шудрите от краката му. Самите богове Индра и Агни произлезли от устата му, а Ваю — от неговия дъх. От неговия пъп произлязъл въздухът, от главата му — небето, от ушите му — четирите посоки. По този начин са създадени и световете — земната, междинната и небесната сфера. Ведическите поети гледали на целия космически процес като на изпълнение на велико жертвоприношение и вярвали, че спиритуалната природа на човека може да бъде най-добре реализирана ако той се постави в съответствие с космическия ред.

Себеотрицанието и хармонията станали главен мотив на спиритуалния живот за ведическите учители. Този дух на себеотрицание, ограничение и хармония чрез любов и желанието за постигане на пълно блаженство станали главни фактори в живота на голяма част от индо-ариите от времето на Ригведа. Те сложили своя отпечатък върху националния характер до наши дни.

Но това не означава, че животът на земята трябвало да бъде пожертван в името на безсмъртието. Напротив. Този свят бил разбиран като място, където човек можел да преживее благополучно благодарение на покровителството и помощта на боговете. От тях обикновените хора успявали да измолят злато, говеда, синове и внуци, както и всичко необходимо. Не съществувал никакъв песимизъм по отношение на земния живот. Нямало идея, че този свят е място на страдания в противовес на отвъдния като място на безкрайно блаженство. Нямало стремеж да се излезе от нещастното тяло и да се избяга от оковите на този свят. След смъртта човек отивал в следващия свят, място на по-голямо щастие, където живеят предците и където управлява бог Яма. В Самхитите и Брахманите почти не се говори за зло и за съдбата на порочните, почти не се споменава за ад. Затова пък твърде много се говори за славата, която очаква добродетелните след тяхната смърт. Земният живот бил етап по спиритуалния път на човека.

Целият живот на обществото бил организиран с едничката цел — доброто на човека — тук и в отвъдното. И ведическата религия била устроена с оглед на това.

Със завладяващо великодушие ведическата религия допуска почти всички в отвъдния, по-горния свят, където всеки вкусва от безкрайното щастие. Но едно е да съществува такова щастие, а друго е да го имаш безкрайно. Съгласно религията на Ведите животът в този по-горен свят е също така ограничен по време, както във физическия, тъй като след по-дълго или по-кратко пребиваване там според земните си дела човек се връща отново, за да приеме друго тяло. В това и в представата за безсмъртието на душата се крие тъй характерното за индийската култура разбиране за прераждането. Според по-късното разбиране този процес на раждане и смърт продължава, докато човек получи окончателно освобождение от него. Той се нарича самсара, или трансмиграция на душата. В ранната ведическа литература не се споменава за тази доктрина, но има свидетелства, от които става ясно,че тя била вече набелязана.

На хората от най-дълбока древност им е било добре известно, че всичко родено трябва да умре. Че има някаква неунищожима същност, която продължава да живее след смъртта на физическото тяло, е голямата надежда и вяра и убеждение на повечето хора от всички времена. Но с разбирането за трансмиграцията на душата ведическите мъдреци не само не се нуждаят от ада, не само изключват всяка непоправима присъда върху човека, но и му дават изключителния шанс да се самоусъвършенства, да опитва отново и отново, докато постигне истинско безсмъртие. А освобождение от преражданията и истинско безсмъртие се получава, ако човек след смъртта си отиде в третата, най-горната, небесната сфера.

И така, според разбирането на ведическите мъдреци след смъртта пред душите стоят две възможности. Едната е да отидат в света, който се намира непосредствено над земния, и след като се насладят на плодовете на добрите си дела през земния живот, да се върнат въплътени в ново тяло отново на земята, и другата — да поемат по „пътя“, който ги извежда в небесната сфера, и да останат завинаги там като безсмъртни.

Тези две възможности се постигат с два различни начина на живот. Единият е така нареченият карма — най-общо и твърде условно казано — животът, насочен към практическа дейност. Чрез него се постига светът на временното блаженство. Другият е така нареченият джняна — знание, мъдрост, молитви. Чрез него се постига безсмъртие. Към първия начин се отнасят жертвоприношенията и ритуалите.

С двата различни начина на постигане на отвъдното са свързани различни богове. С първия, с жертвоприношенията — Индра и Агни, с втория — боговете от небесната сфера. И тъй като самхитите, а и цялата ведическа религия са свързани с жертвоприношенията, главните богове през този период са боговете на земната и междинната сфера. Когато по-късно тежестта на религиозната практика се прехвърля от жертвоприношенията върху знанието и молитвите, тези богове загубват значение и на тяхно място идват боговете от небесната сфера — Вишну, Шива. Променя се значително характерът на религията, но тази промяна е всъщност развитие на други тенденции, заложени пак в Ригведа, и по-точно в онази нейна част, известна като самхита.