Стефан Чолаков
Древноиндийската култура (5)

ДЖАЙНА

Религиозната и философска система, известна като джайнизъм, някога, по време на своите първосъздатели, била наричана шрамана и още ниргантха. Шрамана — защото била част от т.нар. „шрамански учения“, които отричали изцяло авторитета на Ведите, и ниргантха — защото поставяла ударение върху непритежаването на материални блага и отказа от собствен дом за последователите. Тя проповядвала, че победата над лошите навици на привързаност и омраза трябва да бъде непосредствената цел на всеки индивид. Тя учела, че не само хората, но и всички същества са равни по своята същност и на тази основа забранявала всяко насилие. Онези, които издигнали и осъществили тези идеали, били наричани джини, победители, а тяхната религия постепенно станала известна като джайнизъм.

В условията на остра борба с ортодоксалната религия и на силно изразено съперничество с останалите шрамански учения и особено с будизма джайнистите не само доразработвали и отстоявали своите принципи, но и непрестанно внушавали, че тяхното учение притежава дълбока древност. За това те, изглежда, имали известно основание. Според твърденията им техният първи пророк Ришабха живял много преди всички шрамански учители. В най-ранната литература от времето на брахманите се споменава за съществуването на религиозно общество, което се обявявало решително против авторитета на Ведите и практиката на жертвоприношения. Според джайнистите по време на войната, описана в Махабхарата и състояла се в действителност след установяване на ариите в долините на Ганг и Ямуна, това религиозно общество било оглавявано от Неминатха, който принадлежал към рода на Кришна. Той бил двадесет и вторият тиртханкара. При следващия, двадесет и третия, Паршванатха, живял през VIII в. пр.н.е., общността придобила широко влияние и станала основа за обособилите се по-късно джайнистка и будистка общности, оглавявани съответно от Махавира и Буда.

Колкото и свободно да се свързват действителните събития и имена с легендата, очевидно е, че джайнизмът включва в своето учение идеи от едно или повече неортодоксални учения и позоваването на тези отдавнашни идеи било силен коз в борбата му против будизма, който се разглежда като по-млад и производен по отношение на първия.

Махавира, двадесет и четвъртият и последен пророк на джайнизма, роден под името Вардхамана, живял около двеста и петдесет години след Паршванатха. Майка му била дъщеря на владетеля на Вайшали, а баща му — виден велможа. Той получил образование и възпитание, отредено за принцове. Тук, по средното течение на Ганг в днешния щат Бихар, преобладавали вратиите — индийци, които не признавали Ведите. Това изглежда предопределило мисленето и реформаторската дейност на Махавира.

Макар и женен с дете, на тридесетгодишна възраст той станал монах и скоро след това приел пълна аскеза, като се отказал от всякакво облекло. Отдал се на интензивно самонаказание и медитация в продължение на дванадесет години, през което време изтърпял много унижения от невежите. Най-накрая получил просветление на брега на реката Риджупалика. Оттогава бил наричан Махавира, Велик герой.

По време на своето подвижничество Вардхамана отива в Наланда, един от тогавашните религиозни центрове, при главата на адживиките Госала и остава като негов ученик в продължение на шест години. Разделили се поради сериозни различия по редица основни въпроси. Джайнистките текстове описват доста подробно тяхното скъсване, за да подчертаят приноса на своя учител като дълбок и оригинален мислител.

След като скъсва с школата Адживика и получава просветление, Махавира основава своя община и обединява около себе си много ученици — монаси и миряни.

Неговият главен принос е популяризирането на принципа на неувреждане, ахимса, на чиято основа създава етически кодекс за миряни, както и за монаси. Като обосновка на това етическо учение той разработва своята философия на седемте истини. В основаната от него община допуска всички желаещи без оглед на каста и социален статус и въвежда система на доброволно посвещаване в новата вяра.

Махавира оставил след себе си добре организиран религиозен орден, чрез усилията на който жертвоприношенията на животни били почти напълно изоставени и ненасилието било твърдо установено като правило в живота даже сред онези слоеве от населението, които не изповядвали неговата вяра. Учението му постепенно се разпространило из цялата страна и към времето на появата на Александър Македонски в Индия според Мегастен по брега на Инд можело да се срещнат адживики или по-вероятно джайнистки монаси.

Силен тласък за разпространението на джайнизма дал царският патронаж. Твърди се, че великият император Чандрагупта Мауря, първият голям владетел, който след нашествието на Александър обединява страната, бил ревностен последовател на новата религия. Той се отказал от трона и последвал като обикновен монах и ученик главата на джайнистите — тогава Бхадрабаху, в неговия подход заедно с група монаси в Декан — Южна Индия. За това свидетелства един каменен надпис край Майсур на хълм, който и сега носи името Чандрагири. През II в. пр.н.е. Кхаравела, владетел на Калинга, днешния щат Ориса, приел джайнизма и го популяризирал, като издигнал редица свещени места. През първите векове на новата ера Матхура на север и Шраванабелгола на юг станали главни центрове на джайнистката религия, както се вижда от големия брой надписи, изображения и други паметници, разкрити по тези места.

От V до XII в. много царски династии в цялата страна и особено на юг и запад дали своя патронаж на тази религия. Построени били много храмове, появили се забележителни произведения на литературата и изобразителното изкуство, които заемат внушително място в културното наследство на Индия. В по-късни времена и до днес основни крепости на религията остават Гуджарат, Катявар и част от Раджастан на север, където преобладава сектата шветамбара, и Майсур и Хайдарабад на юг със сектата дигамбара.

Главните секти на джайнизма са току-що споменатите. Разликата между тях не засяга основните религиозни принципи. Тя се отнася до някои епизоди от живота на Махавира, типа храна, приемана от проповедниците, и по въпроса дали жените могат да постигнат нирвана или не. Но главното различие се отнася до ползването на дрехи, т.е. до строгостта на аскетизма. Монасите шветамбара носят бели дрехи, докато дигамбара ходят напълно голи.

Не е ясно кога и защо е настъпила схизмата. Някои се позовават на това, че предпоследният тиртханкара не изисквал от своите последователи да ходят голи, докато последният настоявал на това. Повечето изследователи смятат, че разделянето станало около 200 г. след Махавира. Разказва се, че по време на Чандрагупта Мауря настанал глад в продължение на 12 години. В това време главата на джайнистите Бхадрабаху напуснал Магадха и се преселил на юг, заедно с много последователи в това число както споменахме и със самия император. В Магадха той оставил свой заместник. Последният свикал събор в Паталипутра във връзка с опазването и уточняването на свещените текстове. Съборът натъкмил първите десет от четиринадесетте оригинални свещени текста пурви в дванадесет части, наречени анги, и разрешил на проповедниците да носят бели дрехи. Когато отишлите на юг се завърнали и видели това, протестирали енергично, но не могли да постигнат отмяна на решението. Така се образували двете секти, а по-късно дигамбара отказали да приемат и другото решение на събора — уточнените свещени текстове.

Джайнистите вярват, че свещените текстове са разкрити от Сарваджня, всезнаещото Същество. Редакцията и канонизирането им били подчинени на строго определени принципи. Те не трябвало да бъдат в противоречие с критериите за правилно знание. Трябвало да водят хората към последните цели — сварга и мокша, трябвало да дават точна информация относно природата на света и да изяснят четирите стремежа в човешкия живот — дхарма (религиозно поведение), артха (богатство), кама (удоволствие) и мокша (освобождение).

Тъй като дигамбара продължавали да не признават уточнените свещени текстове, а разцеплението се отразило неблагоприятно върху джайнизма като цяло, през V в. от новата ера във Валабхи, Гуджарат, бил свикан втори събор. Утвърдените тук текстове обслужват главно дигамбара, тъй като по това време сектата на шветамбара вече започнала да се размива поради по-голямата си близост с индуизма. Разликите в текстовете обаче не са съществени, тъй като имат една и съща основа. С течение на времето джайнистката литература необикновено нараства и включва освен сутрите — първоначалните произведения — много коментари. Към тях се прибавят различни трудове по граматика и други научни дисциплини.

Всяко учение, колкото и сложно да е то, може да се изрази в една идея. Но какво напрежение на волята, на разума и на чувствата е необходимо, за да бъде разбрана и правилно осмислена тя и още повече — да стане твоя идея. Цялото учение на Упанишадите се съдържа в израза: Тат твам аси (Това си ти). Цялото учение на джайнизма може да се изрази така: „Бъди преди всичко човек, защото царството на бога принадлежи на човеците.“

За да бъде разбрано учението на джайнизма, трябва най-напред да се схване неговият етически смисъл. Трябва да не се забравя основополагащото място на два принципа: принципа на равенството и принципа на ненасилието.

За джайнизма концепцията за равенство, самая, е идентична с концепцията за Брахман в Упанишадите. Тя е другото име на всеобщото, което определя цялото религиозно поведение и философската мисъл, а оня, който въплъщава този принцип, е като брахмана за брахманизма.

Между дванадесетте части на джайнистките свещени текстове Самая заема първо и най-видно място. В нея най-ясно са изложени религиозните и философските възгледи на Махавира, които поставят ударение върху равенството. В джайнизма има шест задължителни обреда, от които самая е най-важният. Когато аскет или мирянин дава обет за следване на джайнисткото религиозно поведение, той произнася следната клетва: „Задължавам се да съблюдавам принципа на равенство“. И по-нататък: „Аз се отвръщам от вредоносни дела според силите си.“

Според този принцип всички физически, психически и други различия между едно същество и друго са само насложени, т.е. дължат се на закона на карма и не са вътрешно присъщи. От това следва, че най-малко развитото същество, като растителния организъм, може да се развие в човешко същество и чрез духовна еволюция да получи абсолютна свобода от преражданията, и обратно — едно човешко същество може да се върне до положението на растителен организъм. Но самото равенство не е в равните възможности на съществата, а в тяхната еднаква духовна основа, в Атман, когото еднакво въплъщават, но в различна степен разкриват всички същества. Принципът на равенство е възприет и във философските школи на Самкхя, Йога и др. По-късно той пронизва евангелието на индуизма — Бхагавадгита.

Принципът на равенство намира израз в другия основен принцип — ненасилието, прилаган последователно в религиозното поведение и във философската мисъл. Джайнизмът не подкрепя никое религиозно действие и действие изобщо, което не утвърждава насилието. Всички негови ритуали са формулирани около това. И макар че всяка религиозна школа слага ударение в една или друга степен върху ненасилието, изключителната важност и широкото приложение, което този принцип има в джайнизма, не се срещат в никоя друга школа. В областта на философското мислене той предопределя доктрината за неабсолютизма, според която упоритото настояване на собственото становище или начин на мислене, разглеждани като пълна и последна истина, е в противоречие с принципа на равенството. За да проследят напълно принципа на ненасилието, джайнистите създават своя наука за Атман, наука за карма, за поведението (чаритра) и за Вселената (лока). А за да обяснят принципа на неабсолютизма, създават наука за свещените текстове и наука за логиката и средствата на познанието (прамана).

Така джайнизмът се оформя като особена школа със свой оригинален принос в индийското религиозно мислене. В същото време не бива да се забравя, че както и останалите неортодоксални школи, изпитали доста силното влияние на Упанишадите, той не е абсолютно независимо учение. По редица основни положения той е близък до индуизма и будизма. Достатъчно е да се спомене, че приема напълно кармичния закон, принципа за прераждането и идеала за крайната цел на човешкото съществуване, освобождението от преражданията.

Има още нещо важно: той не е абсолютно независим от Ведите, макар по традиционното деление на философските и религиозните школи да се числи към онези, които не признават техния авторитет. Отхвърлянето на религиозната практика на жертвоприношения не е само негова заслуга. Още в най-ранната ведическа литература се набелязват двете тенденции — на утвърждаване и на отричане на тази практика.

Според джайнизма не е имало сътворение на света, нито е необходим творец като негова причина. Поради това и поради факта, че отрича авторитета на Ведите, той често прибързано е разглеждан като атеистична религия. Но атеизмът се свързва със семитската и християнската концепция за твореца. Оня, който не приема твореца, е атеист. Тук, както и при будизма и други школи, нещата стоят по-различно.

Джайнистите настояват, че след пълното овладяване на карма и разкъсване веригата на прераждания Азът съществува в своята върховна чистота като сиддха-парамещин, притежаващ безкрайна способност за възприемане, безкрайно знание, безкрайно блаженство и безкрайна сила. В това си състояние той е победител на преражданията, той е джина и идеал за следване от другите.

Следващата, по-ниска степен на освобождение е тази на архат-парамещин. Тя е твърде важна от човешка гледна точка, защото архатите или тиртханкарите откриват на хората пътя към спасението и създават всички свещени текстове, описващи този път. Тиртханкарите са като основателите на различните религии или като аватарите — превъплъщения на божествата от хиндуисткия пантеон, както например Кришна, Рама и др. са превъплъщение на Вишну. Чрез системно практикуване на йога и разрушаване на най-силните връзки със света на човешките желания тиртханкарите добиват върховни познания в този свят. Постигайки съвършена чистота на своето Аз, ненакърнявана от несъвършенствата на тялото, което все още се свързва с Аза, изпълнени с мирова любов и състрадание към всички живи същества, почитани от боговете от трите свята, тиртханкарите прекарват известно време на Земята, за да прочистят пътя за освобождението на душите. Те се радват на особена почит и всеки от тях е свързан с пет вида празненства, следващи различните степени на самоосъществяване на пророка. Празненствата придават особен колорит на джайнистката религиозна практика.

Освен горните две степени на освобождение съществуват още три, които не са пълно освобождение от самсара, но са важни етапи по пътя към крайната цел. Така например в третата индивидът трябва да се освободи от привързаността си към външните неща, трябва да е изпълнен с всеобщо съчувствие и любов към живите същества, трябва да бъде движен от „трите скъпоценности“ — правилна вяра, правилно знание, правилно поведение; трябва да бъде съвършено чужд на ниските чувства гняв и честолюбие, да притежава сигурно знание относно природата на реалния свят, да не бъде движен от желание за самовъзвеличаване или самохвалство, да служи с цяло сърце за освобождаването на другите и т.н.

Тези пет степени или пет вида личности се почитат от джайнистите като въплъщение на идеала в различни негови етапи.

Философията на джайнизма е близка до ортодоксалната философска система Самкхя, която също отхвърля идеята за бога като творец, утвърждава, че светът е пълен с печал, приема теорията за карма и трансмиграцията на душата.

Джайнистката философия е дуалистична. Тя приема, че човешката личност се състои от два елемента — джива (душа) и аджива (материя) и че докато материалната субстанция е разрушима, душата е безсмъртна. Спасението на отделната личност е възможно чрез духовно усъвършенстване. Или казано по-кратко, тази философия може да бъде изразена така: живото (душата) и неживото (материята) чрез своето свързване пораждат известни сили, които причиняват раждане, смърт и различни преживявания. Този процес би могло да бъде спрян, а силите — разрушени, чрез система от действия за религиозно самоусъвършенстване, водещи към нирвана (освобождение). По обичайната философска практика тази формула е разчленена на седем истини (татви). На основата на тези истини джайнистката философия утвърждава, че ако човек желае да постигне нирвана, трябва да разруши кармата, т.е. последствията от мирските деяния. Той може да направи това постепенно, като избягва лошите постъпки. Така кармата престава да действа. За да се подготви за такава задача, индивидът трябва да съблюдава петте принципа на религията — сатя (истина, правдивост), ахимса (ненасилие), апариграха (непритежание на собственост), астея (неприемане на нищо, което не е доброволно дадено), брахмачаря (безбрачие).

Както казахме, според джайнистката философия видимият свят е несътворен и вечен. Но това не означава, че е неподвижен. Той се характеризира с възникване, западане и постоянство или поява и изчезване в самото постоянство. Вътрешният механизъм на променящия се свят би могъл да се опише като единство и борба на противоположностите в безначалното и безкрайното време.

Всеки реален предмет въплъщава в себе си утвърдителен и отричащ аспект, синтезирани и държани заедно от неговата собствена комплексна природа. Той поддържа своята идентичност и постоянство само чрез безкрайния процес на промяна, изразяваща се в зараждане, развитие и упадък — идентичност и постоянство в многообразието и промяната.

Джайнистката метафизика говори за пет субстанции (дравя), или крайни реалности: джива (душа), пудгала (материя), принцип на движение (дхарма), принцип на покой (адхарма) и пространство (акаша). Те са съставните елементи на Космоса. От тях само материята е веществена, останалите не са, макар че притежават пространствени отношения. От друга страна, само джива е съзнателна. Към петте субстанции се прибавя още една — кала (време), която за разлика от първите, както се е смятало тогава, няма отношение към пространството.

Всички субстанции се проявяват чрез определени качества и модификации. Изчезването на едно качество или вид и появата на други, докато субстанцията остава постоянна и непроменена, е характеристика на всяка субстанция, тъй както от златото могат да се направят безброй украшения, но всички те имат една субстанция — злато.

Джайнистката метафизика не признава качество без субстанция и субстанция без качество, за разлика от други философски системи, които ги разглеждат отделно и търсят някакъв друг принцип за връзка между тях.

С твърдението, че има душа и не-душа, се изчерпва всичко, което съществува във Вселената.

Душата, или съзнателната субстанция, у джайнизма притежава основните качества възприятие и знание. Тя не може да бъде характеризирана с материални и пространствени мерки, не може да се възприеме чрез сетивата. Във видимия свят тя винаги е свързана с конкретно органично тяло и носи характеристиките на живо същество със сетивни органи. В своето несвързано с материята състояние тя е подобна на Атман в Упанишадите.

Като активен деятел тя е непосредствена причина на своята карма и изпитва плодовете от нея. От казаното следва, че тя е познаващият субект, деятел и обект на последствията от своите действия.

Във Вселената има безброй души и те запазват своята индивидуалност, без да се сливат с някакво върховно същество. Това е важно отличие от схващането, изложено в Упанишадите. Джива, свързана с физическо тяло, се нарича самсариджива, за разлика от нейното състояние като чист Атман. Тя има различни степени на изява в зависимост от това с какво тяло е свързана. Джайнистката философия различава душите в света според развитието на сетивните органи на съществата, с които те са свързани. Най-ниският клас души са тези, които имат един сетивен орган. Следващите по възходящ ред са свързани с два, три, четири и пет сетивни органа. Освен с петте сетивни органа най-високият клас души са свързани и с ума. Първият и най-нисък клас души са тези на дърветата и растенията, които притежават способността за асимилация, растеж, упадък и репродуциране. Те имат само един сетивен орган — тактилен. Към този клас принадлежат и микроскопичните организми с един сетивен орган — също за допир. Червеите са следващият клас — с органи за допир и вкус; мравките — по-горният — с органи допълнително за мирис; пчелите — следващият с орган допълнително за зрение; висшите животни се включват в петия клас — и със слух. Човекът, разбира се, е от най-високия, като към всичко останало притежава и привилегията да мисли.

Тъй като съзнанието е основна характеристика на душата, способността да се познава е вътрешно присъща на всяко живо същество, разбира се, в различна степен. Както казахме обаче, има вътрешно равенство между всички души, независимо дали са свързани с растителни организми, насекоми, животни или човешки същества, и ако се върнем към един от двата главни изходни принципа на системата, ненасилието, ще видим още по-убедително как той е свързан с принципа на равенството. Философската основа на ненасилието се състои именно в това, че като дуалистична система джайнизмът допуска реален плурализъм на вътрешната същност на съществата — душите, и установява ненасилието на основата на тяхното вътрешно равенство, докато недуалистичните системи го утвърждават на основата на тяхното вътрешно единство.

Всичко, което не е душа, според метафизиката на джайнизма съставя втората реалност и се обединява под понятието аджива. Това е безжизнена субстанция, чиято главна характеристика е липсата на съзнание. Тя се представя в пет вида или в пет отделни субстанции (дравя). Първата от тях е пудгала (материя) и включва всичко, което може да се възприеме от сетивата. Тя съставя физическата основа на Вселената, както душата — психическата. Елементите на природата — земя, вода, огън и въздух, са обемните форми на материята. Най-фината и неуловима за възприятието е атомът (параману). Топлината, светлината, сянката и тъмнината са форми на фина материя, чиито съставки са в постоянно движение, пораждащо непрестанния поток на съединение и разединеие и в резултат на това — различни форми. От комбинации на атомите се получават агрегати, наречени скандха — от молекули с два атома до най-големи, като цялата физическа вселена. Елементите, популярни в древната мисъл — земя, вода, огън и въздух, са само определени агрегати от атоми.

Материята е безкрайна както душата и нейното количество във Вселената остава постоянно. Всичко това звучи твърде съвременно, но е почерпано от свещените текстове на джайнизма, които са далеч по-стари от времето на тяхното първо подреждане и канонизиране. Но Вселената, както стана ясно, не е натрупване на безжизнена маса. Тя не е и нищо друго освен взаимодействие на двете фундаментални субстанции — джива (принципът на съзнанието) и аджива (безсъзнателната материя). Субстанцията, която има инициативно влияние по отношение на другата (на принципа на съзнанието в неговото конкретно съществуване), е материята. Тя именно се свързва с душата по различни начини и определя нейните различни възможности. Но принципът на съзнанието има вътрешни сили, които, ако бъдат правилно насочени, могат да освободят съзнанието от влиянието на материята. Така че Вселената е поле на взаимно влияние на съзнанието и материята и прекратяването на това влияние означава край на видимия свят. Разбира се, край в очертания вече относителен смисъл.

Душата и материята, както видяхме, представляват главните субстанции в джайнистката метафизика. Те са активните принципи, за разлика от останалите дравя.

Дхарма и адхарма, принципът на движение и принципът на покой, са две категории, характерни само за джайнизма. Без да могат да бъдат възприемани сами по себе си, те служат като условие за движението и покоя. Самото движение в света се осъществява от активните субстанции — душата и материята. Но докато последните са способни на движение, определено от съответни действени причини, това движение зависи от наличието на недействения принцип дхарма. Подобно на това, когато движещият се обект — жив или нежив — дойде до състояние на покой, необходимо е наличието на противоположния недействен принцип — адхарма

Без тези два принципа не би имало определена структура на света. Той би се разпаднал на първични атоми, разпръснати в безкрайното пространство. Така че онова, което поддържа света като свят и което пречи на неговата дезинтеграция в хаос, е наличието на тези два принципа. Благодарение на тях, въпреки безкрайното движение на материята, съществуват определени форми в определено време. Принципът на движение и принципът на покой са вътрешно необходими характеристики на диалектическата природа на света.

Четвъртата аджива, или следващата дравя, е акаша (пространството), която също като предишните две е нематериална субстанция. Нейната природа се състои в това да предостави място за съществуването на всички останали същности. Пространството е безкрайно, но се разглежда в две части — като част, заета от физическия свят, и част, стояща извън това. Петата и последна аджива е кала (времето), което предхожда света в неговото конкретно проявление. Състои се от отделни независими малки части, които се подреждат последователно и никога паралелно. В джайнистката метафизика времето е необходима категория на съществуването. Целият свят, състоящ се от материя и душа, е в процес на промяна — еволюция или инволюция. Промените, включващи растеж и упадък, образуват самата същност на света. Процесът на промени без време е просто немислим. Само по себе си то е безначално и безкрайно и за практически цели се дели на минути, часове, дни, месеци и т.н. според движението на Слънцето и Луната.

Що се отнася до природата на съществуването, джайнистките философи прилагат последователно своя диалектически подход. Съществуването за тях се състои от три фактора, действащи едновременно — произвеждане, западане и неизменност. От гледна точка на същинската си природа нещата са постоянни и неизменни. От гледна точка на техните случайни характеристики те възникват и загиват. Душата е неизменна сама по себе си, но нейните отношения с тялото имат начало и край. Дадена точка в пространството е същата, но онова, което я заема, е различно в различно време. Времето е винаги същото, но събитията, свързани с него, често се променят.

Джайнистката метафизика разработва характерно само за нея учение за начина на връзка между материята и душата. За тази цел създава понятието кармична материя и кармично тяло. Според нея съществуват фини материални частици, които формират градивния материал на фино тяло, наречено кармана-шарира. То именно е свързано с всяка душа и я въплъщава през целия период на прераждания до окончателното освобождение на душата от всяка материя. Видимото органично тяло, което се ражда от родители, поддържа се с храна и е предмет на болести, остаряване и смърт, е нещо съвсем друго. То е онова, което се изоставя от душата в момента на смъртта. Кармичното тяло е носителят на чистото съзнание, но тъкмо то е отговорно за промените на Атман при поредицата прераждания, защото Атман е само чисто съзнание, чиято вътрешна чистота се загубва или намалява при свързването му с материята. Кармичното тяло представлява ядрото, около което се оформя видимото тяло.

Съгласно тази концепция създаването на кармично тяло представлява основата на живота в самсара и дезинтеграцията му води до окончателното освобождение на душата.

Създаването на кармично тяло се извършва, когато поток от кармични молекули се привлича от душата според нейния предишен опит или заслуги. Този материал обвива душата като пашкула на копринената буба и действа като препятствие за свободната изява на същинските й качества. В следващия етап кармичната материя се втвърдява в кармично тяло. Ограничението, което то създава за душата, е с различна напрегнатост и продължителност. Ако джива не съзнава своите истински качества и се идентифицира с обектите, чужди на нея, втвърдяването на кармичния пашкул продължава. Но когато разбира своята природа като различна от материалния свят, тя се старае да се освободи от мрежата на преражданията, основна причина за които е кармичното тяло.

Съобразно това първата стъпка на освобождаване от оковите на самсара е да се спре потокът на кармична материя. Това се постига чрез развитието на такава психическа нагласа, която е чужда на съблазните от страна на външните обекти и осигурява концентриране върху своята собствена природа. На практика това се постига чрез йога. Следващата стъпка е насочена към това да се разхлабят връзките в натрупаната вече материя и накрая да се отърсим от нея. Това се постига чрез концентриране на вниманието и систематичен стремеж да се разбере собствената природа чрез съответна медитация. В резултат на това кармичното тяло постепенно се изтощава и накрая отпада. Паралелно с този напрегнат процес същинските качества на Атман стават все по-ясно очертани, докато заблестят с пълна светлина в безкрайното си величие и слава. Това състояние е мокша — пълно освобождаване. Джива, обвързана преди това с материята и следователно с преражданията, сега става чиста душа с абсолютно знание, абсолютна сила и абсолютно блаженство.

Джайнистката теория на познанието се изгражда върху същия принцип, както и тази на Упанишадите, но тя съдържа редица нови и оригинални моменти. Знанието за нея е вътрешно качество на джива, но то е задържано или възпрепятствано от кармичното тяло, докато трае процесът на трансмиграция. Ето защо процесът на познание е всъщност процес на разкриване на истинската същност на джива като чисто съзнание.

Знанието е в пряка зависимост от духовното развитие и има пет степени. Първата и най-широко постигана е резултат от обикновения познавателен процес, обусловен от възприятията на сетивните органи и на умозаключенията, основани на тях. Следващата по-висока степен е тази на знанието, разкрито от свещените текстове, които, както знаем, са разкрити на света от Сарваджня. Третата може да се нарече най-общо ясновидство. Джайнистите, както и други индийски мислители, отдават особено значение на свръхсетивните възприятия, заложени като възможност у всеки човек и особено развити при някои хора. Посредством тях могат да се видят неща, ставащи на голямо разстояние и в отдалечено време. Без помощта на петте сетива се постига и следващият тип знание — знанието на мисли в други умове или телепатия. Това е директен достъп до ума на други и тази способност се постига чрез продължително практикуване на йога. Накрая естествено идва безкрайното, абсолютното знание, което душата постига като резултат от пълно освобождаване, или мокша. От посочените първите два вида са опосредствувани знания, а останалите са знания, получени непосредствено от душата. Но всички те са насочени към разкриване същността на реалните обекти във видимия свят и към самопознанието на душата.

За разлика от други школи джайнистите признават обективното съществуване на предметите и явленията във видимия свят и разглеждат тяхното познание като необходимо условие за самопознанието на душата. Обърната към видимия свят, тя е единственият познаващ субект. Обърната към себе си, тя е субект и обект на познанието едновременно.

Джайнистката логика представлява значително научно постижение и е може би най-оригиналната част на системата. Неин фундаментален принцип е възможността за позитивно и негативно твърдение за едно и също нещо в зависимост от неговата собствена основа, неговото място, време или продължителност и неговата случайна природа или модификация. Тази логика е известна като асти-насти (е и не е). Джайнистката логика не признава възможността нещо да се твърди в абсолютен смисъл. Природата на обективния свят не допуска това. Всеки реален предмет, доколкото носи в себе си качества и възможността за тяхната промяна, трябва да бъде описван като нещо постоянно само в потока на промяната, като тъждествено в полето на различията. Нищо не може да се приеме като абсолютно неизменно или като абсолютна промяна без постоянство. Подобно на това човек не може да твърди, че качествата са различни от предмета, нито пък че са идентични с него, тъй като по самата си същност реалността е тъждественост в различието, единство в множествеността, постоянство в промяната. Абсолютно твърдение не е възможно и джайнистката логика признава само относителното твърдение.

Цялото учение на джайнизма е подчинено на неговата етика, или мокша-марга (път към спасението). Той се състои от „трите бисера“ — правилна вяра, правилно знание и правилно поведение, и се различава значително от „пътя“ в други школи по своята всеобхватност, а също и по своята строгост. Както и в други школи обаче, изискванията му за обикновените хора и за монасите са различни, но в двата случая в центъра стои учението за ненасилието.

Правилната вяра насочва към правилно знание и правилно поведение. За да притежава непоколебима вяра, мирянинът трябва да избягва три типа предразсъдъци и осем вида високомерие. Първият тип предразсъдък е, че къпането в така наречените свещени реки, изкачването на планини, вървенето през огън създават святост. Другият тип е вярата в богове, надарени с човешки качества и човешки чувства, които могат да бъдат омилостивявани и молени за земни дарове. И третият тип се отнася до вярата в лъжепророци и лъжеучения. Оня, който има правилна вяра, трябва да бъде чужд на различните видове високомерие — че притежава интелигентност, че може да изнася величествени храмови служби, че произхожда от благородно семейство, от висока каста, че има физическа и духовна сила, че притежава магически способности, че практикува йога, че е външно красив.

Мирянинът, имащ правилно знание, трябва да следва пет обета или клетви. Първата от тях е ненасилието. То е разработено твърде подробно, но се свежда до следното: неувреждане или ненараняване по никакъв начин на живи същества, даже на насекоми, чрез мисъл, слово и действие, нито пряко, нито опосредствувано; нито чрез одобряване на каквато и да е вреда, причинявана от други. Тъй като за обикновения човек, зает с практическа дейност, това е трудно достижимо, ненасилието е разделено в четири групи — несъзнателно, свързано с практическата дейност, свързано със самозащита и защита на други същества, и преднамерено. Последното не се допуска под никакъв предлог, а за първите три се дават предписания как да бъдат избягвани. Втората клетва се отнася до изричането на неистина. Третата забранява кражба или още по-широко — притежаване на нещо, което не е доброволно дадено от истинския му притежател. Четвъртата изисква сексуална чистота в мислите, думите и действията. Мирянинът трябва да се задоволява със собствената жена и да гледа на другите като на свои майки, сестри и дъщери. Петата изисква ограничаване на привързаността към богатство и всякакви мирски притежания, тъй като постоянният ламтеж за земни блага не води към удовлетворение и щастие, а възпрепятства душевната хармония.

Последователното спазване на горните изисквания подготвя мирянина за евентуално преминаване към пълен аскетизъм. От него се очаква да напусне дома си и да приеме природата под открито небе за свое обиталище. Като йогин той трябва да спазва някои принципи и правила на поведение, подходящи за новата му среда. Тъй като вече няма нужда да мисли и действа в досегашната социална среда, той ограничава думите и концентрира мислите си и се въздържа от безполезна дейност. Светският човек е обикновено роб на своите чувства, а държанието му се изразява в грубост на речта, забързаност на движенията и обща възбуда. Аскетът овладява емоциите си чрез медитация, постига спокойствие и благост в държанието си. Думите му са меки и успокояващи, движенията бавни и спокойни. В негово присъствие плахите птици и животни добиват кураж, а дивите зверове губят агресивността си. Той е господар на тялото си и е независим от средата. Мислите му са свързани с високи и благородни неща.

Джайнисткият монах може да притежава само канче за вода, връзка паунови пера, за да се пази от насекоми, и няколко религиозни книги. Монасите шветамбара, а по изключение в населените места и дигамбара, могат да носят и дреха. Те дисциплинират тялото и ума си чрез понасяне на двадесет и две изпитания — глад, жажда, студ, горещина, ухапване от комари, голота, сексуално въздържане, просия, продължително ходене, продължително седене, лежане върху легло с гвоздеи и др.

Петте обета за въздържание на мирянина за монаха са безпрекословни забрани. Монахът например трябва да върви само денем, за да не сгази неволно насекоми, при съответни условия да диша през марля, за да не вдиша мушици, да не говори за жени, за ястия, кражби и т.н. Трябва така да бъде обучен, че да не се вълнува от нищо външно — нито красиво, нито грозно, нито полезно. Трябва да е отдаден на медитация и благозвучно рецитиране на свещените текстове. Трябва да развие до съвършенство тези и други, общо двадесет и осем качества, в резултат на което ще спре потока на кармична материя към душата си. Но с това неговите усилия не приключват. За да постигне изчерпване на натрупаната вече кармична материя, трябва да продължи с различни практики, главната от които е медитацията. Има четиринадесет степени на духовен напредък и всяка от тях е свързана със загубата на определени страни от материалната природа на човека и по-пълно разкриване на неговата духовна същност, докато най-накрая се постигне освобождение.

Джайнизмът има голям принос в културното развитие на Индия и на първо място естествено стои неговата религиозна и философска система. Но джайнистите играят важна роля в лингвистичното култура на страната. Санскрит е езикът на свещените текстове на брахманизма, а езикът пали — на будизма. Джайнистите използват преобладаващите езици в различни времена и на различни места, създават литература на тях и преписват стари текстове. По този начин оказват значително влияние върху развитието на езиците по посока на тяхното сегашно състояние. Техният принос в изобразителното изкуство и архитектурата е най-силен през XI и XII в. и днес многобройни ценни образци изпълват страната наред с тези на индуизма, будизма и исляма.

Различни фактори допринасят за спадащата популярност на джайнизма през вековете. Той трябва да съперничи на индуизма и будизма. За известно време джайнизмът е най-популярната религия в Индия, но липсата на прочути проповедници след Махавира, разделянето му на две секти, липсата на покровителство от страна на управляващите, реформирането на индуизма с подкрепата на известни царски династии довеждат до неговия упадък. Освен това, обявявайки се против много от принципите на брахманистката идеология и практика, джайнизмът предлага на своите привърженици отказ от мирския живот и изключително строг аскетизъм. Това стеснява кръга на последователите му и го превръща в религия с регионален характер.