Стефан Чолаков
Древноиндийската култура (15)

РЕЛИГИОЗНАТА ПРАКТИКА В ИНДИЯ

Индийската религиозна мисъл е толкова своеобразна, че за да я разберем, трябва по-скоро да се освободим от някои наши представи, свързани с християнската култура, отколкото да се опитваме да провеждаме аналогия между тях. Това се отнася и до религиозната практика.

Вярващият индус в много по-голяма степен от всеки друг разглежда себе си като нещо единно с бога и в същото време неговият път към реализиране на това единство е безкрайно по-труден. Неговата борба за постигане на духовно съвършенство е подпомогната от многобройни и добре развити учения, често и от наставник, и в същото време неговата битка със себе си е силно индивидуална. Неговите срещи с бога, както и да се разбира той, са много интимни и това е една от най-характерните особености на индийската религия. Тук няма масови богослужения под ръководството на свещеник. Всеки идва със своята степен на съвършенство, предопределена от карма, а значи и със своята духовна мисия. Оттук произтичат както различните разбирания за бога, така и различните пътища за самоосъществяване.

Индийците носят някаква представа за неперсоналния и персоналния характер на божеството. За много от тях бог е Абсолютът — екзистенция, знание и блаженство, безкраен във всяко отношение, неподлежащ на позитивна характеристика, така абсолютен, че би могло да се запитаме дали изобщо го има, и в същото време така реален, че извън него няма нищо друго. Даже популярните индуистки божества се разглеждат в края на краищата като абсолют: „Аз съм неопределимият, неизменният и неограниченият от форма, всепроникващи-ят и вездесъщият. Аз съм отвъд обсега на всички сетива, незасегнат никога от ограничения. Аз не съм даже свобода. Аз съм зад всяко относително знание. Аз съм Шива.“ Така богът се самоопределя чрез устата на най-известния ведантистки философ Шанкара.

Освен концепцията за „единствения, неповторимия“ съществуват идеи за неперсоналния иманентен божествен принцип, който разкрива себе си чрез света на предметите и съществата и все пак остава безкраен и без форма. Много индуисти предпочитат такъв божествен принцип пред личностния бог. За разлика от последния той е навсякъде и във всичко. Твърде често обаче не-персоналният аспект се възприема като непостижима абстракция, докато символът или личностният аспект на божеството не задоволяват философското чувство на човека. Оттук почитането или медитацията върху неперсоналния аспект чрез персоналния или чрез символа винаги е било много популярно в индуизма.

Отправната точка в тълкуването на различните начини и форми на богослужение в индуизма дава един от най-големите религиозни философи на миналия век Рамакришна: „Има три вида поклонници. Най-долният казва «бог е там горе» и посочва небето. Средният казва, че бог обитава в сърцата като вътрешен уредник. Но най-издигнатият казва «бог сам е станал всичко, всички неща, които възприемаме, са форми на бога».“

Според индийското разбиране на нас ни е отредено да пребиваваме в света на ограниченото, на символите, които насочват към истината, но не могат да я изразят нито достатъчно вярно, нито пълно. Това, което виждаме, не е светлината, каквато е тя, а само отражение, и то в определени рамки. Възприемането ни е обусловено от обстоятелства. Което знаем, знаем го чрез ограничените възможности на нашия ум и в определените от пространството, времето и причинността граници. Още по-ясно стоят нещата с индивидуалните възможности. Хората се разделят на три групи — едни, в които доминира интелектът, рационалното мислене, други, при които главна роля имат емоциите или т.нар. „образно мислене“, и трети, които се ръководят от своите импулси и инстинкти. Първите намират удовлетворение във философското мислене. За тях практиката на религиозното ритуално служене е непригодна и чужда. Тази група е най-малобройна. Водените от инстинкта са главно децата и хората с детски манталитет. Те не могат да мислят абстрактно, а и емоциите им не са достатъчно развити. Те следва да бъдат приучавани да следват натрупания човешки опит, което с време им донася, така да се каже, вегетативно удовлетворение. Тъй като децата израстват умствено и емоционално, в тази група в края на краищата остават само хора с по-ниски ментални възможности и тя също не е многобройна. Най-голямата част от хората заемат пространството между първата и третата група. При тях доминират емоциите, в определена степен тези хора са способни и на абстрактно мислене. Но докато едни от тях притежават подчертано изострена чувствителност, други се нуждаят от по-силни стимули, за да доведат емоциите си до по-високи равнища. Бхакти, или емоционалният път за схващане на бога, заедно със съответствуващата ритуална практика са предназначени именно за тях. Връщаме се следователно към така настойчиво проповядваната идея на Бхагавадгита, че различните хора имат право да следват различни пътища за постигане на бога и да прилагат различни методи, средства и форми. Това е една от най-интересните особености на индуизма.

Но човек търпи развитие, той не е един и същ даже за себе си и в това е най-големият му шанс. Той има правото и получава способността за различни начини на постигане и следване на бога. Встъпващият на духовния път, твърде силно обременен от съзнанието за своето телесно съществуване, гледа на бога като на различен от себе си и го почита като господар, баща, приятел или любим. Постепенно той започва да чувствува в себе си едно всепроникващо божествено присъствие, от което неговата душа е част. С напредването на духовното развитие той започва да разбира, че онова, което изглежда като множествено и различно, е всъщност един безкраен божествен принцип. И накрая достига състоянието, в което се усеща като едно с Абсолюта.

Ясно е, че при толкова различно отношение на поклонника към божеството ще има и различни идеи за характера на богослужението и за предназначението на самото служене. Голям е броят на онези, които не могат да се справят без образ или символ. Обаче онова, което създава ред в разбирането за божествеността и в религиозната практика, е концепцията, че бог е един, а неговите аспекти — много. Тъй като е невъзможно да го почитат в цялата му пълнота и съвършенство, хората вземат един или друг негов аспект. За да го направят по-близък до себе си чрез някои от неговите личностни аспекти като Вишну или Шива, те използуват различни символи — материални, словесни или ментални, взети отделно или заедно. Шива например е почитан в описания вече образ, но и в много популярния символ линга, който отдавна вече не събужда каквито и да било фали-чески асоциации у своите поклонници. За тях линга е просто неантропоморфен знак на абсолютния дух, който, макар изявен в различни форми, е и трансцендентен. За последователите на Тантра този символ изразява съзидателната енергия на мъжкото и женското начало на Вселената. Вишну обикновено е почитан като четири-ръко божество, което държи раковина, колело, боздуган и лотос, или в своите човешки въплъщения — Рама, идеалния цар и стопанин, Кришна — въплъщението на идеала за хармония, привързаност и неегоцентрично действие в споменатите аватари. Салаграма — неантропоморфният символ на Вишну, изразява аспекта сагуна на Абсолюта. Това е вид черен вкаменен амонит във формата на яйце със златна жилка откъм вдлъбнатината. Камъкът, намиран в реките и използуван без обработка, представя Хиранягарбха, или изначалното Златно яйце, неразчленената първична маса. Още според Ведите от това яйце в течение на времето се е развила Вселената. Тази древна представа се намира твърде близо до съвременното научно разбиране за първичната хомогенна светеща мъглявинна маса като начално състояние на Вселената.

Последователите на Тантра, а и други индуисти често почитат божеството под формата на янтра, или геометрични диаграми, представящи по мистичен начин тялото на божественото същество. При някои богослужения се използува гърне с вода като израз на безформения, предхождащ всичко дух. Горящият огън също може да представя тялото на бога.

Един поклонник може да почита едновременно популярния образ на бога, образите на неговите въплъщения, различните му символи. Той може изобщо да се откаже от тях, но така или иначе прави свой избор в зависимост от равнището на своя духовен напредък. Един неофит ще се обърне към материалните образи и символи, след време ще потърси звуковите символи, вече достатъчни, за да го осенят с божествената идея. Ако напредне достатъчно, той може да се откаже и от двете и да се съсредоточи в чисто ментално богопочитане. Но даже и това може да бъде изоставено, когато в самата мисъл за божеството поклонникът стане способен да изгуби своето Аз като бучка сол в безкрайния океан на съществуването. Тогава всякакви различия между почитащия и почитания изчезват напълно. Тогава идва пълната духовна реализация.

Но тъй като повечето хора остават в детството на духовното развитие, почитането чрез образи и символи е най-разпространената форма на почитане. Религиозното богослужение от по-ранния период на индуизма е адресирано към триединната манифестация на Абсолюта като Брахма, Вишну и Шива или към последните двама поотделно. По-късно мястото на Тримурти се заема от петорката Шива, Шакти, Вишну с техните въплъщения, Суря и Ганеша (понякога заместван от Сканда или Картикея). Петте главни богове на по-късния индуизъм, между които Вишну и Шива нямат равни на себе си, макар тясно свързани помежду си, вече не представляват онова единство, каквото е Тримурти.

Вече разбрахме, че материалните обекти на почитане могат да имат своя антропоморфна форма, свое лице и т.н. За да се покаже, че са нещо съвършено различно от обикновените материални обекти, те често се изобразяват с неестествени и невъзможни черти като четири ръце, полуживотинско тяло и др. Също материални, но не антропоморфни или зооморфни, пределно обобщени са споменатите вече Шива-линга, салаграма и редица други. Последните представят Вишну, Шива и Шакти, а също и другите главни божества Суря и Ганеша като притежаващи всички божествени качества, но не-диференцирани, т.е. като абсолют.

Много популярно и твърде интересно е представянето на Вишну като Анантасаяна. В тази си форма той е изобразяван в тъмен цвят, легнал върху тройно навитата змия Ананта в средата на море от мляко, потънал в дълбок сън. Лакшми, богинята на богатството, и Бхуми — Земята, са край него. От пъпа му израства лотос, символизиращ създаването, поддържането и разпадането. Негови оръжия са раковина, пламтящ диск, боздуган и лотос. Превозното му средство е блестящата небесна птица Гаруда. Всички символи на божеството почиват върху Йога и Веданта. Самото му название означава всепроникващ. Като такъв той може да бъде мислен само като покоящ се на безкрайна основа, и змията със своите серпантини символизира точно това. Тъй като богът не е нещо отделно и извън Вселената, тройно навитата змия означава също кундалини-шакти, т.е. енергията в нас. Неговият сън символизира потенциалното, неразчленено, некинетично състояние на Абсолюта. Тъмният му цвят означава, че той не може да бъде видян или познат посредством нашите сетива, т.е. че нашата не-просветленост не ни позволява да видим Абсолюта, който е винаги в нас. Неговите шакти — Лакшми и Бхуми представят саттва, а също и качествата, отнасящи се до сетивата.

Символиката на популярните индуистки божества невинаги е еднозначна. Така например към символите на разрушението у Шива често се отнасят неговият танц върху кладата за кремация, отровата, показана върху шията му, лунният сърп, символизиращ времето — разрушител, и др. Като бог на йогическите школи неговата символика получава и по-различно тълкуване. Трите му очи представят Слънцето, Луната и огъня, течащата през косите му Ганг се свързва с божественото питие амрита, по-различно значение се приписва на луната върху главата му.

Доста интересна е символиката, свързана с Брахма-Пракрити, или шакти на Абсолюта. Разбирана като отделна богиня, тя се представя в антропоморфна форма, но и като обобщен символ — шричакра, който всъщност представя двуединния принцип пуруша-пракрити. Състои се от девет ограждания: най-външното има формата на квадрат, следващите две са кръгообразни и съдържат съответно шестнадесет и осем листенца от цвят на лотос, петото, шестото и седмото представляват звездообразни фигури, образувани от преплитащи се триъгълници, осмото е самостоятелен триъгълник и деветото е бинду, или мъничка сфера. В тази геометрична композиция — янтра — са представени различните чакри или нервни сплитове на системата Йога съответствуващите им таттви, като най-външното ограждане се идентифицира с муладхара-чакра и свързаната с нея кундалини, а следващите съответно с останалите. Сферата в центъра съответствува на плексуса, носещ акаша, докато празното пространство в сферата представя ядката, където стоят смесени пуруша и пракрити и откъдето започва сътворението.

Антропоморфният образ на Шакти се основава на нейната активна роля в сътворението. А тъй като главната характеристика на природата е нейната способност да възпроизвежда, Шакти се изобразява като женско същество. Богинята често се представя седнала в скута на Парамешвара или на трон, чиито крака са Брахма и други богове и чието седалище е самият Сада-шива. Нейни оръжия са лък от тръстика, стрели от цветя, клуп и остен. Лъкът символизира ума или способността за възприемане, което е много съществено за богинята, отговорна за появата на природата като царство на сетивата; петте стрели от цветя изразяват петте елемента, които въздействуват върху сетивата, за да се получи в резултат знание за предметния свят. Но тъй като знанието може да бъде благотворно или опасно, да бъде използувано за доброто на света или за лошо, примката означава, че човек трябва да се привързва към благотворното знание. Опасното знание трябва да бъде държано под контрол и за тази цел служи остенът. Образът на Шакти, както се вижда, е твърде далеч от сексуално принизяване. Съединяването й като активен принцип с духовното начало е великата първопричина за появата на материалния свят и това не може да бъде сведено до сексуално съединение, макар последното да носи в себе си тайнството на сътворението.

Ритуалите, прилагани в съвременния индуизъм, съдържат елементи от най-стари ведически времена и от по-късното развитие на религията. Всъщност като се изключат няколко ритуала като този за бракосъчетанието, които са по-скоро социални, отколкото религиозни, ведически ритуали вече не съществуват. За да се разграничат обаче най-старите от останалите елементи, се говори за ведически и агама-ритуали. Грубо казано, първите са предназначени за постигане благоволението на бога, докато вторите целят единение с божеството. От ведическите форми на богослужение днес са останали само сомаяга и агнистома, но под влияние на доктрината за неувреждане жертвопренасянето на животни е заменено с това на техни изображения. Наред с използуването на ведически химни се прилагат и агамични формули и магически срички. Много широко място заемат и някои похвати на Йога. Така съвременните индийски ритуали са съчетания от различни части на ведическия ритуализъм, йогически похвати — предимно асана, пранаяма, нияса, дхяна, и ведантистка философия. Храмовото богослужение не е съборно, макар храмовете да са място за служене на всички. Обръщането на свещенослужителя към божеството не е това на застъпник на хората пред бога. То е по-скоро възхвала на божието съвършенство и призив за благополучието на Вселената. Ако поклонникът иска нещо от бога, то е преди всичко сила и постоянство да следва пътя.

Макар пристъпването към същинското богослужение да носи вече формален характер, то има своето дълбоко съдържание и голяма автосугестивна стойност. Външно то носи всички белези на йогическата практика и е насочено към пълно пречистване на тялото и духа. Поклонникът седи в падма-асана, обърнат на изток или на запад. Той пречиства ръцете си до лактите, извършвайки предписаните за тази цел движения и повтаряйки подходяща мантра. След това извършва действия, предназначени да го предпазят от вредни влияния: прави три спускания на пръстите на дясната ръка върху дланта на лявата, като че ли издига въображаема колона пред себе си; с палеца и показалеца на дясната си ръка щраква в осем посоки по окръжността около себе си, а също горе и долу. С други движения той си издига въображаем параван от огън, при което също произнася определени мантри. Така предпазен, той изпълнява пранаяма и е готов да съзерцава, използувайки предписаните мантри. Тялото му, вече пречистено, е станало самият бог, поне докато трае богослужението. „Со-хам“ (Аз съм Той) казва той мислено при вдишване и издишване, което ще рече, че сега възприема своя дух (Атман) като Абсолют. С тази процедура той всъщност надарява Абсолюта с качества и го съзерцава като своя персонифициран бог, вселен в него самия, в неговата манипура-чакра. За да го направи по-възприемаем, с различни положения на пръстите на ръката той докосва шест части на тялото си — сърцето, главата, трите очи, които позволяват да се виждат миналото, настоящето и бъдещето, и т.н. Следва ритуалът на петте приношения и повтаряне името на божеството.

Ако трябва да извърши открит акт на богослужение, който може да бъде гледан от другите, почитащият символично пренася божеството от своята манипура-чакра върху материален образ или върху запалена лампа пред себе си, след което изпълнява приношенията. В този случай след завършване на богослужението божеството се пренася отново в манипура-чакра на почитащия.

Съществуват три форми на богослужението агама: джапа, хома и тарпана. Първата се състои в повтаряне името на божеството или на формули, включващи името. Това е форма на строго лично богослужение, при което не се изисква божествен образ или материален символ. Хома е приношение на масло в свещения огън. Тя е остатък от ведическия ритуализъм. Използува се общо взето рядко, най-вече при почитане на Ганапати. Тарпана е почитане чрез приношение пред образа или символа на божеството и е най-характерна при храмовото богослужение. Скритият смисъл на тази ритуална практика е завръщането на Вселената към нейното не-проявено, не диференцирано състояние, което е Абсолю-тът. В своята видима страна това е приношение на петте основни форми на съществуване на материалната Вселена, а с приношението на храна, символизираща недиференцираната пракрити — и на самия принцип на живота на Земята. Приношението пред образа или символа на божеството включва вода, сандалова стърготина, цветя, тамян, огън и храна. Зад всяко от тях стои определена таттва, или принцип, съпровожда се с изричане на определени мантри. Всяко има свой смисъл, отделен от общия смисъл на приношението. Така например с водата се свързва отношението на познанство между божеството и почитащия; със сандаловото дърво — отношението на протекция от страна на бога към служещия, при което божеството се разглежда като доверен приятел; приношението на цветя изразява отношението на служещия към бога като към най-високопочитан господар; тамянът разкрива отношението на любов; светлината — вече осъзнатата истина, че човекът и богът са едно, и накрая храната — крайното тъждество на бог и човек. Освен с подходящи словесни формули приношенията се съпровождат и с определени жестове на ръцете (мудри), които подсилват вниманието и умствената концентрация на служещия.

Воден от своята главна идея, че един божествен принцип изпълва всичко в природата, че връзки и взаимоотношения съединяват всички форми на живота, както и миналото и бъдещето, индуистът извършва своите приношения в чест на бога, но това ще рече и на мъдреците, на предците, на човечеството и на всички други създания. До такава степен той е обладан от мисълта за все-общност, че в някои от мантрите споменава даже демоните. Тъй като богът всъщност не е извън нещата, индуистът е склонен да почита всичко. И както основателно отбелязват някои индолози, няма нищо в безкрайния Космос и на Земята, което да не може до бъде почитано: Слънцето, Луната и звездите, скалите и камъните, дърветата и тревата, моретата, езерата и реките, полезните животни и смъртоносните влечуги, хората с висока доблест, святост или добродетелност или тези с чрезмерна порочност, добрите и лошите демони, духовете на предците, измислените същества на седемте горни и седемте долни свята — практически всичко, защото всичко е част от онова крайно цяло, което е Абсолютът.

Твърде голямо място в живота на индиеца, бил той индуист, будист или джайнист, заемат религиозните празници и светите дни. Всъщност всички фестивали, независимо дали са свързани с природата и с нейните вегетативни функции, или имат някаква магическа основа, са религиозни по характер и значение. В това няма нищо необяснимо, като се има предвид индийският начин на живот и мислене. Още по-разбираемо е, че системата на религиозните фестивали и празници ангажира на практика цялото население и се следва с дълбока вътрешна убеденост. Важно място в индуисткия календар се отрежда на празненствата, свързани с кръговрата на годините и сезоните, нещо типично и за други национални традиции. Индуистката Нова година, празнувана в средата на април, бележи началото на активна стопанска и търговска дейност. С благодарствени церемонии и приношения към всички същества, небесни птици и полски зверове се отбелязва новата оризова реколта.

Движението на Слънцето по еклиптиката, фазите на Луната и отделните дни на лунния месец са внимателно наблюдавани от най-древни времена. За свещени се смятат дните на преминаване от един месец в друг. От всички тях два се радват на особена почит — единият, когато Слънцето навлиза в съзвездието Овен, с което настъпва краят на годината, и другият — когато достига Козирог и започва месец магха. Фестивалът, посветен на втория ден, се отбелязва в източната част на страната с многолюдно поклонничество, свещени къпания и огньове на открито. Твърде живописен бил фестивалът в днешния щат Асам, посветен на края на годината и на края на мирянския аскетизъм. Някога тук в продължение на цяла седмица са се редели веселия и ритуални самоизмъчвания, при които желаещите били закачвани с вбити в мускулите на гърба куки на въртящи се върху пилон греди.

Луната с многобройните промени на своята форма навсякъде дава удобна възможност за подреждане и съблюдаване на религиозните обреди. В индуисткия календар всички фази на Луната и лунните дни са време за определени церемонии. Всеки лунен ден е предназначен за почитане на някое божество. Така например четвъртият ден на новолуние от споменатия месец магха е отреден за Ганеша, петият — на богинята на учеността Сарасвати и така едва ли не всеки ден от годината.

Даже привикналите към пищни карнавали ще бъдат шокирани от шумните процесии, от звъна на цимбали, от камбанния звън, от покритите от глава до пети с боя човешки фигури, от взаимното пръскане с оцветена вода като най-красноречив знак за благопожелание по време на един от най-популярните фестивали, наречен Холи. Това е един от големите религиозни празници, в които взема участие цялото население на страната от предимно арийския север до крайния дравидски юг. По-горните съсловия го отбелязват с песни, музика и танци, с обкичване на къщите с цветя и с пръскане на ароматна вода.

Едва ли има обаче друг по-живописен религиозен празник от фестивала Дурга-пуджа в Бенгал. Смята се, че той води началото си още от ведически времена, а богинята, в чиято чест се провежда, Дурга, е обобщен образ на върховната Шакти, майка на Вселената, събрала в себе си силата на всички богове, както и на своите небесни потомци — богините на знанието и богатството и боговете на успеха и мъжеството. Човек трудно може да си представи по-силна религиозна ревност и празнично веселие, по-голяма щедрост и всеотдайност от проявяваните в тези дни, когато сякаш всички възпитавани през вековете качества у индиеца засияват в своята най-чиста светлина. Напук на днешните прояви на отчуждение и устременост към материални блага тук ще се види такова струпване на хора, така близки един на друг и така обладани от съзнанието за добро, както на малко други места. Способността на индиеца да цени и малкото, което има, да не си поставя разкъсващи духа цели, да помни мястото си в природата и обществото, да почита онова, което е над него, и да се усеща едно с него му дава онова душевно спокойствие и цялостност, които се забелязват винаги, но може би най-добре в празници като този.

Около двадесет дни след Дурга-пуджа в цялата страна се провежда Дивали — фестивалът на светлините, посветен на Кали — друга форма на Шакти — и на Лак-шми. В тъмната четиринадесета и в следващата нощ на лунния месец милиони светлини пламват върху парапети, корнизи, врати и прозорци, върху покривите на къщите, върху храмовете, кулите, върху издигнати високо стълбове, по хълмовете и по бреговете на реките. Небето се изпълва с фойерверки и върху малки тръстикови салове по реки и потоци се спускат запалени глинени лампи, които бележат пътя на отделените души към небето.

Много религиозни празници и свещени дни са съпроводени с обредни къпания по бреговете на свещените реки Ганг, Ямуна, Брахмапутра, Кришна и други по цялата страна. С обредни къпания се отбелязват всяко преминаване на Слънцето от един зодиакален знак в друг, промените по неговия път и този на Луната, всеки ден на пуджа, или свещенослужене. Особено пригоден за това е денят за почитане на Ганг, когато чрез къпане се пречистват десет групи грехове, извършени чрез тялото, речта и ума. През целия месец магха стотици хиляди поклонници се събират при сливането на Ганг и Ямуна. Те се настаняват в колиби и сламени къщички и се къпят три пъти на ден. Аскети и свети мъже се стичат от цялата страна, съблюдават се въздържания, четат се и се коментират свещени текстове. Твърде впечатляващи са ритуалните къпания в духовната столица на Индия, древния индуистки град Бенарес, където пребивават задълго хора от цялата страна, дошли на поклонение или просто за да дочакат края на дните си. Тук ще се видят болни и сакати, които търсят не толкова изцеление, колкото вътрешно единение с бога. Тук човек ще види любопитните чужди туристи и вярващите индуисти и ще оцени колко последните тежат на мястото си, непоколебими в своята вяра, убедени в правотата на своето мислене и своя начин на живот. Те посрещат изгрева потопени в свещените води на Ганг, издигат пълни с вода шепи към Слънцето и я изсипват върху главите си, вярват в пречистването и отново и отново усещат непреходността на Слънцето и водата, на бога и на себе си. Нищо че на брега край тях горят погребални клади.

Освен като част от обредността на различни религиозни празници за свещени къпания на всеки три години се провежда специален фестивал, наричан Кумбха-мела, където се събират милиони отшелници, монаси и водачи на религиозни общности от различни секти в цялата страна. Чрез редуване фестивалът се провежда в Хард-вар, Аллахабад, Уджайн и Насик. В Хардвар той трае месец и половина и започва, когато Слънцето навлиза в съзвездие Телец, а Юпитер е във Водолей. В Аллахабад — когато Юпитер е в Телец, а Слънцето и Луната — в Козирог. Положението на дневното светило и планетите определя времето на фестивала и на останалите две места. Дванадесетата година на всяко място се чествува с особена тържественост. По време на тези празненства може да се видят процесии на живите светци, седящи в пищно украсени паланкини и върху наметнати в сърма и брокат слонове; безкрайни редици от аскети, някои от които голи, често поръсени с пепел, със сплъстени, но чисти коси, навити на висок кок като на Шива, други, надуващи огромни медни рогове. Поклонниците са обсипвани с дарове, храна, облекло и постели.

Всяка религия има своите вдъхновени пророци, светци и водачи, а заедно с това и свои свещени места, където вярващите получават подкрепа и вдъхновение в духовния си живот. Но може би Индия е страната с най-много места за поклонение не само поради своята огромна територия и многолюдно население, а най-вече поради особеностите на своята религиозна култура. Индуизмът, както и религиите извън него, започва да се разпространява чрез асимилиране на по-стари и местни култове, което по необходимост води до увеличаване на сектите. Всяка секта разглежда местата, свързани с името на своя основател, като свещени и с течение на време те се превръщат в места за поклонение. Поради владеещия в Индия дух на религиозна търпимост свещените места на отделните секти започват да се почитат и от останалите, а с време загубват своя сектантски характер и получават всеобщо признание. Затова и много от местата за поклонение са свещени както за индуистите от всички направления, така и за будисти и джайнисти. Забележително е, че на много от тези места могат да се видят храмове на различни религии. Индия, домът на различни раси, култове и култури, живеещи в съгласие, без опити за взаимно подчиняване или изтребване, става избраният дом на разнообразието и на единството. И местата за поклонение илюстрират това по безспорен начин.

Хиляди са свещените места, привличащи поклонници от цялата страна. Районът на Хималаите, по-точно Уттаракханда и бреговете на Ганг, обединява голяма част от тях. Най-забележителни естествено са местата, свързани с живота на Рама, Кришна, Буда, Махавира, както и на редица общопочитани светци и мъдреци. Индийските религии са благодатна почва за легенди, но както се вижда, знаят да ценят и използуват реалните факти и събития.

Забележителна е тази практика на поклонничество, тази склонност на вярващия индиец да пътува понякога с месеци, да пребивава дълго и да черпи духовни сили в съприкосновение с обстановката, характерна за времето на почитания светец или мъдрец. Това няма нищо общо с външната показност, нито с обикновените познавателни пътувания. То е вид единение, към което индиецът тъй много се стреми. Затова и поклонничеството тук не е рядко събитие в живота на човека. В същото време то става един от най-важните фактори за образованието на индиеца, като дава възможност на хората, живеещи в най-затънтени кътчета, да опознаят страната. Много от свещените места са се развили в забележителни средища на науката и учението. Бенарес например, с неговите две хиляди светилища и половин милион образи, с прочутия си древен университет, се превръща в жив парламент на религиозните секти и учения. Благодарение на дарителската щедрост на по-заможните поклонници светите места се превръщат в забележителни културни, а също и в икономически средища. Такъв е случаят с Бенарес, Пури, Амритсар и редица други средища, в които се развиват архитектурата, изобразителното изкуство, художествените занаяти. Поклонничеството всъщност е причината, а и материалната основа за издигането на забележителните индийски храмове. Във всяко по-известно място за поклонение се поддържат безплатни кухни, където се помага на нуждаещите се и се обучават социално слабите ученици. Почти навсякъде се провеждат споменатите вече религиозни панаири — мели, своеобразни средища за религиозни дискусии, университети и общонационални, регионални или местни изложби на изкуството и художествените занаяти. Поклонничеството, тази тъй своеобразна форма на религиозна практика в Индия, е в същото време една от най-важните причини за постигнатото културно единство в тази огромна и толкова пъстра страна.

В Индия от най-древни времена и до днес религията остава оста, около която се изгражда социалният живот, и той може да бъде разбран само на този фон. За това допринася не само и не толкова вътрешната сила и привлекателност на религиозните учения, колкото установените от векове начини на религиозно учение и възпитание. Забележително е наистина как в миналото, когато днешните средства за комуникация липсват, религиозните учители успяват да разпространяват своите учения до най-отдалечените краища на страната. Обяснението се състои в това, че огромната част от населението на тази страна е било неграмотно, но никога неинформирано и необучено. Даже днес неграмотният индиец демонстрира изненадващо висока култура, и то не поради навлезлите технически средства, а поради запазената до голяма степен практика на религиозно обучение, което разчита не на писаното слово, а на слуховото възприемане. Навярно за читателя ще бъде интересно да узнае, че санскритската дума за знание, шрута, означава „това, което е чуто“. Рецитацията и представянето на текстове стоят в основата на всички способи за популярно обучение, а текстовете на великите епически поеми и най-вече на двата обширни класа популярна литература — Итихаси и Пурани, образуват съдържанието на това обучение. Скулптурата, музиката и танцът по сюжети от споменатата литература са другите средства.

Средища на популярно обучение са храмовете и поточно съществуващите към тях отделения матха. Тук, встрани от самото място за среща с бога, може да се чуят безброй текстове от специално подготвени рецитатори, да се послуша религиозна музика, да се види представянето на различни митологични сюжети със средствата на драмата, кукленото изкуство и танца.

Индийският храм като творение на архитектурата и изкуството е нещо уникално. Дори хора, недотам запознати с тази страна, имат известна представа за това. Но онова, което не се знае от мнозина, е, че храмът винаги е бил център на индийската културна активност, че е координирал всички аспекти на местния живот — религиозните, социалните, икономическите.

Рецитацията на свещени текстове чрез пеене е нещо, което прави силно впечатление. И днес все още се създава поезия, пригодена за пеене, а често различни светски културни прояви се въвеждат освен с традиционното запалване на лампа и с такъв вид рецитация. Пеенето на текстове или рецитацията с песенна интонация води началото си още от Ведите. Значителна част от тях е предназначена за такъв вид изпълнения. Бхагавадгита много често се чете с песенна интонация, също и друг един религиозен текст — Бхагавата-Пурана. Повтарянето на името на бога или на поредица от божествени имена на глас става в песенна интонация, защото се вярва, че това извисява духовно не само човека, но и другите създания. Събирането на милостиня особено от групи монаси става често по този начин.

Днес широкоразпространена форма на религиозна рецитация в Южна Индия е хариката. Главният рецитатор обикновено е акомпаниран от един музикант, най-често с барабан. Темите са от Рамаяна, Махабхарата, Пураните, живота на светците. След известно предварително пеене, в което певецът се обръща към Ганеша, Сарасвати, Хануман, а също и към своя гуру, той изпълнява песен, предаваща сбито основното съдържание на неговата проповед. Тук се набляга на това, че преклонението пред бога или даден начин на почитане е единственото средство за спасение или че бог е единственото убежище за човека. За да илюстрира това, рецитаторът разказва история, която е главната част на представлението. В края той се връща към уводната песен, за да припомни още веднъж главната идея и даде поуката от разказа. Изпълнителите на този вид рецитали са хора с много широки познания в областта на религията и религиозната литература, които умеят да извисят своите слушатели чрез знания, морални и етически стойности.

Освен четенето на свещени текстове, на епоса и Пураните много популярна форма на обучение са дискусиите върху последните, наричани катхаката. Те включват митологични разкази, интерпретации на по-трудните за разбиране текстове. Честа тема на катхаката е това, че този свят на относително съществуване е лъжовен, че неговите радости са суета и_ _връзките, които обвързват човека към този живот, загиват с тялото. Отплата за греха е смъртта. Истината съществува, за да се проповядва; светлината — за да се вижда; любовта — да се култивира. С проповеди от подобен характер, разбира се, си служат и други религии, но тук те са особено ефикасни, като се има предвид колко дълбоко популярната литература, поезията, драмата, самата същност на индуистката религия са пропити с философия.

В монотеистичните религии от юдаистката традиция танцът никога не е бил съставна част на религиозната практика. В индуизма той стои в центъра на религиозния ритуал. Един от най-жизнените символи на Индия е фигурата на Шива-Натарадж, или на танцуващия Шива. Неговият космически танц завихря в едно сътворението, запазването и разрушаването на Вселената и тази идея битува в индийската мисъл и ритуал от зората на цивилизацията. От най-ранни времена танцьорките били свързани с храмовете. Известни като девадаси, или слугини на боговете, те не само владеели до съвършенство своето изкуство, но твърде често били високообразовани и изтънчени. Стилът, който те създали в Южна Индия, е известен като дасятам и е в основата на практикувания днес в цялата страна бхарата-натям. Той е интерпретация на разказите за боговете и най-характерната му черта са богатството на мимиката, движението на очите и врата. Нежен и лиричен е стилът оди-си, оформил се в днешния щат Ориса въз основа на една традиция от IX в. Изпълнява се от мъже и жени. Катхак, другият класически стил, характерен за Северна Индия, обединява елементи на музиката, танца и пантомимата и е предназначен за религиозни сюжети, най-често отразяващи любовта на Радха и Кришна. Със своите жестове, движения и стъпки катхак наподобява фламенко, за който пък се смята, че е създаден не без приноса на циганите. Това изглежда твърде вероятно, тъй като циганите произхождат от индийско номадско племе бенджара, преминало първоначално в Египет, а след това в Европа.

Ученията на Пураните и епоса намират своя път към неграмотните и чрез една друга много ефикасна форма — митологичните пиеси, наричани ятра. Ятра като драматични изпълнения на открито не е много стара форма, но е направила повече от всички други за популяризиране на добродетелите, внушавани от Рамаяна, Махабхарата, Бхагавата и други пурани. Ятрите били една от най-привлекателните съставки на многоброй ните фестивали. Докато обаче класическите танци, макар вече напълно отделени от храмовете, продължават да съществуват и да са една от най-привлекателните страни на съвременната индийска култура, под влияние на съвременната драма и киноизкуство ятрите са загубили много от своята изначална простота, наивен чар и популярност.