Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

ИНДУИЗЪМ

IV в. е повратна точка в религиозната история на Индия. Обновената ортодоксална религия излиза на преден план, а будизмът и джайнизмът западат. Този процес трае дълго, чак до XII в., когато будизмът изчезва напълно от страната, а джайнизмът се запазва само в отделни области.

Няколкото столетия преди това се формират шестте философски школи. Като самостоятелна теистична система в ортодоксалното направление се оформя и шиваизмът. Чрез идентифициране на бог Кришна с ведическия бог Вишну бхагаватизмът е спечелен окончателно за ортодоксалната вяра. Променената в този дух религия навлиза дълбоко в съзнанието на народа чрез Махабхарата и Рамаяна.

От този момент започва новият период — т.нар. „век на Пураните“ или векът на индуизма в собствения смисъл. Това е тържество на ортодоксалната вяра над не-ортодоксалните школи. Но ортодоксалната вяра не е вече старият брахманизъм. Тя включва отделни елементи от ведическия култ и различни сектантски религии като шиваизъм, шактизъм и вишнуизъм, както и някои по-малки религиозни секти. Две са главните характеристики на религиозното развитие през този период: самостоятелно развитие на главните религии от ортодоксалното направление и засиленият дух на синкретизъм в него. В самото начало на този период се осъществява систематизиране на новите религии в многобройни текстове, наречени Пурани, които имат за основа утвърдените вече философски и космогонични представи, но дават изобилие от нови митологични сюжети и ритуална практика. В същото време все по-силно се проявява духът на помирение и съгласуване на старата брахманистка религия със сектантските религии от ортодоксалното направление, чийто най-ярък израз е споменатата вече концепция за Тримурти — изявата на върховния бог в три форми: Брахма, Вишну и Шива.

Основните черти на индуизма се оформят още с ранните Пурани, но през този период от около осем века индуизмът като цяло и отделните религии в него имат сложно историческо развитие. Най-важната особеност на по-късното развитие е появата на изродени елементи в религиите, които общо, макар може би не съвсем точно, се обозначават като тантризъм. При все че е по-близко свързан с шактизма, някои от характеристиките на тантризма, като мистични ведически вярвания, еротични ритуали, прекомерно почитане на гуру, понякога водещо до неприличие и разпуснатост на морала, се наблюдават повече или по-малко във всички главни религии с изключение на джайнизма.

Почитането на образите на божествата със съответни ритуали и издигането на огромни храмове за тях става една от видимите особености на религията от този период. Индуизмът като цяло печели популярност освен всичко друго и със закрилата, която получава от страна на императорската династия на Гуптите.

Вишнуизмът като най-разпространена религия има за основа три главни пласта: доктрината Бхагавата, системата Панчаратра и комплексът от сказания за Криш-на като покровител и пазител на пастирите, намерил своето най-високо развитие в култа към Радха-Кришна. Тъй като вече проследихме зараждането и развитието на бхагаватизма, ще започнем с най-ранните представи за бог Вишну и тяхното последващо развитие и сближаване с останалите.

Малко са упоменаванията на този бог в Ригведа. В тях той е представен като един от великите богове, но никога като най-великия. Той е една от проявите на Слънцето, обгръщащо Земята с лъчи от светлина. Изразява дневния и годишния път на земното светило. По приумица на боговете главата му е отделена от тялото и се е превърнала в слънце. Неговата по-късна връзка с чакра или диска напомня Слънцето, а тази с птицата Гаруда — ригведийската представа за Слънцето като крилата небесна птица, също насочва към неговия соларен характер.

Твърде интересна и много популярна е представата на Ригведа за трите стъпки на Вишну, според която той, непобедимият пазител, прави три стъпки във Вселената и с това установява вечните закони — дхармите. С тези стъпки са свързани трите пространства, две от които се наричат земни, а най-високото — познато само на себе си и на сурите — стои като око, фиксирано в небето. Това е обиталището на Вишну, невъзприемаемо за хората и недостъпно за птиците, където боговете се наслаждават и където се отправят онези от хората, които търсят тяхното царство. Според други близки представи трите стъпки са трите периода в пътя на Слънцето — изгревът, зенитът и залезът, или трите изяви на светлината в различните сфери: огън на земята, светкавица в атмосферата и Слънце на небето. С нарастване значението на Вишну в пантеона на трите стъпки се придава духовно значение и те вече бележат различните етапи към духовна реализация — самоконтрол, себеотрицание и самоосъществяване.

В качеството си на воин Вишну често е свързван с Индра и двамата се разглеждат като господари на света. Ригведа го нарича зародиш на рита, или реда, което може да означава също жертвоприношение или морален закон. Това трябва да е причината в по-късната литература да го свързват с жертвоприношението и да го наричат с различни имена, които означават все същото.

В късноведическия период Вишну е вече най-велик между боговете, поне за една част от народа, пазител на зачатията и помощник на забременяването. По-късното му отъждествяване с Кришна има своето основание още в Ригведа, където е наречен гопи, пазител на кравите или пастир, а неговите селения — обиталище на много рогати, пристъпващи леко крави. По всяка вероятност сравненията на този бог с плячкосващо животно и представянето му като крадец на сготвена каша имат неарийски произход. Всички тези легенди, заедно с представите за нарастващото значение на този бог стоят в основата на една част от митологията на епоса и Пураните.

Решителна крачка към индуисткия облик на този бог представлява идеята за бхакти, с която той отначало независимо от Кришна започва да се свързва. Както вече знаем, сложната и механизирана система на жертвоприношения на ведическите арийци не удовлетворявала религиозните нужди на всички части от народа, особено след по-широкото смесване на арийското с предарийското население. Това води до религиозни размишления от различен тип, които намират израз в Упани-шадите. Според някои учени именно тяхната идея за упасана, или ревностната медитация, която преувеличава обекта на медитиране и го представя във величествена форма, за да възбуди той възхищение и любов, довежда до идеята за бхакти. Трябвало да минат още няколко века, за да може свързаният вече с тази идея Вишну да се идентифицира с нейния истински носител Васудева-Кришна. И това става около началото на нашата ера, когато се появяват иконографски изображения на Вишну-Васудева.

Панчаратра, или култът към Нараяна, навлиза във вцшнуизма отчасти самостоятелно, но предимно чрез бхагаватизма, чиято съставна част е. Най-ранно свидетелство в полза на идентифицирането на Нараяна с Виш-ну идва от V в. пр.н.е. Тайттирия-араняка, текст от ведическия период, съдържа по-късна, но достатъчно древна добавка, в която Нараяна, Васудева и Вишну се споменават като един и същи бог. Към II в. бхагаватиз-мът започва да се нарича панчаратра-агама, където панчаратра означава пет сезона, а агама — популярен култ, в който словесните формули и приношения на плодове, цветя, храна и напитки се съчетават с преклонение пред божеството, вместо декламация на мантри и жертвоприношения в огън. С този именно култ е свързана идеята за присъствие на бога в иконографските образи, намерила по-късно отражение в храмовото служене. Култът постепенно се усложнява с цел да осигури достъп и непосредствено общуване с бога. Така, между другото, се проправя път за литературата, позната като агама и тантра.

Важна особеност на вишнуизма през периода на Гуптите е почитането на аватари — въплъщения на Вишну. Произходът й може да се търси още в късната ведическа литература. Преминала през няколко етапа на развитие, тя се появява отчетливо в Гита и по-късно в Пураните. Базира се, както изглежда, върху стари предания за странни животни, притежаващи тайнствени благотворни сили. Затова в най-ранните етапи Вишну се идентифицира с различни животни, които не са познатите от други религии зооморфни образи на бога, остатък от тотемизма. Предполага се, че върху идеята за аватарите е повлияла и будистката концепция за предхождащите Гаутама буди. Забележително е, че аватарите се свързват със спасителни или благодетелни мисии в света на хората.

По-близка или по-далечна връзка с тази теория има доктрината за вюха, една от основните в старата система панчаратра. Според нея бог Васудева в своя върховен аспект е най-висшият обект на бхакти. Той създава от себе си вюха — обусловения дух Самкаршана, а също и пракрити, първичната материя, позната ни от философията на Самкхя. От връзката на Самкаршана и пракрити израства вюха-прадюмна, а също и манас — интелектът. От комбинацията на прадюмпа и манас се появява вюха-анирудха, както и ахамкара — елементното съзнание. От връзката на последните две се появяват елементите с техните качества и Брахма, който създава от тези елементи Земята и всичко, което тя включва. Докато Васудева притежава шестте идеални качества — всезнание, всесила и т.н., всяка от неговите три еманации притежава само по едно от тях. И всяка от тях носи името на обожествен герой от клана на Васудева.

В Гита и други части на Махабхарата Вишну е представен като идеално божество и могъщ спасител на човечеството, въплъщаващ се от време на време в човешка или животинска форма за поддържане равнището на справедливост в света.

Броят на аватарите в различни времена е различен. Пураните посочват обикновено десет, но често в тази цифра включват различни имена. Бхагаеата-пурана дава четири списъка, всеки от тях различен, и твърди, че аватарите са безброй. Един от списъците включва Брахма, Бараха, Нарада, Нара и Нараяна, философа Капила, Яджну, джайнисткия тиртханкара Ришабха, древния цар Приту, лекаря Дханвантари, ведическия мъдрец Вяса, трима герои с името Рама, Кришна, Буда и други. Този списък, както и другите, още веднъж показва стремежа на вишнуизма и индуизма изобщо да примири и обедини различни вери и учения.

Друга характерна черта на вишнуизма е концепцията за Лакшми или Шри като сподвижница на Вишну. Шри-Лакшми е позната от времето на Ведите и според брахманите е пълна с богатства, от които боговете я ограбват. Като жена на Вишну се явява доста късно, през първите векове от новата ера. Още по-късно, след империята на Гуптите, като жена на Вишну главно в източните части на страната се явява Сарасвати. Смята се, че става дума за гръцко влияние, но също и влияние от учението на Самкхя за пуруша и пракрити, мъжкото и женското начало в света. Във всеки случай религиозната практика, свързана с тази богиня и с останалите женски божества, търси опора най-вече в споменатата доктрина.

Най-важното развитие на вишнуизма е нарастването на панчаратра-самхитите, които дават пълно изложение на вярата, убежденията и практиката на тази религия. Известни също като Тантри и Канди, панчаратра-самхитите обхващат повече от двеста работи и имат значение предимно за религиозната практика. Доктриналните въпроси и митологията на вишнуизма се съдържат главно в Пураните, най-значими от които са Вишну-пурана и Бхагавата-пурана, довеждащи до логичен завършек ученията на Гита и Махабхарата в нейната част Нараяния.

Вишну-пурана съдържа подробен разказ за Кришна като пастир и за неговите младежки игри. Бхагавата-пурана концентрира вниманието си върху пастирския живот на Кришна и неговите любовни забавления с топите. Но най-забележителната й черта е нейният екзалтиран тон на бхакти. Пламенният емоционализъм, свойствен на средновековния вишнуизъм, води началото си от тази велика творба.

В най-чист вид религиозната любов се проявява в южната част на страната. Освен Бхагавата-пурана, написана около VII — VIII в., почти в същото време тук се създават прочутите религиозни песни на алварите, посветени певци на вишнуизма. Тези високо поетични произведения печелят такава слава, че някои ги наричат Веда на вишнуизма, а техните автори биват обожествени. Движението на алварите е изключително емоционално в противовес на метафизичните търсения на други секти. Алварите вярват в нетрайността на мирските наслаждения и в освобождението от прераждания-та чрез съединяване с Вишну посредством любовно самоотдаване на неговата воля. Естествена последица от такава интерпретация на бхакти е безразделният монотеизъм. Те са фанатични почитатели на Вишну и макар че го наричат с различни имена, имат предвид един бог. Той е вечен, безкраен, безсмъртен и създава даже Брахма и Рудра. Той е семето на Вселената и нейната душа. Одушевеното и неодушевеното съществуване са само негови форми. Той е вездесъщ и неизмерим. Даже Ведите не могат да го обхванат. Той е знание и блаженство, интелект и любов. Неговата милост към човечеството го прави аватара, без той да загуби своята безкрайна природа. Макар че е върховен Брахман, той се ограничава в образи. Освен създател на Брахма и на Вселената, той изпитва постоянна любов към всяко живо същество. Неговата лесна постижимост помага на човека да прекоси без трудности океана на трансмиграционното съществуване. Той е видим във всяка аватара, но най-вече в Кришна, сподвижника на пастирите.

Алварите застъпват познатата вече концепция, че индивидуалната душа е само форма на абсолютната, затова идеята за „мен“ и „мое“ трябва да бъде отхвърлена. Много от разсъжденията в тази посока се съгласуват напълно с Гита, но е интересно да се подчертае, че макар за тях тялото да е пречка за съединяването с бога, то не е безполезно, защото разкрива милостта на бога към човека.

Това учение предоставя религиозна утеха на всички. Медитацията е достъпна на хора с определена подготовка, докато пътят на любовното самоотдаване на бога не познава ограниченията на знанието, социалния статус и т.н.

Другата забележителна страна на южния вишнуизъм е израстването на школата на философите акарии. За разлика от алварите те базират своето учение на санс-критски и тамилски писмени източници. Освен това не разчитат само на бхакти, а прибавят джняна и карма като пътища за постигане на бога. Стремят се да съгласуват Ведите, Упанишадите и Гита с тамилските песни на алварите. Това са ортодоксални брахманисти, преминали през различни етапи на ортодоксалната вяра и водещи живот за пример на своите последователи. Всички празници, обреди, обичаи и ритуали на шри-вишнуизма са изградени върху правилата, заложени от тях.

Един от споменатите вече велики ведантисти от XI в. — Рамануджа, е представител на тази школа. Продължавайки усилията на своите предшественици акарии, той поставя вишнуитската религия на сигурна философска основа. Монистичната доктрина на най-почитания ведантистки философ Шанкара е силно предизвикателство към култа бхакти. Ако има само един абсолютен дух и всичко друго е нереално, няма място за преклонение на индивида пред бога, тъй като двете са едно и също. На това Рамануджа противопоставя пълно и критично изложение на философията Вишишта-Адвайта или на ограничения монизъм, за първи път предложена от неговия предшественик Ямунакаря. Тази философия разглежда индивидуалната душа като атрибут на абсолютния дух, но различна от него. Тя обитава в сърцето на човека и поради това може да бъде обект на преклонение. Рамануджа следва догмите на Гита що се отнася до начина на добиване на освобождение, но бхакти за него не е толкова безгранична любов към божеството, колкото продължителна медитация, предписвана от Упанишадите. Другият голям ведантистки философ и поклонник на вишнуизма — Мадхва, разглежда бога като коренно различен от индивидуалния дух. Той прави много за ограничаване влиянието на Шанкара и за полагане на вишнуитската вяра на решителна дуалистична основа.

Рамануджа следва повече или по-малко васудевизма на старата система панчаратра с нейните четири вюхи, признавайки идентичността на Васудева с Вишну и На-раяна. Мадхва игнорира Васудева с неговите вюхи и разглежда абсолютния дух като Вишну. Така вишнуизмът заема мястото и абсорбира окончателно по-старата религия на Вхагавата.

Култът към Радха-Кришна няма почти никакъв отзвук в южния вишнуизъм. Твърде малко се набляга на пастирския характер на Вишну. Заслугата за широкото популяризиране на този култ се приписва на северния вишнуизъм, поставен за първи път на здрава философска основа от друг един философ, Нимбарка. Философията му е компромис между тази на Рамануджа и Мадхва. Той смята, че бог е едновременно идентичен и различен от индивидуалния дух. Нимбарка е защитник на старата и чиста доктрина за бхакти и естествена последица от това е широката защита на култа към Радха-Кришна, наложил се впоследствие като една от най-характерните страни на вишнуитската религия. Голяма заслуга тук има също така поемата Гита-Говинда на бенгалския поет от XI в. Джаядева.

Духът и характерът на вишнуитската религия не биха могли да бъдат разбрани докрай без онези особености, които културата на Тантрите внася в тях. Но за това ще говорим малко по-късно.

Шиваизмът се споменава като отделна религиозна секта през II в. като Шива-бхагавата. Като доста разпространена секта под името Пашупата за него се говори в частта Нараяния на Махабхарата. Теистичните идеи на тази религия обаче се появяват доста по-рано в Шветашватара-упанишада, произведение, което в много отношения напомня Бхагавадгита, но е създадено по-рано от нея. Още тук Шива е издигнат над всички божества с ясно определен конкретен характер и, което е много важно, със силно подчертано личностно отношение с неговите почитатели. Той е вечният и неизменен абсолют, неподлежащ на описание, но е и твърде конкретен за своите последователи: бог на всички богове, изпълнен с добро, но и способен да наказва, велик създател, разпределител на дарове, начало на боговете, Рудра, велик всевиждащ, върховен господар, пазител на живота и собствеността на своите почитатели. Той се постига чрез истинско въздържание, с което идва и освобождаването от всички земни връзки. Няма нищо друго за познаване и няма никакъв друг път. Никой не е в състояние да постигне края на страданията, без да познае този бог. Пълното преклонение пред бога и също така безрезервното почитане на гуру са главните условия за следване на истинския път. В по-нататъшното си развитие шиваизмът усложнява детайлите на доктрината, възникват различни местни варианти на култа, водещи до появата на различни школи и секти, но основите на учението, положени от споменатата Упаниша-да, се запазват и до днес. Трябва обаче да се признае, че тъкмо развитието на учението и на култа превръщат шиваизма в една от най-интересните религии в Индия, разпространена далеч извън нейните граници в тъй наречената Голяма Индия, Архипелага и Средна Азия. Шиваизмът показва близко родство с магията и Йога, както и постоянна тенденция към аскетична ревност. Култът му не е единен и включва твърде различни практики от най-спокойно лично общуване с божеството до най-отблъскващи крайности.

Макар произходът на тази религия да се губи далеч в неизвестното, смята се, че тя възниква от сливането на две линии на развитие — арийската и предарийската.

Колкото и спорни да са писмените доказателства, ние вече знаем, че Шива като божество се почита от населението, известно като носител на културата от Долината на Инд. Той е страшно божество, фалическо по изображение, почитан с омилостивяващи ритуали. Почитателите на линга, фалоса, главната емблема на шиваизма, се порицават от Ригведа и срещу тях се търси намесата на Индра. Разкриването на няколко предисторически реликви с фалически характер от различни части на страната, в това число и в халколитните археологически находища Харапа и Мохенджодаро, показва, че фалическият култ, свързан с шиваизма, е широко разпространен в предведическа Индия.

От друга страна, Шива като имена божество е неизвестен на древните ведически химни, макар с него да се обозначава едно от многобройните племена. Всичко това навежда на мисълта, че Шива е чуждо на ведическата култура божество. Името му обаче постепенно започва да се употребява, за да обозначи ведическия бог Рудра, бог на ужасите, който трудно се поддава на омилости-вяване. Още в ранни ведически времена се стига до сливане на двете божества под името Рудра-Шива, като Рудра от Ригведа определя в решителна степен характера на по-новия бог. Последният носи лък и стрели, като по-късният Шива е украсен с огърлици. Концепцията за него постепенно се разширява, особено след появата на Тайттирия-самхита, която събира в едно всички концепции от ранната ведическа епоха. Тя поставя началото на ново развитие, което намира своята най-висока точка в Шветашватара-упанишада. Това, че някои черти на неарийската религия, в случая фали-ческият символ, са запазени в шиваизма, макар характерът на Рудра да е от решаващо значение за тази симбиоза, не бива да ни учудва. В действителност приемането и включването на някои чужди вярвания са цената за разпространение на всяка религия. Тук е мястото да отбележим, че т.нар. „тантрически ритуали“ нямат пряка връзка с фалическия култ на завареното население, че линга е символ на Шива, надживял времето, което ги разделя. И още нещо: догмите на шиваизма за трите същности — бог, душа и обвързаност, т.е. идеята за прераждането, се набелязват още в твърде ранната Шатаруд-рия-самхита. В началото шиваизмът изпитва известно влияние от страна на Самкхя и практиката на Йога, но по-късно развива свои собствени черти.

Махабхарата свидетелствува, че учението на сектата пашупата — най-старата форма на шиваизма, разпространена в Северна Индия, най-напред се проповядва от Шива-Шрикантха, вероятно човешко, а не митично същество, което по-късно започва да се смята за аватара на Шива. Негов — може би непряк последовател — е Лакулиша, живял по всяка вероятност по време на Патанджали. За няколко века до времето на Гуптите Пашупата натрупва значителна литература, наречена агама, чиито текстове продължават да се допълват и развиват по-късно. Според някои учени тези произведения са стари колкото брахманите, а може би и по-стари. За шиваизма те имат същия авторитет като Ведите. Според преданието те съдържат сто хиляди стиха, Някои са написани под формата на диалог между Шива и неговата сподвижница Ума. Една част от тях дискутира философията на шиваизма, друга се занимава с ритуалите, където музиката, архитектурата, танцът, скулптурата заемат особено важно място. Агамите следват логическата система на Няя-Вайшешика, но класификацията на таттвите, основните принципи, се базира на Самкхя. Всъщност двадесет и четирите таттви на Самкхя и дванадесетте собствени на шиваитите стават основата на шиваистката философия. Идейното и култовото развитие на шиваизма под формата на Пашупа-та до времето на Пураните може да бъде проследено именно чрез тази литература. Даже терминологията на шиваизма не би могла да бъде разбрана без тях.

Следващият пласт шиваистка литература се представя от Шива-пураните. От всичките осемнадесет първични Пурани шест са изцяло посветени на шиваистката религия, а от тях Шива и Сканда-пурана са най-важните. Линга-пурана представя философията на почитане на Шива в неговия символ линга. Шиваисткият пура-нистки комплекс има енциклопедичен характер, развива теистичните идеи на тази религия и обогатява най-вече нейната митология.

Култовите изображения на Шива ни представят един твърде сложен образ, формиран постепенно в продължение на много векове. За да се разгадае той, човек трябва поне отчасти да познава богатата митология, свързана с този бог и съдържаща се най-вече в епоса и Пураните. В процеса на продължителна асимилация в него са синтезирани черти от различни арийски и неарийски божества с техните собствени култове и функции. Тези черти понякога противоречиво се преплитат в образа на Шива и се отразяват в неговите епитети. Шива е яростен, милостив, въплъщение на времето и на водната стихия, принасят му човешки жертви. Той е изтребител на демоните, унищожаващ с една стрела крепостта на асурите Трипура. За своите индуистки адепти той е висшето същество, олицетворяващо съзидателните и разрушителните сили във Вселената, велик бог, велик господар и същност на всичко. Въплъщение на космическата енергия и на световния ред е неговият оргиастичен танц тандава, който той изпълнява върху тялото на убития от него демон Апасмара. Отзвук от борбата на шиваиз-ма с други вярвания е митът, според който със своя танц Шива покорява десет хиляди враждебни аскети. Преди това той убил изпратения срещу него тигър и направил от кожата му наметка. Змията, използувана в борбата срещу него, той поставя като огърлица на шията си, а антилопата стиска навеки в лявата си ръка. Това са и едни от постоянните атрибути на неговия иконограф-ски образ.

Съзидателните аспекти в образа на Шива са въплътени в основния му символ — линга. Изображенията на линга във вид на каменна колона, поставена върху йони — женския полов символ, — се срещат из цялата страна и са главен обектна култа. Същите съзидателни аспекти на бога се съдържат в представянето му като двуполово същество с дясна мъжка и лява женска половина.

Като бог разрушител Шива влиза във върховната индуистка триада, но разрушението, както вече знаем, не носи оня изключително негативен смисъл, който му придава обикновеното съзнание. Въпреки това с този аспект са свързани много ужасяващи черти в образа и в култа и тук въображението на вярващите няма граници. В свитата на бога влизат мъчители, зли духове и вампири. В този ред са и страшните същества, еманация на самия бог — хилядоглавият и хилядорък Вирабхадра, изтръгнат от езика на Шива, чудовище с лъвска глава, друго с гигантски кучешки зъби, опасано с черепи и змии, излезли от черепа на самия бог.

В качеството си на велик аскет Шива е изобразяван гол, тялото му е посипано с пепел, косите са навити купообразно, носи гривни от змии и огърлица от черепи, седи върху тигрова кожа и е потопен в дълбока медитация.

Богът често е изобразяван с трето око на челото, което изразява неговата вездесъщност, а също и погубваща сила. В косите му е втъкнат лунният сърп и през тях протича реката Ганг, която богът подпрял с главата си, когато се спускала от небето, за да не разруши с тежестта си Земята. След като изпил отровата от океана, застрашаваща да отрови и изгори Вселената, шията му посиняла и той бил обграден от огнен кръг. В някои изображения е представен с четири или пет лица и с четири ръце, в които държи тризъбец, малък барабан във формата на пясъчен часовник, топор с череп в основата, лък, мрежа и антилопа. Негово ездитно животно е бикът Нанда.

Цялата символика е краен израз на една в много отношения традиционна, но и твърде своеобразна философия, без която шиваизмът не може да бъде разбран. Тази религия, разбира се, има отговор, свой или зает от други системи, на всички основни философски въпроси. Тя се гордее с това, че различава тридесет и шест основни философски категории, повече от всички други системи. А да мислиш повече означава да знаеш повече, да знаеш повече означава да знаеш по-добре, смятат нейните адепти.

Сега ще се опитаме да проследим разбирането на тази система за душите и техните връзки с видимия свят, за бога и неговите функции и за освобождението от преражданията.

Душите са безсмъртни, всепроникващи, всезнаещи и т.н. Но в света на предметите и явленията те са ограничени и малко знаещи. Свързани са с три главни зависимости — анава, карма и мая. Анава е вродената нечистота, онова, което може да се нарече първороден грях, ако под това се разбира само някакво несъвършенство. Тя присъствува като зеления окис в медта. Поради това несъвършенство душата разглежда себе си като ограничена, като съставена от атоми. Поради това ограничение на познавателните и волевите сили душите действуват по определени начини, които те приемат като добри или лоши. Тези действия носят последствия, които трябва да бъдат изчерпани, като бъдат изпитани. Последствията от действията съставят следващата зависимост или връзка — карма. Но за да се изпитат последствията и да се извлече знание от това, трябва да има обекти за наслада и средства за познание и наслада. Те се предоставят от мая. Анава и мая имат противоположни функции. Докато първата затъмнява, втората просветлява. Анава обвързва, мая освобождава. Но това просветление и освобождение, дължащо се на мая, е много ограничено. Знанието, придобито в този процес, е измамно.

Бог е чист, всесилен, всезнаещ, милостив, свободен от всякакви ограничения. Той има пет функции: съзидание, опазване, разрушаване, укриване и даряване с милост. Последната е кулминация на всички. Душите по своята природа са единосъщни с бога. Но техните сили са скрити от безначалната анава. Цел на божиите функции е да се премахне затъмнението и да се разкрие тяхната истинска същност. Неведението на душите може да бъде премахнато отчасти чрез телата, органите на познание и т.н., предоставени от мая, с други думи, от физическия свят около нас. С тази цел бог предприема сътворението и опазването на света. Подпомогнати от телата, средствата и обектите за познание и наслада, душите трансмигрират, придобивайки и разходвайки карма, събирайки опит и постепенно преодолявайки силата на анава да затъмнява. Този прогрес не е нито еднакъв за всички, нито неизменен. Различните души изискват различно време за пречистване, понякога се връщат назад, тъй като отъждествяването с материалния свят и неговите наслади е твърде силно. Процесът на трансмиграция е много тежък. Необходимо е периодически да се дава почивка на пречистващите се души. Отпадащата енергия на мая се нуждае от възстановяване. Затова бог периодически предприема разрушаване на света и това не е израз на негова жестокост, а на милост. Защото разрушаването е нещо като всмукване на материалния свят в божествения абсолют.

Душите, оставени на себе си, може да не се ангажират в дейност, водеща към пречистване. Анава като не-интелигентна не е активна. За тяхно добро душите трябва да бъдат накарани да действуват, търсейки удоволствия в този свят, като че ли последните са истинско щастие, и илюзорно знание, като че ли то е истинско знание. И чрез своята енергия, наречена енергия на укриването, бог ги кара да направят изначалната нечистота активна. Това е четвъртата функция на бога. Той укрива от тях истинската цел и ги кара да действуват според тяхната склонност, за да намерят в края на краищата сами истинския път и истинската цел.

Когато след продължителна трансмиграция душата е разбрала, че емпиричното добро е толкова преходно и вътрешно безстойностно, колкото и емпиричното зло, и когато стане напълно индиферентна към придобиването както на добра, така и на лоша карма, пътят към освобождение е вече разчистен. Душата престава да си служи с обикновените средства за познание и се обръща към всезнанието.

Потокът на божията милост е повече или по-малко бърз в зависимост от способността на душата да го поеме, в зависимост от силата на богопочитане или медитация. Бог се открива и направлява душите. На онези, чиято мая и карма са вече пресушели и им е останала само анава, той се разкрива като вътрешна светлина. На онези, чиято мая е пресушена и са останали карма и анава, той се разкрива в божествена, свръхестествена форма. На душите, в които всичките три връзки са налице и които следователно са най-изостанали в своето развитие, той се представя като наставник или като един от тях. Оттук именно се вижда изключителната роля, отредена на гуру — учителя.

Шиваизмът процъфтява с различна сила от II в. пр.н.е. до наши дни. През средновековието в него се оформят две главни направления: северен, или кашмирски шиваизъм, и южен шиваизъм, известен според различните си центрове на развитие и периоди като тамилски, шива-сиддханта, вирашиваизъм или лингаята. Много неща в догматиката на школите са общи, но те се различават по своята философска основа — първата е монистична, втората — плуралистична. Съобразно с това редица основни въпроси на метафизиката, теорията на познанието и теологията получават различно решение. Ако се възползуваме от разгледаните досега въпроси и вземем за пример постигането на шиватва, или крайната духовна реализация, състоянието на Шива, ще видим, че кашмирският шиваизъм разглежда шиватва като пълно сливане на съществото с Шива, докато южният — като реализация на единството по същество между тях въпреки различното им битие. За южния шиваизъм освободените души продължават да съществуват като такива, тъй като ако се слеят с бога, не би имало кой да се наслаждава на освобождението. От доктрината за освобождение на северния шиваизъм трябва да се очаква подчиняване на всички форми на богопочитане и медитация на знанието, нещо твърде неприемливо за сиддханта.

Шактизмът е третата най-разпространена религия в индуизма. Култът към Шакти:, сподвижница на Шива, се основава на философията на Самкхя, според която духът или Пуруша, идентифициран с Шива, е пасивен, докато пракрити, отъждествявана с Шакти, е пораждаща, а също и материална причина на света. По силата на тази зависимост Шакти (букв. сила, мощ, енергия) се извисява над Шива. Шактизмът отдава особено значение на присъщата сила на звуците, оттам на магическите срички или мантри и на наличните в човешкото тяло голям брой проводници на окултна енергия — нади, както и на споменатите вече центрове на космическа енергия, чакри. Шактистите възприемат и практикуват мистичните форми на Йога; вярват в магическата сила на диаграмните символи на божествата, където квадратът, триъгълникът и кръгът имат особен езотеричен смисъл; развиват системата на ритуалистични жестове с пръстите.

Идеята, че абсолютът като неактивен се свързва с динамичния принцип, за да създаде Вселената, съвсем не е нова. Тя стои в основата на шактизма, но не е негово владение. Това е една от най-продуктивните и най-интересните идеи в индийската култура, породила мощен пласт в нея, известен като тантра или тантрическа култура. Доктрината на тантризма обагря традиционната брахманистка религия и късния будизъм. Но доколкото се разгръща през най-силния период от възхода на индуизма, тя го повлиява твърде дълбоко, и то не само под формата на шактизъм. Нещо повече, твърди се, че самият произход на тантрите като специален клас литература и на Тантра като специален начин на религиозна практика е най-тясно свързан с възникването на шиваизма и панчаратра, макар философската основа да идва от Самкхя. Панчаратра остава ограничена в своето развитие, така че шиваизмът е този, който предлага истински благодатната почва за развитие на тантра. Така или иначе, тантра прониква всички религии и култове на индуизма, при това не като присад, а като негово същностно ядро.

Поемайки риска, неизбежен за всяко обобщение, можем да кажем, че като религиозна практика тантра е един вид обръщане към духа на ведическата ритуална традиция. Това може да изглежда парадоксално, но е и обяснимо, защото всяка религия носи в себе си възможността да се прояви повече или по-малко в магическа форма. Точно такъв е случаят с религиите от кръга на индуизма, а и на останалите извън него.

Каквато и да е природата на ведическото жертвоприношение в по-ранния период, то се развива постепенно в определено магичен акт, независим от боговете, самодостатъчен, способен да предизвика добри или лоши последствия. Изходната позиция на тантра в основата си е същата. Тантрическата садхана (религиозна практика) е насочена към добиване на превес над силите на природата чрез екзотеричен ритуал от ведически тип и чрез езотеричен ритуал, включващ елементи на Йога, с главната цел да се постигне съединяване на двата принципа — Шива и Шакти. Само че тантра използува нови символи, опростява ведическия ритуал и усложнява езо-теричната част на религиозното служене. Така че в тантрите се развива най-характерната страна на ведичес-ката религия. След силното влияние на бхакти тук боговете не са забравени, не са пренебрегнати, те са почитани, но са и главният обект на магическо въздействие..

Езотеричният ритуален поврат се набелязва още в брахманите и упанишадите, но се осъществява напълно в Агамите, появили се като завършен клас литература през първите векове и през периода на Гуптите. Агамите, или Шива-тантрите, както още ги наричат, имат ритуалистичен характер и са насочени към постигане на освобождение от самсара. Те се обръщат не към старите богове, а към Шива. Следващият период от развитието на тантрите е представен от друг кръг литература — ямала. Тя отразява голямото развитие на тантрическата садхана, осмисля тантрическите традиции и въвежда голям брой култове на нови богове и богини, включва в себе си широк кръг местни култове, като запазва ортодоксалната традиция и първенството на главните индуистки божества. Според самите източници тази литература се групира в три потока, свързани с трите шакти на Шива и характеризиращи се с преобладаването в тях на трите гуни — саттва, раджас и тамас, Тантрите от всеки клас следват своя линия на сад-хана. В същото време продължават да се развиват набелязаните още в Агамите две линии на тантризма — екзотерична и езотерична. Първата е свързана повече с шиваизма и поставя ударение върху пълното себеотдаване на Шива-Пашупати, като има за цел освобождението от самсара, а втората — с шактизма, която набляга не толкова на крайното освобождение, колкото на овладяване силите на природата чрез добиване на конкретно знание за тяхното действие. От X в. литературата на шиваизма престава да се разглежда като тантристка и Тантра остава трайно свързана с шактизма.

Най-обща представа за влиянието на тантра върху различните религии в индуизма и извън него може да ни даде литературата, свързана с всяка от тях. Така например през разглеждания период в шиваизма се наброяват над четиристотин основни, вторични и спомагателни съчинения, във вишнуизма около триста и четиридесет, стотици са съчиненията на по-малките индуистки култове, голям е броят на будистките тантри, които в периода на неговия упадък все повече се смесват по характер с тези на останалите религии.

Като религиозна литература тантрите имат за свой предмет практическите методи за постигане на последната реалност. Тантрическата садхана се основава на вярата, че истината може да бъде постигната във и чрез тялото. Открояват се следователно два принципа: първият е, че истината, която трябва да бъде постигната, обитава в тялото на човека, и вторият — че истината, която обитава в тялото на човека, следва да се постига посредством тялото. За тази система последната реалност не е абстрактен принцип, трансцендентен по отношение на Вселената, а е присъщ на последната. Затова човешкото тяло не е прашинка в безкрайната редица от неща в нея, а резюме на Вселената, микрокосмос в отношение към макрокосмоса. Според тантра във Вселената няма нищо, което да не се съдържа в човешкото тяло. Съществува пълен паралел между физическите процеси във Вселената и биологическите процеси в тялото на човека. Системата стига дотам, че се опитва да локализира Слънцето, Луната, големите планини и острови от външния свят в тялото на човека. Времето във Вселената с неговите отрязъци като ден, нощ, месец, година се сравнява с движението на жизнения дъх — прана, в тялото. Човешкото тяло е проява на същата енергия, която изпълва външния свят, и истината, която може да бъде постигната в тялото и чрез тялото, е истината, която изпълва Вселената. Затова тялото е най-доброто средство за постигане на Вселената.

Тантра свързва своята садхана с Хатха-Йога, чиято практика е насочена не към добиване на физически способности и окултни сили, както обикновено е прието да се мисли, а към трансформиране на тялото в съвършен инструмент за постигане на истината. Тя вярва, че различните нервни центрове представят различни таттви или основни принципи, но че тези таттви се намират в латентно състояние, от което може да ги извади Хатха-Йога с нейните методи на дисциплиниране и контрол. Всъщност самата Хатха-Йога е в голяма степен продукт на тантризма и съвършеното познаване на физическата система на човека, както и на процесите, чрез които тази система се превръща в съвършен инструмент за постигане на крайната истина, е едно от най-забележителните постижения на тантра.

Според индуистките тантри Абсолютът, който е неутрален по природа, има два аспекта — статичен и динамичен, идентифицирани, както вече отбелязахме, с Шива и Шакти. Шива е чисто съзнание, неизразимо с нашите представи за качества. Той е статичният или негативният принцип. Шакти е космическата енергия и като такава — динамичният или позитивният аспект на Абсолюта. Нито Шива, нито Шакти отделно са крайната реалност. Те всъщност са неотделими. Крайната реалност е състояние на неутралност, резултат от съюза на двете. Важно е обаче да се отбележи, че съюзът между Шива и Шакти в едни условия води до най-високо състояние на неутралност, която можем да си представим като безкрайно блаженство, а при други — до изява или манифестация на света на предметите и явленията. Когато Шакти доминира в съюза с Шива, това става причина за създаване на видимия свят. Но когато Шакти се издига до Шива в процеса на завръщане на света към неговото начало, настъпва период на неутралност, на безкрайно блаженство и спокойствие. Съюзът, който предопределя обвързаността на човека с кръговрата на преражданията, предопределя и неговото освобождение.

А как се проявяват космическите сили в микрокосмоса на човека? Според тантра таттвата или принципът Шива-Шакти лежи в тялото на човека. Шива е в най-горния център, церебралния; Шакти — в най-долния, муладхара. Садхана, разбирана като религиозна практика или Йога-дисциплина, се състои в задвижването на шакти от най-долния плексус и издигането й нагоре, докато се съедини с Шива. Вярва се също, че дясната страна на тялото е обиталище на Шива, а лявата — на Шакти. Оттук, между другото, води началото си концепцията за Шива като полу-мъж, полу-жена. Основният нерв в дясната страна, наречен пингала, по който протича апана, представя принципа Шива, докато левият, известен като ида, по който се движи прана, представя принципа Шакти. Садхапа се състои в съединяване на Шива и Шакти чрез съвършено смесване на двата потока и неутрализиране на техните функции в средния път, наречен сушулна, което довежда до пълно равновесие на двата потока. Според друго разбиране мъжът представя Шива, а жената — Шакти. При тяхното съединяване съвършеното блаженство, настъпващо в резултат на строга дисциплина и йогически контрол, води до съвършен покой, което е състояние на Абсолюта.

Цялата философска основа на тантра и на индуизма изобщо навежда на мисълта, че религиозната практика, пътищата за постигане на висшата реалност са различни за различните хора. Тантра класифицира човечеството в три групи: такива с дивя, или с божествено предразположение, други с вира, или с героично предразположение, и трети с пашу, или с животинско предразположение. Съобразно с това тя дава детайлно описание не само на основните групи и множеството подгрупи, но и на религиозната практика за всяка от тях. Тя повтаря известното вече разбиране, че обикновената човешка интелигентност не може да възприеме върховното същество, което е крайната реалност или пара-таттва. Брахман, който е всезнание, неизразим и безтелесен, не може да бъде почитан от обикновения човек. Затова с усилията на мъдреците хората създават определен образ на бога или, както се вярва, бог се разкрива като форма в услуга на своите поклонници. Невъзвисените го виждат като образ, онези, които знаят Атман, го виждат навсякъде. Различието между хората в случая е духовно и изменчиво. Според тази система съществуват седем степени на усъвършенствуване, като последната естествено е самото постигане на Кула или Брахман.

В очите на много несведущи тантра изглежда аморална сексуална практика, само външно религиозно санкционирана. Макар да не липсват и такива тенденции, особено в по-ново време, макар да се правят опити да се придаде духовен смисъл на стоящи твърде далеч от религията сексуални занимания, като система на религиозна практика тантра не заслужава такава репутация. Храна за подобни представи дава схващането на системата за тялото като обиталище и средство за постигане на висшата реалност и в по-голяма степен може би разпространената практика на чакра-пуджа или на панча-макара, известна още като петте „М“. Под това се разбира приемане на вино, месо, риба, зърнени ястия и сексуално събиране (всички тези думи на санскрит започват с „м“). Всички те имат свое духовно значение, тъй като онова, което човек приема, е таттва, или принцип. И смисълът му е, че всичко, което той върши във всекидневния живот, се превръща в акт на богопочитане. В ритуала участвуват еднакъв брой мъже и жени, седят в кръг и произнасяйки мистични мантри, приемат последователно петте таттви. Участвуващият в ритуала е изпълнен със съзнанието, че доставя угода на божеството в себе си. Той гледа на виното и месото като на Шакти и Шива и съзнава, че виното, което ще приеме, ще доведе до изява на блаженството, каквото е Брахманът в него. Всяка чаша той пие с рецитация на подходяща мантра. Така е и с останалите таттви. Тъй като нищо във видимия свят не става без комбинация на две неща, даже съзнанието е невъзможно без това; майт-хуна, съвкуплението, символизира единството, което е зад цялата дуалност, отвъд човешкото възприятие, достъпно само за освободените приживе. Пренасянето на тази таттва на божеството означава отказ от чувството за дуалност, който реализира скритото единство.

През периода на Пураните (III — XII в.) в религиозното развитие на Индия намират място множество по-малки секти, почитащи различни божества, но всички в руслото на индуизма. Повечето от тях са свързани с Шива или Вишну. Под различни имена, с добре развита литература и система за богослужение се развиват култовете към Дурга, Ганапати и Сканда — сподвижница-та и синовете на Шива, а също и на Нарасимха и Рама — аватари на Вишну. Освен от своите последователи, организирани в отделни секти, те се почитат и от основната маса индуисти. Доста по-голямо значение се придава на две други божества в индуисткия пантеон — Брахма и Суря. За тях се изграждат големи храмове, създават се митове, каменни изображения, както и специална литература. Брахма в случая не е само един от върховната триада, за своите почитатели той е върховен бог. Суря е единственият от големите ведически богове със своя секта от привърженици през периода на индуизма. Съществуват още голям брой божества, почитани повече или по-малко от индуистите заедно с основните. Между тях са Шри, или Лакшми, Ганг, Ямуна, Сарасвати, Ситала, Яма, Кубера. Свое място в популярните вярвания имат различни групи полубожествени същества якши, гандхарви, наги. Почти всички малки култове са сериозно повлияни от тантра.

Отделен и специален интерес представлява навлизането на чуждите религии в Индия — християнството, зороастризма и исляма, както и някои реформаторски движения, подбудени или свързани с тях, като религията на сикхските гуру през по-късния период. Придържайки се към темата за индуизма, ще отбележим само развитието на бхакти през късното средновековие.

Най-забележителни нови тенденции демонстрира вишнуитският култ към Кришна и Радха, доведен до своето висше развитие от ведантисткия философ Валабхи през XVI в. Усложнените ритуали за почитане на бога, религиозните празненства и фестивали, изпълнени с дух на чувствени наслади, стават характерна черта на религиозната практика. Към това се прибавя все по-малко намиращото отзвук изискване за духовна ревност и висока мяра за морал в сектите. Новото положение се оказва допълнителен мотив за привличане на много последователи, чиито обикновени чувствени наклонности намират удобна религиозна санкция. Издига се позицията на гуру, духовния наставник, наричан махараджа. Неговият дом се превръща в център за почитане на бога и поклонниците се задължават да му предоставят всичко, което им принадлежи. За най-висока духовна цел се смята присъединяването към вечното веселие на Кришна и Радха. Мирският живот не представлява ни най-малка пречка за освобождението, разбирано в горния смисъл. В своята крайна форма тази линия на култа вдъхновява една неприемлива практика и спечелва лоша репутация на вишнуизма. Донякъде като реакция на нея възниква движението на Чайтаня в Бенгал, но с течение на времето Радха получава и в него все по-голямо значение, в резултат на което се стига до известно деградиране на култа. Израз на това е идеалът на някои мъже почитатели да добият женствеността на Радха във физически смисъл. Замяната на Радха с Рукмини или на Кришна и Радха с Рама и Сита в някои райони показва стремежа на голяма част от вишнуистите към възстановяване на култа бхакти в неговия чист вид. Независимо от успехите си и в най-ново време вишнуизмът не е напълно свободен от деградирали елементи.