Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

В ролята на мечка

В 1849 година — тогава бях четиринадесетгодишен — все още живеехме в Ханъбъл, на брега на Мисисипи, в новата дървена къща, построена от баща ми преди пет години. Впрочем част от нас живееха в новата половина на къщата, а останалите — в старата, плътно прилепнала с гръб към новата. Есента сестра ми си покани една вечер гости — всички млади хора от града на възраст за женене. Аз бях твърде малък за това общество, а и твърде срамежлив — поне срамежлив в присъствието на млади госпожици, затова не ме поканиха; по-точно поканиха ме, но не за цялата вечер, а само за десет минути. Предстоеше ми да играя ролята на мечка в една малка пиеса приказка. За целта трябваше да облека плътно прилягащ кафяв костюм от някаква космата материя, подходяща за мечка. Към десет и половина ми казаха да отида в стаята си, да се преоблека като мечка и след половин час да бъда готов. Започнах да се преобличам, но се разколебах, защото ми се щеше да се поупражня малко, а тази стая беше много тясна. Промъкнах се в голямата празна къща на ъгъла на Главната улица, без да подозирам, че десетина души от младите също бяха дошли тук, за да облекат костюмите си. Бях взел със себе си малкото негърче Санди и двамата с него избрахме една широка, съвсем празна стая на втория етаж. При влизането ние разговаряхме и това бе дало възможност на две полуоблечени госпожици да се скрият зад един параван, без да ги забележим. Роклите и другите им неща висяха на закачалката зад вратата, но аз не ги забелязах; вратата затвори Санди, но и той бе така погълнат от предстоящото представление, че бе изключено да им обърне внимание.

Параванът беше стар, продупчен на много места, но понеже не знаех, че зад него се крият момичетата, тази подробност никак не ме тревожеше. Ако бях знаял, никога не бих започнал да се разсъбличам в потока от безмилостна лунна светлина, който нахлуваше през голите прозорци; а щях да умра от срам. Несмущаван от нищо, аз се съблякох гол-голеничък и започнах репетицията. Амбициран до смърт, бях решил да постигна невероятен успех, да се прочуя като изпълнител на мечата роля, за да ме ангажират и друг път за нея; ето защо се залових за работа с увлечение, което обещаваше много. Подскачах на четири крака от единия до другия край на стаята, а Санди ми ръкопляскаше възторжено; ходех на задните крака, ръмжах, сумтях, скърцах със зъби, изправях се на глава, премятах се, играех тромав танец, отпуснал предните си лапи, и душех насам-натам с въображаемата си меча зурла — с една дума, правех всичко, които една мечка би могла да направи, и още сума неща, на които никоя мечка не е способна — поне никоя уважаваща себе си мечка; и, разбира се, нито за миг не подозирах, че имам друга публика, освен Санди. Накрая се изправих на глава и замрях в тази поза, за да си отдъхна мъничко. За минута настъпи пълна тишина, после Санди попита оживено:

— Мистър Сам, вие виждали някога сушена херинга?

— Не. Какво е това?

— Една риба.

— Е, какво? Има ли нещо особено в нея?

— Охо, има, сър. Ядеш нея с всички вътрешности.

Иззад паравана се разнесе сподавен женски кикот. Всичките ми сили мигом ме напуснаха и аз рухнах като подкопана кула и съборих паравана, погребвайки под него двете момичета. В уплахата си те изпискаха пронизително веднъж-дваж, а може би и повече, но аз нямах време да броя писъците им. Грабнах дрехите си и хукнах към тъмното преддверие на долния етаж, сподирен от Санди. Облякох се за няколко секунди и избягах през черния вход. Накарах Санди да се закълне, че ще мълчи като гроб, и двамата се скрихме и никакви не се показахме, докато гостите не се разотидоха. Всичките ми амбиции се изпариха. След това приключение мен ме беше срам да се изправя пред тази компания, защото в нея имаше две артистки, които знаеха моята тайна и щяха да ми се присмиват скритом. Търсиха ме къде ли не, но не успяха да ме намерят и се наложи ролята на мечката да играе един млад господин с обикновен цивилен костюм. Къщата бе утихнала и всички спяха, когато най-после се осмелих да се върна. Сърцето ми тежеше като камък и аз преживявах с мъка своя позор. На възглавницата си намерих забодено листче с няколко реда, които никак не подобриха настроението ми, а само ме накараха да пламна от срам. На листчето, написани с грижливо подправен почерк, се четяха следните подигравателни думи:

Не зная как би играл в меча кожа, но гол до кожа игра много добре — просто великолепно!

Хората смятат, че момчетата са груби, безчувствени зверчета, но невинаги е така. Всеки хлапак си има едно-две чувствителни места и ако ги знаеш къде са, достатъчно е само да ги докоснеш, за да го изгориш като с огън. Случилото се ме измъчваше жестоко. Мислех си, че на сутринта цялото градче вече ще знае за този позор, но се излъгах. Случката си остана тайна, известна само на двете момичета, Санди и мен. Това ме поуспокои, но съвсем не напълно — главната беда си оставаше: аз знаех, че два чифта очи ме гледат с насмешка, а то бе все едно, че бяха хиляди, защото очите на всяко момиче ми се струваха именно тези, от които толкова се страхувах. Седмици наред не смеех да погледна в лицето нито една млада госпожица; щом някоя ми се усмихнеше и ме поздравеше, аз свеждах смутено поглед; казвах си: „Това е една от двете“, и бързах да се отдалеча. Разбира се, сигурно съм срещал милион пъти въпросните две момичета, но или те с нищо не се издаваха, или аз не бях достатъчно проницателен да ги разбера. Когато след четири години напуснах Ханъбъл, тайната все още си беше тайна; така и не разбрах кои бяха тези две момичета, а и вече не се надявах да разбера.

Едно от най-милите и хубави момичета в градчето по време на моето нещастие беше Мери Уилсън — ще я нарека така, при все че това не беше истинското й име. Двадесетгодишна, тя беше много изящна и сладка, очарователна и добра. Аз благоговеех пред нея, струваше ми се, че тя е създадена от онази глина, от която се създават ангелите, и естествено е недостижима за такова скверно и обикновено момче като мен. И през ум не ми минаваше, че може да е тя. Но…

Действието се пренася в Калкута — четиридесет и седем години по-късно. Беше 1896 година. Бях пристигнал в Калкута да изнасям сказки. При влизането ми в хотела от вратата изскочи видение, облечено в сиянието на индийското слънце — същата Мери Уилсън от моето отдавна минало детство. Но преди да успея да се съвзема от приятното изумление, тя изчезна. Помислих си, че може би съм видял призрак, но не — тя беше от плът и кръв. Оказа се, че това е внучката на другата Мери. А другата Мери, вече вдовица, беше горе в стаята си, където ме покани след малко. Тя беше в напреднала възраст, с прошарени коси, но младееше и все още беше много хубава. Седнахме и се разговорихме. Жадните ни души се потопиха в живителното вино на миналото, трогателното минало, прекрасното минало, скъпото нам минало, по което тъгувахме; споменавахме имена, които устата ни не бяха произнасяли цели петдесет години, и тези имена звучаха като музика; с благоговейни ръце откривахме нашите покойници, приятелите ни от младини, и говорехме най-мили думи за тях; претърсвахме прашните покои на нашата памет и измъквахме оттам случка подир случка, преживелица след преживелица, лудория след лудория и се смеехме добродушно, смеехме се до сълзи; и накрая Мери каза — най-неочаквано, без никаква подготовка:

— Кажи ми, какво е особеното на сушената херинга?

В този миг, озарен от старите спомени, въпросът ми се стори много странен. При това зададен без никаква връзка. Останах малко изненадан. И все пак в дълбините на моята памет нещо се размърда. Замислих се. Сушени херинги? Сушени херинги? Какво е особеното на суше… Погледнах я. Лицето й беше сериозно, но в очите й играеше някаква смътна искрица, която… Изведнъж ми просветна и от далечините на побелялото от старост минало до слуха ми долетя познат глас: „Ядеш нея с всички вътрешности.“

— Най-после! Открих все пак една от двете. А коя беше другата?

Но тя приключи дотук. Не пожела да ми каже нищо повече.

Обаче животът на едно момче не е само комедия, в него се промъкват и много трагични неща. Пияният скитник, който изгоря в затвора, тежеше после на съвестта ми цели сто нощи и ги изпълваше с кошмари — кошмари, в които виждах като наяве цялата трагедия: умоляващото му лице, притиснато до решетките на прозореца на фона на червените адски пламъци, лице, което сякаш ми казваше: „Ако не ми беше дал кибрита, това нямаше да се случи; ти си виновен за моята смърт!“ А аз съвсем не бях виновен, защото не му желаех злото и с най-добри намерения му дадох кибрита; но това беше без значение, аз имах дресирана по презвитериански съвест и тя не признаваше друг дълг, освен да гони и преследва своя раб при всеки повод и случай и особено когато нямаше никакво основание за това. Скитникът, виновният, се измъчва десет минути, а аз, невинният, се измъчвах три месеца.

Пладнешкото убийство на тоя нещастник Смар на Главната улица ми донесе нови кошмари; в тях винаги се повтаряше гротескната заключителна картина: голямата семейна Библия, която някой грижовен идиот бе сложил разтворена на гърдите на стария богохулник, се повдига и спуща в такт с тежкото му дишане и увеличава с оловната си тежест предсмъртните му мъки. Странно сме устроени ние хората. В цялата тази тълпа, която зяпаше съчувствено убития, нямаше нито един с достатъчно здрав разум, за да разбере, че в случая една наковалня би била по-подходяща от Библията, по-малко уязвима от саркастична критика и би свършила по-скоро своето жестоко дело. В моите кошмари аз по цели нощи се задушавах от липса на въздух под убийствената тежест на тази чудовищна книга.

Само за две години в градчето се разиграха още две-три трагедии и аз имах нещастието да бъда техен свидетел. Имаше един роб, когото убиха с буца сгурия за нищо и никакво; видях го как умира. После младият емигрант от Калифорния, намушкан с ловджийски нож от пияния си приятел; видях как животът изтече във вид на червена струя от гърдите му. И случаят с двамата необуздани млади братя и техния безобиден стар чичо: единият от братята беше затиснал стареца с колене на гърдите му, а другият се мъчеше да го убие с револвер, който непрекъснато правеше засечка. И, разбира се, аз пак се случих наблизо.

После случаят с друг млад емигрант от Калифорния, който пиян-залян беше решил да ограби „уелската къща“ в една тъмна и страховита нощ. В тази къща, кацнала на склона Холидей, живееха само една бедна, но почтена вдовица и нейната непорочна дъщеря. Нападателят разбуди цялото градче с неистовите си крясъци, с грубиянските ругатни и мръсотии. Аз се вдигнах с един приятел — мисля, Джон Бриг — да видя и чуя какво става. Фигурата на мъжа едва се забелязваше; двете жени бяха на тераската, скрити в тъмната сянка на нейния покрив, но ние чувахме гласа на по-старата. Тя беше заредила една старовремска пушка и предупреждаваше негодника, че ще брои до десет и ако дотогава той не се махне, това ще му струва животът. Тя започна да брои бавно, а той взе да се смее. На „шест“ смехът му секна; после в дълбоката тишина остана да звучи само нейният глас, който отмерваше твърдо: „Седем… осем… девет (дълга пауза и ние притаихме, дъх)… десет!“ В мрака изригна червен пламък и човекът се строполи с надупчени на решето гърди. В същия миг рукна порой и затряскаха гръмотевици, а спотайващите се досега граждани плъпнаха по склона, напомняйки в заревото на мълниите нашествие на мравки. Те видяха останалото; на мен дотук ми стигаше. Аз тръгнах към къщи; знаех, че отново ще видя всичко това насън, и не се излъгах.

Моето възпитание и подготовка ми даваха възможност да вникна в тези трагедии по-дълбоко, отколкото би могъл да вникне един невежа. Аз знаех какво е тяхното предназначение. Мъчех се да скрия това от себе си, но някъде дълбоко, в най-съкровените кътчета на тревожната си душа, аз знаех — и разбирах, че зная. Всичко това бе измислено от провидението, за да ме подмами към един по-добър живот. Сега това звучи крайно наивно и фантазьорски, но тогава не виждах в него нищо странно; то напълно съвпадаше с неведомите и мъдри пътища на провидението, тъй както аз ги разбирах. Никак нямаше да се изненадам, нито дори да се възгордея прекомерно, ако провидението би изтребило цялото градче, за да спаси такова съкровище като мен. При моето възпитание това щеше да ми се стори напълно справедливо дело, заслужаващо си загубите. А защо провидението трябваше да проявява такива грижи към това свое съкровище, никога не се бях замислял, пък и в това простовато градче никому и през ум не му минаваше да ми обясни. Преди всичко никой не беше в състояние да ми обясни.

Което си е право, право — аз пишех всички тези трагедии на моя сметка, отбелязвах всеки следващ случай и всеки път си казвах с въздишка: „Още един загинал заради мен; това трябва да ме накара да се покая; божието търпение не е неизчерпаемо.“ Но дълбоко в себе си вярвах, че е неизчерпаемо. По-право, вярвах денем, но не и нощем. След залез-слънце вярата ми изчезваше и студен лепкав страх сграбчваше сърцето ми. Тогава именно се разкайвах. Това бяха страшни нощи, нощи на отчаяние, нощи, наситени със смъртоносна мъка. Във всяка трагедия аз виждах ново предупреждение и се каех; каех се и се молех, молех се като страхливец, молех се като куче; и се молех не за нещастниците, загинали заради мен, а за себе си. Сега това ми се струва чист егоизъм.

Моето разкаяние винаги биваше сериозно и най-искрено; и след всяка трагедия аз се разкайвах нощи наред. Но обикновено разкаянията ми не издържаха на дневна светлина. Те избледняваха, разсейваха се и се топяха под радостното сияние на слънцето. Те бяха създания на страха и тъмнината и не можеха да живеят извън собствените си селения. Денят ми носеше бодрост и покой, а през нощта аз пак се каех. Съмнявам се дали в момчешките си години съм се опитал или пожелал някога да вървя по правия път денем. Сега, на стари години, и през ум не би ми минало да дам някому такъв съвет. Но и на тези години, както и на младини, нощта ми носи редица дълбоки угризения. Сега разбирам, че още от люлката съм бил като всички останали хора — не съвсем нормален нощем. Когато умря Джо Индианеца… Но това не е важно. Някъде вече съм описвал каква адска буря от разкаяния трябваше да преживея тогава. Мисля, че цели няколко месеца съм бил чист като току-що навалял сняг. След мръкване.