Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Джим Гилис

От Албърт Пейн научих, че Джим Гилис е починал преди две седмици. Починал в Калифорния на седемдесет и седем години след продължително боледуване. Господин Пейн и господин Гудман отишли да го видят, но Джим бил толкова зле, че не можел да види никого. Краят на Стийв Гилис също е близо и той го очаква спокоен и весел. Живее в горите на Магарешката клисура заедно с другите двама братя, с които бях толкова близък преди повече от четиридесет години — Джордж и Били. Стийв, Джордж и Били имат цял куп внуци, но Джим си остана ерген до края.

Струва ми се, че Джим беше много по-забележителен човек, отколкото подозираха приятелите му и роднините му. Той имаше ярко, силно развито въображение, годно да импровизира, да импровизира смело и с лекота, без никаква предварителна подготовка; дума след дума, без да го е грижа за развитието на сюжета, Джим можеше да реди някаква история, да се радва на всяка своя нова приумица и да не се интересува дали разказът му ще има бляскав, ефектен край, или изобщо няма да завърши. Джим беше роден хуморист, и то много добър. Като си спомням какъв самобитен разказвач беше, все си мисля, че от него щеше да излезе първокласен майстор на перото, ако някой го беше открил и го беше напътствал няколко години. Рядко се случва геният да открие сам себе си; още по-рядко се случва да го открият приятелите му; мога дори да кажа съвсем определено: второто е направо невъзможно — поне когато става дума за литературен талант; приятелите са толкова близо до него, че за тях той не е на фокус, те не могат да уловят мащабите му, не могат да разберат, че има значителна разлика между него и тях. Те не могат да го видят в перспектива, а само в перспектива може да се види разликата между него и останалите от техния ограничен кръг.

Въпреки размерите си черквата „Свети Петър“ не може да направи впечатление на човек, който винаги я гледа отблизо и никога не е излизал от Рим; само чужденецът, който се приближава през равнината и вижда Рим като смътно, разлято петно, може да оцени величието на огромната катедрала, която се извишава самотна и неповторима над града. Хиляди таланти живеят и умират в неизвестност, неоткрити нито от самите себе си, нито от друг. Ако не беше Гражданската война, Линкълн, Грант, Шърман и Шеридан щяха да останат неоткрити и никога нямаше да се прославят. Аз вече съм засегнал този въпрос в една малка книжка, която написах преди много години, но все още не е издадена — „Пътуването на капитан Стормфийлд в рая“. Когато Стормфийлд попада в рая, той гори от нетърпение да зърне несравнимите и ненадминати военни гении като Цезар, Александър, Наполеон, но един от старите небесни жители му казва, че там тези военни гении не се ценят много високо, че те са само нищожни ефрейтори в сравнение с един колос на военното дело, някакъв обущар, живял и умрял в неизвестност в едно селце на Ню Ингланд, който през целия си земен живот не е видял нито една битка. На земята той е останал неоткрит, но раят веднага видял в него военния гений и го обсипал с почести, които биха му отдали на земята, ако там знаеха, че е най-великият военен гений, който планетата е раждала някога.

Прекарах три месеца в дървената хижа на Джим Гилис и неговия „партньор“ Дик Стокър в Магарешката клисура — този възхитителен, спокоен, безметежен и приказен горски рай, за който вече говорих. Понякога Джим се вдъхновяваше и тогава заставаше гърбом към огъня с кръстосани отзад ръце и подхващаше някаква измислена импровизирана история — някаква вълшебна приказка или невероятен любовен роман, чийто герой обикновено се оказваше Дик Стокър. Джим винаги твърдеше най-невъзмутимо, че това, което разказва, не е измислица, а чиста истина. Добродушният, прошарен вече Дик Стокър пушеше спокойно лулата си и слушаше невъзмутим тези фантастични измишльотини, без да продума.

В една от моите книги — ако се не лъжа, в „Хъкълбери Фин“ — съм използвал една от тези импровизации на Джим, която той бе нарекъл „Трагедията на парещия срам“. Наложи се да я смекча значително, за да стане за печат, от което тя загуби много. А тъй, както Джим я разказваше, измисляйки в самия ход на разказа какви ли не неща, тази измишльотина беше един от най-смешните разкази, които съм слушал някога. Колко блед и невзрачен стои този разказ в книгата! А колко оригинален и ярък беше той в своя напечатан вид! Друга импровизация на Джим съм използвал в книгата „Пеша из Европа“. Това е разказ за едни наивни и невежи провинциалисти, които се мъчат да напълнят цяла къща с жълъди. Един обаятелен, възхитителен разказ, пълен с щастливи находки. Джим стоеше пред огъня и развиваше нишката с изключителна лекота, измисляйки какви ли не подробности, и както винаги настояваше, че всичко това са факти, неукрасени факти, чиста и неопровержима истина. В друга книга[1] съм използвал разказа на Джим за котарака на Джим Бейкър — прочутия Том Куорц. Джим Бейкър беше, разбира се, Дик Стокър, а колкото до Том Куорц, той никога не е съществувал; този котарак беше плод само на въображението на Джим.

Понякога необузданото въображение на Джим му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде индианка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове, прилични на едри сливи. Дик Стокър беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат; но без да мисли, тъй просто на шега, той каза, че никога не е виждал такива плодове. Това беше достатъчно за Джим. Той започна да хвали разгорещено тези дяволски плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше. Каза, че е ял най-малко хиляда пъти от този плод; че трябвало само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус нямало равно на себе си в цяла Америка. Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори; но когато Дик го прекъсна и го попита защо не си купи от тези плодове, щом са толкова вкусни, Джим онемя за секунда-две. Бяха го хванали натясно, но той никога нямаше да се предаде; не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави; той си даде вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той ли да отстъпи от думата си? Никога. Убеден съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно, че е много доволен от покупката и ако ние с Дик не искаме да опитаме това божествено нещо, то си е наша работа.

Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните в живота ми. Джим взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия дяволски плодове; щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше тази воня. Постепенно плодовете се размекнаха и развариха и Джим започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше уж от удоволствие, после се питаше дали не е нужно да се добави малко захар, хвърляше още една шепа и продължаваше да вари; захарта вървеше шепа след шепа, а Джим вече два часа опитваше този „компот“. Ние с Дик умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той — все едно че нищо не е станало.

Накрая Джим заяви, че „компотът“ вече е станал, станал е идеален. Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия; после ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този кислоч. Какъв ти кислоч? Това беше направо киселина, ужасна киселина, нечувана киселина, в която нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да й придаде и положително щеше да й придаде, ако този плод беше отгледан, където и да е другаде, а не в ада. На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Джим, този безстрашен мъченик, гълташе, гълташе, гълташе и хвалеше, хвалеше, хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време щяхме да умрем от смях. После следващите два дни Джим нито хапна, нито пийна нещо; зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста: дори при поемането на въздух той потреперваше; но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост, но Джим, подобно на останалите Гилис, беше самата твърдост.

Веднъж в годината той идваше в Сан Франциско, захвърляше грубите миньорски дрехи, купуваше какъв да е костюм за петнадесет долара и кривнал шапка, се понасяше по Монтгомъри стрийт като някой цар. Насмешливите погледи, които му хвърляха минаващите край него контета, не го смущаваха ни най-малко; той като че ли не ги забелязваше. При едно негово идване ние с Джо Гудман и още двама-трима приятели го заведохме в най-модерната билярдна. Това беше сборище на най-богатите франтове на Сан Франциско. Часът беше десет вечерта и двадесетте билярдни маси бяха заети. Ние взехме да шарим из залата, за да дадем възможност на Джим да види тази забележителност на Сан Франциско и да й се наслади.

Сегиз-тогиз някое наконтено мъжкарче пускаше иронична забележка по адрес на Джим и облеклото му. Ние чувахме тези подмятания, но се надявахме, че Джим, безкрайно доволен от себе си, няма да разбере, че се отнасят за него. Но скоро Джим се сети и реши да хване на местопрестъплението някой от тези малки хора. И не след дълго успя. Един едър, елегантно облечен млад джентълмен подметна нещо. Джим пристъпи към него и вдигнал гордо глава, произнесе натъртено:

— Това се отнасяше за мен. Извинете се или ще се бием!

Пет-шест от играчите чуха тези думи, обърнаха се, подпряха се на щеките си и зачакаха с интерес да видят какво ще стане. Жертвата на Джим се засмя подигравателно и отвърна:

— Така ли? Ами ако откажа да се извиня?

— Тогава ще изядете такъв пердах, че ще се научите да се държите прилично.

— Я виж ти? Сигурен ли сте?

Все тъй сериозен и невъзмутим, Джим каза:

— Аз ви предизвиквам на бой. Вие сте длъжен да се отзовете.

— Такава ли била работата? Бъдете любезен да определите час.

— Още сега.

— Много сте били бърз! А къде?

— Тук.

— Очарователно. С какво оръжие?

— Сачмалийка двуцевка. Разстояние тринадесет крачки.

Беше крайно време да се намеси някой. Гудман отведе настрани младия глупчо и му каза:

— Вие не знаете с кого имате работа и се излагате на голяма опасност. Може би мислите, че той се шегува, но той съвсем не се шегува, не е от тези. Говори съвсем сериозно. Ако се откажете от дуела, той ще ви убие на място; трябва да приемете неговите условия, и то незабавно, защото няма време за губене; или се съгласете на дуел, или се извинете. Разбира се, вие ще се извините — по две причини: вие го обидихте, без той да ви е направил нещо — това е едната причина; другата е, че вие положително не бихте искали да убиете невинен човек, нито пък сам да бъдете убит. Ще се извините и ще го оставите той да диктува извинението, а вие ще повтаряте след него; то ще бъде много по-силно и по-недвусмислено от всяко извинение, което вие бихте произнесли, дори да се ръководите от най-добри намерения.

Човекът се извини, като повтаряше дословно всяка дума след Джим (в това време тълпата наоколо слушаше внимателно) и извинението беше точно такова, каквото Гудман го беше предрекъл.

Бележки

[1] Става дума за „В несгоди“. — Б.пр.