Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Аз ставам издател

Както споменах вече, аз си изписах моя роднина Уебстър от градчето Дюнкърк (щат Ню Йорк), за да води работите ми около първия патент със заплата хиляда и петстотин долара на година. Това предприятие ми донесе четиридесет и две хиляди долара загуба и аз реших, че сега е най-подходящият момент да го закрия. Мислех да стана свой собствен издател, като със самата работа се заеме Уебстър. Той беше на мнение, че трябва да получава две хиляди и петстотин долара годишно, докато свикне с новата работа. Помолих го да ми даде един-два дена, за да обмисля въпроса от всички страни. За мен неговата идея беше истинска новост. Аз си спомних, че печатарските чираци не получаваха никаква заплата. Поразпитах тук-там и разбрах, че така стои работата и със зидари, мазачи, тенекеджии и прочие. Разбрах, че дори адвокатите и лекарите не получават пари, докато още учат занаята. Спомних си, че на Мисисипи лоцманският ученик не само не получаваше заплата, ами трябваше да плаща на лоцмана, и то немалко пари. Самият аз съм правил това. На Бигсби трябваше да дам сто долара и взех на заем, за да му ги платя. От едного, който се готви за проповедник, научих, че дори Ной не е получавал заплата първите шест месеца — отчасти поради времето и отчасти поради това, че тепърва е учил навигацията.

 

 

 

Всички тези мои размишления и справки ме доведоха до убеждението, че в лицето на Уебстър аз съм се сдобил с нещо съвсем ново в историята. Освен това реших, че един младеж от дълбоката провинция, който е дошъл в Ню Йорк да започне живота си с празни ръце, който още не е проявил никакви способности и не се знае дали ще ги прояви, но въпреки това, без да му мигне окото, се готви да учи занаят на чужд гръб и иска това благоволение повече, отколкото президентът на Съединените щати е могъл да спести някога от заплатата си, която му дават за ръководенето на най-трудната страна в света след Ирландия — че такъв младеж непременно трябва да го взема на работа, и то веднага — иначе може да го изпусна. Мислех си, че ако успея да отклоня поне част от неговия огромен интерес към себе си и да го насоча към работата, от това само ще спечеля.

Произведох Уебстър в чин фирма — фирма, която се наричаше „Уебстър и компания — издателство“ — и го настаних в две скромни канцеларски помещения на втория етаж, някъде близо до Юниън скуеър, но не помня точно къде. За помощници му дадох едно момиче и един мъж среден размер — около осемстотин долара. На първо време той имаше още един помощник. Това беше човек, който дълго време се бе занимавал с издаване на книги по абонаментна система, познаваше изтънко тая работа и можеше да предаде познанията си на Уебстър — което и правеше, — а за обучението плащах аз. Това беше в началото на 1884 година. Дадох на Уебстър достатъчно солиден капитал, а заедно с него и ръкописа на „Хъкълбери Фин“. Уебстър ставаше мой главен агент. Неговата работа бе да разпраща агенти по цялата страна. По това време той разполагаше с шестнадесет такива агенти. А всеки от тях имаше събирачи, които събираха абонамента. Уебстър трябваше да се грижи лично за абонаментите в Ню Йорк.

Но преди да се организира цялата тази мрежа, предвидливият Уебстър ми предложи да изготвим договор, да го подпишем и подпечатим и тогава да пристъпим към работа. Това предложение ми се видя разумно, въпреки че самият аз никога не бих се сетил за такова нещо — и може би тъкмо затова беше разумно. За изготвянето на договора Уебстър си взе адвокат. Аз вече започвах да се възхищавам неимоверно от Уебстър и в порив на великодушие, без дори да се замисля, му предложих извън заплатата една десета от приходите. Той веднага отхвърли предложението ми с обикновените в такива случаи благодарности. Това още повече го издигна в очите ми. Разбирах много добре, че му предлагах участие, което щеше да му донесе през идните девет месеца най-малко два пъти повече пари, отколкото заплатата, но той не знаеше това. Спокойно и разсъдливо той отхвърляше всичките ми пророчества за голямата търговска изгода от „Хъкълбери Фин“. И това беше още едно доказателство, че в лицето на Уебстър бях намерил безценно съкровище, човек, който не губи здравия разум, човек предпазлив, човек, който не поема рискове, когато навлиза в непознат терен. Освен ако това може да стане за чужда сметка.

Договорът бе изготвен, както казах, от един млад адвокат от Дюнкърк, градче, което бе произвело и единия, и другия и още не можеше да се съвземе от това напрежение. Уитфорд имаше право да се подписва: „представител на фирмата «Алегзандър и Грийн»“. Алегзандър и Грийн имаха голямо и доходно предприятие и недостатъчно съвест, за да му причинят загуби — това пролича ясно миналия месец, когато земетресението разтърси от дъно трите големи застрахователни компании. Те държаха двадесет и пет адвокати и Уитфорд беше един от тях. Това беше добродушен, любезен и безкрайно невеж човек, в когото имаше толкова глупост, че с нея можеше да се опаше четири пъти земното кълбо и да остане за фльонга.

Този първи договор бе съвсем редовен. Нямаше никакъв пропуск в него. Той обвързваше мен с всички задължения, всички разходи и с цялата отговорност — както и трябваше да бъде.

Уебстър и неговият юрист бяха едно щастливо съчетание. Въпросите, от които те нямаха понятие, бяха толкова много, че аз се ужасявах и вцепенявах: не бих се ужасил толкова, ако видех Млечният път да се разпада на части и да се разхвърчава по целия небесен свод. Мъжество, морално или физическо, им липсваше напълно. Уебстър не смееше да направи и крачка, преди да е получил уверението на юрист, че за тази крачка няма да влезе в затвора. Съветите с юриста бяха толкова чести, че той почти стана щатен сътрудник наравно с момичето и специалиста по книгоиздаването по абонаментна система. Но понеже нито той, нито Уебстър имаха опит в боравенето с пари, услугите на юриста не излизаха толкова скъпи, колкото той може би си мислеше.

В началото на есента заминах с Джордж У. Кейбъл на четиримесечна обиколка по източното и западното крайбрежие да чета свои произведения — последните ми публични четения в Америка, както смятах тогава, защото реших никога вече да не обирам публиката от подиума, освен ако не ме принудят парични затруднения. Единадесет години по-късно пак се явиха споменатите затруднения и аз отново започнах своите четения по цял свят.

Оттогава изминаха още десет години, през което време съм изнасял четения само с благотворителна цел, безплатно. На 19-и миналия месец аз се сбогувах официално с публиката от подиума — нещо, което никога не бях правил — на едно четене за Робърт Фултън, приходите, от което постъпиха във фонд за издигане паметник на Фултън.

Струва ми се, че доста се отдалечих от Уебстър и адвоката му, но това няма значение. Това е един от случаите, когато разстоянието прави изгледа по-хубав. Уебстър има успех с „Хъкълбери Фин“ и след една година ми връчи чек за петдесет и четири хиляди и петстотин долара, в които влизаше и даденият му от мен капитал от петнадесет хиляди долара.

Ето че още веднъж се раждах отново. Мисля, че съм се раждал по-често от всеки друг, с изключение на Кришна. Уебстър се блазнеше от мисълта, че аз съм негово откритие, но не кудкудякаше толкова над яйцето си, колкото Уеб и Блис преди него.

 

 

Позволете ми да приключа по-скоро с тази неприятна история. Едно нещо тровеше ден и нощ живота на Уебстър: това, че макар той, Чарлс Л. Уебстър, да беше голям издател, най-големият издател, а моето име да не фигурираше дори сред членовете на фирмата, общественото мнение упорито смяташе мен за истински глава на издателството, а Уебстър — за моя сянка. Всеки, който искаше да издаде някаква книга, се обръщаше към мен, а не към Уебстър. Аз приех за издаване няколко великолепни книги, но Уебстър ги отхвърли една след друга — нали той беше господарят. Обаче случеше ли се някой да предложи книга на него, той оставаше толкова очарован от този комплимент, че приемаше книгата, без дори да я погледне.

Джо Джеферсън[1] ми писа, че е завършил биографията си и иска аз да я издам. Разбира се, аз бях готов да приема с радост това предложение. Препратих писмото на Уебстър и го помолих да се заеме с книгата. Уебстър не я отхвърли. Той просто се направи на разсеян. А в същото време прие и издаде две-три книги за войната, които не донесоха никаква печалба. Той прие и още една книга, сключи договор с агентите за нея, определили й цената (три и половина долара с платнена подвързия), и освен това се задължи да я издаде в определен срок — след два или три месеца. Един ден аз пристигнах в Ню Йорк, отидох в канцеларията и поисках да видя тази книга. Попитах Уебстър колко хиляди думи съдържа книгата. Той каза, че не знае. Тогава го помолих да изчисли думите поне приблизително. Той направи това. Казах му: „Този обем не отговаря дори на една пета от определената цена. Ще трябва да я допълваш с тухли. Налага се да отворим тухларна фабрика, и то незабавно, защото е много по-евтино сами да си произведем тухлите, отколкото да ги купуваме на пазара.“

Това го вбеси. Той винаги беше в състояние да побеснее от такава невинна забележка. Рядко съм виждал толкова чувствително същество — особено като се има предвид материалът, от който бе направено.

В момента той се беше ангажирал с няколко книги — книги без никаква стойност, които бе приел само защото ги бяха предложили на него, а не на мен — и аз разбрах, че той не си е направил труда да изчисли обема поне на една от тях. Беше ги приел за издаване, без да ги погледне. Уебстър беше добър агент, но не разбираше нищо от издателска работа и което е по-лошото — не беше способен да я научи. След известно време разбрах, че се е съгласил да възкреси „Животът на Христа“ от Хенри Уърд Бийчър. Подхвърлих му, че би трябвало да опита да възкреси Лазар, защото това нещо е правено вече веднъж и се знае, че е по-лесно осъществимо. Той пак се вбеси. Да, той беше най-чувствителното същество между себеподобните си. На всичко отгоре беше дал аванс на господин Бийчър от пет хиляди долара — Бийчър тогава се намираше в тежко финансово положение. А господин Бийчър се бе задължил да преработи книгата — или по-точно да я завърши. Ако не се лъжа, Уебстър тъкмо беше издал единия от двата предполагаеми тома, когато избухна прословутият скандал, който сложи край на тази история. Мисля, че вторият том изобщо не беше написан и господин Бийчър се задължаваше да го пише тепърва. Ако не изпълнеше задължението си в определения срок, трябваше да върне взетия аванс. Той не изпълни обещаното и в края на краищата върна парите.

Уебстър протака сума време издаването на моята книга „Един янки в двора на крал Артур“, а когато най-после я издаде, това стана така тихомълком, че трябваше да минат две-три години, докато хората разберат, че е излязла такава книга. По същия начин той протака и сборника „Хумористична библиотека“, съставен от Хауълс и мен, и накрая го издаде толкова тайно, че се съмнявам дали някой в Америка изобщо е разбрал, че съществува такава книга.

Уилям М. Лафен ми каза, че господин Уолтърс от Балтимор подготвя забележителна книга — най-подробно описание на неговата великолепна колекция от произведения на изкуството; че за илюстрирането й той смята да ангажира най-добрите парижки художници; че той лично ще следи подготовката на книгата, за да стане тя по негов вкус, че смята да похарчи за нея четвърт милион долара; че иска да й се постави висока цена, която да отговаря на такова изящно издание, и че не желае никакъв хонорар. Единствената работа на издателя ще бъде да разпространи книгата и да си прибере печалбата.

В заключение Лафен ми каза:

— Тъй че, Марк, можеш да натрупаш състояние от тази книга, без да си създаваш грижи, без рискове и разходи.

Казах му, че веднага ще изпратя Уебстър в Балтимор. И се опитах да го изпратя, ала не успях. Уебстър изобщо не пожела да обсъжда този въпрос. Ако господин Уолтърс искаше да издаде нещо незначително, трябваше само да се обърне към Уебстър. Уебстър щеше да си строши врата, но щеше да отиде до Балтимор. Но господин Уолтърс се беше обърнал не, към когото трябва. Честолюбието на Уебстър бе засегнато и той не желаеше да хвърли поне един поглед на книгата. Уебстър се отличаваше с невероятно честолюбие, но други дарби нямаше.

Уебстър страдаше от мъчителна мигрена. И облекчаваше болките си с едно ново немско лекарство — фенацетин. Лекарите му забраняваха да го употребява безразборно, но той намираше начин да си го доставя в големи количества: при нашите свободни институции всеки е свободен да се трови колкото си иска, стига да плати необходимата цена за това. Уебстър вземаше фенацетина все по-често и все повече увеличаваше дозите. Лекарството му действаше притъпяващо и той ходеше като насън. В канцеларията започна да се явява много рядко, а когато се явеше, използваше властта си само за да навреди на работата. В това състояние той не можеше да отговаря за постъпките си.

Трябваше да се вземат някакви мерки. Уитфорд обясни, че можем да се избавим от този опасен елемент само като откупим неговия дял. Но какво да откупим? Уебстър веднага прибираше всички пари, които му се полагаха. Той отдавна беше разпилял моя дял от печалбата от книгата на генерал Грант — сто хиляди долара. Предприятието вървеше към последно издихание. То вече не струваше долар и половина. И колко трябваше да платя аз за една десета част в него? След дълги преговори и много писма се изясни, че Уебстър е готов да се задоволи с дванадесет хиляди долара и да се оттегли. Изпратих му чека.

Работата на Уебстър пое един човек на име Фредерик Дж. Хол, изписан също от Дюнкърк. Всички наши таланти са излезли от конезавода в Дюнкърк. Горкият Хол се стараеше дори повече, отколкото трябва, но не го биваше за тази работа. Той се бори известно време с героичния оптимизъм на младостта, но на пътя му се изпречи препятствие, което рано или късно щеше да го унищожи. Ето как стоеше работата:

Преди няколко години поетът Стедман бе подготвил сборник, озаглавен „Библиотека на американската литература“, в деветдесет тома. Някакъв издател от Синсинати се бе опитал да издаде сборника. Но сборникът беше изгълтал издателя заедно със семейството му. Ако Стедман ми беше предложил сборника си, щях да му кажа: „Ако тази книга трябва да се продава по абонаментна система, при хонорар над четири процента, тя няма да ни донесе нищо. Дори ще ни разори, какъвто и да е хонорарът, защото за такова издание е нужен капитал от неколкостотин хиляди долара, а ние нямаме и сто хиляди.“

Но Стедман беше представил сборника не на мен, а на Уебстър. И Уебстър, разбира се, бе останал доволен и поласкан. Той приел книгата, като се задължил да плати хонорар от осем процента и по този начин осигурил бавното самоубийство на „Чарлс Л. Уебстър и компания“. Две-три години се борихме някак, задъхвайки се под тежестта на това убийствено бреме. След напускането на Уебстър горкият Хол продължи борбата и започна да тегли заеми от банка, в която Уитфорд беше един от директорите — теглеше срещу полици, подписани от мен. От време на време ми изпращаха тези полици в Италия да ги преподписвам и аз слагах подписа си, без да ги погледна. Накрая открих, че заемите от банката растат без мое знание и съгласие. Започнах да се тревожа. Писах на господин Хол, че искам подробен отчет за състоянието на работите. Със следващата поща получих отчета, от който се виждаше, че активът на издателството надвишава пасива с деветдесет и две хиляди долара. Това ме успокои. Но нямаше никакво основание да се успокоявам, защото отчетът би трябвало да се разбира обратно. Скоро горкият Хол ми писа, че са ни нужни още пари, и то незабавно — иначе издателството ще фалира.

Заминах за Ню Йорк. Изсипах в касата на издателството двадесет и четири хиляди долара, които бях спечелил с перото си. Замислих се откъде може да вземем още. Нямаше откъде. Това ставаше точно в разгара на страшната криза от 1893 година. Отидох до Хартфорд да търся пари на заем — не успях да намеря нито цент. Реших да ипотекирам къщата с мебелите и мястото срещу някакъв, макар и малък заем. Навремето всичко това ми струваше сто шестдесет и седем хиляди долара и аз смятах, че то е добър залог за един малък заем. Но Хенри Робинсън ми каза:

— Клемънс, давам ви честната си дума, че за този имот няма да получите и три хиляди долара заем.

Чудесно. При това положение разбрах, че не мога да получа пукната пара дори за цяла кошница държавни ценни книжа.

Фирмата „Уебстър и компания“ фалира и ми остана длъжна с шестдесет хиляди долара, взети от мен на заем. Освен това тя остана длъжна на госпожа Клемънс с шестдесет и пет хиляди долара, взети на заем. Остана длъжна още на деветдесет и шест кредитори, на всеки от които дължеше средно по хиляда долара. Кризата беше лишила госпожа Клемънс от приходите й. Тя бе лишила и мен от доходите ми от книгите. Имахме всичко на всичко деветстотин долара в банката. И никакви пари да се разплатим с кредиторите на фирмата. Хенри Робинсън ме посъветва:

— Предайте на кредиторите всичко, което принадлежи на фирмата, и им кажете, че повече от това не можете да им дадете за покриване на дълговете. Те ще се съгласят. Ще видите, че ще се съгласят. Те знаят, че не вие лично сте отговорен за тези дългове, че отговорността лежи върху фирмата като фирма.

Този изход от положението не ми хареса много и аз реших да се посъветвам с жена ми. Но тя не щеше и да чуе за такова нещо. „Тази къща е моя — каза тя, — нека кредиторите я вземат. Твоите книги са твоя собственост — нека вземат и тях. Гледай да намалиш дълговете по всички възможни начини, а после се залови за работа, за да спечелиш и се разплатиш окончателно. И не се страхувай. Ще им платим и ще им платим по сто цента за долар.“

Това предсказание се сбъдна. По това време с работата се зае господин Роджърс и обясни на кредиторите как стоят работите. Той им каза, че нямат право да вземат къщата на госпожа Клемънс, защото тя е привилегирован кредитор и ще си потърси от „Уебстър и компания“ дадените на заем шестдесет и пет хиляди долара. Той им каза, че нямат право на моите книги, понеже те не са имущество на фирмата, но че имат право на всичко, което принадлежи на фирмата; че аз се отказвам от шестдесетте хиляди долара, които издателството ми дължи, и ще се помъча да спечеля достатъчно, за да изплатя всички останали дългове на „Уебстър и компания“ по сто цента за долар — но това не бива да се приема като обещание.

Бележки

[1] Джоузеф Джеферсън (1829–1905), американски актьор. — Б.пр.