Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Смъртта на Хенри

Бях чел книгата на лейтенант Хърндън, в която той описва своите изследвания на Амазонка, и ми направи силно впечатление писаното за коката. Реших да тръгна към горното течение на Амазонка, да събера кока, да започна търговия с нея и да натрупам състояние. Завладян изцяло от тази мисъл, заминах за Нови Орлеан с парахода „Пол Джоунс“. Единият от лоцманите на парахода беше Хорас Бигсби. Малко по малко се сближих с него и скоро започнах да го сменям на кормилото през деня. Когато пристигнах в Нови Орлеан, заех се да проверя има ли кораби, които да заминават за устието на Амазонка, и открих, че такива кораби нямаше и може би нямаше да има още цял век. Не ми беше дошло наум да проверя тези подробности още преди да тръгна от Синсинати и ето в какво положение се намерих: не можех да стигна до Амазонка, нямах приятели в Нови Орлеан, а парите ми вече се свършваха. Отидох при Хорас Бигсби и го помолих да ме направи лоцман. Той се съгласи да ме научи на този занаят за петстотин долара — сто в аванс. Отплавахме нагоре към Сейнт Луис, където взех пари в заем от зет ми, и сделката беше уредена. С този мой зет се бях сдобил преди няколко години. Това бе Уилям А. Мофет, търговец от Вирджиния — прекрасен човек във всяко отношение. Той беше мъж на сестра ми Памела. След година и половина станах пълноправен лоцман и работих на параходите, докато плаването по Мисисипи замря поради Гражданската война.

В 1858 година работих като лоцман на бързия и широко известен параход „Пенсилвания“, който плаваше между Нови Орлеан и Сейнт Луис. Моят учител Бигсби ме беше отстъпил временно на един от лоцманите на „Пенсилвания“, господин Браун, и аз вече година и половина бях негов помощник. Но в началото на май 1858 година се случи една трагедия, която сложи край на живота на този прочут бързоходен параход. Описал съм всичко това в една от книгите си — „Животът по Мисисипи“. Но ми се струва, че в нея не съм разказал за моя забележителен сън. Изключено е да съм описал този сън, защото не исках майка ми да научи за него, а тя беше жива при излизането на книгата.

Бях намерил работа на брат ми Хенри на борда на „Пенсилвания“. От тази работа не се печелеше, но затова пък тя беше перспективна. Той работеше като „черен“ сметководител. Черните сметководители не получаваха заплата, но впоследствие биваха повишавани. Един черен сметководител ставаше след това трети сметководител, втори сметководител и накрая първи, което ще рече ковчежник. Хенри работеше като черен сметководител вече трети месец, когато сънувах споменатия сън. Бяхме хвърлили котва в пристанището на Сейнт Луис. Лоцманите и кормчиите нямаха никаква работа по време на тридневния престой, който правехме в Сейнт Луис и Нови Орлеан, но черният сметководител работеше от ранни зори, та чак до късна вечер на светлината на борината. Докато бяхме на котва, ние с Хенри, съвсем безпарични, спяхме у зет ни Мофет, а се хранехме на парахода. Впрочем аз спях у зет ни, но не и Хенри. Той само прекарваше вечерите у тях — от девет до единадесет, а после се прибираше на парахода, за да е готов да стане рано и започне работа.

Вечерта, когато ми се присъни тоя сън, Хенри си тръгна в единадесет, като се ръкува със семейството на сбогуване, както бе обичайно. Трябва да кажа, че ръкуването в такива случаи не беше обичай само в семейството на сестра ми, но и в цялата област — обичай на жителите на Мисури. През целия си живот не съм виждал някой от нашия род да се целуне с друг. Имаше само едно изключение: когато баща ми лежеше на смъртния одър в дома ни в Ханъбъл, той прегърна с една ръка сестра ми, притегли я към себе си, целуна я и каза: „Оставете ме да умра.“ Помня много добре това, както помня и хриповете на смъртта, които последваха тези сетни негови думи.

Сбогуването винаги ставаше в дневната на сестра ми на втория етаж и Хенри излезе оттам и се спусна по стълбата без повече сантименталности. Но майка ми го изпроводи до стълбището и оттам му каза още веднъж довиждане. Мисля, че нещо в държането на Хенри я накара да направи това и тя остана на площадката, докато той не слезе долу. Но когато стигна до вратата, Хенри се поколеба, после се върна и още веднъж се сбогува с мама.

На сутринта се събудих, след като бях сънувал един сън, толкова ясен, толкова приличен на действителност, че се обърках и не можех да реша истина ли е било това или сън. Бях видял Хенри мъртъв. Той лежеше в метален ковчег. Беше облечен с един мой костюм, а гърдите му бяха покрити с огромен букет от бели рози и една червена в средата. Ковчегът бе сложен върху два стола. Облякох се и тръгнах към вратата с намерение да вляза в другата стая при ковчега, но се разколебах. Не можех да си представя какво ще кажа на майка ми. Реших да изчакам малко, за да се подготвя за това изпитание.

Къщата се намираше на Локъст стрийт, малко над Тринадесета улица, и аз вече наближавах Четиринадесета, когато изведнъж ми просветна и разбрах, че всичко това не е истина, че е било само сън и нищо повече. Дори сега усещам онзи прилив на радост и благодарност, който ме изпълни в момента, и онази сянка от неизчезнало още съмнение, онова подозрение, че може би всичко е било все пак истина. Завтекох се към къщата на зет ми, изкачих стълбището, вземайки по две-три стъпала наведнъж, втурнах се в дневната и… въздъхнах с облекчение — там нямаше никакъв ковчег.

Направихме обикновения спокоен рейс до Нови Орлеан — впрочем не съвсем спокоен, защото по пътя аз се сбих с лоцмана Браун, който настоя да ме оставят на брега в Нови Орлеан. В Нови Орлеан аз винаги имах работа: пазех товарите от седем вечер до седем сутрин, за което получавах три долара. Тази роля на пазач изпълнявах по три нощи на всеки тридесет и пет дни. Хенри винаги идваше да ми прави компания към девет, когато привършваше собствената си работа, и ние обикаляхме стоките и бъбрехме до полунощ. Този път аз нямаше да плавам, затова вечерта преди заминаването на кораба реших да дам на Хенри някои съвети. „В случай на някакво нещастие — казах му — не губи самообладание — остави това на пасажерите, те са по паниката. А ти веднага тичай на палубата зад кормилото, където откъм левия борд се намира спасителната лодка, и чакай заповедите на помощник-капитана. Така ще можеш да помогнеш. Когато спуснат лодката във водата, гледай да настаниш в нея жените и децата, а ти няма защо да се качваш. Сега е лято, реката е широка само миля и лесно можеш да стигнеш брега с плуване.“

Два-три дни след този разговор парните котли на парахода се пръснаха на ранина при остров Шип, под Мемфис. Последвалите събития съм ги описал в „Животът по Мисисипи“. Както съм разказал в тази книга, един ден по-късно отплавах с друг параход и на всяко пристанище по пътя научавахме нови и нови вести за катастрофата, тъй че още преди пристигането ни в Мемфис знаехме вече всички подробности.

Намерих Хенри проснат върху един сламеник на пода в огромно помещение, където лежаха още тридесет-четиридесет обгорени и ранени хора. Някакъв нетактичен човек побърза да ми обясни, че Хенри е вдъхнал пара, че тялото му е много зле обгорено и няма да живее дълго. Казаха ми също, че лекарите и милосърдните сестри се грижат преди всичко за тези, които има надежда да бъдат спасени. Нямаше достатъчно лекари и сестри, затова Хенри и такива безнадеждни случаи като него получаваха помощ само между другото — когато лекарите и сестрите успяваха да се откъснат за малко от останалите ранени. Но доктор Пейтън, един чудесен, високо уважаван лекар с прекрасна душа, се отнесе с голямо разбиране към мен, взе енергични мерки за Хенри и след една седмица брат ми беше вече вън от всяка опасност. Доктор Пейтън нямаше навик да прави предсказания, които може да не се сбъднат, но една вечер към единадесет часа ми каза, че я Хенри ще бъде спасен. После добави: „Към полунощ тези нещастници в помещението ще започнат да хленчат, да бълнуват, да стенат, да викат и няма да е добре, ако този шум смути съня на Хенри. Ето защо помоли дежурните лекари да му дадат една осма гран морфин — но само в случай, че Хенри прояви признаци на неспокойство.“

Останалите подробности нямат значение. Но дежурните лекари бяха млади хора, току-що завършили медицина, и направиха грешка: нямаше с какво да премерят една осма гран морфин, та гребнаха наслуки на върха на едно ножче, но това количество се оказа голямо и фаталните последици скоро проличаха. Мисля, че Хенри почина още същата нощ на разсъмване, но не съм съвсем сигурен. Откараха го в моргата, а аз отидох у един познат и заспах като труп от умора.