Марк Твен
Автобиография (40)

Истинският лик на господин Рузвелт

Един коментар в броя на „Колиърс уикли“ от 11 юли съдържа само седем-осем неголеми изречения — един малък пасаж. Интересно как е възможно на толкова малко място да се сместят толкова много глупости. Това е някакъв изблик на сервилно и налудничаво възхищение от президента Рузвелт с претенции да отразява чувствата на народа, по-точно, на огромната част от народа — привържениците на Републиканската партия. Би трябвало да ми е тъжно, че огромна част от народа храни такива чувства, но не ми е тъжно. Според мен мнението на голямата част от който и да е народ за неговия президент, крал или император, за политиката или религията е без значение и не си струва да се преценява, разисква и проучва. В него няма да намерите капка мисъл, то цялото е изтъкано от чувства и е взето от втора ръка, без участието на мисловните способности на неговите изразители.

От друга страна, бих се натъжил дълбоко, ако трябва да повярвам, че голям брой нормални, мислещи, интелигентни републиканци се възхищават и в себе си от господин Рузвелт и не го презират. Пред хората всички разумни и интелигентни републиканци обожават господин Рузвелт и не биха дръзнали да не го обожават, когато имат пред себе си значителна аудитория. Това е съвсем естествено, защото всички разумни и интелигентни хора прикриват грижливо, внимателно и усърдно своите вътрешни, истински убеждения за света и вместо тях пускат за обществена консумация фиктивните си схващания.

Коментарът, за който става реч, е написан от Норман Хапгуд. Той е способен млад човек, начетен и образован и толкова честен и почтен, колкото малцина от кръга на моите познати, към които впрочем принадлежи и той. Но да вярвам ли, че този гнил коментар е дошъл направо от сърцето му и отразява истинските му чувства към опозорилия се президент, който е на път да си отиде? Не, не съм в състояние да повярвам такова нещо! Ако можех някак си да поговоря насаме с президента, мисля, че ще бъде много трудно да ми изреди поне пет-шест по-значителни добрини, които е направил на страната, след като преди четири години престана да бъде истински президент и се превърна в цар. Коментарът на Хапгуд започва така:

Господин Рузвелт се оттегля от длъжност, спечелил си място в сърцата на всички свои съотечественици. Ловкостта и искреността, с които той отказа да се кандидатира отново и осигури президентския пост за човек, който ще следва неговата политика, засилват още повече чувствата на доверие и привързаност, които човечеството храни към него.

Само по себе си второто изречение е не по-малко ловко от ловкостта на президента, от която толкова се възхищава авторът. То е странна смес от една честна (може би) мисъл и една явно недостойна. Сместа е приготвена толкова умело, че отвлича вниманието от недостойната мисъл и създава впечатление, че една-две съществени думи се отнасят еднакво към двете части, а всъщност употребата на тези думи няма никакво оправдание. Това лукаво изречение трябва да се разкъса на две и всяка част да се сдъвче поотделно: „Ловкостта и искреността, с които той отказа да се кандидатира отново…“

Тази половина от изречението е вярна. Или не, това е силно казано, по-добре: не е напълно вярна. Ако изхвърлим „ловкостта“ и сложим „неохотата“, тогава изречението ще бъде вярно. Господин Рузвелт наистина избягна да се кандидатира отново, след като в продължение на две години се мъчеше да се измъкне някак от бомбастичните си обещания, че ще се откаже от големия пост веднъж завинаги. Журналистите го преследваха като рояк пчели и го тормозиха цели две години, докато накрая успяха да измъкнат от него окончателния му отказ от този пост. Така че ще махнем „ловкостта“ от тази половина на изречението и на нейно място ще сложим „неохотата“, която е по-близо до истината с около 400000 мили. „Ловкостта“ обаче ще ни бъде нужна, и то много, във втората половина на изречението: „Ловкостта… с която той осигури президентския пост за човек, който ще следва неговата политика…“

Да, той много ловко осигури президентския пост на господин Тафт. Но ловкост не изчерпва целия въпрос; тук думата се нуждае от помощта на още няколко думи, за да стигнем до цялата истина. Самата дума ловкост изисква тези пояснителни думи. Само ловкост звучи като комплимент, а на него не му се полагат комплименти. Ловкостта на президента в случая с господин Тафт беше нечестна, долна ловкост — същият вид ловкост, до която прибягна, когато през главата на петдесет бригадни генерали на действителна служба, истински воини, той издигна този конски доктор Ленард Уд — негов лакей — и го направи генерал-майор с помощта на фамозния „интервал“ — трик, който беше чиста лъжа и измама, а освен това и престъпление против Сената. Постъпката на президента не се отличаваше много по почтеност от това да изнасилиш някоя сляпа, малоумна жена — сляпа и крайно отблъскваща малоумна, хленчеща малоумна. Сенатът беше горе-долу нещо такова — сляпа малоумна, която може да изнасилиш — и президентът „постигна своите нечисти цели“, както обичаха да се изразяват в такива случаи вестниците от западното крайбрежие преди петдесет години.

Ако разгледаме останалата част от коментара на господин Хапгуд в светлината на фактите, които ни дава мандатът на президента, не може да не се разсмеем.

Без да се влияе от потока от комплименти и увещания, който се лее всеки ден върху него, той се отказа от властта — удържа думата си и даде блестящ пример с това. Едва бе издигната кандидатурата на господин Тафт, и президентът даде друг благороден пример, като се притече с готовност на помощ на Хенри Спрекълс и неговите приятели от Сан Франциско в момент, когато общественото мнение беше настроено против тях. Не минаха и няколко дни и с похвалите си към Кливланд господин Рузвелт отново изтръгна чисти звуци от струните, които говорят за честност и справедливост. Той беше добър полицейски комисар, добър губернатор, добър президент и добър човек. Дано води такъв активен живот още двадесет години. Междувременно той вече има блестящи заслуги пред нацията, която му благодари за тях.

Господин Рузвелт да се е отказал от властта? Няма таткова нещо; той просто я предаде на своя роб, господин Тафт, който всеки ден припка при него като послушно кученце, за да му се разреши едно или друго. Тафт носи на господаря си дори своите речи, за да бъдат редактирани, и те звучат с гласа на господаря, а не с гласа на роба. И с какво, моля, президентът е дал блестящ пример? Блестящ пример ли е президентът на Съединените щати да държи на думата си? Нима да държиш на думата си е толкова необикновено нещо, особено когато лицето, извършило този подвиг, е първият гражданин на една цивилизована нация? Би било комплимент за някой крадец да се каже, че е удържал думата си и по този начин е дал блестящ пример на останалите крадци, но за един президент едва ли може да се измисли по-идиотски комплимент от този.

Все пак Хапгуд има известно основание да счита тези думи за комплимент, при това — в случая с господин Рузвелт — за достоен комплимент, защото нашият президент никога не се е отличавал с робска привързаност към думата си. Известно е, че думите на човека трябва да се покриват с делата му. Погледнете господин Рузвелт! Той винаги се пени за душевната чистота и добродетелите, за честността и справедливостта и очевидно се смята за най-големия радетел за тези добродетели. А в неговия живот почти не могат да се посочат примери, които да покажат, че той знае поне значението на тези думи. Характерът и поведението на господин Рузвелт претърпяха много промени, откакто той изгря на политическия небосклон и се прочу, но тези промени не говорят в негова полза.

Преди години той беше привърженик и горещ защитник на реформи в административните служби и в тази си роля събра искрените овации на публиката, на която й беше дошло до гуша от системата за печелене на политически привърженици чрез високи служби и други привилегии. Това беше, преди той да стане президент. Но не мина много време и този величав враг на смесването на службата с политиката изпрати триста държавни чиновници от столицата да защищават неговите интереси на конгреса на Републиканската партия в Чикаго и да помогнат при избирането на неговата сянка. Господин Рузвелт с охота говори за своята политика, но мълча дискретно за своите принципи. Ако той има някакви принципи, те така миришат на политика, че не можеш да ги различиш от тази пазарна стока. При това те носят характерните белези на тази стока: непостоянство, свойство да избледняват и да изчезват в даден момент.

По въпроса за честността и справедливостта той очевидно няма определена представа. Говори шумно за честност и справедливост, но винаги е готов да ги пожертва, ако това е изгодно, и то без всякакви угризения. Той се възхищава от героя на евтиния роман и винаги се е старал да му подражава, но никога не е успявал да бъде „момче на място“, както се казва на говорим език; винаги е бил готов да играе красиви и импозантни роли, но и винаги е бил готов да се откаже от тях, когато дадена роля се харесва само на половината от публиката.

Преди шест-седем години му се представи възможност да прояви евтино геройство и той използва с готовност случая да направи сензация и да накара цяла Америка да му ръкопляска — да ръкопляска на неговата решителност, смелост и дързост. Той покани на обед в Белия дом един негър и негърът взе, че отиде. Това беше Букър Уошингтън, човек, който струва колкото сто рузвелтовци и на когото господин Рузвелт не е достоен да завърже връзките на обувките. Негър на трапезата в Белия дом! Бурята, която се вдигна в страната от единия до другия й край, сигурно е възрадвала неимоверно циркаджийската душа на този каубой-заместител, защото всичките осемдесет милиона участваха в този невъобразим шум, но когато причинителят на бурята разбра, че не всичко в нея е възхвала, че половината е негодувание — негодуванието на Юга, радостта му се изпари и той помръкна.

Говоря, като че ли съм го наблюдавал лично в момента. Не съм, но зная, че е така. Сигурен съм, че е бил много нещастен. Съдя по следното: Йейлският университет беше отприщил река от почетни звания и президентът бе дошъл да се потопи в нея; аз бях там със същата цел ведно с още шестдесет души, които, облечени в тоги, чакаха „покръстването“. Президентът ме попита как смятам, дали е направил добре, като е поканил Букър Уошингтън на обяд в Белия дом. По тона му разбрах, че се тормози и измъчва, че съжалява за този цирк и му се ще да чуе утешителна или одобрителна дума. Рекох му, че всеки гражданин има право да кани на обед, когото си иска, но че правото на един президент в това отношение е ограничено до известна степен; че ако задълженията на президента изискват такова нещо, може, но ако не го изискват, по-добре е да не го прави, защото една такава постъпка представлява обида за много хора и страната не печели нищо, като се обиждат тези хора.

Но не му казах всичко, каквото мислех — така сме устроени ние хората: крием в себе си част от това, което мислим, и казваме само онова, което е подходящо за обща консумация. В себе си аз си мислех, че едно от задълженията на президента е да се въздържа да дразни нацията и да не прави шумна реклама, но не му го казах. Същевременно бях убеден, че той няма да забрави лесно тази своя грешка, че ще дебне случай да я поправи и да спечели отново благоволението на Юга. След време този случай му се представи, той се хвана за него като удавник за сламка и веднага си спечели необикновена популярност в Юга, на каквато се радва и папа Александър VI в ада. Става дума за случилото се в Браунсвил. Някакъв невъобразим идиот от военното министерство — положително не Тафт, просто не може да бъде Тафт, защото той винаги се намираше извън страната и обикаляше света да прави пропаганда на Рузвелт за сметка на народа — та някакъв идиот заповядал на 25-и пехотен полк да се настани в Браунсвил, до мексиканската граница. Хората от Браунсвил научили за това и понеже полкът се състоеше от негри, помолили военното министерство да не го изпраща там, тъй като при вида на войниците негри тексасците може да кипнат и да станат големи неприятности.

Идиотът от военното министерство — кой го знае кой е бил — не обърнал внимание на молбата. Войниците негри се настанили в казармите и не след дълго наслоената омраза между бели и черни се проявила и нощем започнали да се чуват големи пукотевици — браунсвилци твърдели, че стреляли негрите.

За да успокои населението на Браунсвил, правителството предприе няколко странни и нескопосни мерки: изпрати комисия офицери от редовната армия да разследват случая; те така го разследваха, че взеха само показания против негърските войници и спряха дотук. Защото нямаха интерес да вземат показания в полза на негрите. Въз основа на доклада на капитан Макдоналд, човек известен с честността си, правителството взе долни и непочтени мерки. Господин Рузвелт гореше от желание да осъди някои от войниците, за да си възвърне симпатиите на южняците, но тъй като докладът на капитана не даваше основание за такова нещо, президентът взе, че обвини целия полк — ей тъй, без доказателства, без обяснения — и го уволни от армията.

Колко ли време ще ми отнеме да изреждам всички постъпки и изявления на президента, които са в пълен разрез с оценката на Норман Хапгуд, изразена в последното изречение на коментара му? Сигурно не съвсем малко. Няма да ми стигне целият ден. Затова ще оставя допълването на списъка за друг път.