Марк Твен
Автобиография (10)

Негърската комедия

Къде ли е сега Били Райс^[1]? Той беше моя радост, както и останалите звезди от негърската комедийна трупа — Били Бърч, Дейвид Уомболд, Бакъс и цялата весела сюрия техни събратя, които преди четиридесет години, а и по-късно, правеха живота ми истинско удоволствие. Бърч, Уомболд и Бакъс отдавна се поминаха и заедно с тях си отиде, за да не се върне никога вече, негърската комедия — истинската негърска комедия, безподобната негърска комедия, комедията, която според мен няма равни на себе си нито в миналото, нито в настоящето. Сега ние имаме операта; и аз съм гледал с голямо удоволствие първото действие на всички Вагнерови опери, но те ми действат така силно, че едно действие ми е предостатъчно. Гледам ли две действия, излизам си от театъра изтощен физически, а когато съм имал смелостта да изслушам цяла опера, това е било за мен равносилно на самоубийство. И ако сега мога да върна негърската комедия в някогашния й чист и съвършен вид, не би ми минало и през ум да ходя на опера. Струва ми се, че за издигнатия ум и чувствителната душа шарманката и негърската комедия са един образец и един връх, до чиито висоти никога не може да се издигнат другите форми на музикалното изкуство.

И досега помня първата негърска комедия, която съм гледал. Това трябва да беше в началото на четиридесетте години. По това време негърската комедия беше новост. В Ханъбъл още не бяхме чували за нея и тя ни връхлетя като един радостен и зашеметяващ сюрприз.

Трупата остана в града една седмица и даваше представления всяка вечер. Благочестивите граждани не ги посещаваха, затова пък всички останали се стичаха на тълпи и бяха във възторг. В онези дни благочестивите въобще не ходеха на представления.

Актьорите излизаха на сцената с черни като катран лица и ръце и крещящо ярки костюми — пародия на дрехите, носени тогава по плантациите от негрите роби; впрочем пародираха се не дрипите на бедните роби, това би било невъзможно; защото никаква пародия не можеше да добави нещо към нещастния сбиротък от дрипи и кръпки, които носеха тези роби; пародираше се шаренията и кройката на техните дрехи. По онова време се носеха високи изправени яки и актьорът излизаше с яка, която скриваше, кажи-речи, цялата му глава, а краищата й стърчаха толкова напред, че той почти не можеше да вижда нищо нито наляво, нито надясно. Сюртукът му обикновено биваше от шарено платно за завеси и отзад висеше чак до петите, а копчетата бяха големи колкото кутия за вакса. Актьорът носеше мръсни, груби и тежки обуща, няколко номера по-големи от необходимото. Този костюм имаше много разновидности, все тъй карикатурни, и на мнозина те се струваха страшно смешни.

Актьорът говореше на най-груб негърски диалект, използвайки го умело и с лекота, и това наистина беше смешно — много забавно и смешно. Обаче един актьор от трупата не се обличаше гротескно и не говореше на негърски диалект. Той излизаше с безупречен вечерен костюм, какъвто носят белите от висшето общество, и говореше с високопарен, изискан, чак неестествено правилен език, който простоватата нашенска публика вземаше за езика, употребяван от висшето столично общество. Тя се възхищаваше искрено от този език и завиждаше на актьора, който изричаше едни такива думи, без да се замисли нито за минута, с такава свобода, лекота и артистичност. Изпълнителите се нареждаха в редица — на единия край Чукалото^[2], на другия Банджото, а в средата гореописаният изискан джентълмен. Този джентълмен беше главното лице в трупата. Неговият спретнат и елегантен костюм, прекалено изисканите му маниери и език, ненамацаното му с грим лице го отделяха рязко от цялата трупа и особено от Чукалото и Банджото. Последните двама бяха истинските комици на трупата и използваха до последна степен комичния ефект, който можеше да се извлече от грима и гротескното облекло. Устните им бяха дотолкова удебелени и удължени с яркочервена боя, че приличаха на два резена от зряла диня.

Основната схема на програмата на негърската комедия си оставаше години наред неизменна. Завеса на сцената нямаше; докато публиката чакаше началото, погледът й нямаше на какво да се спре, освен на редицата празни столове отвъд рампата; след малко музикантите се появяваха един след друг на сцената и публиката ги аплодираше горещо; после те заемаха местата си, всеки със своя инструмент в ръка; тогава аристократът в средата откриваше представлението с приветствие от този род:

— Надявам се, джентълмени, че имам удоволствието да ви видя както винаги в добро здраве и че всичко е било благополучно при вас, откакто имахме щастието да ви видим последния път.

Чукалото му отговаряше от свое име и разказваше някакъв случай, който идеше да покаже колко много му е вървяло напоследък, но изведнъж Банджото го прекъсваше, изразявайки съмнение в казаното; тогава между двамата започваше забавен спор, като единият твърдеше едно, а другият го оспорваше; кавгата се разгаряше, гласовете се извисяваха все по-високи и по-сърдити, двамата скачаха и се спущаха един срещу друг, като размахваха юмруци и инструменти и заплашваха, че ще се лее кръв, а в това време изисканият джентълмен ги молеше да не нарушават спокойствието и да се държат прилично — но, разбира се, напразно. Понякога тази кавга продължаваше пет минути: наврели носове един в друг, двамата крещяха страшни закани, а публиката се заливаше от смях при вида на тази весела и много сполучлива пародия на обичайната и позната на всички кавга между негри. Накрая я двамата ожесточени врагове започнаха малко по малко да й се отдалечават един от друг, като всеки се заканваше грозно на другия: само да има късмет да му се изпречи още веднъж на пътя, ще види какво ще го сполети. После те сядаха на столовете си, но продължаваха да ръмжат, мятайки си злобни погледи през редицата столове, а в това време публиката успяваше да се съвземе и успокои от неистовия смях.

Тогава аристократът подхвърляше някаква забележка, чиято „тайна“ цел беше да напомни на единия от музикантите в края някаква смешна случка от живота му и да го накара да я разкаже. Обикновено това беше някакъв изтъркан, брадат виц, стар колкото самата Америка. Един от тези вицове, който хвърляше във възторг тогавашната публика, докато актьорите съвсем не го износиха, се отнасяше за премеждията на Чукалото по време на една морска буря. Бурята траяла толкова дълго, че накрая пътниците изчерпали всички провизии. На това място аристократът задаваше нетърпеливо въпроса как не са умрели от глад.

Чукалото отговаряше:

— Хранехме се с яйца.

— С яйца ли? Че откъде ги вземахте?

— Как откъде? Нали се бяхме насадили на пачи яйца.

Първите пет години този каламбур караше публиката да се смее до припадък, но след това ушите на гражданите на Съединените щати хванаха мазоли от него и той вече се посрещаше с укор и възмутено мълчание, подобно на други вицове от този калибър, изпаднали в немилост от дълга употреба.

В пътуващите трупи имаше хубави гласове и докато съществуваше негърската комедия, аз слушах с удоволствие както хоровите, тъй и соловите изпълнения. В началото техните песни бяха грубовато комични — например „Момите от Бъфало“, „Надпреварване в Кемптаун“, „Старикът Дан Тъкър“ и т.н., но малко по-късно се появиха сантиментални романси като „Тъжната Джуниата“, „Сладката Елън Бейн“, „Нели Блай“, „Живот сред вълните“! „На левия борд“ и други.

Негърската комедия се роди в началото на четиридесетте години и се радваше на огромен успех близо тридесет и пет години, но после се изроди във вариететно представление и цялата й програма, с изключение на един-два случайни негърски номера, стана чисто вариететна. Истинската негърска комедия е мъртва вече тридесет години. Тя беше нещо великолепно, караше те да се смееш до насита и на мен ми е мъчно, че вече не съществува.

Както споменах, при първото идване на негърска комедийна трупа в Ханъбъл на представленията ходеха само не особено благочестивите граждани. Подир десет-дванадесет години негърската комедия беше вече толкова обикновено нещо в Америка, колкото и празникът Четвърти юли, но майка ми все още не бе гледала нито едно представление. По това време тя вече наближаваше шестдесетте и един ден пристигна в Сейнт Луис с една чудесна мила жена, нейна връстница — леля Бетси Смит, стара жителка на Ханъбъл. Всъщност леля Бетси не беше леля на никого, тя беше леля на целия Ханъбъл поради добрата си, благородна, изпълнена с обич душа и подкупващата си естественост.

Както и майка ми, леля Бетси никога не бе гледала негърска комедия. Въпреки годините си, които никак не им личаха, те двете бяха много жизнени: обичаха развлеченията, интересуваха се от всяко ново нещо, обичаха да вземат участие във всичко, което не се смяташе за грях и не противоречеше на техните благочестиви норми. Те ставаха още в зори, за да погледат как циркът влиза в града, и им беше мъчно, че принципите им не позволяваха да влязат веднага след това под купола му; те винаги вземаха участие в манифестациите по случай Четвърти юли или празника на неделното училище, ходеха на сказки, конференции, молитвени събрания — с една дума, участваха във всяко начинание, което не беше в разрез с християнската религия — и никога не пропущаха погребение.

В Сейнт Луис те просто жадуваха за нови впечатления и се обърнаха към мен за помощ. Щеше им се да видят нещо весело и напълно пристойно. Казах им, че не мога да измисля нищо подходящо за тях, освен едно събрание в голямата зала на Търговската библиотека, на което ще говорят четиринадесет мисионери в Африка, току-що завърнали се от Черния континент, и което ще бъде придружено с музикални илюстрации на туземна музика. Казах им, че ако наистина искат да чуят нещо поучително и възвисяващо душата, бих им препоръчал това събрание, ако пък им се ще нещо по-лековато, ще трябва да помисля за друго. Но те останаха във възторг от идеята за това събрание и не даваха дума да се издума за друго. Аз не им казах цялата истина, и то съзнателно, но това не беше чак толкова страшно: не си струва да се насилваш да казваш истината на хора, които и без това приемат за чиста монета всичко, каквото им кажеш — било то истина или лъжа.

Моите „мисионери“ бяха всъщност актьорите от комедийната трупа на Кристи — една от най-известните и най-добрите трупи по онова време. Отидохме рано и взехме билети на първия ред. Скоро всички места в огромната зала се запълниха — имаше хиляда и шестстотин души. Когато комедиантите се изнизаха на сцената с гротескните си костюми, двете възрастни жени онемяха от изненада. Обясних им, че всички мисионери в Африка се обличат по този начин.

Леля Бетси каза с упрек:

— Но те са негри.

Аз отвърнах:

— Това няма значение; в известен смисъл те са американци, понеже са на работа в Американската мисионерска организация.

Тогава двете изразиха съмнение дали е благоприлично да гледат подобно зрелище, независимо къде работят тези негри, но аз им казах, че е достатъчно само да се огледат, за да видят, че в залата се е събрал цветът на обществото на Сейнт Луис и че тези хора не биха дошли тук, ако на сцената се представяше нещо не съвсем благопристойно.

Това ги успокои и от този момент нататък те без никакъв свян проявяваха радостта си, че са дошли тук. Новосъздаденото положение ги караше да сияят от щастие; нужен им бе само някакъв предлог, да успокоят съвестта си, и сега съвестта им беше толкова спокойна, все едно че и не съществуваше. Те просто изпиваха с очи комедиантите, наредени в полукръг пред тях. Аристократът започна своето словоизлияние. Скоро той стигна до стария виц, за който разказах преди малко. Всички в залата, освен моите дебютантки го бяха чували стотици пъти; всичките хиляда и шестстотин души го посрещнаха с ледено, възмутено мълчание и в тази потискаща атмосфера горкият Банджо гледаше да претупа колкото е възможно по-бързо вица. Но за моите почтени дебютантки този виц беше нещо съвсем ново и когато Банджо стигна до края и каза: „Нали се бяхме насадили на пачи яйца“, двете прихнаха от смях и така неудържимо се разкикотиха, че изненаданите зрители станаха като един и се заоглеждаха да видят кои са тези, дето досега не са чували този стар виц. А двете жени продължаваха да се заливат от смях, кикотейки се така заразително, че след тях се разсмяха всичките хиляда и шестстотин души и стените на залата затрепериха от този смях.

Тази вечер майка ми и леля Бетси донесоха бляскав успех на трупата на Кристи, защото всеки виц бе за тях толкова нов, колкото бе стар за всички останали. Те посрещаха всеки виц с такъв взрив от смях, че заразяваха цялата публика. Зрителите излязоха от салона прималели от смях, изпълнени с благодарност към двете наивни жени, които бяха доставили на душата им, втръснала от тези вицове, такова рядко и неоценимо удоволствие.