Марк Твен
Автобиография (29)

Когато книгата се умори

Никога не се е случвало през последните тридесет и пет години в моя литературен док да няма два или повече полузавършени кораби, изоставени да се пекат на слънце, обикновено са три-четири; сега са пет. Това изглежда непрактично, но не ставаше безцелно, а преднамерено. Докато някоя книга се пише сама, аз съм верен и любопитен преписвач и прилежанието ми не отслабва, но щом книгата се опита да прехвърли на моята глава да подрежда положенията, да измисля приключенията и да ръководи разговорите в нея, аз я изоставям и прогонвам от съзнанието си. След това преглеждам незавършените си притежания, за да видя дали между тях няма някое, което да се е заинтересувало отново от себе си след двегодишно спокойно безделие и да е готово да ме вземе пак за преписвач.

Съвсем случайно открих, че книгата почти сигурно се уморява към средата и отказва да продължи работата си, докато силите и любопитството й не се освежат с почивка, а изчерпаните запаси от суровини не се подсилят с промеждутък от време. Това неоценимо откритие направих, когато бях към средата на „Том Сойер“. Към четиристотната страница от ръкописа повестта внезапно и решително спря и отказа да направи крачка напред. Ден след ден продължаваше да не мръдва. Аз бях разочарован, огорчен и безкрайно изненадан, защото знаех много добре, че повестта не е завършена, а не можех да разбера защо не съм в състояние да я продължа. Причината беше много проста — резервоарът ми бе пресъхнал, беше изчерпан. Повестта не можеше да продължава без материали; не можеше да се направи от нищо. След като ръкописът полежа в едно чекмедже две години, един ден го извадих и прочетох последната глава, която бях написал. Тогава именно направих великото откритие, че щом резервоарът пресъхне, трябва само да го оставите на спокойствие и с време той ще се напълни отново, докато вие спите… както и докато работите върху други неща и никак не подозирате извършването на тази подсъзнателна и полезна мозъчна дейност. Сега вече имаше достатъчно материал, книгата тръгна и се довърши сама без никакви неприятности.

Оттогава всякога, когато пишех книга, аз я прибирах без страх, щом резервоарът й пресъхваше, защото знаех, че през следващите две-три години той ще се напълни отново без никаква помощ от моя страна и тогава работата по довършването й ще бъде лека и приятна. „Принцът и просякът“ прекъсна работата по средата, защото резервоарът бе пресъхнал и аз не го пипнах пак цели две години. Двегодишно прекъсване поради суша сполетя и „Един янки в двора на крал Артур“. Подобен промеждутък е настъпвал и при други мои книги. Две такива прекъсвания имаше при повестта ми „Какво беше?“. Всъщност второто от тях продължи значително повече от другите, защото ето вече четири години, откакто се натрапи. Аз съм сигурен, че резервоарът вече се е напълнил и бих могъл да се заема с тази книга и да напиша втората половина без прекъсване или загубване на интерес към нея, но няма да го направя. Перото ми е станало досадно. От рождение съм ленив, а диктуването ме разглези. Убеден съм, че няма вече да взема перо в ръка; затова тази книга ще остане недовършена… за съжаление, защото замисълът й е всъщност нов и накрай би бил прекрасна изненада за читателя.

Имам и друга незавършена книга, която вероятно бих озаглавил „Убежище на изоставените“. Тя е полузавършена и така ще си остане. И още една, озаглавена „Приключенията на един микроб в продължение на три хиляди години — От един микроб“. И тя е полузавършена и ще си остане така. Има и друга — „Тайнственият чужденец“. Повече от половината написана. Много бих желал да я завърша и истински страдам, че няма да го направя. Тези няколко резервоара са вече напълнени и книгите ще поемат весело пътя си и ще се завършат сами, ако взема перото, но ми е дотегнало да го държа.

Има и друга полузавършена повест. Допреди четири години написах от нея тридесет и осем хиляди думи, после я унищожих, защото се страхувах, че може някой ден да я довърша. Разказваше я Хък Фин, а герои бяха, разбира се, Том Сойер и Джим. Но сметнах, че тази тройка достатъчно се е трудила на тоя свят и има право на вечен покой.

През 93-та година унищожих в Руан ръкописи за 15000 долара, а в Париж в началото на 94-та година — за 10000 долара — оценени като материал за списания. Страхувах се да държа такъв куп ръкописи подръка, за да не се изкуся да ги продам; защото бях дълбоко убеден, че не са на равнище. Обикновено не съм се изкушавал и не съм мислил да обнародвам съмнителни материали — но по онова време бях страшно задлъжнял и изкушението да подобря положението си беше толкова силно, че за да се отърва от него, изгорих ръкописа. Жена ми не само не възропта, но дори ме насърчи да го направя, защото тя се грижеше за доброто ми име повече, отколкото за всичко друго.

Пак около това време тя ми помогна да се отърва от друго изкушение. То беше предложение за 16000 долара годишно в продължение на пет години, срещу което щяха да използват името ми като редактор на едно хумористично списание. Мога само да я похваля за помощта й да устоя на това изкушение, защото дължа това само на нея. Всъщност изкушение в случая нямаше, но тя би ми оказала помощ и ако имаше. Мога да си представя много безумни и чудновати неща, когато въображението ми е в добро състояние, но никак не мога да си представя нещо така безумно и чудновато като това, да приема редактирането на хумористично списание. Бих го сметнал (за себе си) най-тъжното възможно занимание. Ако бих приел, би трябвало да стана и уредник на погребения, за да облекча до известна степен нерадостната служба на хумористичен редактор. С удоволствие и голям интерес бих редактирал сериозно списание, но никога не съм обичал хумора дотолкова, та да се смятам способен да го редактирам или оценявам.

Някои книги просто отказват да бъдат написани. Стоят на своето година след година и не искат да бъдат убедени. Не защото книгата не съществува или не заслужава да бъде написана, а просто защото подходящата форма за повестта не се появява сама. За всяка повест има само една подходяща форма и ако не сполучите да я намерите, повестта няма да се разкаже. Може да опитате цяла дузина погрешни форми, но при всеки случай твърде скоро ще откриете, че не сте намерили подходящата — така че такава повест всякога ще спира и ще отказва да върви по-нататък. В повестта за „Жана д’Арк“ шест пъти започвах погрешно и всеки път, като покажех резултата на мисис Клемънс, тя отговаряше с все същата убийствена критика — с мълчание. Не казваше нито дума, но мълчанието й говореше гръмогласно. Когато намерих накрая подходящата форма, веднага разбрах, че тъкмо тя е правилна и знаех вече какво ще каже жена ми. И тя то каза без съмнение или колебание.

В продължение на дванадесет години направих шест опита да разкажа една проста малка историйка, като знаех, че тя ще се разкаже сама, ако намеря правилно начало. Записах шест провала; след това разказах един ден в Лондон съдържанието й на Робърт Макклур и му предложих да го напечата в списанието си, като обещае награда на този, който разкаже най-хубаво случката. Бях много въодушевен и говорих за нея половин час; накрая той ми каза: „Вие сам я разказахте. Остава само да я напишете така, както я разказахте.“

Признах, че това е вярно. След четири часа разказът беше готов и напълно ме задоволи. Така ми бяха потребни дванадесет години и четири часа, за да напиша едно разказче, което нарекох „Печатът на смъртта“.

Правилното начало е, разбира се, съществено. Установявал съм го много пъти, та не мога да се съмнявам в това. Преди двадесет и пет-тридесет години започнах разказ, който трябваше да се върти около чудесата на телепатията. Един човек трябваше да измисли средство за свързване на две съзнания, на хиляди мили разстояние едно от друго и да им даде възможност да разговарят свободно по въздуха без помощта на жица. Четири пъти започвах погрешно и нищо не излизаше. Три пъти открих грешката си, след като бях написал стотина страници. Четвъртия път я открих, когато бях написал четиристотин страници — тогава се отказах и изгорих всичко написано.