Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Скокливата жаба

Ще се върна малко назад: моята литературна кариера започна в началото на, 1867 година. Пристигнах от Сан Франциско в Ню Йорк през януари същата година и не след дълго Чарлс Х. Уеб, когото познавах от Сан Франциско като репортер в „Булътин“, а после като издател на „Калифорниън“, ми предложи да издам един том разкази. Още не бях толкова известен, че да издавам сборник, но толкова се запалих от това предложение, че дадох съгласието си, но при едно условие: да се намери някой по-енергичен човек от мен, който да ми спести труда по събирането на разказите. Аз се ужасявах при мисълта, че трябва сам да свърши това, защото още от появата ми на този свят усещах празнина на мястото, където би трябвало да се намира моето трудолюбие. Уеб каза, че аз се радвам все пак на някаква известност по Атлантическото крайбрежие, ала аз знаех много добре, че тази известност не беше кой знае колко широка. Доколкото я имах, тя се дължеше на разказа „Скокливата жаба“. Когато Артъмъс Уърд минаваше през Калифорния през 1865 или 66 година да изнася публични сказки и се спря в Сан Франциско, аз му разказах историята със скокливата жаба, той ме помоли да я напиша и да я изпратя на неговия издател Карлтън в Ню Йорк, за да попълни един сборник, който Артъмъс бе подготвил за печат и който бе твърде малък за определената му вече цена.

Карлтън получил разказа навреме, но не го харесал много и решил, че не си струва да се правят разноски за напечатването му. Но не го хвърлил в коша, а го подарил на Хенри Клал и Клал го използвал, за да помогне на погребението на своя вестник „Сатърди прес“, който вече берял душа.

„Скокливата жаба“ излезе в последния брой на вестника и веднага бе препечатан от почти всички американски и английски вестници. Разказът доби широка известност и по времето, за което говоря, все още се ползваше с известност, но на мен ми беше напълно ясно, че се прочу самата жаба, а не аз. Аз бях все още неизвестен. Уеб се зае лично да състави сборника с моите разкази. След като свърши работа, той ми предаде сборника и аз се понесох с него към Карлтън. Приближих се към един от продавачите и той се наведе над тезгяха и ме попита живо с какво може да ми услужи, но когато разбра, че съм дошъл да продам, а не да купя книга, той охладня с няколко десетки градуса и наоколо повея такъв студ, че зъбите ми затракаха и щяха да изпопадат. Попитах смирено може ли да поговоря с господин Карлтън, на което ми отвърнаха студено, че той е в кабинета си. Последваха много затруднения и препятствия, но след малко успях да преодолея всички бариери и влязох в светая светих. О, да, сега си спомням как ми се удаде това! Уеб ми беше уредил предварително срещата с Карлтън, иначе никога нямаше да преодолея бариерите. Карлтън стана и каза рязко, едва ли не нападателно:

— Е, с какво мога да ви услужа?

Напомних му, че съм изпратен да преговарям с него за издаването на книгата ми. Той започна да се надува и се надува, надува, надува, докато достигна размерите на божество от втора или трета величина. После бликнаха фонтаните на неговото красноречие и две-три минути водната завеса го скриваше от погледа ми. Това бяха думи, думи и само думи, които се лееха на такъв поток, че затъмниха дневната светлина. Накрая той направи внушителен жест с дясната ръка, с който обхвана цялата стая, и каза:

— Погледнете тези полици. Всички те са пълни с книги, които чакат да бъдат издадени. Мислите ли, че ми трябват още книги? Извинете, но не ми трябват. Всичко най-хубаво.

С Карлтън се срещнах отново едва след двадесет и една години. Тогава почивах със семейството си в Швайцерхоф, Швейцария. Един ден той дойде при мен, подаде ми приятелски ръка и каза без каквито и да било предисловия:

— Аз съм, разбира се, невзрачна личност, но все пак имам поне една заслуга, с която ще се наредя между безсмъртните: навремето отказах да издам една ваша книга и така заех без никаква конкуренция едно първо място — най-голямото магаре на деветнадесети век.

По-красиво извинение едва ли можеше да се измисли и аз му казах това; казах му още, че отдавна съм дебнал да му отмъстя, но това отмъщение сега е по-сладко от всяко друго, че през изминалите двадесет и една години всяка година съм отнемал живота му по няколко пъти, и то всеки път по нов, все по-жесток и зверски начин, но сега съм се укротил и успокоил, сега съм доволен, дори ликувам, и занапред ще го смятам за истински и верен приятел и никога вече няма да го убивам.

Съобщих за несполуката си на Уеб и той каза смело, че дори всички Карлтъновци на света да се съберат, не могат да попречат на издаването на тази книга и че той се наема да я издаде срещу десет процента от моята печалба. Така и направи. Излезе едно много хубаво томче в синьо и златно. Мисля, че го беше озаглавил „Знаменитата скоклива жаба от Калаверас и други разкази“ — цена 1 долар и 25 цента. Той поръча клишетата, отпечатването и подвързването в една печатница и пусна книгата на пазара чрез „Америкън нюс къмпани“.

През юни аз тръгнах на пътешествие с парахода „Квакер сити“. Когато през ноември се върнах във Вашингтон, намерих писмо от Елиша Блис от „Америкън пъблишинг къмпани“ в Хартфорд, с което той ми предлагаше пет процента от печалбата за една книга, в която да опиша преживелиците си по време на пътешествието. Като вариант на петте процента Блис предлагаше десет хиляди долара в брой при предаването на ръкописа. Посъветвах се с А. Д. Ричардсън и той каза: „Вземи петте процента.“ Послушах го и сключих договор с Блис.

Нямах никаква пара и тръгнах из Вашингтон да търся някакво препитание, докато пиша книгата. Съвсем случайно срещнах Уилям Суинтън, брат на историка Суинтън, и заедно с него измислихме как да изкарваме насъщния. Ние станахме създатели и основатели на един почин, който сега е съвсем обикновено явление във вестникарската работа: създадохме първия вестникарски синдикат на нашата планета. Той не беше голям, но както е известно, винаги се започва от малко. В списъка на нашите клиенти фигурираха дванадесет периодични издания; това бяха все седмичници, които едва кретаха, пръснати из най-затънтените краища на страната. За тези вестничета беше голяма гордост да имат собствен кореспондент във Вашингтон, а ние се радвахме много, че те изпитваха такова чувство. Всеки от тези вестници получаваше от нас по две кореспонденции на седмица й плащаше по долар на парче; всеки от нас пишеше по една кореспонденция седмично и изпращаше дванадесет екземпляра от нея на нашите благодетели; така двамата изкарвахме двадесет и четири долара на седмица — напълно достатъчно за нашите скромни нужди.

Суинтън беше един от най-милите и очарователни хора, които съм срещал, а ние си живеехме прекрасно, безкрайно доволни от това съжителство. И по природа, и по възпитание Суинтън беше фин човек, и по природа, и по възпитание той беше джентълмен; високо образован, той беше красива душа, чиста и в помисли, и в думи. Той беше шотландец, при това презвитерианец — презвитерианец от старата школа, който изповядваше своята религия искрено и честно и намираше душевен покой в нея. Той нямаше никакви пороци — освен ако може да се нарече порок неговата голяма и безкористна обич към шотландското уиски. Аз не смятах това за порок, понеже Суинтън беше шотландец, а за шотландеца скочът, шотландското уиски, е същото, каквото е млякото за другите хора. В неговия случай това беше по-скоро добродетел, й то съвсем не евтина. С двадесет и четири долара на седмица ние щяхме да станем богаташи, ако не беше бутилката, която гълташе непрекъснато. Щом само някой от паричните ни преводи се забавеше, ние изпадахме в безизходица.

Спомням си един случай, когато пак бяхме закъсали; трябваха ни три долара, и то най-късно до вечерта. Не зная как стана тъй, че изведнъж ни дотрябваха толкова пари накуп; зная само, че непременно трябваше да ги имаме. Суинтън предложи да излезем и да потърсим — аз на една страна, той на друга. Той никак не се съмняваше, че ще успеем да намерим тази сума — надеждите му подхранваше неговата религия. Но аз не споделях тази увереност; нямах никаква представа откъде ще можем да намерим три долара и така му и казах. Имам чувството, че на него му стана срамно за мен, за моята колеблива вяра.

Но той ми каза само да не се тревожа, да не се безпокоя; съвсем просто, твърдо и убедително той рече: „Бог ще ни помогне.“ Разбрах колко сигурно разчита той на божията помощ и ми се щеше да му кажа, че ако имаше моя опит… Но да не се впущаме в подробности. Преди още да довършим разговора, неговата силна вяра подейства и на мен и аз излязох от къщи почти убеден, че бог ще ни помогне.

Обикалях улиците цял час и се мъчех да измисля откъде да взема тези три долара, но нищо не можах да измисля. Накрая хлътнах във фоайето на новопостроения хотел „Абит хаус“ и седнах на едно кресло. След малко във фоайето влезе някакво куче. То се спря, вдигна поглед към мен и в тоя поглед аз прочетох въпроса: „Ти си добър човек, нали?“ Отвърнах му също с поглед утвърдително. То завъртя благодарно опашка, приближи се към мен, опря муцуна на коляното ми и ме погледна с неизразима обич. Беше великолепно същество, изящно като кръшна девойка, цялото кадифе и коприна. Аз погалих гладката му кафява глава, помилвах клепналите му уши и ето че веднага се влюбихме един в друг. Миг след това във фоайето влезе тържествено героят на деня — бригадният генерал Майлс, облечен с богата златно-синя униформа. Всички погледи се обърнаха към него. Той забеляза кучето, спря се и в очите му припламна искрица: очевидно сърцето го теглеше към такива изящни животни; после пристъпи напред, погали кучето и рече:

— Великолепно куче, истински красавец. Продавате ли го?

Останах поразен. Какво чудо — предсказанието на Суинтън се сбъдваше! Отвърнах:

— Да.

— Колко искате за него? — попита генералът.

— Три долара.

Очевидно изненадан, генералът възкликна:

— Три долара? Само три долара? Но това е изключително куче; та то струва най-малко петдесет долара. Ако беше мое, не бих го дал и за сто. Боя се, че вие не знаете и истинската му цена. Премислете, моля ви, не искам да останете излъган.

Ако знаеше истинското положение на нещата, той щеше да разбере, че аз нямаше да остана излъган, както и не бих желал той да остане излъган.

— Само три долара. Толкова струва.

— Добре, щом настоявате — каза генералът, подаде ми парите, взе кучето и изчезна нагоре по стълбите.

След десетина минути във фоайето влезе човек на средна възраст с благодушно лице и започна да се оглежда, да наднича под масите и под креслата. Попитах го:

— Да не би да търсите едно куче?

Загриженото му лице изведнъж просветна и той отговори:

— Да. Видяхте ли го някъде?

— Да — казах аз. — То беше тука преди минутка, но тръгна след един джентълмен. Ако искате, мога да го потърся.

Рядко съм виждал изражение, изпълнено с такава благодарност. А когато заговори, за да ме помоли да потърся кучето, в гласа му звучеше не по-малка благодарност. Казах му, че ще го потърся с удоволствие, но тъй като това все пак ще ми отнеме известно време, надявам се да ме възнагради за труда. Той веднага се съгласи, и то с най-голямо удоволствие — няколко пъти повтори „с най-голямо удоволствие“ — и попита колко искам.

— Три долара — отвърнах аз.

Той остана изненадан и възкликна:

— Боже мой, та това е нищо. Готов съм да ви дам и десет.

— Не, само три — отвърнах аз и тръгнах към стълбата без повече приказки, защото Суинтън беше помолил бог именно за такава сума и аз смятах, че ще извърша светотатство, ако поискам дори един цент повече.

Минавайки покрай администратора, попитах го кой номер има стаята на генерала и когато я намерих и влязох’, заварих генерала да гали предоволен кучето си.

— Съжалявам, но ще трябва да си взема кучето — казах аз.

Генералът остана много изненадан и рече:

— Да си го вземете ли? Как тъй, че то е вече мое! Вие ми го продадохте и получихте толкова, колкото поискахте.

— Това е вярно, но все пак ще трябва да го взема, защото стопанинът си го иска.

— Какъв стопанин?

— Стопанинът на кучето. То не е мое.

Генералът остана още по-изумен и за миг очевидно загуби дар слово; после каза:

— Да не би да искате да кажете, че сте ми продали чуждо куче, и то след като сте знаели, че е чуждо?

— Да, знаех, че е чуждо.

— Тогава както продавате?

— Що за въпрос? Продадох го, защото вие настоявахте да ви го продам. Вие предложихте да го купите — можете ли да отречете това? Аз не съм ви го натрапил, не съм и мислил дори да го продавам, но понеже настоявахте, реших да ви направя тази услуга…

— Услуга ли? — прекъсна ме той, преди да съм се доизказал. — За първи път виждам такава необикновена услуга! Ама работа! Да ми продадете куче, което не е ваше…

Тук пък аз го прекъснах:

— Вие привеждате такива доводи, че спорът става безсмислен. Нали сам казахте, че това куче струва сигурно сто долара. Пък аз ви поисках само три. Какво непочтено има тук? Вие предлагахте повече, спомняте си, нали? Аз ви поисках само три. Можете ли да отречете това?

— Боже мой, но това няма нищо общо със същността на въпроса. Работата е там, че кучето не е ваше. Нима не ме разбирате? Вие, изглежда, смятате, че няма нищо нередно в това, да продадете нещо чуждо, щом го продавате евтино. В такъв случай…

— Моля ви да прекратим този спор — казах аз. — Каквото и да говорим, не можете да отречете, че цената, която ви определих — съобразявайки се, че кучето не е мое, — беше напълно разумна и почтена. Да спорим повече, значи да си хабим напразно думите. Аз трябва да взема кучето, защото човекът си го иска. Не разбирате ли, че нямам друг изход. Поставете се на мое място. Представете си, че сте продали чуждо куче. Представете си, че…

— Я стига, че ще ме подлудите с вашата идиотска логика! Вземете кучето и ме оставете на мира.

Върнах му трите долара и заведох кучето на стопанина му, от когото получих три долара за положения труд. Отидох си с чиста съвест, защото бях изкарал тези пари честно и почтено; трите долара, които бях получил за кучето, щяха да ме парят, защото не ми се полагаха по право, но трите, които получих за това, че върнах кучето на законния му стопанин, си бяха чисто мои, защото ги бях изкарал с честен труд. Ако не бях аз, човекът може би никога нямаше да си намери кучето.

Моите нравствени принципи си остават непоклатими до ден-днешен. Винаги съм бил честен; и зная, че не мога да бъда друг. Никога не съм могъл да използвам пари, добити по съмнителен път.

Това е то цялата история. И част от нея е вярна.