Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Брет Харт

След като напуснах Невада, станах репортер в санфранциския вестник „Морнинг кол“. Нещо повече — аз бях репортерът на вестника. Друг нямаше. За един човек работата беше достатъчна, дори предостатъчна, но за двама щеше да бъде малко — така поне смяташе господин Барис, а той бе собственик на вестника и следователно можеше да прецени това по-добре от всеки друг.

Към девет сутрин трябваше да отивам в полицейския участък, където в течение на един час описвах накратко в бележника си кавгите от предната вечер. Кавги ставаха обикновено между ирландци или между китайци, а понякога, за разнообразие, между ирландци и китайци. Всеки ден свидетелите повтаряха едни и същи показания, затова ежедневната процедура беше убийствено еднообразна и отегчителна. Само един човек, струва ми се, намираше нещо интересно в тази процедура — преводачът на съда. Той беше англичанин, който владееше свободно петдесет и шест китайски диалекта. Всеки десет минути той трябваше да минава от един диалект на друг и това упражнение му действаше така съживително, че той никога не се одремваше — за разлика от репортерите. От участъка се отправяхме към по-горните съдебни инстанции, за да разберем какви присъди са били произнесени предния ден. Всичко това спадаше към редовните новини. За репортерите съдилищата бяха непресъхващ извор на информация. През останалата част от деня ние кръстосвахме града от единия до другия край и събирахме какъвто ни падне материал, за да запълним колоната си — и ако нямаше пожари, сами ги предизвиквахме.

Вечер обикаляхме шестте театъра един след друг: седем вечери в седмицата, триста шестдесет и пет в годината. Във всеки театър се задържахме не повече от пет минути — колкото да хвърлим един бегъл поглед на пиесата или операта, а после правехме „преглед“, както се казва, на тези пиеси и опери и всяка вечер от началото до края на годината изтезавахме мозъците си, мъчейки се да кажем за представленията нещо такова, което да не е било казано поне двеста пъти. Оттогава изминаха четиридесет години, но и до ден-днешен аз не мога да мина покрай театър, без да ме „среже нещо под лъжичката“, както казваше Чичо Ремъс, а какво става в самия театър, почти нямам представа, защото много рядко влизам вътре и дори да изпитам такова желание, никак не ми е трудно да го преодолея.

След като тичах от девет сутрин до единадесет вечер, за да събера материал, аз вземах перото и размазвах по хартията в думи и изречения събраната кал, като гледах да заеме колкото е възможно по-голяма квадратура. Това беше робски труд, тъп труд, лишен от всякаква привлекателност. Това беше същинска каторжна работа за един лентяй, а аз бях лентяй по рождение. Сега не съм по-мързелив, отколкото бях преди четиридесет години, но то е, защото още преди четиридесет години бях достигнал крайния предел на мързела. Човек не е в състояние да надхвърли възможностите си.

Най-после се случи едно интересно събитие. Една неделя видях как няколко хулигани гонеха и замеряха с камъни някакъв китаец, натоварен до ушите с бельото на своите клиенти християни, а полицаят просто наблюдаваше тази гледка и се забавляваше с нея. Пръста си не помръдна дори. Описах това произшествие с много страст и свещен гняв. Обикновено не четях сутрин във вестника това, което съм писал предната вечер, защото то винаги ми се струваше измъчено и мъртво. Но в тази дописка бях вложил много душа. Тя беше написана с жар и аз дори смятах, че има и литературни качества, затова на сутринта започнах трескаво да я търся във вестника. Но я нямаше. Тя не излезе нито на втория, нито на третия ден. Тогава отидох в печатницата и я намерих между отхвърлените материали. Поисках обяснение. Метранпажът ми каза, че господин Барне я прочел на коректура и наредил да се свали. И господин Барне дори изложи съображенията си — пред мен ли, пред метранпажа ли, не помня вече, но от комерческо гледище те бяха напълно основателни. Според него „Морнинг кол“, подобно на тогавашния „Ню Йорк сън“, бил вестник на перачките, което ще рече, вестник на бедните — единственият евтин вестник. Той съществувал благодарение на бедните и или трябвало да се съобразява с техните предразсъдъци, или да загине. Ирландците бяха бедняци. Те били главната опора на „Морнинг кол“ и без тях вестникът нямало да просъществува и месец, а те ненавиждаха китайците. Моята остра бележка щяла да разгневи целия ирландски кошер и да нанесе сериозни щети на вестника. Ето защо „Морнинг кол“ не можел да си позволи да публикува статии, осъждащи хулиганските нападения над китайци.

В онези години аз се ръководех от възвишени мисли. Сега вече съм надживял тези неща, но тогава бях неблагоразумен. Онзи ден „Ню Йорк сън“ помести дописка от лондонския си кореспондент, която ми помогна да разбера колко струвам. Кореспондентът изрежда някои явления у нас, в Америка, през последната година като например пълното разложение на големите ни застрахователни компании, в които най-видните представители на деловия свят са превърнали кражбата в своя законна професия; разкритите безсрамни злоупотреби, огромни злоупотреби с такива големи общини като филаделфийската, сейнтлуиската и други; разкритите напоследък милионни злоупотреби в железниците и други по-малки мошеничества, извършвани от единия до другия край на Съединените щати; и накрая изнесената от Ъптон Синклер най-престъпна, най-невероятна, най-убийствена афера — мошеничествата на Месния тръст[1], чието разкриване принуди президента да поиска от противящия се Конгрес да гласува закон, който да избави Америка и Европа от милостта на лекарите и гробарите.

По думите на този кореспондент Европа започва да се и съмнява дали в Съединените щати може да се намери поне един честен мъж. До преди една година бях убеден, че освен мен по цялата американска земя няма такъв човек. Но впоследствие и това изключение отпадна и сега мога да кажа твърдо, че в Америка няма нито един честен и мъж. Аз държах първенството години наред. Обаче през януари и аз се сгромолясах на дъното ведно с Рокфелер, Карнеги, Гулдовци, Вандърбилтовци[2] и други професионални мошеници — за да не платя данъците си, дадох лъжлива клетва, подобно на най-безскрупулните от тази шайка. Така Америка претърпя огромна загуба, защото аз бях незаменим. Ще са нужни най-малко петдесет години, докато се намери мой приемник. Според мен цялото население на Съединените щати — с изключение само на жените — е разкапано до мозъка на костите, когато се касае за долари. Не забравяйте, че говоря тези неща като покойник. Иначе бих сметнал за нетактично жив човек да дава гласност на подобни мисли.

Както вече казах, преди четиридесет години се ръководех от по-възвишени цели и разбрах в какво позорно положение съм изпаднал — да бъда роб на вестник като „Морнинг кол“. Ако бях още по-възвишен, щях да зарежа това топло местенце, да напусна и да гладувам — както всеки друг герой. Ала нямах никакъв жизнен опит. Подобно на мнозина, аз мечтаех да бъда герой, но нямах никаква практика в тази насока и дори не знаех откъде да започна. А никак не ми се щеше да започвам с глад. Един-два пъти в живота си почти бях стигал да такова положение и не може да се каже, че ми беше много приятно да си спомням за това. Знаех, че ако напусна, трудно ще намеря друга работа. Да, знаех го много добре. Затова преглътнах обидата и останах в „Морнинг кол“. Но ако по-рано проявявах твърде малко интерес към своето „производство“, сега вече не проявявах никакъв. Продължих да работя, обаче без всякакво желание, и резултатите не закъсняха да се проявят. Започнах да гледам съвсем през пръсти на работата си. Както вече споменах, работата беше много за един човек. А сега я вършех така, че съвсем очевидно бяха нужни двама, дори трима души. Даже Барне, забеляза това и ми каза да си намеря помощник за половин надница.

Долу в счетоводството работеше един дългуч — добродушно, услужливо, ограничено момче, което получаваше много малко, почти нищо, и то без храна и квартира. Един нахакан хлапак, пак от счетоводството, който не цепеше басма никому, все се подиграваше на дългуча и му беше измислил прякор — много сполучлив и подходящ прякор, но не мога да ви обясня защо, понеже не означаваше нищо. Той му викаше Смиги Макглюръл. Предложих на Смиги да ми стане помощник и той прие с радост и благодарност. И се хвърли в работата с десеторно по-голяма енергия от мен — доколкото в мен беше останала някаква енергия. Той не блестеше с ум, но за един репортер в „Морнинг кол“ не бяха нужни умствени способности и момчето се справяше чудесно със задълженията си. Постепенно започнах да му прехвърлям все повече и повече от моята работа. Беше ме налегнал такъв мързел, че след един месец Смиги вършеше вече цялата работа. И стана напълно ясно, че той може да поеме цялата работа и дори повече, от което следваше, че аз съм ненужен.

Именно в този критичен момент се случи интересното събитие, за което споменах преди малко: господин Барне ме уволни. Това е първият и последен път в живота ми, когато съм бил уволняван, и макар да съм вече в гроба, още ме боли, като се сетя. Той не ме изхвърли грубо. Това не беше в характера му. Господин Барне беше едър хубав мъж, добролик, учтив и безупречен в облеклото. Той не би могъл да каже някому груба, обидна дума. Той ме повика деликатно настрани и ме посъветва да напусна. Все едно че баща съветваше сина си за негово добро. И аз го послушах.

Останах на улицата. Но аз бях получил презвитерианско възпитание и знаех, че „Морнинг кол“ ще го сполети беда. Познавах пътищата на провидението и бях сигурен, че тази несправедливост няма да остане ненаказана. Не можех да предвидя кога ще дойде възмездието и каква форма ще приеме, но бях твърдо убеден, че рано или късно то ще дойде. Не можех да кажа веднага върху Барне ли ще се стовари то или върху неговия вестник. Но виновният беше Барне, а аз знаех, че винаги бива наказван невинният — следователно не можеше да има съмнение, че един ден за престъплението на Барне ще пострада вестникът.

Така и стана! На една от първите снимки, които получих неотдавна[3], сред развалините на града стърчеше като паметника на Вашингтон сградата на „Морнинг кол“; впрочем от самата сграда нямаше нищо, стърчеше само нейният железен скелет! И тогава именно си казах: „Незнайни са пътищата на провидението!“ Знаех си аз, че ще стане така. Знаех го цели четиридесет години! През всичкото това време нито веднъж не загубих доверие в провидението. Възмездието се забави повече, отколкото очаквах, но затова пък се оказа крайно внушително и задоволително. Някому може да се стори странно, че провидението трябваше да съсипе цял един град с четиристотин хиляди жители, за да разчисти четиридесетгодишни сметки между един нищо и никакъв репортер и един вестник, но аз не виждам нищо чудно в това, защото цял живот съм бил възпитаван в презвитериански дух и зная как стават тези неща. Зная, че в библейски времена, когато някой извършел грях, почти неминуемо бивало изтребвано цялото му племе ведно с добитъка и всичко живо. Зная, че провидението не му мисли много, стига да му падне в ръцете някой от близките на виновния. Спомням си, че в „Магналия“[4] се разказваше за някакъв човек, който изругал на връщане от вечерна молитва и само след девет месеца бил наказан от небето. Страшна болест поразила жена му й седемте му деца и те взели да мрат едно след друго, докато накрая той останал съвсем сам. Разбирам, че целта е била да се накаже този човек и ако той имаше поне малко мозък, щеше да разбере, че тази цел е постигната, макар и за сметка на невинни хора.

В онези далечни дни счетоводството на „Морнинг кол“ се намираше на първия етаж, а над него беше канцеларията на управителя на Монетния двор на Съединените щати, в която се разполагаше Брет Харт[5] — тогава личен секретар на управителя. Редакцията на вестника и единственият репортер се помещаваха на третия етаж, а словослагателското — на четвъртия и последен. След като Смиги Макглюръл ми стана помощник — но не и преди това! — аз прекарвах голяма част от времето си в канцеларията при Брет Харт. Той пишеше много за „Калифорниън“ — сътрудничеше с „кратки романи“ и очерци, а мисля, че работеше и като редактор. И аз сътрудничех на „Калифорниън“, а също Чарлс Х. Уеб, Прентис Мълфорд, младият адвокат Хейстингс, който даваше надежди да стане един ден добър писател. Чарлс Уорън Стодард също бе един от сътрудниците. А Аброуз Биърс, който и досега пише сносни разкази за списания, работеше тогава в един санфранциски вестник — мисля, „Голдън еъра“. Ние прекарвахме приятни часове заедно, много весели и приятни. Но това беше, след като Смиги Макглюръл започна да ми помага; преди нямах никакво свободно време. Смиги се оказа много изгоден за мен — в течение на един месец. После се превърна в бедствие.

Господин Суейн, управителят на Монетния двор, беше този, който откри Брет Харт. Дошъл в Калифорния през петдесетте години, Брет Харт, двадесет и три-четири годишен младеж, бе попаднал в златотърсаческия лагер Анру, получил това необикновено име съвсем случайно още в първите дни от своето съществуване, когато особено се е нуждаел от име. Тамошната хлебарница имала фирма на платно, която още не била окачена, а току-що изписана, била оставена да съхне по такъв начин, че думата „ФУРНА“ прозирала наопаки, но без Ф-то. Един новодошъл я прочел обратно — АНРУ, и решил, че това е името на лагера. Златотърсачите останали доволни и възприели името.

Харт преподавал в тамошното училище няколко месеца. Освен това редактирал една дрипа, която изпълнявала ролята на седмичен вестник. Известно време прекарал и в златотърсаческия лагер Магарешка клисура, където подир няколко години и аз се мотах три месеца. Именно в Анру и в Магарешка клисура Харт бе добил навика да наблюдава внимателно и да запечатва на хартия с фотографическа точност горските пейзажи на Калифорния и нейните по-характерни особености: дилижанса, кочияша и пътниците, облеклото и нравите на златотърсачите, комарджиите и техните жени; и пак по тия места той беше научил без много труд и наблюдения всичко, което не знаеше за работата в златните мини, и бе добил умението да го поднася на читателя като познавач. Пак там той беше научил своеобразния жаргон на златотърсача, с който плени Европа и Америка — жаргон, на който не говореше нито един човек в света, преди Брет Харт да го измисли. Този жаргон умря заедно с Брет Харт, но това не е кой знае каква загуба.

След време той се пресели в Сан Франциско. Той беше словослагател по професия и успя да получи работа в редакцията на „Голдън еъра“, където му плащаха десет долара седмично. Харт получаваше заплата за набора, но той си разнообразяваше труда и се развличаше, като пишеше за вестника, без някой да го е канил. Главният редактор и собственик на вестника Джо Лорънс нито веднъж не бе видял ръкопис на Харт, защото ръкописи нямаше. Харт съчиняваше своите произведения пред самата наборна каса и веднага ги набираше. „Голдън еъра“ имаше претенциите на литературен вестник и се гордееше с това, но литературата му беше съвсем слаба и безцветна и се родееше с истинската литература само по някои външни белези, но иначе нямаше нищо общо с нея. Господин Суейн, управителят на Монетния двор, забеляза един ден нов звук в оркестъра на вестника — нова жизнерадостна нота, която се открояваше рязко на фона на този анемичен и нестроен оркестър и звучеше като истинска музика. Той попита Джо Лорънс кой е този изпълнител и Лорънс му каза. Господин Суейн реши, че е просто срамота Харт да си пилее силите на такова място и за такава нищожна заплата, затова го взе при себе си, направи го свой секретар, даде му хубава заплата и като го освободи почти от всякакви други задължения, остави го да следва наклонностите си и да развива своя талант. Харт това и чакаше и развитието му започна.

Брет Харт беше един от най-приятните хора, които познавах. Той беше в същото време един от най-неприятните хора, които познавах. Позьор, фалшив и неискрен, той демонстрираше тези свои качества дори чрез облеклото си. Определено може да се каже, че беше хубав, макар лицето му да бе надупчено от едра шарка. Когато средствата му позволяваха това — а дори и когато не му позволяваха, — той все гледаше да изпреварва малко модата. Винаги правеше впечатление, че е облечен по-модно дори от най-големите контета. Не можеше да се отрече, че има добър вкус. Макар облеклото му да биеше на очи, то никога не биваше просташко или крещящо. В него винаги имаше някаква изящна, ефектна подробност, която отличаваше Харт от всички други ултрамодерни франтове. Най-често това беше връзката — винаги едноцветна, в някакъв наситен цвят. Веднъж тя ще е ясночервена, като лумнал пламък под лицето му, други път — тъмнолилава, топла и жива, сякаш на гърдите му бе кацнала някоя от ония пищни изумителни бразилски пеперуди. Тънката суетност на Харт се проявяваше дори в стойката и вървежа му. В стойката му имаше грация и лекота, а походката му беше една такава ситна-ситна, но му подхождаше напълно — нормална походка не би отивала нито на характера му, нито на облеклото му.

В него нямаше нито една искрена жилка. Мисля, че той не бе способен на каквото и да било чувство, защото нямаше с какво да чувства. Според мен сърцето му изпълняваше само ролята на помпа и нищо повече. Готов съм дори да се закълна, че то не му служеше за нищо друго. Аз бях близък с него по времето, когато работеше като секретар на втория етаж, а аз чезнех и загивах като репортер на третия и гибелната фигура на Смиги Макглюръл се мяркаше застрашително наоколо. Бях близък с него и по-късно, когато след пет години, в 1870, той се прехвърли на изток, за да поеме редакторството на новото чикагско списание „Лейксайд мънтли“ и прекоси цялата страна, предизвиквайки такъв масов интерес към себе си и такова вълнение, та човек би рекъл, че това е вицекралят на Индия или че след седемдесет и пет годишно отсъствие отново се е появила дългоочакваната Халеева комета.

Бях много близък с него и през следващите години, докато той не замина отвъд океана, за да стане консул — отначало в Крефелт в Германия, а после в Глазгоу. Харт не се върна повече в Америка. Умря в Лондон след двадесет и шест годишно отсъствие от родината, където бе оставил жена си и дъщерите си.

Това бе същият този Брет Харт, чиито трогателни писания — подражание на Дикенсовите — бяха манна небесна за селяните от двете полукълба и ги караха да проливат пороища от сълзи. Веднъж самият той ми каза с цинична усмивка, че вече е овладял изкуството да изпомпва сълзите на чувствителността. Като че ли тези сълзи бяха петрол и той е имал щастието да намери богато находище.

Веднъж, когато бе отседнал за две седмици у нас в Хартфорд, той ми довери, че дължи славата си само на една случайност — случайност, за която известно време съжалявал. Обясни ми, че написал „Китаецът езичник“ просто за развлечение и след това го хвърлил в кошчето за отпадъци; но не щеш ли, от „Овърланд мънтли“ му поискали материал, за да запълнят новия си брой и да го дадат за печат. Той нямал нищо готово, затова извадил „Китаецът“ от кошчето и им го пратил. Както ще си спомни всеки, тези стихове предизвикаха взрив от възхищение, който отекна и в най-отдалечените кътчета на християнския свят, а името на Харт, незабележително и никому неизвестно само до преди една седмица, изведнъж стана толкова известно, сякаш бе изписано на небето с букви от астрономическа величина. Харт гледаше на тази слава като на нещастие, защото по същото време той вече работеше над творби като „Щастието на ревящия лагер“ — една по-голяма литература, с която се надяваше да се издигне в очите на света.

„Китаецът езичник“ осуети осъществяването на тази негова мечта, но не за дълго. След известно време „Щастието на ревящия лагер“, „Другарят на Тенеси“ и други сполучливи подражания на Дикенс донесоха на Харт нова, по-добра слава. През този период той никак не се срамуваше, когато го хвалеха, че много сполучливо подражава на Дикенс — напротив, гордееше се с това. Чувал съм го с ушите си да се хвали, че е най-добрият епигон на Дикенс в Америка, а това признание иде да докаже, че по онова време в Америка имаше много хора, които с голямо усърдие и съвсем неприкрито подражаваха на Дикенс. Хартовият голям роман „Гейбриъл Конрой“ до такава степен напомня Дикенс, като че ли е писан от самия него.

Жалко, че човек не може да си отиде от тоя живот, докато е още млад. Когато преди тридесет и шест години Брет Харт се отправи към източното крайбрежие, обвеян от новата си слава и приковал вниманието на цял свят върху себе си, той вече бе изживял онази част от живота си, която заслужаваше да се изживее. Беше изживял онази част от живота си, която бе достойна за уважение. Беше изживял онази част от живота си, която бе достойна и за неговото самоуважение. Оттам нататък му предстоеше жалко съществуване: бедност, дългове, унижения, срам, позор, огорчения — и една световна слава, която сигурно често е възненавиждал, тъй като на нейния фон така рязко изпъкваха бедността му и жалкият му характер, че никакво изкуство не бе в състояние да ги скрие.

Имаше някога един щастлив Брет Харт, един доволен Брет Харт, един амбициозен Брет Харт, един Брет Харт, пълен с надежди, един жизнерадостен, весел, засмян Брет Харт, един Брет Харт, за когото кипящият живот бе едно безмерно удоволствие. Този Брет Харт умря в Сан Франциско. И не той, а неговият труп прекоси тържествено континента; и не той, а неговият труп отказа в Чикаго да отиде на един банкет в негова чест, защото в етикета бе допуснат пропуск — не му бяха изпратили карета: и не той, а неговият труп продължи пътуването на изток, свързано с плановете на списание „Лейксайд мънтли“, и претърпя жалък провал; и не той, а неговият труп пое ангажимент в течение на една година да дава плодовете на своя интелект на списание „Атлантик мънтли“ срещу десет хиляди долара — главозамайваща сума за онова време — и не даде почти нищо на списанието, а само взе и изхарчи предварително парите. След това този жив труп започна мрачно, мъчително съществуване: заеми от мъже, издръжка от жени и така до гроба.

Когато Брет Харт, още съвсем младок, пристигнал на Тихоокеанското крайбрежие и обикалял този край да си търси препитание, случило му се интересно приключение.

В онези години той ми разказваше някои от своите преживелици. Както вече споменах, той е бил учител в златотърсаческия лагер Анру и по същото време притурял по нещо към заплатата си, като редактирал едно местно вестниче, което било собственост на двама словослагатели.

В редакторските му задължения влизало и четенето на коректурите. Веднъж му дали да коригира страница с един от онези старомодни некролози, които за съжаление бяха толкова широко разпространени в Съединените щати в онези дни, когато ние все още бяхме мекосърдечен и сантиментален народ. Некрологът бил на половин колона, написан по всички правила, което ще рече, пълен със суперлативи, с който авторът превъзнасял до небесата покойната госпожа Томпсън; по такъв начин се получавало разкрасено, високопарно и крайно преувеличено славословие, завършващо с думите, неизбежни за всички шаблонни некролози: „Ние я загубихме, за да намери тя вечно блаженство.“

В коректурата Брет Харт се натъкнал на такова изречение: „Дори в Анру правеше впечатление нейната девственост.“ Разбира се, това било печатна грешка и думата трябвало да бъде „действеност“. Но Брет Харт не помислил за логиката на грешката; той знаел едно: че словослятателят е сбъркал и грешката трябва да се поправи чрез сверка с оригинала. Затова постъпил тъй, както обикновено постъпват коректорите в такива случаи: поставил с перото необходимия знак, който означава, че трябва да се погледне ръкописът. Това става много просто и не отнема повече, от секунда: подчертал думата „девственост“, а в полето изнесъл в скоби въпросителна. На коректорски език това означава: „В думата, изглежда, има грешка; свери с ръкописа и поправи каквото трябва!“ Но има и друго коректорско правило, за което той не се сетил. То гласи, че когато е необходимо да се наблегне на някоя дума, тя трябва да се подчертае и тогава словослагателят е длъжен да я набере в курсив.

Когато Харт разгърнал сутринта вестника и погледнал некролога, призляло му. Той яхнал едно муле, което скитало безстопанствено, и го подкарал в тръс извън града, защото знаел много добре, че вдовецът скоро ще го навести, и то с пистолет в ръка. Злополучното изречение в некролога било излязло в следния вид: „Дори в Анру правеше впечатление нейната девственост (?)“, което му придавало съвсем ужасен и неуместно ироничен смисъл.

За друго приключение на Харт ми напомниха по някаква много далечна асоциация няколко реда в едно писмо, което получих напоследък от Том Фич, когото Джо Гудман осакати на дуел; Том Фич е все още жив, но се пресели в Аризона. След като години наред бе обикалял широкия свят, Фич се беше върнал към първата си любов: пясъците, джоджена и дивите зайци. Всичко това ведно със стария начин на живот му беше подействало възродително и бе му върнало загубената младост. Дружелюбните хора го тупали по рамото и го наричали… е, не е важно как го наричали, тези думи може да подразнят слуха ви, но за него те били комплимент. Той знаел техния дълбок смисъл, разбирал каква обич се крие в тях и те му звучали като музика и го изпълвали с благодарност.

Когато „Щастието на ревящия лагер“ се появи на бял свят, Брет Харт изведнъж се прочу. Името му и похвалите вървяха от уста на уста. Един ден му се случило да отиде до Сакраменто. Но като слязъл на брега, забравил да си осигури веднага билет за връщане. Когато надвечер се върнал на пристанището, разбрал, че е направил катастрофална грешка: цяло Сакраменто се било вдигнало да върви в Сан Франциско; била се проточила огромна опашка — от каютата на корабния ковчежник по подвижната стълба, по пристана, та чак до края на улицата.

Харт имал само една надежда: тъй като в театрите, оперите, катерите и параходите винаги се запазват по десетина места за отбрани хора, той решил, че името му може да му помогне да получи едно от тези запазени места, ако успее да подаде скришом картичката си на ковчежника. Той се промъкнал покрай опашката и накрая се озовал до някакъв огромен златотърсач със свиреп вид, очевидно планинец, с пистолет на кръста, с широкопола шапка, която засенчвала брадатото му пиратско лице, и с дрехи, опръскани от горе до долу с кал. Опашката се придвижвала едва-едва покрай касата и приближавайки се до ковчежника, всеки чувал злокобното: „Нямаме никакви места!“ Тъкмо когато ковчежникът казвал това на свирепия великан златотърсач, Харт му пъхнал в ръцете визитната си картичка. Ковчежникът веднага му подал ключ и възкликнал:

— О, господин Брет Харт! Много се радвам да ви видя, сър! Разположете се сам в цялата каюта, сър.

Останалият без място златотърсач хвърлил такъв мрачен поглед на Харт, че всичко наоколо притъмняло, а ключът с дървената топка затракал в разтрепераната ръка на писателя. Харт побягнал да се скрие от погледа на златотърсача и подирил убежище зад спасителните лодки на една от палубите. Но въпреки всички предпазни мерки случило се това, което очаквал: след малко златотърсачът се появил на палубата и почнал да занича във всеки ъгъл; когато се приближавал много до неговото скривалище, Харт променял мястото си и се скривал другаде. Тази криеница продължавала половин час, докато накрая Харт направил грешка: той надникнал внимателно иззад една от лодките, за да види какво е положението, и се озовал лице с лице срещу златотърсача. Това било ужасно, дори трагично, но за бягство не можело и да се мисли и Брет Харт стоял неподвижен и чакал своята гибел.

Най-после златотърсачът попитал със суров глас:

— Вие ли сте Брет Харт?

С отмалял глас Харт признал, че е същият.

— Вие ли написахте „Щастието на ревящия лагер“?

Харт признал и това.

— Истина ли?

— Да (шепнешком).

Тогава златотърсачът изревал радостно:

— Ах ти, кучи сине! Дай една мъжка ръка! — И така стиснал ръката му с мечите си лапи, че едва не я смазал. Том Фич познава много добре този вид приветствие, а също искрената обич и възхищение, скрити в него, които го очистват от всичко земно и го правят божествено.

На младини аз обичах Брет Харт, обичаха го и другите, но с течение на времето охладнях към него, както охладняха и другите. Той не можеше да поддържа дълго едно приятелство. Беше лош човек, определено лош; в него нямаше ни чувство, ни съвест. За разлика от него жена му беше много добра — добра съпруга, добра майка, добър приятел; а той замина за Европа като консул и заряза и нея, и невръстните си деца и не се върна двадесет и шест години, сиреч до самата си смърт.

Непрекъснато правеше дългове и беше непоправим в това отношение; вземаше, от когото му падне и ако някога е върнал някому дълга, това събитие поне не е отбелязано в историята. Винаги беше готов да даде разписка, но с това се изчерпваше всичко. Ние отплавахме за Европа на 10 април 1878 година, а предната вечер имаше банкет в чест на Бейард Тейлър, който бе назначен за наш пълномощен министър в Германия и заминаваше със същия параход. На този банкет се запознах с един джентълмен — много приятен човек, с когото веднага си допаднахме и поведохме приятелски разговор. Той отвори дума за Брет Харт и скоро се разбра, че и той е разочарован от него.

Някога този човек толкова се възхищавал от произведенията на Брет Харт, че искал непременно да се запознае с него. Запознали се и заемите започнали. Човекът, доста богат, му давал с удоволствие заеми. Харт винаги му подписвал разписка, и то по своя инициатива, защото онзи не му искал такова нещо. Тогава Харт живял на източното крайбрежие около осем години и заемите продължавали почти през цялото това време. Така се натрупал дълг от около три хиляди долара. Моят събеседник ми довери, че разписките на Харт го измъчвали истински, защото предполагал, че измъчват и самия Брет Харт. И един ден му хрумнала щастлива мисъл: завил всички разписки в пакет и ги изпратил като коледен подарък на Харт на 24 декември 1877 година; към тях приложил писмо, в което молел Брет Харт да го извини за тази волност, продиктувана от най-топли и искрени приятелски чувства. Още на другия ден Харт му върнал по пощата разписките и му изпратил писмо, изпълнено с възмущение и чувство на оскърбено достойнство, с което писмо най-категорично, официално и безусловно скъсал всякакви връзки със своя приятел. Но в писмото не се споменавало и дума за връщане на дълга.

Когато завърши своето триумфално шествие през континента в 1870 година, Брет Харт се установи в Нюпорт, щата Роуд Айланд, този развъдник, тази, нека се изразя така, племенна ферма за аристокрация, аристокрация, разбира се, от американски тип; това тържище, където се стичаха английските благородници, за да разменят наследствени титли срещу американски булки и суха пара.

Само за една година Брет Харт похарчи десетте си хиляди долара, а малко след това напусна Нюпорт, задлъжнял на месаря, на хлебаря и на кого ли не, и се засели с жената и децата в Ню Йорк. Ще добавя между другото, че докато живееше в Нюпорт и Кохасет, той постоянно ходеше на приеми у своите светски познати и беше единственият гост, когото канеха без жена му. В нашия език има не един и два остри израза, но едва ли ще се намери достатъчно остър израз, който да охарактеризира както трябва мъж с такова поведение.

Два-три месеца след преселването си в Ню Йорк Брет Харт пристигна за малко в Хартфорд и се настани у нас. Оплака ми се, че нямал нито пари, нито някакви изгледи за бъдещето; имал да дава на месаря и на хлебаря двеста и петдесет долара и те вече не му давали на кредит; освен това не бил платил наема си за няколко месеца и хазаинът заплашвал, че ще изхвърли семейството му на улицата. Дошъл при мен да му дам на заем двеста и петдесет долара. Казах му, че по този начин ще се оправи само с месаря и хлебаря, а хазаинът пак ще го гони, и му предложих петстотин долара, които той прие. Оттук нататък, докато стоя у дома, той непрекъснато правеше саркастични забележки за къщата ни, за мебелите ни и изобщо за нашата домашна уредба.

Хауълс казваше вчера[6], че Харт бил един от най-приятните и най-остроумните хора, които познавал. Той добави, че в него имало някакъв чар, който те кара да забравяш за известно време и неговата низост, и неговата нечестност и дори да му ги простиш. Колкото до остроумието на Харт, Хауълс е прав, но той сигурно никога не се е замислял какъв е характерът на това остроумие: то беше едностранчиво и лишено от широта; то се изразяваше само в насмешки и злъчни подмятания. Когато нямаше на какво да се присмива, Харт не блестеше с нищо и не беше по-забавен от нас, простосмъртните.

Веднъж той написа пиеса, чийто герой беше един очарователен китаец — пиеса, която непременно би имала успех, ако я беше написал някой друг; но Харт си бе спечелил омразата на нюйоркските театрални критици със своите непрекъснати и нагли обвинения против тях — че никога не давали благоприятен отзив за нова пиеса, освен ако не им се плати за това предварително. Критиците отдавна го дебнеха и щом неговата пиеса биде поставена на сцената, те се нахвърлиха злорадо върху нея и взеха да я ругаят и осмиват безмилостно. Пиесата се провали и Харт обвиняваше критиците за този провал. След известно време той ми предложи да напишем заедно пиеса, като всеки от нас се заеме с една част от действащите лица. Той пристигна в Хартфорд и остана у нас две седмици. Харт беше човек, който за нищо на света не се залавяше за работа, преди да е изхарчил всичките си средства и преди нуждата да е почукала на прага му. Едва тогава той сядаше и заработваше тъй, както не съм виждал друг да работи — докато положението му се облекчеше някак.

Нека се отклоня малко. Веднъж той дойде у дома навръх Коледа — да ни погостува ден-два и да завърши един разказ за „Ню Йорк сън“, озаглавен, ако не ме лъже паметта, „Благодарен цъфтеж“. Той щеше да получи за този разказ сто и петдесет долара при всички случаи, но господин Дана му беше обещал да му даде двеста и петдесет, ако успее да го завърши за коледния брой. Харт беше написал вече половината от разказа, но му оставаше толкова малко време, че се бе принудил да дойде у нас, за да не му пречат досадните посещения на кредиторите.

Той пристигна надвечер. Каза, че нямал никакво време и веднага след вечеря трябвало да се залови за работа; после се впусна най-спокойно в приказки и докато вечеряхме, не млъкна, а след вечеря продължи разговора край камината в библиотеката. Така до десет часа, когато жена ми си легна, а на мен донесоха горчив пунш и втори за Харт. Той продължаваше да говори. Обикновено аз пия вечер един пунш и се залъгвам с него до единадесет; но Харт си наливаше непрекъснато и обръщаше чаша след чаша. Стана един. Аз се извиних и пожелах на Харт лека нощ. Той попита може ли да получи в стаята си бутилка уиски. Позвънихме на Джордж и той донесе исканата бутилка. Мислех, че Харт е погълнал достатъчно алкохол, за да загуби всякаква способност за работа. Но се лъжех. На всичко отгоре нямаше никакви признаци, че уискито му е замаяло главата.

Той се прибра в стаята си и въоръжен с бутилката, се разположи удобно до огъня и работи цяла нощ. Към шест часа сутринта Харт позвъни на Джордж: бутилката му беше празна, та поиска нова. До девет часа успя да пресуши и тази бутилка, а после дойде на закуска съвсем трезвен, бодър и свеж — все едно че не бе сложил капка в устата си. Разказът беше завършен — завършен в срока, който му осигуряваше сто долара повече. Чудех се какво ли може да е излязло от разказ, дописан при такива обстоятелства; и след един час любопитството ми биде задоволено.

В десет часа у дома в библиотеката се събра клубът на девойките, „Клуб на съботните утриннички“ — така се наричаше. Трябваше да им изнеса някаква беседа, но вместо това аз помолих Харт да им прочете разказа си. Харт зачете, но веднага стана ясно, че и той е като повечето хора — не можеше да чете както трябва. Ето защо взех разказа от ръцете му и зачетох сам. Втората половина на разказа бе написана при неблагоприятните условия, за които вече стана дума. Доколкото зная, за този разказ не е писано нищичко в печата, той си остана съвсем неизвестен, но аз съм убеден, че той е едно от най-хубавите произведения на Харт.

Но да се върна на другото гостуване на Харт у дома. На другата сутрин се затворихме с него в билярдната и се заехме с пиесата. Аз определих имената на моите действащи лица и ги описах външно; Харт стори същото със своите. После се зае с постройката на пиесата — действие след действие, сцена след сцена. Работеше бързо, решително, без никакви колебания; това, което той направи за час-два, на мен би отнело няколко седмици тежък, уморителен труд — да не говорим, че след прочитането нямаше да ми хареса. Но написаното от Харт беше хубаво и щеше да влезе в работа; и аз гледах на него като на някакво чудо.

Сега трябваше да се даде път на пиесата. Харт пишеше толкова бързо диалога, че за мен не оставаше ред; само когато някое от моите действащи лица трябваше да каже нещо, Харт ми обясняваше каква реплика е нужна и аз намирах подходящия израз, който той записваше незабавно. В течение на две седмици ние работихме така по три-четири часа на ден и написахме хубава комедия, отговаряща на всички сценични изисквания. Написаното от Брет Харт в тази пиеса беше по-хубаво от моята част, но това не смути ни най-малко критиците: когато комедията бе поставена, те се разсипаха да хвалят моята част, раздавайки комплименти с подозрителна щедрост, а за Брет Харт оставиха цялата злоба, която бяха набрали в себе си.

Пиесата се провали.

През двете седмици, които Харт прекара тогава у нас, той непрекъснато се стараеше да бъде особено занимателен в разговорите на закуска, на обед, на вечеря и в билярдната, където работехме, и се съсипваше да подхвърля язвителни забележки за всяко нещо в моя дом. Заради жена ми търпях всичко това до последния ден, когато чашата преля. В билярдната той подметна издалеч и в доста неясна форма нещо иронично по адрес на жена ми. Разбира се, побърза да отрече, че именно тя е прицелната му точка, и ако аз бях в по-добро настроение, можеше и да приема обясненията му, но аз умирах да му надумам всичко, каквото си мисля за него. И ето какво му казах:

— Харт, жена ти е най-милото и най-свястното същество и няма да преувелича, ако кажа, че тя във всяко отношение е равна на моята жена; а ти не си никакъв съпруг, ти често говориш за нея с ирония, да не кажа със злоба, както говориш и за всички други жени. Но никой не ти е дал право да говориш по същия начин за госпожа Клемънс! Не ти прилича да злобееш по неин адрес! Ти нищо не плащаш у нас за легло, но си позволяваш да говориш с ирония за всяко нещо — а би трябвало да бъдеш по-въздържан и да не забравяш, че от десет години нямаш собствено легло. Правиш иронични забележки за мебелировката в спалнята, за сервизите за ядене, за слугите, за каретата, за шейната, за ливреята на кочияша — с една дума, за всеки предмет в тази къща и за половината от хората в нея. И за всяко нещо говориш с презрение, обзет от желание на всяка цена да бъдеш остроумен. Не те ли е срам! Погледни по-напред на какъв хал си, пък тогава критикувай другите! Дарба ли ти липсва или известност, че да не можеш да поддържаш семейството си по един по-достоен начин и да се чувстваш независим? Но ти си по рождение скитник и пройдоха; ти си лентяй и безделник, ходиш в дрипи, нямаш нищо здраво на себе си, освен тая червена връзка, която още не си платил; девет десети от доходите ти представляват заеми и това всъщност са крадени пари, защото никога не си правил сметка да ги връщаш; използваш сестра си, отрудена вдовица, като спиш и се храниш безплатно в нейния пансион; но напоследък не смееш да се мернеш там, защото кредиторите те дебнат. Къде живееш? Никой не знае. Дори семейството ти не знае. Но аз зная. Криеш се из горите и мочурищата на Джърси, живееш като скитник — и си го признаваш, без да ти мигне окото. Подиграваш се с всичко в тази къща, а е добре да бъдеш по-внимателен и да не забравяш, че всичко тук е добито с честен труд и е купувано с пари.

Тогава Харт ми дължеше хиляда и петстотин долара; впоследствие докара дълга си до три хиляди. Предлагаше ми разписки, но аз не разполагах с музей, та не ги приемах.

Харт се отнасяше към всякакви договори и ангажименти с невероятно безразличие. Той можеше да бъде весел и радостен, когато го застрашаваше прекратяване на някой договор, и дори можеше да се шегува по този повод; ако едно такова положение го тревожеше, то поне това не личеше отстрани. Той сключи договор за написването на романа „Гейбриъл Конрой“ с моя издател Хартфорд Блис. Романът трябваше да се пусне по абонаментна система. Още със сключването на договора започнаха мъките на Блис. Скъпоценното време течеше, а Блис получаваше само голи обещания, но не и ръкопис — поне докато Харт имаше пари или успяваше да намери на заем. Той не похващаше перото, докато гладът не го стиснеше за гушата; тогава сядаше, работеше два-три дни като бесен и измъкваше от Блис аванс срещу написаното.

Горе-долу веднъж месечно Харт загазваше здравата; тогава надраскваше достатъчно страници, за да се отърве временно от дълговете, носеше ги на Блис и искаше аванс. Тези посегателства срещу бъдещите печалби не бяха чак толкова страшни, но Блис изпадаше в ужас от тях; някакви си стотина долара, които още не са изработени, приемаха в неговите очи астрономически размери. Блис я се тревожеше не на шега. В началото той беше решил, че един договор за голям роман от Брет Харт е истинска находка и без много да му мисли, бе разтръбил своя успех из цялата страна. Такава разгласа би могла да бъде дори изгодна за Блис, ако той имаше работа с човек, свикнал да държи на думата си; но случаят съвсем не беше такъв, затова ефектът от тази широка гласност пропадна още когато книгата не бе написана и наполовина. А замре ли веднъж интересът към такова нещо, иди го възкресявай после.

Накрая Блис разбра, че „Гейбриъл Конрой“ ще му изяде главата. Харт вече привършваше романа, но като абонаментно издание той нямаше никаква стойност. Досега Блис беше авансирал Харт с триста долара — мисля, че цифрата е точна — и не го хващаше сън: все мислеше как да си върне тия пари. Накрая той продаде правото за издаване на „Гейбриъл Конрой“ на едно списание за същата нищожна сума и това беше добра сделка, защото правото за издаване не струваше и толкова.

Мисля, че чувството за срам беше органически чуждо на Харт. Веднъж той ми разказа един на пръв поглед незначителен случай, за който се беше сетил съвсем между другото: по времето, когато като младеж живеел в Калифорния; когато животът за него тепърва започвал и трябвало да си търси препитание, той имал една държанка, два пъти по-стара от него — впрочем обратното, той бил държанката. Двайсет-трийсет години по-късно, като консул в Англия, го издържаха разни жени; това е влязло в историята заедно с имената на тези жени; той живееше у тях и умря в къщата на една от тях.

Спомням си един случай от времето, когато имах вземане-даване с Брет Харт, който случай ми напомня за друг. Благодарение на моя дълбокомислен и грижовен брат Орайън един ден се разорих от спекулациите с ценни книжа на „Хейл и Норкрос“ и останах само с триста долара, а нямаше къде да подслоня глава. Тогава отидох в Магарешка клисура и живях известно време в бараката на мои приятели златотърсачи. Това бяха славни момчета, чудесни другари, честни и уважавани хора; даваха им на кредит бекон и боб и слава богу, че им даваха, защото начинът, по който търсеха злато, беше една съвсем безнадеждна работа: те разработваха „джобове“, а доколкото ми е известно, този начин не се използва никъде на нашата планета, освен в Магарешка клисура и околностите й.

„Джоб“ ще рече струпване на златоносен пясък на съвсем ограничено място по планинския склон; златоносният пясък е на плитко; дъждовете отмиват златни частици надолу по склона и те се разполагат ветрилообразно — колкото по-надолу, толкова по-нашироко. Златотърсачът промива корито пясък, намира някое и друго зрънце злато, прави крачка вляво или вдясно, отново промива, отново намира едно-две зрънца и така, докато стигне до левия и десния край на ветрилото, което разбира съвсем сигурно по това, че при промивката не остава вече ни зрънце злато. Оттук нататък работата е по-лесна; той прави промивки все по-нагоре и по-нагоре по склона, като се придържа о стесняващите се граници на ветрилото и накрая стига до „джоба“. В „джоба“ може да има само някакви си сто-двеста долара, които той изгребва с няколко замаха на лопатата, но в него може да се крие и цяло състояние. А златотърсачът гони именно такова богатство и ще го гони цял живот, без да губи надежда нито за миг.

Моите приятели търсеха вече четиринадесет години това съкровище, и то всеки божи ден; и въпреки че още не бяха го намерили, съвсем не се отчайваха; бяха твърдо убедени, че един ден все пак ще го открият. През трите месеца, докато живях при тях, пак не намерихме нищо, но мамени от богатството, ние го търсехме с увлечение и времето летеше неусетно. Малко след моето заминаване там се завъртял някакъв мексиканец и на един склон, където и през ум не ни беше минало да търсим, открил „джоб“, от който извадил сто двадесет и пет хиляди долара. Ето какво значи късмет! И ето как се отнася несправедливата и коварна природа към честния и упорит труд!

Носехме доста опърпани дрехи, но това нямаше значение; все пак вървяхме в крак с модата, понеже останалото население на се обличаше по-добре от нас. От няколко месеца моите приятели нямаха нито цент, но и не им трябваше — все още им даваха на кредит бекон, кафе, брашно, боб и меласа. Ако може да се говори за някаква разлика в облеклото, Джим Гилис беше най-одърпан от трима ни; и ако изобщо човек можеше да определи чии дрехи са най-стари, щеше да разбере, че това са дрипите на Джим; ала Джим беше такъв красив и строен момък, че каквото и да сложеше, му стоеше като царска одежда. Един ден, както си седяхме в старата, гола, готова да рухне кръчма, в нея се изтърсиха двама скитници музиканти; единият свиреше на банджо, а другият играеше тромаво като мечка и пееше някакви комични песни, от които можеше да ти се доплаче. След като си изпълниха номера, те пуснаха шапката и събраха от десетина безпарични златотърсачи тридесет цента. Когато шапката стигна до Джим, той се обърна към мен с вид на милионер и каза: „Дай ми един долар.“

Дадох му две монети по петдесет цента. Но вместо да ги пусне, скромно в шапката, той ги хвърли в нея от разстояние, както прави в старите романи негово благородие графът — не подава на бедния милостинята, а му я подмята или я хвърля в нозете му и тя винаги е „кесия злато“. В романите околните неизбежно остават зашеметени. Великодушието на Джим напомняше великодушието в тези романи; двете монети му се струваха кесия злато; подобно на графа, той правеше този жест само за да се покаже, но сравнението свършва тук. В случая с графа околните знаят, че за него не е нищо да се лиши от кесия злато и в тяхното възхищение се крие по-скоро завист към човека, който може така красиво и небрежно да подхвърля кесии със злато. Златотърсачите също се възхищаваха от щедростта на Джим, но те знаеха, че тази щедрост надхвърля възможностите му и това правеше по-друго тяхното възхищение. Джим струваше колкото сто Бретхартовци, защото беше човек, истински човек. Съдейки по тази малка проява на суетност, човек можеше да го сравни с Брет Харт, но с това се изчерпваше и цялата прилика между тях.

Сега минавам на случая с Брет Харт. Когато пиесата ни беше готова и трябваше да бъде предадена на режисьора Парслоу, аз пристигнах по друга работа в Ню Йорк и отседнах, както обикновено, в хотел „Сейнт Джеймс“. Харт нищо не беше свършил: пиесата би трябвало да бъде предадена на Парслоу още преди два дни, но Харт не бе се погрижил за това. Към седем вечерта той влезе във фоайето на хотела, облечен в стар сив костюм, който беше толкова износен, че крачолите му долу се бяха разнищили и седяха на конци, на конци; обущата му, не по-малко съсипани, бяха прогизнали от кишата и калта; на главата си носеше килната малко настрани оръфана мека шапка, поне с два номера по-малка от необходимото; не липсваше и ясночервената връзка, с която имаше по-весел и самодоволен вид от обикновено и още повече биеше на очи. В едната ръка държеше пиесата. До театъра на Парслоу нямаше и три минути път. Мислех си, че ще каже: „Да прескочим да занесем пиесата на Парслоу.“

Но се излъгах. Той пристъпи към гишето, подаде свитъка на администратора и каза с тон на граф:

— За господин Парслоу. Да му се изпрати в театъра.

Администраторът го погледна под вежди и каза с вид на човек, решил да го постави в шах:

— На момчето трябва да се платят десет цента.

— Повикайте го — каза Харт.

Администраторът позвъни. Момчето дотича, взе свитъка и зачака какво ще му наредят. По лицето на администратора се изписа нещо като злорадо любопитство. Харт се обърна към мен и рече:

— Дай ми един долар.

Дадох му. Той подаде долара на момчето и каза:

— Тичай!

— Чакай да ви върна рестото — обади се администраторът.

Харт махна като същински граф и отвърна:

— Няма нужда. Нека остане нещичко и за момчето.

Едуард Евърит Хейл написа едно произведение, което предизвика голяма сензация в онези страшни дни пред Гражданската война, когато Северът и Югът се бяха наежили един срещу друг, готови всеки миг да се хванат за гушите. Това произведение се наричаше „Човекът без родина“. Меко казано, Харт беше такъв човек — човек без родина; впрочем не, „човек“ не е точната дума — той беше безгръбначно без родина. Той уважаваше родината си толкова, колкото мидата уважава черупката си; дори не и толкова — трябва да се извиня на мидата. Възвишените чувства бяха чужди на Харт, той знаеше за тях само от книгите. А в собствените си книги той само имитираше такива чувства; разбира се, често пъти имитацията се оказваше дотолкова сполучлива, че можеше да подведе хора, които не познаваха Харт, както би могъл да ги подведе и актьор, симулиращ на сцената силни чувства, които той не преживява, а само възпроизвежда изкуствено, следвайки някои старателно заучени правила.

На 7 ноември 1876 година — да, мисля, че беше седми — той се изтърси у нас в Хартфорд и остана и на другия ден — деня на изборите. Беше спокоен и невъзмутим както винаги; несъмнено, единственият спокоен и невъзмутим избирател в Съединените щати; иначе всичко живо — както е обичайно в нашата страна — беше възбудено до краен предел, още повече че в тези дни пламтеше оня огромен политически пожар, който скоро завърши с едно от най-наглите мошеничества на Републиканската партия; под носа на американския народ откраднаха президентското кресло от демократа Тилдън, който бе избран, и го дадоха на републиканеца Хейз, който претърпя поражение в изборите.

Аз бях привърженик на Хейз, и то страстен привърженик, в което няма нищо чудно, защото тогава бях още съвсем млад. Впоследствие се убедих, че политическите тежнения на нацията не струват пет пари, но ако все пак имат, макар и зрънце стойност, то трябва да се търси сред възрастните, а не сред младежта. Аз бях толкова възбуден и разпален, колкото и всички останали избиратели, и останах изненадан, когато Харт ми каза, че ще остане у нас и на другия ден, с други думи, деня на изборите; все пак изненадата ми не беше чак толкова голяма, защото си го знаех какъв е разсеян и реших, че просто е объркал датите. Имаше достатъчно време да поправи грешката си, затова му предложих да се върне в Ню Йорк, за да може да гласува. Но той отговори, че изборите никак не го интересуват и че се е измъкнал нарочно от Ню Йорк, за да не гласува и същевременно да има благовидно оправдание.

След това ми обясни защо не желае да гласува. Посредством влиятелни приятели успял да получи обещание и от Тилдън, и от Хейз, че ще бъде назначен за консул; това се изчерпвал и интересът му към изборите — как ще завършат, му било безразлично, понеже консулското място му било вече осигурено. Той каза, че в никакъв случай не бивало да гласува за някой от кандидатите, защото ако другият случайно разберял това, можел да го използва като повод да не си спази обещанието. Каква невероятна сатира за нашата политическа система! Защо би трябвало президентът да се интересува как е гласувал един бъдещ консул? Консулската длъжност не е политическа; нормалното би било от един консул да се изискват само качествата, необходими за тази длъжност, а неговите политически симпатии нямат нищо общо с въпроса — поне не би трябвало да имат при една здрава политическа система. Но както и да е, по-важното е, че човекът, когото народът бе отхвърлил, зае президентското кресло, а човекът без родина получи мечтаното консулско място.

Харт беше безчувствен, защото нямаше с какво да чувства. Актьорът Джон Макъло беше високонравствен човек, благороден и обичан, чиято честност не подлежи на съмнение. Той беше голям поклонник на произведенията на Харт, а в онези дни в Сан Франциско хранеше и най-добри чувства към самия него; с течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен само Харт. Но независимо от всичко, по времето, когато Харт беше вече консул, Макъло все още го обичаше; обаче скоро след това се случи нещо, което унищожи и последните останки от неговите приятелски чувства. Джон Макъло лично ми разказа как е станало това.

Един ден в квартирата му в Ню Йорк дошъл млад човек и казал, че е син на Брет Харт, че току-що пристига от Англия и носи препоръчително писмо от баща си — и подал писмото на Макъло. Макъло го посрещнал сърдечно и казал:

— Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младият Харт благодарил от сърце и добавил:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Харт било в джоба на Макъло, но той не го показал на младежа. Ето в общи черти и самото писмо:

Синът ми е побъркан на тема театър и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя в Америка, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в театъра, но е некадърник и от него нищо няма да излезе: не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.

Джон Макъло помогна на момчето, издигна го като актьор и стана втори, истински баща за него.

Казах вече неведнъж, че Харт нямаше ни сърце, ни съвест, казах също, че беше долен и нечестен. Може би съм забравил да кажа само, че беше и вероломен, но ако съм пропуснал, казвам го сега.

Всеки човек прави понякога гафове, ще се изтърве я в думите си, я в постъпките си; аз не съм изключение от това правило, и на мен ми се е случвало да правя гафове. Една вечер — това беше преди десетина години — се отбих в клуба на актьорите и заварих там пет-шестима младежи, които, уединени в едно ъгълче, си пиеха пунша и разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Брет Харт и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути — говори така, както говори човек само когато темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен, неудържим възторг; той хвалеше госпожа Харт, хвалеше дъщерите й. Разказа как живеели в едно градче, в щата Ню Джърси, с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудели, как госпожа Харт давала уроци по музика, а дъщерите й се занимавали с разни изкуства — рисували, бродирали и тъй нататък. Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава.

Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство — Брет Харт. Каза, че щастието на семейството се помрачавало само от едно — отсъствието на Брет Харт; каза, че е трогателно да се види колко го обичат и уважават и колко го жалят, че е принуден да живее далеч от родината. Каза, че не по-малко трогателна е и мъката на самия Харт, който копнеел за родината; и как той им пращал писма с всеки параход, и как мечтаел да се върне у дома през отпуската, но не можел поради малката заплата; и как въпреки всичко той във всяко писмо изразявал надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия; и каква тъжна гледка представлявало разочарованото семейство, когато параходите пристигали без бащата; и как неговата самопожертвователност била връх на благородството, защото, като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си; и как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.

Дотук аз „издържах на качването“, както казват покерджиите, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:

— По дяволите! Това са глупости. Брет Харт заряза семейството си — това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата; може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение — че той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Брет Харт е най-презряното, най-бездушното и най-празното същество на тоя свят…

По нервните тръпки, които пробягваха по лицата около мен, усетих, макар и съвсем смътно, че нещо става. Причината беше в мен, обаче аз не знаех това.

Но когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:

— За бога, млъкнете! Този млад човек е Стийл, който е сгоден за една от дъщерите на Брет Харт.

Убеден съм, че характерът на човека е закон, железен закон, на който той трябва да се подчинява, независимо дали това харесва някому, или не; според мен съвсем очевидно е, че характерът е закон, даден ни свише, и че той стои на първо място и е по-важен от всички човешки закони. Дълбоко съм убеден, че всички съществуващи човешки закони имат една-единствена цел: да противостоят на божия закон, да го принизят, осмеят и потъпчат. Ние не виним паяка, че подло, от засада напада мухата и й отнема живота; не наричаме този акт убийство; ние признаваме, че паякът не сам е измислил своя характер, своята природа и следователно не е отговорен за постъпки, продиктувани му от закона на неговата природа. Ние признаваме дори нещо много по-съществено: че никакво изкуство, никаква изобретателност не са в състояние да променят паяка и да го накарат да престане да убива. Ние не виним тигъра, че се подчинява на жестокия закон на своята природа, който е вложен в него и на който тигърът е длъжен да се подчинява. Ние не виним осата за нейната кръвожадност, когато тя парализира паяка с жилото си, а после го натъпква в някоя дупка в земята, където нейната челяд всеки ден изтезава безпомощната твар и ръфа малко по малко от нейното тяло, обричайки я на бавна и мъчителна смърт; ние признаваме, че осата спазва строго и неотклонно божия закон, като се подчинява на своята природа, която сам бог е заложил в нея. Ние не виним лисицата, сойката и редица други твари, които живеят от кражба; признаваме, че те се подчиняват на закона, който се проявява в техния характер, даден им от самия бог. Ние не казваме на овена и на козела: „Не прелюбодействай“, защото знаем, че блудството е дълбоко вкоренено в техния характер, с други думи, в тяхната природа, че бог им е казал: „Прелюбодействай!“

Ако продължим нататък и изредим всички видове характери, раздадени на милиардите представители на животинското царство, ще видим, че всеки вид има своя определена отличителна черта; а после ще видим, че всички тези черти, с всичките им отсенки са раздадени и на човешкия род; че всеки човек притежава по десетина и повече от тези черти, а у много хора могат да се намерят следи и отсенки от всички тях. В характера на нисшите животни, както ги наричаме ние, са заложени обикновено една, две, най-много три черти, ала човекът е сложно животно и в неговия характер влизат много повече черти, понякога всичките. Знаем, че заекът се отличава със своята плахост и страхливост, че са му чужди храбростта, дързостта, хищността; затова, когато става дума за заека, ние неизбежно си спомняме за неговата плахост и страхливост; и ако той има някакви други черти или качества — освен може би невероятната му плодовитост, — те никога не ни идват наум. Когато говорим за мухата и бълхата, ние си спомняме, че ни рицар с доспехи, ни тигъра страшен не можем с тях да сравним, че по дързост и наглост те превъзхожда всички животни, дори човека; ако тези твари имат някакви други качества, те дотолкова са засенчени от току-що споменатите, че изобщо не се сещаме за тях. Когато става дума за пауна, веднага ни идва наум неговата надутост и нищо друго; заговори ли се за козела, сещаме се за неговата похотливост и нищо друго; стане ли реч за кучета, мислим за тяхната вярност и нищо друго; спомене ли се котката, идва ни наум нейната независимост — черта, която никоя друга твар, включително и човекът, не притежава; само ако сме глупци и невежи, бихме се сетили за коварството — черта, присъща по-скоро на някои породи кучета, нежели на котката. У всяко семейство от тези животни, които ние най-нахално наричаме „нисши“, може да се намерят една или две характерни черти; и във всички случаи тези една-две черти отличават дадено семейство от останалите; освен това във всички случаи тези една-две черти се срещат у всяко животно от даденото семейство и са толкова изявени, че завинаги и неизменно определят характера на този клон от животинското царство. Във всички тези случаи ние признаваме, че различните характери са божи закон, божа повеля и всичко, което се прави в изпълнение на този закон, не подлежи на порицание.

Човекът е произлязъл от тези животни; от тях той е наследил всяка черта, която притежава; от тях той е наследил многобройните им черти в съвкупност и с всяка от тях — и своя дял от божия закон. Но той се различава много от животните по следното: той не притежава нито една черта, която в равна степен да е присъща на всички същества от неговата порода. Когато казваме, че мухата е безкрайно нахална и дръзка, ние имаме предвид всички мухи; когато казваме, че заекът е безкрайно страхлив, това се отнася за всички зайци; когато казваме, че паякът е безкрайно кръвожаден, това се отнася за всички паяци; когато казваме, че агнето е безкрайно кротко и наивно, това се отнася за всички агнета; когато казваме, че козелът е безкрайно похотлив, това се отнася за всички козли. Едва ли има животно, което да не може да се охарактеризира пълно и изчерпателно само по една негова черта, но човек и никога не може да се охарактеризира по този начин. Не всички хора са страхливи като заека; не всички са дръзки като мухата; не всички са кротки и наивни като агнето; не всички са кръвожадни като паяка и осата; не всички са крадливи като лисицата и свраката; не всички са надути като пауна; не всички са красиви като златната рибка; не всички са игриви като маймуната; не всички са похотливи като козела.

Човешкият род не може да се опише с едно-единствено определение; всеки индивид трябва да се разглежда сам за себе си. Един е дързък и храбър, друг е страхлив; един е добър и кротък, друг е жесток; един е горделив и надут, друг е скромен и смирен. Многобройните черти, пръснати по една, най-много по две наведнъж из огромния животински свят, са събрани вкупом във вид на инстинкти във всеки човек — къде по-силни, къде по-слаби, с всичките им възможни и най-тънки отсенки, било като положителни или отрицателни качества. В някои хора лошите качества са почти незабележими и на преден план изпъкват благородните черти. За такъв човек ние съдим именно по благородните черти, хвалим го и приписваме нему заслугата, че притежава тези черти. Това е просто смешно. Защото не той е измислил чертите на своя характер, не той ги е заложил в себе си; той си ги има по рождение, те са му дадени, те са закон, който бог му е наложил, и той не може да се изплъзне от този закон, колкото и да се мъчи… Странно и смешно: ние оправдаваме всички недостатъци на тварите, които пълзят, летят, плават или ходят на четири крака, защото знаем, че тези твари само се подчиняват на закона на своята природа, на божия закон и следователно не са виновни в нищо; после се обръщаме на сто и осемдесет градуса и след като ни е съвсем ясно, че сме наследили всичките си недостатъци от тези твари, твърдим, противно на всякаква логика, че те не са ни оставили в наследство своята безнаказаност и затова наш дълг е да пренебрегваме, да нарушаваме и отменяме божите закони. Струва ми се, че този довод е съвършено неоснователен, че той е не само смешен, а направо глупав.

Назадничавото ми възпитание и силата на навика ме караха да бълвам срещу Харт обвинение след обвинение, укор след укор; и всичко, което казвах, го мислех искрено. Но сега, когато ядът ми е стихнал, не го осъждам за нищо. Законът на неговата природа беше по-силен от установените от човека норми и той трябваше да му се подчинява. Убеден съм, че човешкият род не е подходяща мишена за резки думи и остра критика и че единственото чувство, с което трябва да се отнасяме към човека, е състраданието; защото не той е измислил себе си и никой не го е питал, когато са се изготвяли недомислените и слаби проекти за неговия характер.

Бележки

[1] Марк Твен има предвид известния роман на Ъптон Синклер „Джунглата“ (1906), в който е показана чудовищната експлоатация на работниците в чикагските кланици. — Б.пр.

[2] Известни американски капиталисти. — Б.пр.

[3] Писано на 13 юни 1906 г., т.е. два месеца след голямото земетресение в Америка, което разрушава голяма част от Сан Франциско. — Б.пр.

[4] „Magnalia Christi Americana“ (лат.) — „Чудесата Христови в Америка“, книга от американския богослов Кетън Мазер (1663–1728). — Б.пр.

[5] Франсис Брет Харт (1836–1902) — виден американски писател. — Б.пр.

[6] Писано на 4 февруари 1907 г. — Б.пр.