Марк Твен
Автобиография (5)

Джейн Ламптън Клемънс

Когато майка ми умря през октомври 1890 година, тя вече навършваше осемдесет и осем години. Не са малко. И каква твърдост в борбата за живот в една жена, която на четиридесет години беше толкова слаба и крехка, че я смятаха за безнадеждно болна и й предричаха скорошна смърт. Познавах я много добре през първите двадесет и пет години от моя живот, но след това я виждах рядко, тъй като живеехме много далеч един от друг. Нямам намерение да пиша за нея, а просто да поговоря за нея; не да описвам нейния живот, а да дам отделни картини от него; да представя, ако може така да се каже, моментални снимки от нейния характер, а не да проследявам целия й жизнен път. Впрочем в този път нямаше нищо необикновено, но тя беше прекрасен, изключителен и много обичен човек.

Къде изчезват безбройните човешки фотографии, които нашата памет би трябвало да е запечатала? От цял милион фотографии на този пръв и най-добър приятел, които мисловният ми фотоапарат е заснел, само една е останала ясна и непокътната. Тя датира от преди четиридесет и седем години. Мама беше тогава четиридесетгодишна, а аз осем. Тя ме държи за ръка и двамата сме коленичили пред леглото на брат ми, две години по-голям от мене, който лежи мъртъв; тя хлипа и по страните й се стичат неудържимо сълзи. Това нямо свидетелство за скръб ще да е било нещо ново за мен, защото ми направи много силно впечатление — впечатление, което и досега не се е заличило и прави тази картина все тъй силна и жива в моята памет.

Тя имаше нежно, дребно тяло, но голямо сърце — толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората, които познавах, се състоеше в следното, и то е забележително: другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от целия свят, от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя да се е интересувала само наполовина от нещо или от някого, да се е ограничавала в интереса си към някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора. Болният, който напрегнато и неизменно се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скучна минута, е опасен противник за болестта и никак не е лесно да бъде победен. Убеден съм, че именно тази черта в характера на моята майка й помогна да доживее близо деветдесет години.

Нейният интерес към хората и животните беше топъл, много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича — дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че тя, благочестивата презвитерианка, може да бъде подведена да каже добра дума дори за самия сатана. И такъв опит бе направен. Започнаха да ругаят сатаната, заговорниците се надпреварваха да го уязвяват, да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва на заговора падна в клопката. Тя се съгласи, че обвиненията са основателни, че сатаната действително е затънал в грехове и пороци, както казваха заговорниците; но кой би се заел да твърди, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници — нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в черквите на целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой в тези осемнадесет века е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?

Тази приятелка на сатаната беше блага душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, и толкова благородно и простичко изразено, че неведнъж съм бил свидетел как то е било възнаграждавано с най-чудесния аплодисмент — неволните сълзи. Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план излизаше мъжеството. Един ден видях на улицата един разбеснял се корсиканец, страшилище за целия град, който пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше, че ще я разнищи с него. Майка ми отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Корсиканецът взе да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх; тя само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и заспалото човешко достойнство на този мъж; накрая той й се извини, даде й въжето и се закле с най-богохулната клетва, че не е виждал по-храбра жена от нея; после си тръгна по пътя, без да каже дума повече, и я остави на мира. След тази случка майка ми и корсиканецът станаха приятели, защото в нея той беше намерил нещо отдавна търсено — човек, който да не се бои от него.

Веднъж на улицата в Сейнт Луис тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик: тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на неволно провинилия се кон, че коларят съзна вината си и дори даде обещание, което, разбира се, не би могъл да удържи, защото беше човек с друга нагласа, обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня.

Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея; очевидно тя умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и нерядко извикваше у противника възхищение и уважение. Всички безсловесни имаха приятел в нейно лице. По някакъв неуловим признак всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше — то биваше приемано у дома с разтворени обятия, като блудния син. По едно време, в 1845 година, в къщата имахме деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с нещо, нямаше никакви особени качество — единственото им качество беше, че всички бяха нещастни, но това качество ли е? За всички нас, включително за майка ми, те бяха тежест, но нали бяха несретници — това бе достатъчно, за да стоят у дома. Все пак по-добре с тях, отколкото без тях; децата трябваше да имат някакви животинки, но не се разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Майка ми не даваше и да се издума за затворено животно — тя не би допуснала да бъде лишен от свобода дори плъх.

В малкото градче Ханъбъл, където съм живял като хлапак, всички бяха бедни, но не съзнаваха това; и всеки се чувстваше удобно и го съзнаваше. Обществото се делеше на степени: хора от добри семейства, хора от по-прости семейства и хора от съвсем прости семейства. Всички се познаваха, държаха се любезно един с друг и никой не виреше осезателно нос; въпреки това класовите граници бяха рязко очертани и общественият живот на всяка класа се ограничаваше само в нейните рамки. Това беше една малка демокрация, където вярваха в свободата, равенството и в Четвърти юли^[1] — при това вярваха съвсем искрено. И все пак аристократическият оттенък си личеше. Той съществуваше и никой не виждаше нищо лошо в това и не се замисляше, че неговото съществуване говори за известна непоследователност.

Според мен това състояние на нещата се дължеше на обстоятелството, че населението на градчето беше дошло от робовладелските щати и бе запазило робския институт в новата си родина. Майка ми със своята широта и либерални възгледи не ставаше за аристократка, въпреки че по възпитание беше такава. Може би малцина знаеха това, защото то е по-скоро въпрос на инстинкт, отколкото на принципи. Външните прояви на аристократизъм у нея бяха случайни, неумишлени и много редки. Но аз знаех слабото й място. Знаех, че дълбоко в себе си тя се гордее с това, че Ламптънови, сега графове Дърам, са владели именията на рода цели деветстотин години, че те са били стопани на феодалния замък Ламптън и са заемали високо положение още по времето, когато Вилхелм Завоевател е преплувал морето, за да покори англичаните. Предпазливо, с много уговорки, защото човек трябваше да внимава, когато стъпва на тази свещена почва, аз спорех и я увещавах, че никаква заслуга не е това да държиш деветстотин години един имот, особено с помощта на субституцията^[2], че това може да направи всеки независимо дали има ум или не; че тя може да се гордее само със субституцията и с нищо повече; че нейният произход просто е свързан със субституцията, а то е все едно да се гордееш, че произхождаш от някаква ипотека. Виж, казвах й, моите деди са друго нещо, те стоят по-високо, защото между тях има един, някой си Клемънс, който е свършил нещо — нещо, което нему прави, чест, а мен ме радва: той е бил член на съда, който е осъдил Чарлс I и го е предал на палача.

Давах си вид, че се шегувам, но всъщност не се шегувах. Действително изпитвах уважение към този мой прародител и с течение на годините това уважение растеше, а не намаляваше. Той е направил каквото е могъл, за да съкрати списъка на коронованите безделници по онова време. Независимо от всичко мога да кажа, че майка ми никога не е продумвала за своите знатни деди в присъствието на чужди хора — тя имаше достатъчно здрав разум на американка, за да стори такова нещо. Но другите от нейния род бяха по-различни. Между тях беше „полковник Селърс“, доста близък роднина на майка ми; докато беше жив този чудак на чудаците, първото нещо, което всеки непознат чуваше от устата му, беше някакво подмятане за „родоначалника на нашия род“, казано уж небрежно, но толкова неумело, че от гледище на сценичното изкуство стоеше под всякаква критика. Едно такова подмятане, разбира се, предизвикваше въпроси и тъкмо това беше целта. Тук следваше цялата трагична история за това как преди сто и петдесет години един от наследниците на Ламптънови дошъл в Америка, отвратен от тази глупащина — наследствената аристокрация, как се оженил и се отделил от света в глухите гори, как се заел с отглеждането на бъдещите американски претенденти, докато в родната му Англия го смятали за умрял, и всички титли и имоти минали в наследство на по-малкия брат, узурпатор, който лично носи отговорността за съществуването на всички зли узурпатори в наши дни, които упорито не искат да отстъпят мястото си. Полковникът винаги говореше с почтителността на придворен за сегашния претендент — негов втори братовчед, — наричайки го съвсем и сериозно „граф“.

„Графът“ не беше лишен от способности и би могъл да постигне нещо в живота, ако не беше този нещастен случай с произхода му. Той беше роден в Кентъки и беше свестен човек, но нямаше пари, а и не му оставаше време да спечели, защото цялото си време губеше в опити да измъкне от мен и от другите роднини средства, за да прокара през Камарата на лордовете правото си на претендент. Той имаше всички документи, всички доказателства и беше сигурен, че ще спечели. И тъй целият му живот премина в мечти, в бедност, понякога в истинска мизерия, докато накрая умря в болница, далеч от родината си, и бе погребан от чужди хора, които не знаеха, че е граф, защото той по нищо не приличаше на граф. Този нещастник се подписваше в писмата си „Дърам“ и неведнъж ме упрекваше в тях, задето съм гласувал за републиканците: това било неаристократично и следователно неламптъновско. А след това пък идваше писмо от някакъв върл демократ от Вирджиния, мой роднина по бащина линия, който ме ругаеше жестоко за същото, но по други съображения: републиканската партия била аристократична и не подхождало на един потомък на цареубийци да поддържа връзки с тези скотове. Понякога почти ми се искаше да нямам никакви прадеди — толкова неприятности ми създаваха те.

Както вече казах, ние живеехме в робовладелска област; до деня на премахването на робството майка ми бе живяла в ежедневен досег с него в течение на шестдесет години. Но колкото и добросърдечна и състрадателна да беше, тя, струва ми се, не съзнаваше, че робството е нагла, чудовищна, с нищо непростима узурпация на човешките права; тя нито веднъж не беше чула да разобличават това явление от църковния амвон — напротив, хиляди пъти го бяха защищавали и доказвали, че то е свещено; в ушите й се бяха набили библейските текстове, оправдаващи робството, а ако имаше пасажи, които го отричат, пасторите никога не бяха ги споменавали; на нея й беше известно само, че всички мъдреци, праведници и светци са били единодушни в мнението, че робството е справедливо, законно, свещено и се ползва с особеното благоволение на бога, а самият роб трябва да благодари ден и нощ за това свое положение. Очевидно средата и възпитанието могат да извършват чудеса. В повечето случаи нашите роби бяха убедени привърженици на робството и бяха доволни от положението си. Очевидно същото става и с много от по-издигнатите в умствено отношение роби на монархията; те признават и почитат своите господари — монарха и благородниците, и не виждат нищо унизително в това, че са роби — роби във всичко, освен в названието, — и то по-малко достойни за уважение от нашите негри, защото няма съмнение, че да си роб по своя воля е по-лошо, отколкото да си роб по принуда.

Впрочем в робството в Ханъбъл и областта нямаше нищо, което би могло да подтикне към дейност заспалите инстинкти на хуманността. Това беше благодушно домашно робство, а не бруталното робство на плантациите. Жестокостите бяха много рядко явление и не се ползваха с никакво одобрение. Нашите хора не обичаха да разделят негърско семейство и да продават членовете му на различни господари — това ставаше много рядко, само когато трябваше да се дели имот. Не помня в нашето градче да са се продавали някога роби на търг: подозирам обаче, че това не се случваше, защото продажбата на търг беше съвсем обикновено зрелище, а не нещо необичайно, което би направило впечатление. Живо си спомням как веднъж видях десетина чернокожи мъже и жени да лежат оковани във вериги на улицата в очакване да бъдат изпратени на пазара за роби в Южните щати. В живота си не бях виждал по-тъжни лица от техните. Сигурно много рядко се е случвало да се видят оковани роби, иначе тази картина не би ми направила такова силно и неизличимо впечатление.

Всички в града ненавиждаха роботърговеца. На него гледаха като на дявол в човешки образ, който купува беззащитни хора и ги продава в ада — защото у нас и бели, и черни смятаха южните плантации за ад; по-меко определение за тях не можеше да се намери. Ако заплахата, че ще продадеш някой непоправим роб „надолу по реката“ не му подействаше, нищо повече не можеше да помогне — той биваше считан за безнадежден случай. Но спомням си, че когато веднъж един бял уби един негър за някаква дреболия, всички останаха безучастни към съдбата на негъра, но проявиха значително съчувствие към неговия собственик, когото един никаквец бе лишил от ценна собственост и не можеше да му я заплати.

Прието е да се смята, че робството неизбежно прави жестокосърдечни тези, които са заобиколени от роби. Но според мен то не оказва такова въздействие — ако говорим най-общо. Мисля, че то само притъпява у всички чувството за хуманност към роба. В нашето градче нямаше жестокосърдечни хора — искам да кажа, нямаше повече, отколкото биха могли да се намерят във всяко друго подобно градче, в която и да било страна; а доколкото зная от опит, жестокосърдечните хора са рядко явление навсякъде.