Сат-Ок
Земята на солените скали (9)

Дай ми силата на Мичи-Мокве, мечката планинска,

дай ми ловкостта на секусю — самура,

и ще прославям твоето име

с песни и танци, о, Велики Дух!

Позволи ми да стана мъж,

дай ми славата на воин…

Тая сутрин зазвучаха тъпаните. Гласът им се носеше още от зори към четирите страни на света. Те известяваха, че племето шеванези се връща в своята гора над езерото, че великите воини на племето са прогонили далеч Вап-нап-ао и хората му от кралската конница, че племето отново е свободно. Те известяваха за празника на посвещението и за голям съвет на вождовете. Ето наближава и сезонът на лова. От белите не беше останала и следа. Скоро ще задуха Кей-вей-кеен, северозападният вятър, предвестник на зимата. Време е да определим местата, където ще ловува всяко племе, за да се приготвят запаси от кожи и месо. Наближават дни на труд и ситост. Съветът на вождовете определя младежите, които след завършването на лова ще минат изпитанието на кръвта — посвещението.

Тъпаните биеха от сутрин до вечер и зовяха всички родове от племето на големия празник. Кей-вей-кеен разнасяше нашироко техния зов и привеждаше надолу върховете на смърчовете. Над гората висеше неподвижно сив ястреб. Най-сетне размаха крила и бавно, сякаш плаваше надолу по тих водопад, изчезна зад гъстата гора.

Слънцето тръгна по неговата диря. То почна да се спуща все по-ниско и промуши с лъчите си борове и буки, смърчове и ели. Неговите вечерни зари разбудиха кафявата мечка, предупредиха стадото елени за появата на риса. Най-после то се наведе над езерото и се напи със сребърна вода, поздрави с последните си лъчи сивите вълни и разстлало своя слънчев път, изчезна на запад в Страната на вечното мълчание.

После се показа месецът — победителят на слънцето. Но неговата победа няма да трае дълго — преди изгрев той отново ще изчезне, прогонен от острите като върховете на нашите стрели слънчеви лъчи. Вечерта той пак ще се върне — непобеден.

Според твърденията на Овасес, борбата между тях продължава вече цели векове и най-старите бащи на най-старите воини не помнят нейното начало. Говори се само, че слънцето и месецът са двама млади братя, родени от земята, които срещнали в ранната си младост на общата пътека хоркоханос — зорницата. Те се влюбили в нея. И оттогава именно непрекъснато се борят помежду си за жената звезда, която откраднала сърцата им.

Понякога слънцето изгрява червено. Тогава воините казват: „Душите на умрелите отиват на война с вожда слънце“. Понякога месецът се показва само наполовина. Тогава магьосникът шепне: „Слънцето е отсякло с томахавка си половината от лунния диск — тежко ни!“ А когато слънцето изгрее бледо, нашите селца са весели. Защото това означава, че слънцето е било ранено, че е изгубило много кръв и затова ще събере духовете на нашите деди, за да тръгне с тях на голям лов, за да укрепне и събере сили. А нали духовете на нашите умрели по-добре ни помагат в лова от който и да било друг.

Северозападният вятър разнася широко над гората гласовете на тъпаните — слушат ги месецът и гората, сивата мечка, еленът и рисът, слушат ги всички шеванези.

Още привечер започнаха да пристигат на брега на езерото малки и големи каное. Воините мълчаливо изтегляха на песъчливия бряг леките брезови лодки, а жените им разпъваха кожени типи. Откъм сушата се носеше ехото на конските копита. Това бяха ездачите от равнините. Те също бързо и мълчаливо разпъваха своите палатки. Станът постоянно растеше, хората непрекъснато прииждаха, но нощта пред великия празник е нощ на мълчанието. Замълчал беше гласът на тъпаните и от време на време само някъде ще зацвили кон или ще се разнесат ударите на секира, която сече клони за огнищата.

Сутринта брегът на езерото изглеждаше като горска поляна, осеяна от пъстроцветни типи. В средата на стана на широкия площад се издигна голяма палатка, боядисана червено, с изображенията на тотемните знаци на всичките наши родове. Това е шасса-типи, в която се извършваше изпитанието на кръвта.

Още от разсъмване ние с Тауха и Кукумявката се суетяхме из стана. Пристигнаха всичките родове, тановете, капотите, викминчите и сампичите, явиха се и воините на сивашите, които като нас не искаха да служат на белите и се бяха присъединили към нашето племе. Те имаха ръст по-нисък от нашите мъже, имаха силно изпъкнали лицеви кости и леко обрасли горни устни. Те не носеха кичури от пера, а имаха само големи шапки от лисича кожа, от които към двете им рамене се спускаха лисичи опашки. Ние ги бяхме приели като братя, макар че някога в миналото, по думите на Овасес, нашите войнствени викове неведнъж са нарушавали спокойния сън на сивашите.

При изгрев-слънце започнаха първите танци. Това не беше още истинското тържество, но на площада се бе събрал целият стан, за да види прегледа на воините.

Ето излиза от тълпата висок мъж, загърнат с конска кожа. Това е Утнач — Храбрата Птица от рода на викминчите. Със силен скок се озовава в самия център на площада, а след това започва да дебне с леките стъпки на пума. Той спря — в ръцете му блесна нож като лъча на месеца в огледалната повърхност на водата.

От противоположната му страна излиза с тежки стъпки, наметнат с мечешка кожа, друг воин — приятел на Храбрата Птица.

Ето че двамата воини — мечка и ловец — започват да обикалят един около друг и да премерват силите си. Храбрата Птица, наведен ниско над земята, ту забавя, ту ускорява крачките си и обикаля около голямата, застанала на задните си лапи мечка. Ненадейно Храбрата Птица, издебнал удобен момент, се хвърля напред с ловкостта на бялка. За миг ми се стори, че той ще загине от удара на издигнатата нагоре лапа, но я избягна с нисък скок и за пръв път заби ножа в тъмнокафявото руно. Грамадният Мокве зарева, заклати се, искаше да хване нападателя с лапите си — но онзи отново отскочи на безопасно разстояние, отново закръжи около него и чакаше удобен момент за следния скок.

Отново сред зрителите се понася шепот на одобрение. Утнач се хвърля напред и отново изчезва в прегръдките на мечката.

Борбата се води мълчаливо. Чува се само тежкото дишане на борците. Мечката иска да наведе муцуната си, но Утнач подпира с глава долната й челюст, за да не го хване отгоре със зъби. Хванаха се гуша за гуша. Зверът се опитва да раздере с ноктите на предните си лапи гърба на ловеца, но наметалото от двойна дебела конска кожа не му позволява.

Най-после воинът прегръща мечката с двете си ръце и забива изотзад ножа в сърцето й. И светкавично отскача, цял облян в пот, задъхан и блед. Мечокът стои още миг на задните си лапи, след това пада тежко на земята.

Така разказа с танца си Утнач за борбата с Мичи-Мокве…

Тази сутрин Танто и шестима други момчета започнаха последните тридневни приготовления преди изпитанието на кръвта, след което ще тръгнат по пътя на мъжа воин. Те се намираха в отделни палатки на края на стана и почти никак не излизаха. Без храна и вода цели три дена те непрестанно се молеха на великия Маниту да им даде смелост и мъжество, ловкост и сила, презрение към болката и страданието, когато ще прекрачат прага на своите мъжки дни.

Най-после на третия ден настана истинското празненство.

От самото разсъмване забиха тъпаните и затракаха грохалките. Всички се нагиздиха празнично, дори ние, младите момчета, облякохме дрехи от бяла еленова кожа, украсени на гърдите и ръкавите с ресни и обшити с фигурки от разноцветни маниста.

Тоя ден Танто и шестимата негови връстници излязоха от своите палатки. От пладне до вечерта никой освен тях не пристъпи на Площада на големия огън. Само те имаха право да участвуват в прегледа на ловкостта и силата. Това беше техният празник, празникът Тану-Такау — Празникът на посвещаването.

На големия площад тътнеха копитата на коне, пришпорвани от нетърпеливи ездачи, блестяха изпращани в целта томахавки и ножове, летяха закичени с пера стрели. Когато престанеше един, на негово място идваше друг. Те се провираха под коремите на конете в пълен галоп, скачаха от кон на кон, яздеха ниско наклонени встрани и стреляха с лъкове в целта или пък скрити под конете — така че главата им едва не докосва земята, — хвърляха ножове в окачено на дърво къс месо.

Ето Танто, нашият Танто вече за шести път шеметно се носи в галоп около целта — и ето вече с шести нож улучва целта.

Танто е най-красив и най-ловък от всички. За това говори одобрителният шум, който приветствува неговото изкуство по-често, отколкото на другите. Това ми казва и Кукумявката и го потвърждават близнаците от рода на капотите, личи то в погледа на баща ми и на Овасес и преди всичко по очите на Тинглит.

Най-сетне ревливият като гръм голям тъпан прекъсва прегледа на младежите. Той известява, че воините, младежите и Младите Вълци трябва да се съберат в Червената шатра, шасса-типи, за да станат свидетели на посвещаването на седемте шеванези.

Това беше първият акт на посвещаване, който щях да видя. А още повече, че днес го минаваше брат ми, Танто.

Бях толкова развълнуван, сякаш сам се готвех да премина „пробването на кръвта“ — разбира се, аз стоях неподвижен и с безразлично лице, но сърцето ми подскачаше чак до гърлото, както тогава, когато съгледах пред насочената си стрела грамадния орел и когато за пръв път застанах пред прага на палатката на Горчивия Плод.

Изпитвах едновременно страх и радост, неопределена надежда и тревога за своя брат. Все още не знаех къде е Танто. Трябваше да стискам здраво зъби, за да не издам потрепването на устните си и да спра извънредно ускореното си дишане. Впрочем и Кукумявката, който както мене за пръв път пристъпваше прага на шасса-типи, също така се вглеждаше с опулени очи в тотемния стълб и в магьосника, който стоеше под него. Ясно виждах как понякога по кожата на приятеля ми пропълзяваха неспокойни тръпки.

Горчивия Плод беше облечен по-скромно от всеки друг път. Имаше само препаска от орлови пера, а на раменете си кожа от бизон, на главата скалп с бизонови рога. Но неговото сурово старческо лице беше покрито днес от особено дълбоки и страшни бръчки и никога така пронизително не бяха блестели зениците му. Навярно тъкмо така изглежда лицето на Канаха, господаря на мрака, Злия Дух.

Изведнъж гласът на големия еклив тъпан навън млъкна и на прага на палатката се показаха баща ми и брат ми.

Голият Танто стоеше сякаш в малък прозрачен облак. Защото баща ми пред самото изпитание почна да го опушва с дим от кенкеник и тихо пееше песента на бащите, които водят сина си на посвещение:

Нека димът на Великия Дух

да даде на тялото ти

храброст и сила.

за да не изпитваш болка,

за да бъдеш мъжествен.

Хайде върви,

танцувай и пей.

Ти стъпваш на пътя на воините.

Щом баща ми замълча, веднага се обадиха тъпаните на воините, орловите свирки и дрънкалките. Танто вървеше с бавни крачки към магьосника, който вече го очакваше. Не виждах лицето му, макар че вървеше право срещу мене в яркия блясък на огъня. Не го виждах, макар и да гледах с широко отворени очи.

Магьосникът танцуваше около Танто като зла птица под звуците на тъпаните и свирките, под шума на дрънкалките. В ръцете му блестеше дълъг тънък нож с лъскава дръжка.

Най-после брат ми застана пред тотемния стълб. Тогава Горчивия Плод бързо опъна кожата на гърдите му и удари с ножа. Острието проби кожата на Танто. Закапаха капки кръв. Аз до болка пулех очи, за да видя дали лицето на брат ми не ще трепне, дали не е затворил клепки пред удара, но виждах само неясния му силует. Тъпаните, свирките и дрънкалките не замлъкваха. Това означаваше, че Танто достойно минава изпробването.

Накрая, когато магьосникът отскочи за миг назад като зла птица от жертвата си, моят поглед най-после се проясни. Вече ясно виждах как Горчивия Плод опъва тънки ремъци през гърдите му с надупчена кожа, а другия им край завърза за тотемния стълб. Аз виждах, вече ясно виждах, че дори клепачите на брат ми не трепват, че стои така спокойно, така безразлично като скален орел, кацнал на края на своето гнездо. А Горчивия Плод се приведе към краката му, промуши кожата на прасците му с костени кукички и окачи на Тантовите крака свещени мечешки черепи.

Отново замлъкна шумът и на прага се показаха две фигури. Това беше родовият вожд на тановете, който водеше на посвещение своя син Паипушию — Малкия Бухал. След малко Паипушию вече стоеше до Танто и също като брат ми не трепваше от страх или от болка под удара на ножа и костените кукички.

Сега те двамата трябваше да открият тържеството като най-млади от всички, които минаваха този ден изпитанието на кръвта шеванези.

Не си спомням добре техния танц. Загубил съм някъде в неспокойната тогавашна вечер спомена за бащиното лице, страшния образ на Горчивия Плод, силуетите на Танто и Паипушию. Като през гъста мъгла ги виждам само, че ту се приближават, ту се отдалечават от тотемния стълб. Усещам миризмата на иглолистни клонки, с които беше обсипана земята, пръстите на приятеля си, които стискаха ръката ми, и неподвижните сенки върху стените на палатката. Ясно помня само едно — думите и мелодията на песните, които младежите пееха:

Маниту, дай ни път волен

през степите и през горите,

дари на плещите ни твърдост

и зоркост на очите ни.

Дай ни силата на брата медун,

да бъдем смели като вълците

и ловки като пума при нападение.

И ето отново се прояснява картината. Виждам как Танто с бързи, ситни крачки изтичва при стълба. Как за момент двамата младежи стоят почти неподвижно, после скачат изведнъж назад и скъсват връзките, които ги придържат към стълба. Тънките ремъци раздират кожата на гърдите им. Кръвта буйно потича, с трясък се откъсват мечешките черепи от краката им, а шумът на дрънкалките става толкова силен, че не можех да чуя дори и собствените си мисли. Най-после Горчивия Плод вдигна нагоре ръка и в палатката настъпва тишина. Танто и Паипушию изтичват навън, чува се трикратният им вик: вик на орел победител. Те са вече мъже. Тях ги чака само пътят на воините и ловците, пътят на мъжете и старците — и накрая… Пътят на слънцето…