Сат-Ок
Земята на солените скали (14)

Долитайте, черни гарвани,

разграбете тялото ми.

Нощта покрива очите ми,

долитайте, черни гарвани!

Все по-слабо бие сърцето,

кръв във жилите не тече.

Моите стъпки вече докоснаха

пътя на бащите ни, пътя на баща ми.

(Из Песента за смъртта)

Снегът валеше всеки ден. Около палатките се издигаха все по-високи преспи. През тях трябваше да се пробиват пътеки, след това тунели. В продължение на два по-топли дни снегът малко се слегна, а после отново се сипеше през дълги нощи и къси дни.

Сякаш не сме в Долината на солените скали, а се намираме в Страната на вечното мълчание. Такава тишина цареше тук, снежна и мразовита, такова мълчание пареше.

Ден и нощ стражи охраняваха входа на долината. Най-отдалечените наши постове се намираха в каньона Буйния поток. Те се завръщаха оттам измръзнали и мълчаливи. Забранено им беше да кладат огън, макар че трябваше да бдят там дълги мразовити часове.

Други групи ловци и воини всеки ден поемаха по всички страни на долината и по планинските склонове, за да увеличат нашите запаси. Това обаче бяха напразни походи. В Долината на солените скали особено през зимата не можеше да се улови никакъв дивеч.

Ние, Младите Вълци, търсехме преди всичко заешки леговища. Бяхме по-леки от възрастните воини и най-добре се провирахме между преспите пресен сняг. Овасес ни предупреждаваше за възможното срутване на снежните пластове от планинските склонове — ние обаче не се грижехме за това. Но нито упорството ни, нито нашата храброст, нито продължителното търсене през цели денонощия ни донесе желания лов. Скривалищата лежаха под снега. Не можеше да открие следите им дори мирисът на Тауха. Само веднъж ни се удаде да открием следа от малко зверче и след три седмици ловуване донесохме в стана едно мършаво зайче с бяло кожухче и черни краища на ушите. След три недели — едно малко зайче!

Ние нямахме желание нито да се смеем, нито да тичаме. Мълчаливо се спотайвахме в затрупаните със сняг палатки. Дори ние. Младите Вълци, бяхме мълчаливи и сериозни и дори младите момичета не пееха песни. Нищо чудно. Как да пееш и да се радваш в тази долина, в която нашето племе се беше озовало с толкова оскъдни запаси от храна за дългите зимни месеци, в която осем Млади Вълци след триседмичен лов бяха успели да открият само един заек — заек, наричан „гахоан го“ или „този, който храни в дните на глада“.

А гладът се яви при нас. Не беше все още голям глад, а само такъв, който отнема силата на мъжките ръце и изсушава гърдите на майките кърмачки. Не бяхме заклали още нито един кон. Но Съветът на възрастните беше разрешил да се яде само един път на ден, и то при строго определена дажба. След ситите месеци на лова тя беше извънредно малка. Аз непрекъснато усещах гладния зов на стомаха, нощно време ми се присънваха тлъсти щуки от Езерото на бялата видра, печено от млад елен, мечешки бут…

Към края на първия месец, откакто се бяхме поселили в долината, Кей-вей-кеен отново донесе голяма снежна буря. Тя бушува цели четири денонощия. Към много засипани типи трябваше да пробиваме тунели. Няколко палатки се срутиха под тежестта на снега и едно семейство без малко не загина. Когато снежната виелица спря, наложи се да пренесем много палатки на друго място, защото се намираха много близо до големия склон и надвисналият сняг ги застрашаваше с лавини.

От деня на пристигането си в долината не бяхме виждали слънце, нито месец. Небето непрекъснато беше покрито с облаци, воините от Съвета на възрастните ставаха все по-мрачни и мълчаливи. Защото по всичко личеше, че зимата ще бъде дълга и тежка, много по-дълга, отколкото можехме да издържим с нашите запаси, дори ако решехме да пожертвуваме всичките. Но най-лошото беше, че макар да ни заплашваше смъртна опасност, ние не виждахме враг пред себе си. Нямаше с кого да се бием, нямаше от кого да се браним.

Между палатките шеташе гладът заедно с тъмнината и студа, а срещу такъв враг са безсилни както силните мишници, така и най-бързата стрела.

Ние, Младите Вълци, просто тъгувахме за врага. Нека дойде Ван-нап-ао, ако ще би с най-голяма войска, нека обгради нашите палатки и поведе бой срещу нас, от който никой да не остане жив. Но да бъде истински бой! Бой, достоен за храбри хора, които не познават страх пред смъртта. Всичко това би било много по-хубаво, отколкото тихите стъпки на глада, който се навърташе около палатките ни.

 

 

Дочакахме врага.

През последния ден на Месеца на снежните мокасини привечер чухме в дъното на долината гласа на… бурята.

Беше тъкмо време за ядене. Но при гласа на гърма всички изскочиха от палатките си. Жените извикаха от страх, дори воините побледняха.

Над долината се носеше продължително ехо, странно като ехо на гръмотевици по време на пролетна буря. Дали Великият Дух се беше съжалил над своето племе и му изпращаше посред зима първата пролетна буря? Дали пък искаше да измени закона на природата и ни изпращаше топлия дъх на южния вятър?

Та нали пролетните бури избухваха винаги едновременно с първия порив на този вятър, с който се връщаха при нас дивите гъски, лебеди и всички пролетни птици.

Раздаваше се гръм, но не се виждаха никакви мълнии. Само по посока на каньона мигаха от време на време червени отблясъци като пламъчета на далечен пожар. А после и от други места се разнесе гръм. Това бяха изплашени от гръмотевицата скални духове, които започнаха да срутват от планинските стръмнини снежни лавини.

Накрая гърмът замлъкна. Мръкваше се вече и в здрача чухме далечния вик на двама пазачи, които тичаха насам. Те викаха така, както никога не викаха воините. В техните гласове имаше страх.

Дотичаха направо при баща ми. Това бяха Скъсания Ремък и Бързото Око. По-старият от тях, Скъсания Ремък, дори беше изгубил лъка си. Те започнаха да говорят един през друг и баща ми трябваше да им извика, за да върне покоя им.

Ние слушахме какво говореше Бързото Око. Сърцата ни замираха от страх.

— Пристигна Вап-нап-ао — казваше воинът. — Той пристигна тая заран с много хора, но се спря при първия каньон и не продължи по-нататък. Тъй като ни беше заповядано да не издаваме присъствието си, разузнавачите се върнаха малко, за да не ни открият хората на Вап-нап-ао. Вап-нап-ао веднага построи лагер, но ние не те извикахме, вожде, защото неговите хора ходеха без оръжие и по нищо не личеше, че искат да нахълтат в каньона. Дойдоха само до първия завой, до Скалата на висящия юмрук, и започнаха да разравят снега, сякаш под него искаха да открият леговище на зверове. Ние само се смеехме, а един от разузнавачите отиде нагоре, за да събори надвисналия сняг върху главите на онези, които копаеха. Хората на Вап-нап-ао копаха под скалите до пладне, а след това си отидоха. Не оставиха никаква стража и изчезнаха по посока на своя лагер. Нашите воини тръгнаха към мястото, където бяха копали белите. Но не бяха успели още да дойдат до него, когато затрепери земята и се вдигна висок огнен стълб. Тогава за последен път видяхме Голямото Крило и другите воини, които отидоха на това място. Удари ни страшен снежен вятър и ние загубихме съзнание. Когато станахме, ние видяхме, вожде, че Скалите на висящия юмрук бяха паднали в каньона. Вап-нап-ао изпрати буря, събуди духа на скалите, изпрати светкавици и гръмотевици, които са хиляди пъти по-силни от гърма на оръжията на белите, и засипа каньона на Бързия поток. Засипа го на височина колкото множество изправени нагоре копия и не може вече да премине оттам нито кон, нито жена, нито дете.

Когато воинът престана да говори, в палатката на баща ми вече се намираха почти всички началници на родовете и членове на Съвета на възрастните. Те се събраха тук, без да ги вика заповедта на вожда, и слушаха думите на Бързото Око, притаени до стените на палатката не като членове на Съвета на възрастните, а като изплашени младежи.

Когато Бързото Око млъкна, настъпи тишина. Най-после след дълго мълчание се обади Овасес:

— Колко високо засипа Ван-нап-ао прохода?

Бързото Око разпери ръце, после каза:

— Затрупана е половината от височината му. Вап-нап-ао събори двете скали на висящия юмрук и се срутиха каменни лавини. Оттатък не може да премине и сам воин.

Вече никой не го питаше за нищо. Дори аз, невръстен юноша, разбирах какво означава този отговор.

Към Земята на солените скали водеше само един път, по който можеше да мине цялото племе. През лятото воините и младежта, па дори и жените, без багаж можеха да се измъкнат по две пътеки сред скалите. Но през зимата и пролетта, докато слънцето не стопи всичкия сняг, имаше само един път — през каньона.

В Долината на солените скали ние бяхме спокойни, защото и малко бойци можеха да отбраняват пътя от нападението на белите. Но белите не възнамеряваха да я завоюват, а само я бяха затворили.

Бялата Змия с помощта на злите духове засипа каньона на Бързия поток и без да излага своите воини на опасност, можеше спокойно да се оттегли и върне в лагера си. Негови съюзници сега бяха станали студът и гладът. Ако ние не успеехме да се измъкнем оттук през следните два месеца, нашата гора нямаше да види вече нито един човек от племето на шеванезите.

А ние наистина не можехме да излезем.

На другия ден баща ми, Танто, Овасес и Непемус отидоха при каньона на Бързия поток. На мене и Кукумявката Овасес поръча да носим запасни снегоходки, благодарение на което можахме да участвуваме в похода до каньона.

Впрочем през тоя ден в палатките не остана нито един воин или младеж. Баща ми изпрати всички надлъж по цялата долина, за да търсят каквито и да било възможни проходи, през които поне ловците биха могли да се промъкнат в гората, за да донесат храна.

В каньона ние се озовахме около пладне. Безпокойството ускоряваше крачките на възрастните. Ние бързо догонвахме техния бяг и макар студът през този ден да не бе намалял, пот обливаше очите ни.

Най-после те се спряха на мястото, където Вап-нап-ао беше срутил Скалата на висящия юмрук на дъното на каньона.

Целият каньон, който на това място беше широк колкото половин полет на стрела, беше засипан с дребни и едри късове на неслегнати още скали, а няколко големи къса лежаха на самия връх така, та изглеждаше, че малко по-силен вятър би могъл да ги събори долу.

Да — тук вече нямаше проход. От двете страни се издигаха стените на теснината, високи два полета на стрела. А пред нас горе-долу на един хвърлен злите духове бяха насипали скални отломъци, по които никой не може да премине. Бяха ги посипали над шестимата наши разузнавачи. А всъщност сякаш бяха затрупали цялото наше племе.

Ние гледахме лицата на възрастните и се мъчехме да прочетем в тях поне сянка от надежда. Напразно. Те не продумаха нито дума. Само Овасес се приближи до баща ми и показа с ръка надвисналите горе скални отломъци.

Баща ми се обърна с гръб към каменната преграда и каза само една дума:

— Връщаме се.

Ние се връщахме от това място, като че ли се връщахме от Пещерата на безмълвните воини. Беше още ден, ала пред нас се разтваряше дълбока нощ, след която вече няма да изгрее за нас слънце. Не се поглеждахме. Вървяхме бавно и мълчаливо.

И тогава тишината наруши далечен човешки вик:

— Висок Орел, Висок Орел!

Кой викаше това? В първия момент можеше да ни се стори, че вика гласът на някой дух, че злите духове на скалите се гаврят с вожда на свободните шеванези — така подигравателно звучеше този глас.

Но това беше човек. Пръв го забеляза Танто и посочи с ръка. На върха на скалистата стена на каньона зад голям камък стоеше самият Вап-нап-ао. Ехото отбиваше гласа му, повтаряше злобните му думи.

— Високи Орел, затворих ти изхода на долината. Когато поискам, мога да го отворя. Мене ме слушат гръмотевиците и както съм струпал скалите на едно място, така ще успея и да ги отваля. Ще ги отстраня още днес, ако се съгласите да чуете заповедта на Белия Баща и отидете в резерват. Ще пропъдя от вас глада и ще дам на всички месо. Ако не се съгласите, скалите ще останат на своето място. Аз ще си отида, а при вас ще остане смъртта. Чуваш ли ме, Високи Орел?

Всички обърнаха очи към баща ми. Сега за пръв и последен път видях неговото лице, изкривено от отчаяние и гняв. Той гледаше неподвижно Вап-нап-ао.

Оня отново започна да крещи:

— Бъди послушен, вожде на шеванезите, бъди послушен. Какъв отговор ще ми дадеш?

Тогава баща ми грабна от ръцете на Танто големия ловджийски лък и постави стрела на тетивата с движение бързо като самата мисъл. Лицето му почервеня от напрежение. Лъкът заскриптя в студения въздух, тетивата глухо проехтя.

Но стрелата, макар че достигна почти до ръба на каньона, не можа да причини нищо лошо на нашия враг. Той стоеше много високо. Летежът на стрелата отслабна като полета на ранена птица. Недолетяла до Ван-нап-ао, тя падна с острието надолу и се заби дълбоко в снега в подножието на сриналите се скали.

— Това ли е вашият отговор? — викна Вап-нап-ао. — Високи Ореле! Хора, опомнете се! Аз ще чакам тук, Високи Ореле! Ще чакам тук!

Но баща ми се извърна. Ние тръгнахме по следите му. Вървяхме в мрака на теснината, догонвани от вика на Вап-нап-ао, който постепенно ставаше все по-тих, все по-далечен.

Най-сетне съвсем замлъкна.

Великия Дух беше ни забравил. Минаваха късни дни и дълги нощи, минаваха седмици, дълги като месеци. Затихнаха гласовете на жените и девойките. Затихнаха виковете и смехът на малките дечица. Едничката песен, която се носеше през тези дни в Долината на солените скали, беше Песента за смъртта, с която жените на засипаните от скалите воини изпращаха душите им.

Две седмици след събитията в каньона Песента за смъртта се върна отново при нас. Макар децата да бяха млъкнали, а старците по цели дни да лежаха в палатките, завити с кожи, със затворени очи, а храна се даваше все по-малко, отколкото в началото на пристигането ни в долината — никой още не беше умрял от глад.

Но въпреки това Песента за смъртта отново се върна при нас. От деня, в който беше затворен каньонът, всеки ден отиваха воини и младежи да търсят проход в планините. Преди всичко трябваше да се прегледат летните пътеки. Ние наистина знаехме, че никой досега не беше минавал през тях зимно време, сега обаче се касаеше за живота. Не за проход, а за живота.

Освен тези пътеки по всички страни на долината личаха следи от снегоходки. Те пълзяха по склоновете, изчезваха в скалните просеки. Баща ми изпрати най-добрите воини в дъното на Долината на черните скали, които се намираха в посоката на Пещерата на безмълвните воини. Други се мъчеха да се промъкнат през планинското било, което затваряше долината откъм юг.

На края на десетия ден от затварянето на каньона, късно през нощта, заспалият стан бе разбуден от радостни викове. Ние скочихме от сън. Кой викаше? Жълтия Мокасин и Пайпушию, Малкия Бухал, който неотдавна заедно с Танто бе преминал изпитанието на кръвта, дотичаха в палатката на баща ми.

Те бяха успели да намерят място за преминаване.

Макар че беше вече късна нощ, баща ми веднага след първите им думи ме изпрати за Овасес и Непемус — тези двама от Съвета на възрастните, които най-добре познаваха цялата Долина на солените скали.

Двамата млади бойци бяха пълни с радост и гордост. Говореше само Жълтия Мокасин, като по-възрастен, но Малкия Бухал, макар и да не се обаждаше, постоянно помагаше на говорителя с движение на ръцете и потвърждаваше с глава. Той именно беше събудил с викове стана — и сега около палатката на баща ми се чуваше скърцане на стъпки по снега. Палатката наобиколиха не само млади момчета, както бива обикновено, но се явиха много воини. Тичаха преди всичко онези, чиито семейства бяха най-отпаднали, които имаха дребни деца в палатките си.

През цялото време, докато Жълтия Мокасин разказваше, баща ми изпитателно следеше с поглед лицата на Овасес и Непемус. Жълтия Мокасин пък постоянно обръщаше лице към Малкия Бухал, за да получи от него потвърждение на своите думи.

Колко бях щастлив тогава! Ето че пред нас се отваряше пътят на свободата…

Жълтия Мокасин и Малкия Бухал излезли миналата нощ на юг и тръгнали към Орловата скала. Там имало малък преслап, по които никога не било минавано, понеже в тая посока се виеше сред скалите каньонът. Никой следователно не беше търсил там път на юг през Птичите пътеки. Нали надолу по течението на Бързия поток водеше широк и удобен каньон.

Но сега Жълтия Мокасин си спомнил преслапа под Орловата скала. Още като Млад Вълк преди години бил търсил орлови гнезда. Той дошъл до самия превал, зад който се спускал стръмен склон към каньона на Мълчаливите скали. А оттам?! Оттам пътят водел направо в гората! Планинските склонове зад преслапа били много по-полегати, отколкото в Долината на солените скали.

Жълтия Мокасин бил със своя приятел, Малкия Бухал. Те поели към превала. Тръгнали миналата нощ, без да се запасят с храна. Искали само да проверят възможно ли е да стигнат до преслапа, да разгледат склоновете, покрити със сняг, да намерят поне малка възможност за преминаване.

В началото пътя се оказал много труден. Налагало се постоянно да се връщат, да търсят нови подстъпи. До пладне се издигнали едва на една трета от пътя до преслапа.

А после открили самата тази камениста, но полегата теснина, която някога била извела Жълтия Мокасин на самия превал. Оттам нататък те вървели вече бързо. Задържал ги само мракът. Превалът бил много близо, на не повече от два полета на стрела.

— Може да се мине през там, вожде — повтаряше Жълтия Мокасин, — снегът е дълбок, но може да се мине.

Баща ми обърна очи към Овасес. Това беше мълчалив въпрос. Но трябваше дълго да чакаме, за да получим отговора на стария учител. Така дълго, че Пайпушию загуби търпение.

— Татко Овасес — викна той, — и малките момчета могат да преминат през там! Аз…

Лицето на Овасес изведнъж затрепера като на обсаден вълк. Пайпушию прекъсна почти наполовина думите си. Изглежда, че страшен е бил гневът на Овасес, щом не можа този път да стане господар на своето винаги неподвижно, сякаш изсечено от камък лице.

Пайпушию наведе глава като малко Ути.

— Малко години — малък ум — каза с привидно спокоен глас Овасес. — Кой говори, когато по-възрастните мълчат?

— Прости ми, татко… — шепнеше Пайпушию.

Но Овасес дори не го погледна. Той се обърна към Непемус.

— Иска ли Непемус да говори пръв?

Непемус се отказа с движение на ръката. Тогава Овасес притвори очи и като изговаряше бавно и отчетливо всяка дума и всяка мисъл, тихо заговори:

— Познавам преслапа под Орловата скала. Ходил съм там много години преди Жълтия Мокасин да е престанал да се нуждае от грижите на майка си. Но зимно време никога не съм бивал там. Зная, че всяка зима под Орловата скала злите планински духове събарят снежни лавини — тук той се обърна към Непемус. — А какво ще каже моят брат Непемус за Орловата скала?

Непемус поклати глава:

— Непемус два пъти е зимувал в Долината на солените скали. И знае, че през зимата трябва да се държиш по-далеко от склона под Орловата скала.

Каза само това. А пък аз за пръв път гледах както него, така и Овасес почти с гняв. Какво е това? Нима прославените с мъдростта и храбростта си воини са по-боязливи от младия Жълт Мокасин и току-що посветения Пайпушию? Та нали те двама бяха стигнали едва ли не до оня праг, зад който ни чака свободата, а Овасес и Непемус, вместо веднага да дадат съвети как и кога да прекрачим този праг, се държат като старци, на които възрастта е отнела силите, а собствената им слабост ги кара боязливо да премерват всяка своя крачка.

Същото трябва да е мислил Жълтия Мокасин.

Виждаше се ясно как очите му потъмняха, а когато заговори, в гласа му прозвуча съжаление.

— Татко Овасес и Непемус знаят много повече за Долината на солените скали, отколкото всички млади воини на цялото племе. Но ето че ние с Пайпушию днес дойдохме до Орловата скала на разстояние не повече от два хвърлея на стрела. Стига Високия Орел да позволи, Жълтия Мокасин и Пайпушию утре ще преминат през превала.

Непемус се наведе малко напред.

— Нима Жълтия Мокасин мисли — попита той застрашително, — че Непемус отвръща очи от Орловата скала като уплашен заек? За да разбудиш гнева на злите духове, не е необходимо един хвърлей на стрела. Понякога е необходима само една крачка. Забравиха ли Жълтия Мокасин и Пайпушию, че доста малко са живели, за да учат другите?

Високия Орел вдигна нагоре длан и Непемус млъкна. Гласът на баща ми беше кротък и приятелски.

— Младите воини направиха добре, че отидоха до Орловата скала. Но Овасес и Непемус знаят много по-добре от тях какво трябва да се прави и кой трябва да опита да премине превала. Трябва също така да се реши не само какво да се направи, но и с каква цел. Защото дори ако воините успеят да преминат край Орловата скала, това нито жените могат да сторят, нито пък децата. За какво тогава трябва да преминават те? За лов ли? Снегът е дълбок, идват големи студове. Дори най-добрите воини ще трябва дълги дни да търсят следи, за да убият някой лос или елен. А гладът и занапред ще броди из Долината на солените скали. — Тук той се обърна към Овасес: — Какво мисли моят брат за Дебелия Търговец?

Овасес бързо вдигна глава. Очите му блеснаха.

— Дебелия Търговец не е издайник — каза той.

Баща ми кимна с глава.

— Дебелия Търговец не е подъл човек. Той много се радва, когато шеванезите му занасят кожи. Но най-много обича, когато някой му занесе жълто желязо. За него той е готов да даде всичко, което му поискаме. Ще даде месо, пушена риба и мас.

— При Дебелия Търговец идват хора от кралската конница — каза Непемус.

Овасес поклати глава.

— Но Търговеца не желае шеванезите да отидат в резерват. Кой ще му носи тогава кожи от мечки, от видри и лосове?

— И какво трябва да правим? — попита баща ми.

Овасес вдигна ръка нагоре.

— През седловината ще преминат трима воини. Ще занесат на Дебелия Търговец накити от жълто желязо. Те трябва да вървят внимателно и най-добре ще е това да стане през нощта. На връщане ще докарат шейна, пълна с храна, и ще я премъкнат през седловината. След като се върнат те, но техния път ще тръгнат други. Ако на няколко пъти успеем да докарваме шейни с храни, ние ще прогоним гладната смърт и племето ще излезе през пролетта от Долината на солените скали в свободната гора.

— Така да бъде — каза баща ми.

А Овасес добави:

— Нека моят брат, Високия Орел, се съгласи Овасес да съпроводи утре Жълтия Мокасин и Пайпушию до Орловата скала.

— Татко Овасес! — възкликна Пайиушию.

Той се усмихна радостно и широко. Неговият смях се отрази дори по лицето на Непемус и в очите на Овасес. Той беше хубав като надежда за живот и свобода.

Баща ми се съгласи.

Беше също решено, че ако те се върнат благополучно, по същия път ще тръгнат след това Непемус, Танто и Черния Елен от рода на викминчи.

Воините се разотидоха. Първата тройка трябваше да започне веднага приготовление за път. Ние слушахме как събраните около палатката воини разпитваха онези, които излизаха оттам. Всеки миг от бързите, изговаряни с шепот или полугласно фрази се откъсваше високо изказана дума. Някой се разсмя радостно.

Аз не можех да заспя. Никога на никого и за нищо още в своя живот не бях завиждал така, както на Жълтия Мокасин и на Пайпушию — за техния утрешен поход. Те щяха да преминат през омагьосаните граници на Долината на солените скали, да излязат на свобода. Щяха да спасят живота на цялото племе.

Малко е нашето племе. То се топи като снега през пролетта, отстъпва пред своята съдба, както краткият зимен ден пред нощта.

Но ако успеем тоя път да пропъдим глада от типите, нас може би ни чакат дълги години спокойствие и свобода.

Сега не бяха времената на Великия Тецумсех. Впрочем още тогава шеванезите са били крайно слаби да се борят с белите. А сега ни оставаше само ловкостта на елена, изплъзнал се от глутниците гладни вълци. Но ако Овасес, Жълтия Мокасин и Пайпушию преминат над Орловата скала, имената им за дълги години ще останат в паметта на шеванезите. Жените ще пеят за тях песни, учителите ще разказват за подвизите им на Младите Вълци…

 

 

На другия ден рано сутринта баща ми изпрати в затрупания каньон голяма група бойци. Заповяда им да отвлекат вниманието на хората на Вап-нап-ао. В това време Непемус, Танто и Черния Елен тръгнаха по дирите на Овасес, за да следят похода на първата тройка, която се готвеше да премине превала под Орловата скала. След горещите молби на петима най-големи Млади Вълци, в числото на които попаднахме и ние с Кукумявката, молби, подкрепени впрочем и от Непемус, баща ми ни разреши да тръгнем към високите склонове на Орловата скала.

Денят беше студен, както и целият месец напоследък, а слънцето не се показваше зад облаците. Над планината виснеха тежки, сиви облаци. От техните багри посивя целият свят. Дори снегът. Дори планинските върхове.

Овасес беше излязъл със своите хора още през нощта. Затова, когато нашата група пристигна на мястото, от което можеше да се следи пътят на онази тройка, те бяха се изкачили вече високо, почти до половината на склона.

Ние, Младите Вълци, бяхме донесли от стана наръч клони (защото в по-голямата част от Долината на солените скали поне дърва никога не липсваха) и запалихме малък огън. Този ден бяхме весели. Дори щастливи. Струваше ни се, че вече се намираме вън от всякаква смъртна опасност — че вече излизаме на нова пътека към богат лов и весел живот.

Но Непемус веднага пресече желанието ни за смях и шеги. Без никакво предупреждение той яростно удари с ласото си най-палавия от момчетата, брата на Черния Елен! Ние веднага утихнахме.

Това беше прекалено сурово наказание за провинението. Ние гледахме Непемус послушно, но с обида. Нали той беше винаги справедлив, както Овасес. А защо този път за толкова дребно провинение наказваше толкова сурово?

Но когато улових погледа на Непемус, насочен към запълзелите по склона малки човешки фигури, разбрах причината на неговия гняв. Стана ми ясна суровата сериозност, с която както Непемус, така и Танто следяха онези. Възрастните не бяха така уверени и така спокойни, както ние. Сега се решаваше съдбата на племето, а ние се смеехме и бръщолевехме глупости като малки момчета при лов на щуки в плитка вода.

Накладохме малък огън.

Изсъхналите в палатките клони горяха почти без пушек. Ние седяхме мълчаливо. Само тихият пукот на пламналото дърво нарушаваше пълната тишина на потъналите в сняг планини.

Ние седяхме, вгледани в далечните, вече дребни като мравки фигури на Овасес и двамата млади воини. Навремени те изчезваха между гънките на заснежените скали или се движеха така бавно, та изглеждаше, че стоят на едно място.

Струваше ми се също, че и самото време беше застанало на едно място. То минаваше неизмеримо бавно. Само пукотът на горящите на огъня клони отмерваше ленивия му безшумен бяг. Понякога Танто и Непемус си разменяха полугласно по няколко думи и гледаха да задържат в паметта си пътя на устремилите се към превала воини.

Премина пладне. Нашите мъгливи сенки отново започнаха да се удължават върху посивелия сняг. Все по-често трябваше да притварям очи, изморени от непрекъснатото следене на поелите нагоре по снега ситни фигури. Пред очите ми играеха червени и черни кръгове, мяркаха се гъсти петна, сякаш бушуваше фъртуна от черен сняг. Въпреки това ние напрягахме поглед все по-упорито. А онези там се приближаваха вече до преслапа и съвсем малко им оставаше до скалистия праг.

Най-после всички се изправихме. Беше настанала дълбока тишина. Очите се насълзиха. Всеки миг някой прекарваше по тях длан. Усещах болка в слепите очи. Отново пред очите ми падна мъгла и приближилите се до преслапа воини изчезнаха от погледа ми.

И тогава — тогава някой извика. Някой от нас? Не зная никой не знае кой. Дали Кукумявката, или Танто, или пък Непемус? Или някой от момчетата?

Викът прозвуча като вик на ранена птица.

И ето — на самия хребет изведнъж се понесе бял облак. Отначало беше малко облаче — не по-голямо от длан. Но и този малък облак от бял прах веднага покри трите дребни фигури. А после започна да расте, да се спуща надолу. Във въздуха протътна глух екот, сякаш ехо на далечна буря.

Колко време трая всичко това? Миг или вечност? Белият облак на лавината се спущаше в долината, разливаше се по склоновете като река на смъртта.

Пръв се хвърли нагоре Танто. А Непемус, преди да се затича по следите му, ме хвана за рамото и ми извика право в лицето:

— Да дотичат воините с копия. Заповядвам, всички воини, които са в лагера, да се явят веднага… да тичат по нашите следи.

 

 

Търсенето продължи през цялата нощ и целия следващ ден. Едва преди разсъмване намерихме Пайпушию, който беше се отървал със счупена ръка и неопасно смачкан гръден кош. Но не успяхме да открием в съборените заедно със снега камъни нито Овасес, нито Жълтия Мокасин. Злите духове не искаха да ни дадат жертвите си.

На другия ден по пладне — за щастие във време, когато търсачите бяха се отдръпнали малко по-надолу, за да си починат — се събори нова лавина. Вечерта баща ми заповяда да се спре търсенето. Във въздуха се носеше дъх на по-топъл вятър — на снежните склонове той можеше да стане страшен като самата смърт. Орловата скала висеше над нас като песента на Тъмния дух.

Върнахме се в стана мълчаливи. Ведно с нашето мълчание се връщаше и Песента за смъртта.