Сат-Ок
Земята на солените скали (13)

Светът не е толкова дълъг и широк,

няма за моята мъст

тежки и трудни пътища,

та да не мога да догоня врага,

да не може моята мъст да догони

Вап-нап-ао, моя враг!

Откакто Счупения Нож бе попаднал в плен, неговото семейство — майка му, жена му и двамата му малки синове живееха в селцето на тановете. От този род беше жена му. За нея се грижеха братята й. След като докараха ранения в лагера, баща ми изпрати вестител при тановете с радостната новина, а Счупения Нож го прибра Овасес в палатката си.

През първите два дни беше забранено да се посещава болният воин. Лекуваше го Горчивия Плод. По държането на Овасес, по това, че не даваше достъп в палатката дори на възрастните воини, ставаше ясно, че Счупения Нож е наистина тежко болен.

На петия ден след връщането му пристигна неговото семейство. Жените разгънаха палатка, покрита с неговите тотемни знаци, обаче не бяха щастливи, макар че техният син и мъж се бе върнал от толкова далечен път, сякаш това бе Пътят на слънцето. Защото Счупения Нож се беше върнал от плен. Посрещнаха го и се грижеха за него, сякаш се бе върнал от битка, от бой, с който има право да се гордее воинът. Но той мислеше иначе и иначе оценяваше цялата работа.

Аз бях едно от тези момчета, които Овасес повика да пренесат болния в палатката, разпъната вече от майката и жената на Счупения Нож. Следователно бях свидетел на посрещането. Аз очаквах, че това ще бъде голяма, макар и тиха радост. Счупения Нож оздравяваше. Той вече можеше да ходи сам, но Горчивия Плод му забрани да се движи.

Когато внесохме болния в палатката му в присъствието на баща ми, Овасес и Горчивия Плод, очите на жената на Счупения Нож се обляха с радостни сълзи, а майка му се хвърли към него и му шепнеше развълнувана нещо. Но Счупения Нож извърна глава от тях.

— Моята жена — каза той — трябва да отреже плитките си в знак на печал, защото Счупения Нож е умрял. Ще живея в тази палатка заедно с вас, но нека майка ми да не си спомня, че някога е родила син, а жена ми нека пее погребална песен.

Неговите думи поразиха дори баща ми. Овасес се беше слисал. Жената на Счупения Нож избухна в неочакван плач, по баща ми я прекъсна с остро движение на ръката.

— Нашият брат зле е разбрал всичко. Ние го приветствувахме като воин. Той беше пленен не поради страх, не поради недостойна за един мъж слабост. Ние те знаем от години, знаем те от времето, когато беше малко Ути, и ти казвам сега, че не си загубил своето име и всеки го повтаря като име на храбър воин.

Счупения Нож мълчеше. Тогава проговори Овасес:

— Аз те учих да направиш първите крачки по пътя на воина и ловеца. Когато ти стана толкова силен, че можеше с пръстите на едната си ръка да чупиш железен нож, сам ти дадох име. Сега те приех в палатката си като свой брат, а не като страхлив пленник. За мене Счупения Нож не е умрял.

Болният слушаше тези думи с притворени очи, лицето му беше неподвижно. Само в очите на жените започна да блика нова надежда и радост. Сега те обърнаха лице към Горчивия Плод. Какво ще каже той?

Но магьосникът все още чакаше. Види се, болният беше разбрал, че го чака да каже, да каже още нещо. Гласът му беше глух от страданието, което не можеше да скрие:

— Счупения Нож може да не е умрял още. Но аз бих предпочел, татко Овасес, твоята стрела да се забие в сърцето ми, отколкото белите да ми завържат ръцете и да сложат моя тотемен знак върху говорещата книга.

— Счупения Нож не е умрял. Той живее и е воин — повтори Овасес остро.

— А нима белите — попита тогава Горчивия Плод — поставиха на говорещата книга знака на Счупения Нож?

— Да.

Горчивия Плод сложи ръка върху рамото на болния.

— В тази палатка жените няма да пеят песните на умрелите. Посрещнете своя мъж и син — обърна се към жените магьосникът. — След два дни ще го приветствува Съветът на възрастните, където воинът Счупения Нож ще разкаже по какви пътища е минал, преди да се върне при нас.

Аз излизах последен от палатката. Жената на Счупения. Нож беше коленичила до него, а той притискаше до гърдите си невръстните си синове и се усмихваше — усмихваше се може би за пръв път от битката, станала в каньона на Мълчаливите скали.

Ето и разказа на Счупения Нож, който Съветът на възрастните изслуша, а Овасес беше разрешил да го чуят също така и младите момчета, които вече имаха имена.

— Вървях след коня на Вап-нап-ао от каньона ни Мълчаливите скали на юг половин смяна на луната. Вап-нап-ао мълчеше, а белите проклинаха дързостта на цялото племе. Те погребваха своите умрели в земята, тъй както чакалът скрива мърша в дупките си. Вървяха все на юг. Заведоха ме в своето селище, където всичките им палатки са от камък и са десетки пъти по десет толкова, колкото са палатките на всичките наши родове. Те ме водеха след коня като див звяр, а белите викаха и ми се присмиваха.

Видях техните жени и деца, видях всичко, което никога не са виждали нашите очи и което вече никога не искам да видя. Духовете помагат на белите. Зли духове теглят коли без коне, говорят с глас без човек. Страшна е силата на белите, твърда като стените на каменно типи. Голяма е колкото цялата ни земя.

Те ме заведоха в една голяма каменна палатка със закрити прозорци, заобиколена с голяма стена, където всеки прозорец и всяка врата бяха заключени и където никой не можеше да влезе или излезе без позволението на белите. Те ме държаха там непрекъснато много дни и нощи и аз не виждах никого, освен един бял човек, който отключваше и заключваше вратата и ми носеше храна. Донасяше ми някакви дебели тъмни питки, които лепнеха в устата като глина, и казваше, че това е хляб.

Докато живеех в каменната пещера, аз исках да умра. Но нямаше дори с какво да се убия. За щастие добрите горски духове не ме забравяха и ме навестяваха нощно време в сънищата ми. В съня ми носеха гласа на гората и вашите гласове. Аз слушах вълчия вой и чувах тракането на еленови рога при борба. Виждах много, извънредно много дим от нашите типи и чувах биенето на тъпана от Площада на големия огън. Усещах под стъпките си сухи листа и клони, ходех по стъпките на лоса, а вечер танцувах край огъня заедно с вас. След това се събуждах и пак нямах с какво да се убия.

По отворите и стените на каменното типи имаше поставени железни решетки, но аз знаех, че беше минала една смяна на месеца, когато белите изпратиха при мене двама души от племето кре, които още отдавна живееха в резерватите на белите. Оттогава те идваха при мене всеки ден. Когато разбрах, че искат да ме склонят да отида с тях и там, да живея, престанах да говоря с тях. Те ми обещаваха много облаги, показваха ми своето оръжие, също като оръжието на белите, увещаваха ме да се върна в племето, за да дам пари на вождовете и да заведа племето в резерват. А когато веднъж попитах защо идвах, щом не искам да говоря с тях, те ми отговориха, че ще продължават да идват и в бъдеше, защото за това им дават пари, а аз, така или иначе, ще направя всичко, каквото ме принудят белите, защото белите хора са по-силни от Великия Дух и никой не може да им се противи. А когато казах, че няма да послушам нито тях, нито белите, те ми се надсмяха и казаха, че приличам на малко Ути, което не разбира собствения си глас.

Те носеха със себе си вода, която пари гърлото, и се опитаха да ме почерпят с нея. Всички знаете какво прави парливата вода с хората, когато духът й се вмъкне в, човека. Мислите му стават безумни като побеснели вълци, а ръцете слаби като на старци. Затова аз не исках да приема от тях тази вода, а когато се опитаха да ме принудят да я изпия, аз ги набих, та чак крещяха и плачеха като малки деца под ръката на баща си.

Тогава дойдоха белите пазачи и ме биха, а началникът им взе от мене тотемния ми знак, оскверни го с ръцете си и го постави върху говорещата хартия. Той каза, че съм бил дързък, но той ще ме пречупи като суха тръстика. Каза, че белите са много великодушни, че задето бях воювал срещу тях, те можеха да ме убият. Но те не ще сторят това, а само ще ме изпратят с железни вериги на ръце в резерват и там ще живея. Той също каза, че Вап-нап-ао, комуто е обещана голяма награда, ще закара цялото племе на шеванезите в резерват и че отново ще бъда при своите.

Тогава разбрах, че нищо не струва силата на воина, нито мъжеството, нито борбата. Аз бях сам срещу голямо насилие и само с хитрост можех да се освободя от стените на каменното типи, а ръцете си от железните окови. На тези, които ме биха, аз се зарекох смъртно да отмъстя. Два дни мълчах, не говорих с никого нито дума, не приемах вода, нито храна, а на третия ден, като разсъдих всичко добре, поисках да повикат белия началник и казах, че съм съгласен с всичко. Казах, че доброволно ще отида в резерват, ще разгледам всичко със собствени очи, а след това ще се върна в племето си и ще ви склоня да дойдете с мене.

Белият началник беше любезен. Той се смееше и повярва на думите ми. Със смях казваше, че съм се вразумил и съм разбрал, че силата на белите е голяма и шеванезите не биха могли да сторят нищо. После, като видя в мене човек, който с всичко се съгласява, започна да ме разпитва подробно за племето ни. Той искаше да знае откъде вземаме жълтия метал, от който са направени нарамците и гривните на нашите жени. Искаше да узнае пътя за Пещерата на безмълвните воини и пътеката за Земята на солените скали. Питаше за нашите гробници и тотеми, за лекарствата и магиите ни. Той ме разпитвате за нашето племе, за всичките родове — колко здрави мъже имаме, колко жени, старци и деца, какви коне и палатки, какво оръжие. Аз всичко му казвах. Той беше много доволен, непрекъснато се смееше и думите ми нанасяше върху говореща хартия. Но аз не казвах истината. Ако той би тръгнал по тези пътища, за които му говорих, той би се скитал напразно цял живот и вместо жълт метал щеше да намери сол, вместо Пещерата на безмълвните воини той би намерил смъртта си в Черните скали. Говорех му все лъжи, при все че воинът е длъжен да говори само истината. Но аз разбирах, че на силата на белите трябва да отговоря само с хитрост, че не мота да направя нещо друго нито за себе си, нито за вас. На петия ден, откакто се бях съгласил да отида в резерват, при мене дойдеха двамата души от племето кре и двама бели стражари. Те трябваше да ме откарат в резерват. Белият началник беше повярвал, че отивам там доброволно, но ония не вярваха напълно. Хората от кре ми казаха направо в очите, че не вярват, и задето ги набих, ще ме следят и като пътувам, и като спя. Те бяха все сърдити и дори се опитваха да ме бият, но белите пазачи не им позволиха. Едва когато хората от племето кре се напиха с парлива вода, един от тях седна до мене вече не като враг, а като приятел. Навярно духът на парливата вода му беше припомнил, че сам произхожда от свободно племе, защото започна да говори, че шеванезите са храбри хора, че той сам желае да бъде воин на свободно племе като шеванезите и сивашите, които живеят в собствена гора и никой не охранява нито техните стъпки, нито техните мисли.

Кре плака като стара баба, но в думите му имаше истина. Той разказваше, че силата на белите е грамадна, че тя наистина е по-голяма от силата на Великия Дух, защото Великият Дух не успя да спаси синовете си, нито земята им, нито свободата им от оръжието и злодеянията на белите. Но той казваше, че шеванезите, ако поискат, ще успеят да отбранят своята свобода. И тук слушайте внимателно, братя. Той каза, че белите няма да изпратят цялата си голяма сила срещу шеванезите, защото това би им струвало много скъпо. И не си заслужавало да се изпращат хиляди воини срещу едно малко племе. Белите били обещали на Вап-нап-ао награда, ако тая зима докара шеванезите в резерват или пък получи съгласието на племето да отиде на брега на езерото Онтарио. Но Вап-нап-ао ще вземе малко количество войска от кралската конница и ако му се изплъзнем, ако не се съгласим, отново ще можем да живеем няколко години спокойно. Защото има и такива бели, които още сега казват, че не заслужава да жертвуват хора от кралската конница и да гонят едно малко племе из цялата гора. Така говореше индианецът на племето кре и макар че беше замаян от парливата вода, той говореше истината. Зная, че говореше истината, защото на другия ден, когато го обхвана страх, той ме молеше да не казвам на никого от белите за това, което ми беше говорил.

На другия ден излязох от каменното типи и под охраната на двама души от кралската конница и двамата кре тръгнах за резервата. Белият началник беше тъй добър, че дори ми даде кон, защото трябваше да пътуваме седем дни, а той ме смяташе за свой приятел.

Ние пътувахме все на североизток. Там земята е равна и може да се срещат много бели хора, които живеят в каменни и дървени палатки. Техните пътища са постлани също с камък, а горите им са редки, без животни, полумъртви. Те имат повече изсечени дървета, отколкото ние имаме скали. Белите са прогонили оттам животните и в такива гори всяко свободно племе би умряло от глад. И казвам ви, че ако белите достигнат дотук, ще си построят палатки и ще прокарат пътища през гората, та и тук гората би умряла, биха загинали последните свободни племена.

Аз мислех за това, като пътувах заедно със своята охрана, и макар сърцето ми да беше пълно с мъка и омраза, пред тях си давах вид, че се радвам на такъв живот, какъвто те ми предлагаха. Дори когато охраната искаше да пия парлива вода, аз си давах вид, че пия, подражавах на хората от племето кре, пеех и танцувах вечер край огъня… На петия ден свърнахме от пътя на белите в една малко по-гъста гора и минахме през една широка река. Същата вечер, когато се спряхме да нощуваме, аз сам помолих за парлива вода, танцувах и пях, като показвах, че духът й съвсем ме е завладял, че мислите ми са необуздани, а краката стават все по-слаби. Белите и кре ми се смееха, както хората се смеят на разиграно мече, нападнато от диви пчели. Те сами танцуваха и пееха, сами много пиха и още повече се смяха, когато започнах да се преструвам, че парливата вода съвсем ме е победила, повалила ме е на земята и ми е преобърнала стомаха.

Лежах, паднал на земята, много време, преди те да си отидат да спят. Лежах като убит. Те сметнаха, че тая нощ няма нужда да ме охраняват — и на тях парливата вода беше завъртяла главите. Никой не беше останал при огъня да ме пази.

И тогава избягах. Взех им всичките коне и цяла нощ се носих на север. Едва на разсъмване пуснах трите коня, а задържах само два и яхнах единия. Не давах почивка на конете. През цялото време препусках все на север. Минах Пленническото езеро. Конете сменях през всяка половина на деня. Не давах почивка нито на себе си, нито на тях.

На третия ден бях вече при реката на Голямата вода и благодарих на Великия Дух, защото наново бях на прага на нашата страна и вече знаех, че ще видя своите братя, че макар и опозорен от пленничеството, ще се върна при тях и ще им разкажа думите на човека от кре. Ще им повторя всичко, което може да бъде в полза на племето ни независимо дали неговите воини ще ме приемат като брат, или ще ме прогонят от себе си като страхливец.

При преминаването през реката водата отвлече единия кон, а на другия ден започна снежна виелица и по време на нощуването, когато не можах да запаля огън, вълците разкъсаха другия кон.

Бях много отпаднал, защото нямах какво да ям, а пътят през снега беше тежък. През нощта се събраха вълци под дървото, на което се криех. Нямах оръжие и от ден на ден силите все повече и повече ме напускаха. Бързо се свърши месото на коня, който вълците бяха разкъсали. Започнаха да ме навестяват зли духове. Те ми носеха страх и мъка, отвеждаха ме от правия път, водеха ме в тресавищата.

Но за мене се грижеха и добри духове. Запазиха ме дори от потерята на кралската конница, насочиха ме към нашия стан.

Два дни преди връщането ми при вас видях двама души от кралската конница как минаваха с коне през гората, но Кей-вей-кеен ми засипа следите с пресен сняг, та и кучетата им не успяха да ме открият. Един ден преди да се върна, злите духове още веднъж ми преградиха пътя. Те ми изпратиха един гладен рис. За щастие рисът беше много млад. Той само ми издраска гърдите и нарани ръцете.

Трябваше да се добера до вас и добрият Маниту още веднъж даде сили на ръцете ми, та удуших риса. А после, когато не можах повече да вървя и мислех, че никога няма да ви зърна, той изпрати при мене двете момчета. Изпрати ме при моето племе.

В продължение на няколко дни тъпаните отново зовяха всички родове в главния лагер. На юг беше изпратена стража от млади воини, а Съветът на възрастните се съвещаваше денонощно за пътя, по който трябва да тръгне племето, за да заличи следите си от погледа на Вап-нап-ао. Воините шетаха из гората денонощно, макар снегът да беше вече много дълбок и те се връщаха обикновено с празни ръце. Баща ми обаче беше заповядал да ловят всякакъв дивеч, защото все още запасите ни за зимата бяха извънредно малко. Нали тая година загубихме почти цял месец от големия лов, докато бягахме от Вап-нап-ао. Затова така дълго продължаваше съвещанието в палатката на баща ми. Трудно беше да се вземе някакво решение, което да не заплашва нито свободата, нито живота на племето.

Ако побегнехме на север по следите на елените и лосовете, хората от кралската конница ще успеят да ни обградят в равнините и или ще избият всички мъже, или ще заставят родовете да се покорят.

В безопасност можехме да бъдем само в Земята на солените скали. На отиване в тази долина нашите бойци можеха да се отбраняват дори и срещу най-голяма сила. Но запасите ни бяха извънредно малко. А на Земята на солените скали и най-изкусният ловец не би успял да улови през зимата поне малък заек.

— Храната може да ни стигне — казваше баща ми — най-много за три месеца, и то при суров глад.

А какво ще бъде, ако зимата продължи по-дълго? Тази година дивите гъски рано отлетяха на юг…

Обаче през последния ден на съвещанията Високия Орел, вождът на шеванезите, каза:

— Племето на свободните шеванези ще отиде в Долината на солените скали. Това ще бъде най-тежката зима, каквато някога то е преживяло. Ако Маниту пожелае, никой от нас няма да види идването на пролетта и никой от нас не ще се върне при езерото на шеванезите. Но ние ще живеем близо до Пещерата на безмълвните воини, там, където спят нашите бащи и където често се връщат духовете им от Страната на вечното мълчание. Може би те ще измолят от Гиче Маниту да ни закриля и през пролетта да ни насочи по пътеките на богатия лов. Така реши Съветът на възрастните и тези думи съобщавам на всичките мои братя.

Когато два дни по-късно навлизахме в Долината на солените скали, от неподвижното небе се сипеше сняг, а под стъпките ни скърцаше първият остър студ.