Сат-Ок
Земята на солените скали (5)

Из гората тихо стъпват зверовете,

във небето диви патици летят.

На стрелите мои острията светят,

но блестят по-силно тръгналите в път

под водата риби на ята големи,

аз ще ги открия — сит ще е ловът.

О, велик ще бъда аз ловец, прославен,

вред стрелите ми ще сеят смърт.

(из песните на ловците)

Тази вечер дълго не можах да заспя. Малко нещо разказах за нашето приключение дори на Скачащата Кукумявка, но за голямо учудване много от момчетата знаеха за него повече, отколкото желаехме това ние с Танто.

Работата стигна дотам, че се сбих с едно Ути от рода на Елените, което започна да пее песен за двама велики ловци, които хванали в гората собствения си страх. Та отначало не ми даваше да заспя пресният срам, а след това при всяко унасяне в сън над мене се надвесваше бълващата огън и дим уста на мечката, а в главата ми бучеше нейният рев.

Няколко пъти скачах на крака, защото, макар да разтварях широко очи, ревът не замлъкваше. Сърцето ми замираше и едва след доста време разбрах, че това беше гръм от далечна буря. Краищата на еленовата кожа при входа на палатката ясно се открояваха на фона на озареното от светкавици небе.

Отместих завесата. Гърмът утихна и само нови синкави светкавици лъкатушеха и се мятаха в простора като криле на птица, пронизана от стрела на ловец. Бурята ни обхождаше с голяма дъга. Над черната гора се носеха тълпи от облаци като тълпи от духове, като разпенени вълни на водопади. Аз не можех да откъсна очи от тях. Над селцето духаше силен чист вятър. Все повече се успокоявах, усетих голяма умора и тишина… Образът на светкавиците все още се носеше над гората, но беше тих и спокоен като полета на лебед, който отлита от блатистите треви.

На връщане в палатката внезапно чух при самия вход тих скимтеж. Това беше Тауха. Отначало се зарадвах, защото от три дена беше изчезнал в гората. Наистина в това нямаше нищо чудно, защото през лятото ние никога не храним кучетата. Те сами се хранят от своя лов, но винаги ми е било приятно да видя кучето приятел. Когато обаче се наведох над него, цялата моя радост се стопи. Носът на кучето беше сух и горещ, то дишаше тежко и цяло трепереше.

— Какво ти е, Тауха? — извиках аз. Кучето дори не помръдна глава. Когато приклекнах до него и вдигнах едрата му глава, то се помъчи да стане, но веднага му се подкосиха предните крака. То отново падна на земята и безпомощно скимтене като малко гладно кученце.

Тъй като бяхме само двамата, аз просто се разплаках. Моят Тауха, големият страшен вълк, от който се боеше сивият мухикоснс, скимтеше като непрогледнало кученце. А наистина ние много повече се бояхме от болестите, отколкото от най-страшните зверове. Болестите изпращаха злите духове, които се хранят с мърша и пият смрадна вода от блатата.

С неизтрити сълзи се затичах в палатката и изнесох оттам собствената си вълча кожа. Постлах я до кучето. Целият му корем беше набит със сухи листа и клечки. Навярно изтощено от болестта, то дълго време се беше влачило по корем в желанието да се добере до палатката на господаря си. Аз преместих кучето върху кожата и го примъкнах до огъня, който вече догаряше. Хвърлих върху него наръч пресни смрикови клони, чийто дим носи здраве. А после? После се реших на най-смелата постъпка, каквато може да си позволи едно малко Ути: да отиде неканен при магьосника Горчивия Плод.

Никой от нас не беше ходил при него. Независимо от това, дали се намираше при нас, или в селцето при езерото, ние със страх минавахме край палатката на шамана. Дори воините не обичаха да ходят там, защото знаеха, че Горчивия Плод, стига да поиска, всеки миг може да се превърне на вълк, змия, мечка или да изчезне от очите им като разпръсната мъгла от вятъра над езерото.

Аз вървях към неговата палатка, а страхът подкосяваше коленете ми. Колко пъти исках да се върна назад, но образът на приятеля ми се появяваше пред очите ми и заповядваше да вървя напред, колкото и да се страхувах.

Целият лагер спеше. Нощта отново беше тиха и месецът бе залязъл. Аз застанах пред палатката на Горчивия Плод за пръв път така близко, че можех да докосна с пръсти завесата на входа. В нощния мрак, при слабия блясък на звездите нарисуваните отвън образи нито на хора, нито на зверове протягаха към мене нокти и уста. От човката на птицата буря, която висеше над входа, към мене летяха мълнии, а над главата ми се навеждаха окачените при входа копия. Набучените върху остриетата им мечешки черепи блестяха, а очите им бяха напълнени с прахан.

Не, не можех да се реша да докосна завесата. И вече се канех да се отдръпна назад, когато изведнъж завесата бе дръпната и над мене застана Горчивия Плод и бялото на очите му блестеше. Аз извиках. А той се наведе и ме изгледа внимателно. Най-сетне каза:

— Аз те чаках, сине мой.

Не можех да проговоря нито дума, нито да поема дълбоко въздух или да се раздвижа. Исках да избягам, но всичко в мене беше замряло.

Горчивия Плод кимна с глава.

Откъде знаеше Горчивия Плод, че съм тук?

— Знаех, че ще дойдеш — повтори той и млъкна, сякаш очакваше моите думи.

Най-после надвих смущението си.

— Моят Тауха — казах с шепот аз, — моят Тауха.

— Зная — Горчивия Плод се изправи над мене страшен и огромен. — Зная, твоят Тауха е болен.

Аз отново се разплаках.

— Татко — говорех, — татко… не позволявай да го обгърне вечният мрак.

— Върви в палатката си и ме чакай. Аз ще изгоня от него Духа на смъртта.

Когато той изчезна в своето типи, аз бързо се върнах при кучето, а сила на краката ми придаваше както страхът от Горчивия Плод, така и радостта, че той се бе съгласил да чуе молбата ми.

Тауха лежеше все така върху кожата, отпуснат, повален встрани, с провесен от отворената уста език. Аз приклекнах до него и бързо и безредно му заразказвах, че всичко ще се оправи, че ще дойде Горчивия Плод и ще го излекува, че ние пак заедно ще тичаме из гората на лов, ще дебнем вълк, елен, сива мечка.

Но Тауха не слушаше какво му говорех, дишаше все по-бързо и по-плитко… Макар че беше едно от най-усетливите кучета в лагера, той дори не трепна, когато магьосникът се наведе над него.

Горчивия Плод започна да го опипва. Внимателно прегледа очите, отвори устата, изтегли езика му, изследва и него и натисна корема. Когато Тауха простена под натиска на едрите му ръце, магьосникът поклати глава и зашепна нещо. Аз не смеех да помръдна. Гледах с изплашен поглед как Горчивия Плод изсипа върху дланта си щипка донесени от него билки, стри ги на прах, после ги загъна в тънка изрезка месо и го оваля на топче. Тогава започна да пече месото на огъня, като си тананикаше някаква песен на неразбран за мене език. Когато месото се сви от огъня и наоколо се разнесе чудна и остра миризма, Горчивия Плод прекъсна песента си, сложи топчето месо между челюстите на Тауха и здраво ги придържаше, докато кучето погълна лекарството.

След това изгреба огъня на друго място и постави Тауха върху горещата пепел.

Мина доста време, ние неподвижно чакахме. Аз бях безкрайно благодарен. Тауха престана да скимти, дишането му започна да става по-спокойно. Той бавно се унасяше в сън.

Когато кучето заспа, магьосникът стана и сложи ръка на рамото му.

— Ще трябва, сине, утре да го нахраниш с пресен заешки черен дроб.

— Май-оо, добре — отговорих аз.

Той си отиде.

След нощната буря утрото беше бистро като водата на планински поток. Добрите духове ми помагаха. Времето беше тихо, нямаше вятър. Лесно ще мога да се приближа до заешките дупки. Скачащата Кукумявка искаше да дойде с мене, но аз не се съгласих: знаех, че само аз мога да спася своя приятел, че само донесеният от мене заешки черен дроб ще го излекува. Така нареди Горчивия Плод.

Най-много заешки дупки имаше в подножието на скалата на Скокливата Коза. И аз се запътих натам, въоръжен с лък и пет остри стрели.

При първите слънчеви лъчи бях вече в подножието на скалистите склонове на Скокливата Коза.

Отминах два потока със студена като лед вода, после малкото езерце с черната вода и най-сетне се озовах пред склона, на който най-често можеха да се срещнат цели заешки стада. Тук се спрях, сложих лъка и стрелите на земята и като се обърнах с лице към грамадната гора, почнах да се моля на Нана-бошо, Духа на гората и покровителя на животните:

— О, Нана-бошо! Позволи ми да убия в твоята страна един бял здрав заек, пусни на моя път едно малко зверче. Нужно ми е то да излекувам едно голямо и умно куче, моя приятел Тауха. Бъди благосклонен днес към мене, по-благосклонен отвсякога, о велики Нана-бошо! Насочи стъпките ми по дирите на заека, насочи заешките стъпки към удара на моята стрела.

Но не веднага чу думите ми Духът на горите.

Слънцето се издигаше все по-високо, а аз неспирно и безпомощно скитах между големите скални блокове. Дълго време спирах неподвижен и оглеждах всеки най-малък блок по склона на скалата на Скокливата Коза, като непрекъснато си повтарях наум молитви към Нана-бошо. Но времето минаваше напразно. Най-лошото беше, че задуха лек вятър и се налагаше да заобиколя склона, за да застана срещу вятъра. Вече губех вяра, като мислех, че Нана-бошо не иска да чуе молбата ми, че повече цени живота на един страхлив заек, отколкото храбростта на моя Тауха. Но тъкмо когато вече бях близко до отчаянието, изведнъж на разстояние два хвърлея на стрела зад голям скален блок изскочи заек. Той се заозърта някак несъзнателно, сякаш опиянен от блясъка на слънцето, и бавно тръгна към близкия храст, като се укри в сянката му.

Трябваше да го наближа с широк кръг, за да мога през всяко време да се намирам срещу вятъра. За щастие слънцето светеше откъм моята страна, улесняваше моето зрение и ослепяваше погледа на животното.

Прилегнах на земята и започнах дебнешком да пълзя. Бавно, педя по педя, се придвижвах напред. Не се изправих, макар че острите кремъци ми нараняваха гърдите и лактите. Аз знаех, че мога да спечеля само чрез издръжливост и при все че всяка крачка се изминаваше за извънредно дълго време, при все че се боях заекът да не се скрие в храста и да се изгуби в дупката си, не биваше да бързам, докато не се приближа на разстояние един хвърлен на стрела. Накрая се добрах до един нисък смриков храст, който ме скриваше от заешкия поглед. Тогава се приповдигнах внимателно, приклекнах на едното си коляно и бавно опънах лъка.

И в същия миг заекът се хвърли с луд скок встрани. Обаче направи това с частица от секундата по-късно. Аз пък също за частица от секундата се вцепених, защото не предполагах, че заекът е бил прицелна точка и на друг ловец, освен на мене.

Едно огромно сиво кълбо падна върху сивия гръб на животното. Аз гледах втрещен как един скален орел, забил ноктите в хълбоците на пронизливо цвъртящия заек, с широки удари на крилата си вдигаше във въздуха своята плячка.

Но моят лък беше вече опънат със стрела на тетивата. Обзе ме ярост към грабителя, който отмъкваше издирената от мене плячка. Още един удар на крилата, втори, трети… — и тетивата на моя лък високо запя. Преди орелът да се бе издигнал на безопасна височина, към него литна моята стрела. Със затаен от вълнение дъх и ненадейна радост аз видях как стрелата догони орела и се заби под дясното му крило. Крилата на голямата птица за миг затрепераха, с последни сили тя литна още нагоре, но след малко почна бавно да се спуща към земята с разперени крила.

Аз изтичах към орела. Беше още жив и готов да се бие. Той наежи пера. Дясното му крило безпомощно висеше надолу, но имаше друго мощно крило и не ми отстъпваше. Проточил клюн към мен, той яростно съскаше и беше почти толкова голям, колкото и аз. В първия миг се дръпнах назад, а той, настръхнал, страшен и яростен, налиташе с клюна и здравото си крило. Трябваше да внимавам — един удар на огромния клюн беше достатъчен, за да строши костта на ръката ми. Аз посегнах към томахавка.

Борбата беше кратка. Освободих от шиповете на мъртвата птица заека, който нямаше нужда да доубивам, и метнах на гърба си двойната плячка. Орелът беше много тежък. Крилете му се разпериха встрани, опашката му се влачеше по земята. Как изглеждахме ние? Може би изглеждаше, че голямата птица ме държи в ноктите си и насочва моите крачки. Когато видях нашата обща сянка, аз се уплаших. Припомних си ония фигури, които се виждаха на нашия тотемен стълб. Това бе сянката на огромен човек птица.

Денят беше горещ и аз с мъка се добрах до лагера. Сили ми даваха радостта и гордостта от неочакваната победа. Едновременно с това обаче някъде на дъното на душата ми се таеше мъка, че един такъв прекрасен, такъв грамаден и страшен воин като тоя орел го бе поразила стрелата на едно малко момче, което не се е проявило с нищо и пред никого. Пред очите ми все още стоеше образът на ранената птица, която до последните минути се бореше, без да свие криле, без да скрие под тях глава.

Но аз забравих за всичко това, когато при входа на лагера чух гласа на своите приятели, които радостно ме посрещаха. Те се затичаха към мене. Видях техните опулени от учудване и радост очи. Разбира се, по примера на възрастните воини, които се връщат от лов с плячка — аз не обръщах внимание на детския вик на малките Ути, които още никога не бяха убивали скален орел.

Вървях право към палатката на Овасес.

Чул викове, старият воин излезе от палатката си. Аз сложих птицата пред краката му. Той се наведе и започна внимателно да оглежда крилата на орела. Чак когато видя моята стрела, обърна се с лице към мене и внимателно ме погледна. Всички мълчаха, а той изтегли стрелата от тялото на птицата, подаде ми я и каза:

— Ути, ти извърши първото мъжко дело. Върви нахрани кучето си, както ти е заповядал Горчивия Плод, а после ела при мене.

Тауха вече се чувствуваше много по-добре. Горчивия Плод беше голям магьосник. Неговите заклинания и билки имаха оздравителна сила. Бях забравил, че неотдавна съм извършил първия си мъжки подвиг и при вида на Тауха, който при появата ми се повдигна на крака, едва не се разхълцах като момченце. Кучето ме посрещаше със скимтене и вървеше към мене, като се олюляваше на отслабналите си крака. Аз го върнах при леговището му. Със смях разказах за своя лов, бързо очистих заека и извадих черния дроб.

Тауха се нахвърли на него като здрав гладен пес. Изглеждаше, че нищо вече не заплашва здравето му. Заедно с облекчението, с радостта, че навярно ще бъде вече здрав, хвана ме страшен яд на приятеля ми. Когато той завърши своята гощавка и пийна вода с приготвените билки, застанах пред него с ръце на хълбоците.

— Тауха — говорех му аз, — ти си голямо и умно куче, но се прояви като слаб и глупав. Какво беше направил, та те нападнаха злите духове на болестите? Мърша ли си ял, или болно животно? Твоят нос не те ли предпази, не можа ли да овладееш глада си? Днес аз извърших първото мъжко дело и днес ти си длъжен да ме слушаш. Не ти позволявам вече да ходиш сам на лов, Тауха!

Тауха обаче не оценяваше нито моята победа над орела, нито пък се отнесе сериозно към моите думи. Муцуната му лежеше на предните му лапи и преди още да съм изрекъл последните думи, той спеше. За това не му се сърдех много. Денят беше прекрасен, светъл. Очакваше ме награда от страна на Овасес. Вървях през площада към неговата палатка и се стремях да не се заглеждам встрани и да скрия радостта си, която се разпалваше все повече в мене като пламък на суха смрика.

Овасес ме чакаше при входа на своето типи. Той ме хвана приятелски за ръка и ме въведе вътре. Тук идвах за първи път и с благоговение разглеждах всичко наоколо. Палатката беше пълна с мечи, вълчи и еленови черепи, красиво старо оръжие, томахавки с украсени с резба дръжки, почернели от времето лъкове, украсени с пера, копия, лъскави гладки кожи и магьоснически знаци, които пропъждат злите духове.

По заповед на учителя си аз седнах на една от мечешките кожи, а той седна срещу мене, подпря гърба си на мека подложка и запали малка луличка. След това ми направи знак с ръка да започна своя разказ.

Воините скъпят своите думи. Затова и аз не се подчиних веднага на поканата му и не се разбъбрах като момичета, когато се връщат от реката. Аз притворих очи, за да си припомня как беше се появил заекът, ненадейното нападение на орела и полета на стрелата ми.

Най-после проговорих. Но отначало започнах да хваля, както подобава на гост в палатката на Овасес, неговите велики ловни подвизи, борбата му със сивата мечка, черепите на убитите зверове, мъдростта му на учител. Старият слушаше внимателно, притворил неподвижно очи, мълчалив, понякога ми се струваше, че спи, ако не беше лулата, от която се виеше непрекъснат дим на малки кълба. Той вдигна клепачи едва когато започнах да разказвам за момента, в който бях видял своя заек при склона на скалата на Скокливата Коза, и от този момент не откъсна от мене очи нито за миг, макар че понякога думите засядаха на гърлото ми. Дори ако бях искал нещо да допълня, нещо да преувелича, аз не бих успял да го направя. Не можех да откъсна очи от черните блестящи зеници на Овасес. Говорех все по-тихо. Думите се ронеха все по-бавно. Когато свърших, усещах се слаб и изморен, като че ли бях изминал дълъг път без храна и питие, а целият мой велик мъжествен подвиг сега ми се виждаше празна работа, която не заслужаваше никакво внимание. Но Овасес стана и на неговото лице съзрях рядък гост — усмивката. Той се наклони към мене и сложи ръка върху опрените на коленете ми длани.

— Моите очи — каза той — са щастливи, че могат да гледат храбрия син на Леоо-карко-оно-ма.

Сърцето ми пееше триумфална песен.

— Моят баща — отвърнах с гордост — произлиза от рода на Тецумсех.

— Тецумсех — кимна с глава Овасес — беше велик вожд. Той беше най-великият от всички вождове на племето. Също като Понтиак той предвождаше бойците ни в победни битки, водеше ловците на богати ловни плячки, а старците — на мъдри съвещания. Неговия глас слушаха всички племена и докато беше жив, сянката на пораженията не падаше на пътя на бойците, а щастието беше гост на всеки род. Когато загина, във всяко типи пееха за него тъжни песни.

И тук ненадейно Овасес, който никога без нужда не ускоряваше крачките си, не изкривяваше уста и не повишаваше глас, изведнъж стана и стисна юмруци. Сега неговият глас бучеше като ехо на наближила буря.

— Тецумсех, дядото на твоя баща, го убиха белите. И от неговата кожа си направиха ремъци да точат ножовете си. Те не позволиха тялото му да бъде погребано в Долината на смъртта, да не би Духът на великия вожд да намери пътя към Страната на вечния покой. Те го поканиха на голям съвет да изпуши с тях лулата на мира, а той вместо думите на мира срещна смъртта.

Аз не смеех да проговоря, не смеех дори да прошепна. Но гневът на Овасес накара косата ми да настръхне и по гърба ми пропълзяха бързи тръпки. Воинът замлъкна, тежко задъхан, накрая седна срещу мене и каза с уморен глас:

— Тецумсех е в Страната на вечния покой. Той винаги гледаше с гордост на твоя баща. Днес за пръв път гледа към тебе. За нашите племена настъпиха дни без слънце. Белите са повече от листата на гората. Те са по-силни от нас. По-силни от всички племена и родове. Но всяко момче, което тръгва по пътя на мъжа, е нова капка кръв в нашите жили. Днес ти направи това. Нека твоите крачки никога не се отклонят от пътя на воините.

Досега никой и никога не беше ми казвал такива думи. Аз трябваше да бъда щастлив. Но не бях щастлив.

 

 

През този ден вече не исках да слушам никакви думи. Дори гласа на Скачащата Кукумявка, дори лая на Тауха. Аз излязох от лагера, за да се скрия при Скалата на безмълвния воин. Изкачих се на скалата и седнах на високата издатина, която се намираше точно над водната бездна. Гледах към гората, чиито дървета привеждаха върхове под стъпките на втурналия се северен вятър. Това беше моята гора, моят приятел и дом. Някога по нейните пътеки е минавал дядото на баща ми, великият Тецумсех. От ехото на гласа му сивите мечки са се свивали като малки кученца и са бледнеели най-страшните врагове. Как е загинал Тецумсех? Аз видях със собствените си очи улучения от стрелата голям орел, който вдига нагоре закривения си клюн и не свежда глава пред удара. Сълзите пареха очите ми. Северният вятър гонеше ниските черни облаци, слънцето се скри зад гората.

Едва когато се стъмни съвсем, чух някъде наблизо настойчив, упорит глас на сива кукумявка, глас, който често биваше условен знак между мене и Скачащата Кукумявка. Аз слязох от скалата и от мрака изскочи сянката на приятеля ми.

— Защо моят брат носи тъга в сърцето си? — шепнеше Кукумявката горещо. — Нима Кукумявката е престанала да бъде твой приятел?

Не можах да се държа като мъж. Хванах го за раменете. Той смаяно млъкна, а аз му обяснявах с бързи, объркани думи:

— Не, мой приятелю. Ти за мене си това, което е въздухът за орела. Моите уши са винаги отворени, когато ми говориш, приятелю, но днес слънцето не свети за мене, макар че убих голям орел. Тъжно ми е, Кукумявко.

Приятелят ми помълча още малко и бавно освободи раменете си от моите ръце. Видях го, че се усмихна.

— Овасес — каза той — за награда ни разреши тази нощ да отидем за риба. Забрави своята тъга.

Да му разкажа ли за Тецумсех? Не. Нека поне неговите мисли не бъдат смутени от мъка и гняв, слаби като ръцете на малките деца. Аз само кимнах с глава и затичах след него.

Впрочем нали пролетният дъжд, момичешкият плач и момчешката печал са по-кратки и от полета на лястовичка. Когато дотичахме до брега на реката, на който лежаха нашите каное, члуновете ни, аз вече се смеех също като Кукумяваката и се хвалех със сутрешната си победа. Кукумявката беше взел нашите лъкове и стрели, малък запас храна — значи можехме да тръгнем веднага. Овасес беше ни разрешил да вземем дори собственото му каное. Ние го спуснахме в спокойното крайбрежно течение.

Ние плавахме по течението и сръчно работехме с веслата, като се държахме към вътрешната страна на завоя. Тук трябваше особено много да внимаваме, защото силното течение можеше да ни понесе към другия бряг върху острите скали. Затова работехме упорито и мълчаливо, докато минахме завоя на реката и лодката ни започна да пори с носа си тихите вълни на широко разляната река.

Високата девствена гора тук се простираше до самите речни брегове. Минавахме покрай утъпканите в гъстия храсталак пътеки на водопоите. В нощта прошумяваха стъпки на диви животни в крайбрежните гъсталаци. Тъй като веслата ни безшумно потъваха във водата, ние лесно можехме да различим бързите крачки на снишената досам земята лисица, малко по-бързите и по-шумни крачки на вълка или тежкия тропот на лосовите копита. След един завой попаднахме на цяло семейство еноти, мечки перачки, малки смешни зверчета, които внимателно изплакват във водата всеки свой къс храна, преди да я изядат. Уплашиха се едва когато високо се разсмяхме.

Дълго време плавахме и внимателно отминавахме водовъртежите и издадените над водата като огромни гъби мъхнати камъни. Реката се проясни, звездите надникнаха иззад облаците, северният вятър отдавна беше отминал на юг.

До целта, до Езерото на бялата видра, стигнахме едва когато източната страна на небето стана ясна като блясъка, който грееше в ясносините очи на моята майка.

Когато изгря слънцето, което ние с нетърпение очаквахме, защото моментът на слънчевия изгрев е най-хубавото време за риболов — във водата се разгоряха искри, по-гъсти от звездите на августовско небе. Ние плавахме към пясъчните плитичини, където на ранното слънце се грееха тлъсти, едри щуки.

Изведнъж Кукумявката захвърли веслото и грабна лъка. Аз проследих погледа му. По брега отиваше на водопой семейство елени. Отпред крачеше голям като крайбрежна скала рогат мъжкар, на чиито рога слънцето палеше бели пламъчета. Крачеше и удряше с копита, без да обръща внимание на шума, който сам вдигаше, горд като велик вожд. След него вървеше кошута, а редом с нея тичаше, опряно в хълбока й, младичко еленче и ситнеше на тънките си крачка, които трепереха и се подгъваха в коленете.

Аз хванах Кукумявката за ръцете.

— Остави лъка — пошепнах му.

— Какво?!

— Остави го, казвам ти.

Еленът се спря и погледна към нас. Той застана така, че да заслони с тялото си кошутата и малкото еленче.

— Остави лъка — повтарях аз.

Кукумявката ме погледна внимателно, сви рамене и хвърли лъка на дъното на лодката.

Ние плавахме все по-нататък. Еленът наведе глава над водата. Еленчето изблея, сякаш се бе засмяло момиченце.

— И без това беше далече за стрелата — казах аз равнодушно, но Кукумявката, ядосан, че не му позволих да изпробва силата на своя лък, дори не обърна глава.

Слънцето се беше вече издигнало над върховете на дърветата, когато ние доплавахме до първата плитчина. Но щом сянката на нашето каное докосна ятата риба, тя заподскача така ненадейно, че водата около лодката просто закипя. Ние се бяхме приближили като невнимателни деца! Трябваше да върнем лодката на дълбокото.

Водата бавно се успокояваше. Измина доста време в чакане, докато топлият блясък на слънцето отново примами рибата в плитчината. Сребърните гърбове на рибите лъщяха под водата като острия на ножове.

Едва когато успокоените и уверени в себе си тлъсти щуки отново замряха неподвижно в плитчината, ние започнахме с леки удари на веслата да обикаляме плиткото място, та да не плашим рибата със сянката на лодката. Най-после се доближихме на удобно за стреляне разстояние.

Тоя ден аз нямах никакво желание за лов. В замяна на това пък Кукумявката беснееше. Всяка негова стрела се показваше на повърхността на водата заедно с набодена на нея риба. Когато настъпи време за връщане, цялото дъно на лодката беше покрито с големи и тлъсти щуки. Тоя ден Кукумявката имаше щастлива ръка.

Палатката, в която живеехме с Кукумявката, беше много малка за угощението с наловените щуки. Малко преди да се здрачи, ние запалихме зад палатката голям огън, около който се събраха най-младите Вълци от лагера. Щуките бяха едри и тлъсти. Миризмата на печена риба примами към огъня не само Младите Вълци, но и всички кучета от нашия лагер.

Печехме рибата на слаб огън, набита на лескови шишове или на стрелите, а Скачащата Кукумявка разказваше за пътуването до езерото, за ятата от риба, за елените при водопоя — хвалеше се със своя лов. Впрочем той имаше право, защото рядко се удаваше на младите момчета да уловят на Езерото на бялата видра толкова големи риби.

Разпитваха ме за моя орел. Но аз все още не бях склонен нито да съчинявам за това песни, нито пък да разказвам извънредно подробно. Избрах си една голяма тлъста щука и мълчаливо се отдадох на насладата от добре заслужената почивка, на лакомството и безделието.

Над върховете на смърчовете се беше надвесил тесният сърп на месеца, когато изведнъж над цялото наше селище загърмя гласът на тъпаните. Скочихме на крака. Това беше тържествен глас — ниското басово боботене, което в тоя момент се чуваше, обикновено означаваше начало на някакви тържествени ловни или военни танци. Естествено никой вече не искаше и да знае за рибата. С останалата половина от моята щука се зае Тауха, а ние забързахме към Площада на големия огън.

 

 

Огънят вече пламтеше. Край него на кръгъл камък лежеше огромен ловджийски тъпан, който изнасяха на площада само когато Горчивия Плод трябваше да танцува в чест на великите духове или боговете.

Около огъня стояха всички воини от селцето с най-празничните си облекла, с кичури от пера на орли и кукумявки, с елеци и панталони, на които бяха извезани родови и тотемни знаци. Ние, малките момчета, застанахме зад тях и с голямо нетърпение чакахме момента, когато пред очите ни ще се появи Горчивия Плод, изправил се на площада, страшен и тайнствен. Воините пееха Песента на перата.

О, велики воини,

чуйте гласа на орловите пера

как пеят за мъжество,

чуйте гласа на орловите пера

как пеят за полета на великата птица.

Чуйте как пее перото на кукумявката

и вашата крачка нека да е лека

и тиха като нейния летеж.

О, воини,

чуйте Песента на перата.

Песента, започнала отначало тихо и ниско, се издигаше все по-високо, гърмеше все по-силно. Ние слушахме Песента на перата, на орела и кукумявката, за лястовицата и дивата гъска, за лебеда и ястреба.

Когато песента замлъкна, в тишината изведнъж се чу писък на излязъл на лов орел и в кръга на воините се втурна магьосникът Горчивия Плод. Този път той беше обкичен от главата до петите с птичи пера. Заедно с първите му крачки гръмнаха тъпаните, пищялките нададоха кратък и силен врясък и пак замлъкнаха.

Когато видях Горчивия Плод, сърцето ми заби, дъхът ми за момент спря. Горчивия Плод беше прикрепил на раменете си големите крила на убития от мене орел. В главата ми проблесна мисъл, все още несмела, но пълна с надежди. И не само на мене ми мина през ума, защото и Скачащата Кукумявка, като видя крилата върху раменете на магьосника, ме хвана за ръката и силно я стисна. Но ние не разменихме нито дума. Никой мъж не бива да изказва гласно своите надежди, докато не се изпълнят.

Ние се вмъкнахме в първия кръг на воините. Близо до нас мина Горчивия Плод, който обикаляше като огромна птица край огъня. Отново настъпи тишина — чуваше се само шумът на перата върху рамената на Горчивия Плод, неговото бързо дишане и пращенето на горящите в огъня клони.

Най-сетне, като че се издигаше на крила, магьосникът скочи на големия тъпан, заобиколен от осем воина. Те започнаха да въртят тъпана с лява ръка, а с дясна да бият такта на танцуващия магьосник. Аз притиснах длани до гърдите си, Горчивия Плод танцуваше танца на орел, излязъл на лов. Той ту бавно се отпускаше на разперените си крила, ту бързо обикаляше в кръг, като от време на време свиваше крила и падаше бързо на колене, за да се понесе след малко с висок скок нагоре и да танцува в широк кръг, както правят големите скални орли.

Звукът от тъпаните постепенно се усилваше, за миг затихваше, за да добие отново бързина и сила. В неговия все по-ускорен ритъм започна да се промъква нов звук — високият оглушителен врясък на пищялка.

И тогава от кръга на воините изскочи помощникът на Горчивия Плод, Светлосиния Кон. Аз хванах Скачащата Кукумявка за ръката, спогледахме се. Светлосивия Кон под коленете си беше завързал лапи на заек, а надлъж по лицето, близо до ушите му, под кичура пера висяха две заешки уши.

Значи това беше Танцът на орела, който хваща заек.

Горчивия Плод продължаваше непрекъснато да обикаля големия тъпан. Все по-бърз ставаше тропотът на стъпките му. Гласовете на свирките се носеха в нощта. Пламъкът на огъня се издигаше все по-високо…

И ето по едно време „орелът“ — Горчивия Плод, се нахвърли върху „заека“ — Светлосиния Кон. И тогава? Тогава разбрах, че моята надежда ще се осъществи. В същия миг измежду кръга на воините падна дълга тъпа стрела и потъна в перата на магьосника. Орелът магьосник падна.

Настана дълбока тишина. Само далечното ехо ни донесе звуците на тъпаните. Никой не смееше да помръдне, никой не смееше дори да въздъхне. Изглеждаше като че ли и червените езици на пламъка бяха замрели неподвижно. А когато острият писък на свирката отново раздра тишината и тъпаните оживяха отново, магьосникът скочи, вдигна лице към луната, протегна ръце нагоре и извика:

— Сат-ок!

— Саат-оок! Саат-оок!

Всички повториха вика на магьосника. Това име за пръв път се понесе над лагера, поляната, реката и гората.

Магьосникът се завъртя за последен път. А след това изтича към мене, хвана ме за ръката и ме замъкна в средата на кръга.

— Сат-ок! Сат-ок! Сат-ок! — все по-живо викаха воините, все по-страшно пищяха пищялките, все по-силно биеха тъпаните.

Аз бях обзет от радост и гордост. Великият магьосник Горчивия Плод изобрази с тези танци пред цялото селище историята на моята победа над орела и ми даде име. Аз се наричах Сат-ок, Дългото Перо. Вече никой няма да ме нарече Ути — Мъничкия.

Аз имах име!

Започнах да танцувам Танца на победата и радостта.

Едва когато дъхът ми спря, когато след един скок паднах на коляно и не можах да се вдигна, а някои се наведе над мене и ми помогна да стана, едва тогава забелязах, че в кръга на воините, които произнасяха за пръв път моето име, се намираше Високия Орел, моят баща, внукът на великия Тецумсех.