Сат-Ок
Земята на солените скали (10)

Нана-бошо, о, Дух велик на гората!

Молим те да ни нахраниш.

Недей без месо ни оставя,

децата ни и жените ни

да не познаят глад никога.

Покажи ни пътеките на дивеча.

О, Нана-бошо, Дух велик на гората!

Настана есен — индианското лято. Започваше големият лов. Горите смениха баграта си, пожълтяха, почервеняха. Широката въздишка на Кей-вей-кеен късаше листата от клоните. Малките паяци почнаха да пътуват из гората по сребърните си нишки. Все по-често отекваше в дънерите проточеното ехо на вълчи глутници. Сухите листа по всички горски пътеки шумяха под стъпките. Воините казваха: „Сестрата на Кей-вей-кеен — зимата Унатис — тъче за майката земя черга с пъстроцветни шарки. Майката няма да замръзне под снега.“

Беше Месецът на северозападния вятър. Всяка вечер с изгрева на месеца започваха танци и песни в чест на Великия Дух, за да ни помогне в лова и ни пази от зъбите на братята хищници. Това продължи впрочем много кратко, защото всеки ден, преди още да се е разсъмнало, селцето опустяваше. Мъжете го напускаха и изчезваха в горските сенки. Понякога ме разбуждаше шумът на техните каное, влачени по крайбрежния пясък, и плисъкът на веслата. Нашата палатка беше близо до реката.

Гората миришеше на опадали листа. Техният мирис носеше възбудата на предстоящия богат лов. Кучетата тичаха с отворени ноздри и остро ръмжене в гърлото. Тауха изчезваше всяка нощ, тичаше след далечния зов на вълците. По чистото безоблачно небе прелитаха птичи ята, потеглили към юг.

Само жените не напущаха стана през тия дни, работливи и съсредоточени повече отвсякога. Те приготвяха рамки за опъване на кожите, ножове за почистването им, правеха кафези за пушене на месото, носеха от близките находища късове сол и я стриваха на прах.

— Запомнете: когато ви събуди преди съмване гласът на дивите гъски, не се бавете, а тръгвайте веднага на лов.

Така говореше винаги Овасес. Сега го повтарям аз, след мене ще го повтарят моят син и внук. Гласът на дивите гъски обещава добър лов.

Именно той събуди мене и Кукумявката през оня ден, когато… но да разказвам поред.

Събуди ни глас сред тишината. Воините вече трябваше да напуснат селцето, а жените не бяха започнали още своята работа. Далечен, крекотлив птичи глас изтръгна от сън едновременно Кукумявката и мене. Ние бързо скочихме от постелите си. Сънливостта веднага ни напусна.

— Чуваш ли — шепнеше Кукумявката, — гъските крякат.

— Чувам.

— Тръгваме ли?

— Хайде.

Ние тръгнахме срещу северозападния вятър. Беше студен. Ние го пиехме като водата на планински поток. Вървяхме срещу вятъра, за да не може да ни подуши някой от предпазливите през тоя месец, по-предпазливи отвсякога горски животни. Вървяхме, като внимателно и съсредоточено се оглеждахме наоколо. И то не само за да не изплашим дивеча, но и ние сами да не станем дивеч. Трябваше да бъдем внимателни, защото от битката с кралската конница беше минало едва месец и знаехме, че Вап-нап-ао не ни е още забравил. Той можеше пак да се върне по старите следи.

Всеки, който се намираше в гората, при първия удар на тъпана трябваше веднага да се връща в лагера — нали по време на лова го оставяхме напълно беззащитен. Като вървяхме през гората, трябваше зорко да следим как се държат дребните животни и горските птички, нашите приятели. Защото никой не ще успее да те предупреди по-добре от тях за присъствието на чужди хора в гората.

Дали днес ще имаме успех? Ние си избрахме посока, в която — ако съдим по следите — не бяха тръгнали днес възрастни ловци. Пътят вървеше през доста млада гора, израснала на отдавна опожарено място.

Вървяхме мълчаливо и търсехме да открием следите на някакво голямо животно, но всеки миг откъсвахме очи от земята. Дали не ще надникне иззад някой близък дънер голям човек с бяло лице, дали няма да засъска Бялата Змия или да зацвърчи с остро гласче малко птиче, което предупреждава за опасността?

Привеждахме се под тънките клони на дърветата и гледахме да заобикаляме сухите листа да не шумят под стъпките ни.

Когато изминахме младата гора и наново навлязохме сред дебелите, обрасли с мъх стъбла на дървета, Кукумявката изведнъж се спря.

Спогледахме се. Кей-вей-кеен донесе хрипкаво мучене на елен. Ние наострихме слух. След доста време някъде отдясно долетя по-плътен, по-ясен глас. Трябваше да е стар, голям мъжкар, страшен за съперника си.

Никой не отвърна на рева. Трябваше ли да тръгнем след гласа му? Трудно беше да вземем решение. Гласът звучеше сравнително близко, и то от тази страна, откъдето вятърът можеше да предупреди елена за нас. Ние мълчаливо се разбрахме с очи: тръгваме по-нататък направо по посока на Ок-ван-ас, към Дългото езеро.

Гората ставаше все по-мочурлива и димеше от изпарения. Вятърът носеше парцали бяла мъгла, която се виеше над нас като духове на птици.

Нашето решение беше добро, защото Кукумявката, който водеше, изведнъж се наведе. Следа от лос пресичаше пътя ни. След няколко крачки ние съгледахме изпражнения от животното. Те бяха още топли, животното бе минало преди минута само. Трябваше да се върви колкото се може по-бързо и по-тихо.

Сега напред тръгнах аз. Ние се спряхме пред малка полянка, малка долина в гъстата гора. Земята тук потъваше под стъпките ни. Ние се оглеждахме неспокойно, но наоколо беше тихо. Една катерица седеше върху един клон и глождеше шишарка. По-нататък две стърчиопашки с червени коремчета досадно си клюкарствуваха. По нищо не личеше, че лосът лежи тук някъде наблизо. А ние знаехме, че лосовете много често се връщат обратно, правят кръг и лягат да си починат близко до предишните си следи. Те са свои собствени стражи.

За щастие ние попаднахме на тесен песъчлив речен ръкав, който водеше към самото езеро. Тук вече земята няма да зацвърчи под краката ни, няма да плисне вода. На пясъка отново съгледахме следи от лоса.

И ето пак се разнесе гласът му. Той се разнасяше след като дълго и безрезултатно беше търсил своята другарка. Ревът му се прекъсва всяка минута, минава в разочаровано стенание, но след малко лосът пак подновява същата мелодия. Отново зове. Замлъкне, слухти. Когато замълчи, ние трябва да замрем неподвижно. Когато отново нададе настойчив зов, ние тичаме, без да се грижим за тишината. Ревът долита непрекъснато от същото това място. Ние сме все по-близо.

Такъв глас имат само младите, силни лосове, уверени в своята мощ, които не познават горчивината на поражението.

Спряхме се, защото пак беше настанала тишина. Никой не му отговаря. Ние се спогледахме — какво да правим? Дали да опитаме да се доближим повече до него, или да го примамим по-близо? Лъковете бяха готови. Наплюнчихме перата на стрелите. Няма ли рогачът да чуе силното биене на сърцата ни?

Мъжкарят отново зарева все от същото място. Ние се приближихме още двайсетина крачки и тук ни спря една стара бреза с дебела кора. Сякаш някой горски дух я беше изпречил на нашия път и той сега вече решаваше за нас: да се приближим ли, или да примамим лоса.

Ние обхванахме ствола на дървото с ръце и шепнехме направо в кората: „О, сестро брезичке, дай ни своята кора. Ще направим от нея рог, за да повикаме големия лос. Дай ни кората си, а за тази твоя услуга ще те напоим с неговата кръв и винаги ще те помним.“

Кукумявката умееше да примамва по-добре от мене. Той обряза две ивици напряко и надлъж, обели безшумно кората от стъблото, светкавично я сви на рог и го прилепи до устните си.

Отново проеча ревът на лоса. Но този път, когато утихна, му отговори не само собственото му ехо на мълчанието. До него долетя ниско блесне… любовният отзив на женската. Лицето на Кукумявката почервеня от напъване, а аз наведох глава, както правеше Овасес, когато искаше да похвали някого. Имаше за какво. Кукумявката умееше да примамва като зрял ловец.

Удаде ни се! Едва беше затихнал рогът на Кукумявката, откъм езерото долетя до нас победният глас на рогача, горд и радостен. Ида — казваше той, — ида!

Ние скочихме зад дърветата. Аз се скрих зад дебелото стъбло на един бор, а Кукумявката от другата страна на пясъчната ивица в гъсталака от трепетлики.

Вятърът първом донесе до ушите ни още едно глухо стенание. След това забуча земята, затрещяха клоните, водата на тресавището плискаше под големите копита.

И най-после на самия край на пясъчната пътека се подаде могъща глава, увенчана с широко разклонени лопати — показа се на разстояние по-малко от един хвърлей на стрела.

Животното беше застанало на собствените си следи. То бавно наведе глава — душеше долния пласт на вятъра. Накрая изви нагоре шия и от разтворената му уста отново се откъсна рев, от който трепереше пяната върху разтворените му ноздри.

Този път обаче „женската“ мълчеше. Погледът му падна на сплетените корени на най-близкия смърч, които напомняха приготвени за борба рога на лос. Той трепна, наведе глава. Гърбът му се изгъна като напънат лък… и скочи.

Наведеният венец от рога с глух удар се заби в земята. Захвърчаха нагоре счупени клончета и буци пръст. Рогачът се олюля и наклони встрани. Той стоеше на разкрачените си крака и люлееше глава, а закаченият на рогата му корен смешно се клатеше.

Животното бавно се успокояваше, лениво изтърси пясъка от себе си, вдигна глава и наду ноздри за нов вик…

Повече не можах да чакам.

— О, Велик Дух, помогни ми! — шепнех аз.

Тогава изскочих на пътеката. Лосът се намираше между мене и гъсто сплелите се дървета. Преди него се откриваше път към езерото, но там чакаше вече Кукумявката с копие в ръка. За да се върне назад, лосът трябваше да направи почти цял кръговрат.

Изскочих иззад ствола на дървото и го предупредих — както повелява обичаят на ловците — със силен вик. Викът го връхлетя като удар. Той трепна, приготви се за скок, но успя да завие само наполовина, защото в същия миг стрелата от моя лък се заби дълбоко в хълбока му. За последен път чухме неговия рев. В проглушителния вик трептеше болката и мъката на последните минути.

Той направи отчаян скок. Вече знаеше, че се надбягва със самата смърт. Но тогава пътя му пресече Кукумявката, който заби копието в другата страна на животното. И въпреки това той продължаваше да бяга, а пясъкът хвърчеше изпод копитата му…

Аз хвърлих лъка. Извадих тичешком ножа и догоних лоса на самия край на пясъчната дюна и гората. Успях да се вкопча с лявата си ръка в рогата му и увиснах на тях. Ножът меко влезе в гърлото му. От разрязаната му шия рукна кръв. Успях да отскоча, преди нашият пръв лос тежко да се повали върху предните си крака.

Умря веднага. Смъртта го беше догонила със скоковете на Младите Вълци.

Ние танцувахме Танца на победата, а после му благодарихме, че се остави да бъде убит, че ни подари месото си. Молихме го дълго и сърдечно за прошка, молихме за прошка духа му. Молихме го да запази добър спомен за Младите Вълци от племето шеванези, да помни, че сега е времето на големия лов и че племето трябва да се снабди с храна за зимата. Ние му пожелахме щастие в Страната на вечното мълчание, сбогувахме се, защото знаехме, че още днес вечерта ще замине в тази страна по Пътя на слънцето, на запад, през вълните на Дългото езеро.

 

 

Никога досега Овасес не беше ни хвалил така, както тоя ден, а някои момчета въпреки най-големите си усилия не можеха да скрият явната си завист. Овасес изпрати цяла дузина Млади Вълци за нашата плячка. Аз съжалявах само, че не можах да намеря Танто и да му се похваля със своята победа.

През същия ден Овасес ни позволи да отплуваме с неговото каное до Зеленото езеро, където бяха свърталищата на дивите патици.

Овасесовото каное беше най-бързото от всички лодки в лагера. Направил му го беше сякаш самият Воден Дух. Като веслувахме без усилие и без труд, ние почти летяхме по спокойните вълни на Зеленото езеро и се изгубвахме под клоните на надвисналите на брега дървета. В тъмното огледало на водата се отразяваха небето и облаците. Като че ли пътувахме по самото небе — и ето около нас в дълбочината на езерото видяхме проточилия се ред на ято диви гъски. С тъжен глас се сбогуваха те с нашата страна и летяха високо заедно с Кей-вей-кеен.

Ние бързо се носехме край обраслия с трепетлика бряг. Тук трябваше да се пътува безшумно. Приближихме се до местата, обрасли с шавар, от които долиташе до нас кресливият хор на дивите патици. Извадихме веслата от водата, а тихото, едва забележимо течение само ни тласкаше към шавара, посегнахме към туловете със стрели…

Но не било съдено този ден да завърши с весело угощение от бутчета и крила на патици, защото изведнъж над спокойния плисък на водата и крясъка на патиците се втурна бързият глас на тъпана. Той се разнасяше натрапчиво, с нисък еднообразен зов. Когато за известно време той замлъкна, най-напред му отвърна ехото, а след това още по-слаб от ехото шум — гласът на тъпаните от другите далечни селища.

Веднага оставихме всяка мисъл за лов. Потопихме веслата в гладката вода и никога пътят не беше ни се виждал така дълъг, а прекрасният члун на Овасес така тежък. Струваше ни се, че стоим на едно и също място, приковани към повърхността на водата, че току зад крайбрежните дървета ще се протегнат към нас чужди ръце, а зад тях са обърнали към нас очи чужди бели лица. Езерото изведнъж замълча, изплашено от плисъка на нашите весла.

Доближихме се до брега с такава бързина, че носът на лодката налетя върху пясъчна купчина. Забързахме към площада, пред палатката на магьосника.

Горчивия Плод седеше пред палатката си с тъпан между коленете. Цялото селце се беше насъбрало около него. На брега постоянно изскачаха нови лодки, от гората се връщаха ловци.

Нашият тъпан вече се обаждаше рядко. Защото Горчивия Плод след първите сигнали сега повече се прислушваше във вестите от другите тъпани откъм южната страна. Навеждаше главата си ниско, ние не можехме да видим очите му, но неговите опрени на краищата на тъпана ръце леко и непрекъснато трепереха.

Най-после през околната навалица се промъкна баща ми и едва тогава Горчивия Плод вдигна глава. На погледа на баща ми, поглед мрачен и изпитателен, той отговори само с едно кимане на главата. Всички гледаха към тях напрегнато, защото малко хора разбираха говора на тъпаните. Никой още не знаеше какво ни носят сигналите им, макар че не можеха да означават нищо друго, освен известие за нова беда.

Никой обаче не се осмели да запита гласно. До баща ми току-що се беше приближила мама. Тя докосна леко с длан рамото му.

Баща ми обърна лице към юг и изрече само една дума:

— Белите!

След това погледна майка ми. В ярката светлина на есенния следобед блестеше нейната светла коса, бяла кожа и очи като небето. Всички я гледаха. Очите на баща ми бяха пълни с отчаяние и гняв. Той повтори:

— Белите!

Майка ми отпусна глава. Тя се извърна и мълчаливо тръгна към своята палатка.

Огледах се наоколо, защото това беше истина: обхвана ме такъв ужасен страх, какъвто човек може да изпита само при лош сън. Аз също имах по-бяла кожа и коса по-светла, отколкото на другите. Как мразех сега белите и как много обичах моята майка. Не знаех дали да избягам оттук, веднага да изчезна, дали да се хвърля през реката, езерото или гората, да достигна Вап-нап-ао и да забия ножа в гърдите му като в шията на грамадния лос. Но аз бях сред свои. Това ми казваше стискането на горещата суха длан на Кукумявката.

В същата минута затихна гласът на тъпаните от юг. Тогава баща ми каза:

— Тъпанът на Горчивия Плод да призове всички племенни вождове на съвет и това да стане незабавно.

Съветът се състоя още преди залез-слънце. Решено беше да не воюваме. Решено беше за посрещане хората на Вап-нап-ао да изпратят трима воини — Овасес, Таноне и Танто, който ще бъде бързоходец на пратениците. Може би белите ще поискат да накажат пратениците ни заради боя в каньона на Мълчаливите скали. Така казваше Синята Птица и преди това бе предупреждавал Голямото Крило. Но по-голямата част воини от Съвета на възрастните беше на мнение, че Вап-нап-ао няма да постъпи така, защото не само ние сме нарушили закона, като се бихме с кралската конница, но и те бяха нарушили закона, като още в първата минута бяха изпратили срещу шеванезите своите куршуми, ранили мнозина и причинили смъртта на двама воини.

Тъпаните по пладне бяха съобщили, че Вап-нап-ао иска да преговаря. За по-сигурно Съветът на възрастните реши да не изпраща най-бележитите племенни вождове, но пратениците да бъдат достатъчно опитни и умни воини, за да не се оставят да ги измами Бялата Змия.

Тази нощ нито една девойка не пя в селището край брега на езерото.