Сат-Ок
Земята на солените скали (4)

Долетете, орли поднебесни,

долетете и ниско кацнете,

а после в палатката влезте,

моля ви — влезте.

Не се бойте, а се приближете —

в палатките ни заживейте.

Когато лятото свърши, вава — дивата патица, потегля на юг. Над гъстата гора започва да се чува песента на Кей-вей-кеен — северозападния вятър. После снегът отново притиска белите брези към земята, а студът сковава с лед езерото. През зимата се чува гласът на вълчите глутници, които вият към понеслия се в небесата месец, събират се за лов и пеят Песента за смъртта на самотните лосове и елени.

Тогава ние се учим на изкуството да поставяме примки, да ловим риба в пробития лед, да скитаме сами из заснежената гора, да управляваме запрегнати в шейни кучета. Не само дните неусетно минават, а и седмиците, дори и месеците. Колко трудно е да обхванеш в паметта си и да разкажеш всичко.

А ето че над гората се разнася крясъкът на завърналите се гъски. Брат Мокве, мечката, става от зимното си леговище. Майката извежда на слънце малките си мечета. Братята бобри отново показват кръглите си глави над излязлата от коритото си вода.

Отново Младите Вълци започват да се учат да яздят и да правят лодки. Бързото пролетно течение на водите отнася брезовите лодки със скоростта на вятъра. После водата става спокойна — лято е. Ние плуваме по речните плитчини, където под горещото лятно слънце се припичат тлъсти щуки.

Ние не сме вече толкова малки и безпомощни, както е през първите месеци от пристигането ни в лагера. Овасес е скъп на думи. Невинаги обаче скъпи ремъка си. Но той щедро и винаги ни раздава своите знания. Знае също така, че най-добрите учители са нуждата и необходимостта. През първата и втората година на живота ни в лагера той все още ни дава храна. Но през третата и четвъртата година въвежда нов ред: който не успее да си хване дивеч, той… няма да яде. Тези изпитания траят отначало седмица, после две, три…

И ето през петата година обучение в школата на природата, от началото на Месеца на плодовете до падането на първия сняг ние трябваше да разчитаме на собствените си копия и лъкове, на бързината на ловджийските си очи. Но по време на тези изпитания никой не е сам. Едни от момчетата са добри следотърсачи, а от стрелата на други и птичка не може да се отърве. Трети умеят да примамват дивеч или знаят богати с риба места. Така че всеки помагаше в общото дело, а собственоръчно хванатият заек е хиляди пъти по-вкусен от мечешката шунка, която възрастните ще ти подарят.

Колко бързо лети времето! Ето отново се чува вълчият вой, над засипаните със сняг палатки духа студеният северен вятър и отново пее с шума на водата първото пролетно топене на снега.

Аз не съм вече малко момче — не е нужно да стъпя на камък, та оттам да се добера до конския гръб. На малките Ути, пристигнали в лагера, ние гледаме отвисоко. Така някога ни гледаше Танто. Танто е вече почти воин. Как бързо бягат в паметта ми тези години!

Отново мина Месецът на цъфтящите дървета. Над езерото са се разкрещели водни птици. Все по-жарко грее слънцето, все по-дълго се спира то над гората и се увеличава пътят му от изток към запад. Беше Месецът на плодовете — октомври.

През този месец — както всяка година — повече време ние прекарваме в гората, отколкото в лагера. И колкото по-дълго оставаше в гората някой, толкова повече го обикваше учителят. Гората беше вторият ни дом, все по-щедро ни доверява тя своите пътеки и тайни.

В края на Месеца на плодовете открихме близо до Гръмливите долове леговище на сивата мечка, в подножието на Острите скали открихме със Скачащата Кукумявка няколко вълчи леговища. Ние вече знаехме да четем по следите дали е минал по пътеката човек, бързо ли е вървял, колко е бил висок, болен ли е, или здрав, дали можем да го смятаме за приятел, или за враг.

Гората беше станала вече наш закрилник, по-голям брат, хранеше ни тя, беше наш дом. Тя ни учеше на мъдрост — знания за живота, изкуство за живот. Мехе-коос — вълкът, ни беше приятел, макар че можеше да ни стане и враг, също както мечката, невестулката или еленът. Дърветата ни пазеха от проливните дъждове, а ние молехме духовете им да ни дадат корите си за каное или клоните за лък.

Когато убиехме мечка, не хвърляхме черепа й на земята, а го окачвахме на клоните, кичехме го с маниста или пера, а в него сипвахме тютюн — жертвен дар в чест на мечия дух. Тялото пък на убития бобър ние връщахме в реката. Нали неговата стихия бе водата.

А когато убият елен, ловците го слагат така, че да е обърнат с глава към Кей-вей-кеен, северозападния вятър, а пред муцуната му слагат съд с храна и играят танц: ловците представят как еленът бяга, скоковете му, после крачките на ловеца, сцената на преследването, нападението и смъртта. Най-сетне отиват при убития елен, милват го и му благодарят, че е позволил да го убият.

— Почивай си сега, стари братко — пеят те.

А магьосникът, облякъл еленова кожа и сложил рога на главата си, му говори:

— Ти ни донесе рогата си и затова ти благодарим. Даде ни кожата си и затова ти благодарим. С месото си напълни стомасите ни, с кръвта си жилите ни, затова бъди щастлив в Страната на вечното мълчание, където ще се срещнем след смъртта си. О, велики, мъдри по-стар брате, прости ни, че трябваше да те убием.

— Прости ни, стари братко — повтарят бойците.

Ние никога не убиваме без нужда. Учили са ни, че индианецът има право на лов само когато е застрашен от глад, че не е позволено да се ходи на лов, ако предния ден е сънувал лош сън или пък му е забранил магьосникът. Защото в гората също има врагове — зли духове или злобни и враждебни горски духчета, които отклоняват ловците от следите на дивеча в странични пътеки, по следи към тресавища и блата.

Когато ни се наложеше да прекараме нощта в гората, ние не се плашехме от зверове, ни от бури, ни от вятър и тъмнина. Но само ако чуем някакъв звук, който никой от нас не може да обясни, нощта внезапно се превръща в същински ад, и то не само за малките момчета. Ние се свивахме край огъня, разтреперани от страх, защото ни се струваше, че виждаме в тъмнината врагове на хората, на дърветата и зверовете — злите духове, слуги на Канаха: скелети без глави, бягащи елени с извадени вътрешности, покачен на гърба на елена сляп рис, стиснал в зъбите си плачещо дете.

Имаше и такива минути, когато ни се струваше, че около нас се въртят призраци с шеметна бързина, че всеки от нас ги вижда със собствените си очи и никой не е в състояние да ги спаси. Нощта минаваше в безсъние, а на разсъмване напускахме страшното място, за да не се върнем никога там.

 

 

Но Месецът на плодовете беше великолепен месец. Наистина беше наш месец. Игрите ни продължаваха по цели дни — пък и трудно беше да отделим радостта от учението, игрите от труда.

Овасес, Счупения Нож или Голямото Крило ни разказваха за старите времена, за борбите и войните между племената. След това ние водехме помежду си боеве и войни, като подражавахме на събития, станали отдавна, за които старите охотно си спомняха. Ние обикновено се разделяхме на два отряда, съставени само от Ути — момчета без имена. Всеки багреше лицето и гърдите си с военни бои и както тръгнал на боен път воин, си намазваше тялото с мас за предпазване от насекоми.

По-големите момчета малко ни се присмиваха, затова ние напускахме лагера и отивахме за няколко дни в гората, разбира се, с разрешението на Овасес, и там разигравахме своите битки и войни „между племената“. Начело заставаха два вожда: Скачащата Кукумявка и аз. Когато днес притворя очи, ясно виждам поляната под Скалата на безмълвния воин, на която се събирахме преди похода, чувам гласовете на нашите съвещания, виждам лицата на своите бойци, боядисани с червена, жълта и черна боя.

Пред нас лежи река. Зад реката — гора, в която вчера замина Скачащата Кукумявка със своя отряд, който ние днес по заповед на Овасес трябваше да проследим.

Ние знаем, че той е влязъл в гората от север. Но аз много добре познавах своя приятел, та не допусках, че ще се скрие в посоката, в която изчезна отрядът му. Ние трябваше също да се пазим от разузнавачи, които предпазливият ми неприятел навярно беше оставил в края на гората, за да следи движението ни.

След като преплувахме реката, ние потеглихме по следите на отряда, воден от Скачащата Кукумявка. Вървим в редица един зад друг. Щом влязохме в гората, аз изпратих пет момчета с поръчение да намерят следите на вражеските разузнавачи, а пък с останалата част от отряда тръгнахме на юг, като направихме голям завой.

Тауха, естествено, оставих в лагера. Аз не исках да се осланям на помощта, която непременно щеше да ми окаже кучето в нашата борба — а при това ни беше забранено да се ползуваме от каквото и да било друго, освен от собствените си очи, нюх и разум.

Ние вървяхме мълчаливо. Бяхме облечени също като бойци, приготвили се за война — само с препаски на бедрата или ловджийски панталони. За ядене си взехме само пейкник, стрито на прах месо, дървени томахавки, копия с тъпи върхове и стрели с дървени краища. За случаен лов всеки от нас получи от Овасес по три остри стрели в тула си.

Бяхме изминали доста път, когато подранилото слънце започна да се издига над върховете на дърветата. Аз спрях отряда, за да почакам разузнавачите. Минаваше много време в тишина и мълчание — ние стояхме в бездействие. Край нас изтича невестулка, зад боровинков храст подаде своите дълги уши заек. Но никой не се помръдна, никой не посегна към стрелата си. Ние чакахме. По-скоро, отколкото очаквах, се раздаде неколкократно мляскане на катерица, все по-близо и все по-тихо. Бяхме се унесли, а един от нашите разузнавачи дойде с вестта, че са открити явни следи на противника.

Нима Кукумявката беше толкова непредпазлив, та не бе заличил следите на отряда си? А може би ни подценяваше?

След кратко съвещание ние решихме да се разделим на две групи. Аз с част от момчетата трябваше да се запътя по посока на откритите следи. Втората група начело с едно Ути от рода на Капотите трябваше да се придвижи на юг. Наш сигнал щеше да бъде писък на орлица, която вика малките си.

Разузнавачът бързо ни заведе на мястото на откритите следи. Това беше полукаменисто, насечено от дълбоки ровове място, осеяно със скални отломъци. Дърветата тук бяха ниски, а короните им така преплетени, че бе невъзможно да се види небесният лазур. Тук потоците течеха под вечни сенки, а по бреговете им можеха да се открият следи от самури и рисове. Разузнавачът ни показа няколко пъти отпечатаните в меката земя между камъните следи от мокасини. Оттук бяха минали три момчета. Това беше очебийно като слънцето в небето и ясно като речната вода под яркия му блясък.

Какви бяха тия разузнавачи, тръгнали на поход така спокойно, с незаличени следи, сякаш бяха стари жени, които отиват да перат черги на брега на езерото? Какви бяха тия разузнавачи? Та те можеха да минат по камъните, без да оставят ни една следа, а са оставили ясни дири от мокасини по влажния мъх.

Като гледах седлата, аз започнах силно да се смея. Играта беше плитко скроена, та не можеше да успее и да ме въвлече в устроената ми клопка. Но аз скоро престанах да се смея. Нали моите четирима разузнавачи бяха тръгнали именно по тези следи и рискуваха да попаднат в примката, устроена ни от Скачащата Кукумявка. Затова тръгнах по дирите заедно с едно Ути, като заповядах на останалите да се придвижват след нас на разстояние един полет на стрела.

Скоро стигнахме една плитка, но гъсто обрасла с дървета и храсти теснина. Двете следи, следите на момчетата на Кукумявката и на моите четирима разузнавачи водеха направо в глъбината й. Аз се върнах при своя отряд крайно обезпокоен за своите разузнавачи — тази теснина приличаше на клопка за рисове. Подушвах опасност. Аз заповядах на отряда си да заобиколи извънредно тихо цялата теснина и внимателно да провери всяко дърво и храст.

— Ако теснината се окаже празна, всеки да даде сигнал с писъка на орлица — уточних аз.

Аз останах на мястото само с един разузнавач. Другите се разпръснаха тихо, като сенки по пладне. Времето минаваше бавно и мъчително — безпокоеше ме съдбата на моите разузнавачи, които бяха тръгнали по опасен път като деца, повикани от майка си. Изпитвах гняв към тях. Ами ако пък са и разговаряли! Или като най-малките Ути са си тананикали песнички за гъсто мляко или бяла пушена риба?

Най-после чух писък на орлица, един, втори, трети… Значи можехме безопасно да влезем в теснината. Тук сянка обгръщаше всичко като водата на дълбоко мрачно езеро.

Когато стигнах до средата на клисурата, аз разбрах всичко. Сърцето ми се свиваше от злоба и яд. В самата среда на пътеката стъпките се преплитаха едни с други. Под най-близкия храст намерих счупена дръжка на томахавк. Едно от момчетата я вдигна от земята и гласно изсумтя:

— Уфф.

— Какво, позна ли я? — попитах аз.

— Да. Тя е от братовия ми томахавк.

А брат му беше именно един от четиримата разузнавачи, които като малки мишлета се оставиха да бъдат изловени от Скачащата Кукумявка. Всичките следи бяха ясни, сякаш околната трева, мъхът и храстите гласно ни разказваха цялата история, която се бе случила тук.

Скачащата Кукумявка просто бе обиколил цялата теснина, а явните и коварни следи са подмамили в средата нашите момчета, сякаш са ги водили за ръка или с оглавник. И кратка ще да е била схватката. Щом са влезли в засадата, нападнал ги е ненадейно, както врана напада малки пиленца, без мъка ги е взел в плен.

Какво да правя сега?

От мястото на борбата нататък следите изведнъж започваха да се объркват, да се губят. Те не бяха вече така ясни и трябваше внимателно да се оглежда земята, за да се открие някакъв по-дълбок отпечатък от стъпка. Довели ни до реката, те се изгубваха. Аз изпратих две момчета — едното надолу, а другото по течението на реката, като след всяко от тях потегли малък охранителен отряд. Диренето не беше лесно и едва когато слънцето се издигна на зенита си, при нас дотича едно от момчетата и носеше перо. То беше на един от пленниците. Така открихме по-нататъшните следи.

Едва сега, след толкова време, ние се спогледахме без гняв и злоба. Аз не бях се измамил — макар че Скачащата Кукумявка беше изчезнал в северна посока, сега следите му ясно водеха на юг. А ние получихме добър урок. Сега вече трябваше да вървим напред най-внимателно, като във вражеска гора, като пред смъртна опасност. Аз широко разгънах целия си отряд след разузнавача, който вървеше по главната следа, готов всеки миг да вляза в бой. Ние се движехме много бавно, но без да спираме нито минута и в най-дълбока тишина. Забранено беше да се спираме дори за да утолим жаждата си, нито по други божествени или човешки потребности. Трябваше да се отплатим за наивността на нашите разузнавачи.

Следите водеха към Червения каньон, който граничеше с югоизточния край на гората. Влязохме в каньона като сенки. Отсега нататък трябваше да се пълзи под неговите стени сред гъст мрак. Наближаваше вечерта.

Най-после сърцето ми заби радостно — пред очите ми се откри изглед към неголямо езеро. На южния му бряг гореше голям и ясен огън. Също както аз през първата половина на деня се бях оказал премного уверен в себе си предводител, така сега Кукумявката извънредно много се беше доверил на своя ум и сигурност, та бе наклал силен огън, без да се крие от нищо.

Ние навлязохме в крайбрежния храсталак и зачакахме нощта.

Но Кукумявката имаше съюзници. Това бяха комарите, някаква нощна птица, която се люшкаше над нашите глави, и няколко нощни жаби, които тежко скачаха край нас. Аз потръпвах при мисълта, че гласът на нощната птица и крякотът на жабите може да изостри бдителността на онези там, но за щастие Кукумявката беше станал вече извънредно самонадеян, та бе поставил постове само от северната си страна. Ние започнахме бавно да се придвижваме по брега на езерото, за да стигнем до нощния му лагер именно откъм незавардената южна страна.

Аз разбирах добре, че не бива да нападаме веднага. Липсваха ми четирима бойци. Да ги освободя ще ми бъде трудно. Ала колкото по-трудно бъде извоювана победата, толкова по-прекрасен ще бъде нейният вкус. Трябваше първо да се освободим от разузнавачите и чак тогава да изненадаме лагера на противника си.

Кукумявката не беше бдителен. Той се бе настанил много близко до групата високи дървета, чиито долни клони досягаха края на гората и се спущаха така ниско, че можеше да ги хванеш с ръка. Освен това не беше сложил пленниците в средата на лагера си, а небрежно беше ги оставил далеч от огъня, близо до храстите.

Когато огънят припламваше силно, аз ясно виждах цялата четворка, легнала човек до човек на земята, под охраната на едно от най-младите Ути, обърнато с лице към тях.

Безпокоеше ме само едно нещо — не виждах при огъня Скачащата Кукумявка. Това можеше да бъде опасно.

Но не биваше дълго да се чака. Към ясния месец се приближаваше широк слой облаци. Планът ми беше прост, така прост, че трябваше да ми донесе успех.

Реших сам да пропълзя до пленниците. За свой заместник се осмелих да оставя едно момче от рода на капотите. То беше ловко и хитро момче. Можех да бъда сигурен, че няма да допусне никаква невнимателност. Що се отнасяше до него, можех да се безпокоя само от едно — че ще бъде прекалено бдителен. Плана си му обясних с няколко думи.

— Отивам при пленниците — прошепнах аз. — Ще се помъча да развържа въжетата им, за да бъдат готови за нападение заедно с нас. Ти се изкачи на най-близкия до огъня бор и наблюдавай. Ако забележиш, че нещо ме заплашва, издай вик на бухал. Нападнат ли ме, нека целият отряд веднага да атакува лагера. Ако пък ме видиш до пленниците, нека целият отряд бъде готов да нападне от двете страни: откъм брега и от тези храсти.

Чувах неговото малко неравно дишане. Той искаше да каже нещо, чувствувах, че се колебае, но накрая само кимна.

— Май-оо, добре — отвърна тихичко момчето и започна да се катери по дървото.

Кукумявката имаше проклети съюзници. То се знае, това бяха комарите. Примамени от вида на огъня и в същото време пропъдени от дима му, те на мене искаха да си отмъстят за своето разочарование. Но аз се надявах, че това е добре за пленниците — че при тези обстоятелства моите „разузнавачи“ не лежат много спокойно и че пазачът е успял вече да свикне с неспокойните им движения. Това можеше да улесни задачата.

Случаят ми помогна. Луната се скри зад облаците. Огънят беше поизгаснал. В края на гората, недалеч от мястото, на което се намирах аз, се чуваше шетането на две-три момчета от отряда на Кукумявката, които събираха съчки. Комарите хапеха безмилостно, но аз не можах да удържа беззвучния си смях. Бяха премного уверени в своята безопасност.

Но малко оставаше да понеса още едно поражение. Тъкмо когато минавах през доста откритата полянка между група борове, от които заместникът ми следеше моя път, и купчината храсти, при които лежаха пленниците, чух вик на бухал. Прилепих се до земята. Бях на крачка от победата — от пленниците ме делеше само един гъст смриков храст. И тъкмо сега изтича край мене Кукумявката, нарамил сноп пръчки за огъня. За щастие носеше го така, че му закриваше малко лицето и не можа да ме забележи. Историята се повтаряше — чувствувах, че както неговият, така и моят триумф ще бъде по-скоро плод на чуждо неблагоразумие, отколкото на някакви собствени заслуги.

Това бяха може би най-тежките мигове. Огънят буйно запламтя. Край мене престана да се носи вече дим, за да пропъди поне едно мъничко комарче, но пак се носеше миризмата на печен на огъня заек и вече не можеше да се каже кое беше по-опасно: дали това, че огънят можеше да ме освети и издаде, дали комарите, или миризмата на месо, която ми напомни, че цял ден не бях хапвал нищичко.

Най-мъчително е да чакаш. Аз затворих очи, да не би блясъкът им да ме издаде. Минутите течаха бавно като месеци. Лежах неподвижен като брата Мехе-коос, вълка, който с безмерно търпение чака да настъпи удобният момент.

За щастие отрядът на Кукумявката завършваше вече своята гощавка. Пламъкът на огъня отново намаля, стесняваше се около него кръгът на сенките. Не стихваше обаче разговорът. Момчетата подражаваха на старите бойци и продължаваха да се хвалят с подвизите си. Разказваха кой пръв е попаднал на моите разузнавачи, кой кого е повалил, кой от тях най-много трябва да се гордее с хитростта на лисицата, със свирепостта на вълка, с бързината на елена. Аз ги виждах много добре и отново ми идеше да се разсмея. Само Скачащата Кукумявка мълчеше. Но мълчеше така горделиво, та по едно време дори ми стана жал за него. Дали след час ще бъде също така горделив?

Най-после дойде моят ред. Със затаен дъх аз съвсем бавно пропълзях в купчината смрикови храсти. Това не беше много приятно, но боровите игли хапеха по-малко от комарите. Ония около огнището не бяха забелязали нищо. Никой дори не помръдна, когато под моите лакти изпращя клонче, което прозвуча в ушите ми като силен гръм. Но се раздвижи най-близкият до мене пленник и трябва да призная, че този път той прояви малко по-голяма предпазливост, отколкото в теснината на поражението. Той изглежда се беше досетил, че клончето е изпращяло под крак или ръка на приятел, и уж че се брани от комари, той се отмести малко към мене. Достатъчно беше да протегна ръка, за да достигна с ножа до вързаните на гърба му ръце. Но аз все още чаках, докато първите момчета до огнището, започнат да отпускат глави на гърдите си и жаравата на огъня побелее и стане на пепел.

Най-сетне протегнах ръката, в която държах ножа. Аз лесно срязах връзките. Ножът остана в освободените ръце на моето Ути. Запълзях назад.

Когато се върнах под бора, отрядът беше готов за атака. Аз поведох групата, която имаше за задача да нападне откъм брега на езерото.

Повярвайте ми, прекрасна беше минутата, когато най-после с понесени над гората, езерото и каньона бойни викове, с вдигнати нагоре копия и томахавки ние се хвърлихме срещу сънливия и изненадан отряд на Кукумявката!

Тежка беше борбата и двамата с Кукумявката на всяка стъпка цял месец след това си спомняхме нашето стълкновение. То завърши едва на разсъмване — а чак след изгрев-слънце моят отряд излови последните врагове, изпокрили се в гората. Сладка беше победата, макар че при утринното къпане — общо както за победители, така и за победени — следите от удари с томахавки и копия боляха повече от жилата на хиляди комари.

Но най-сладко беше утринното угощение с печени зайци, които победените трябваше да уловят в наша чест.

 

 

За това приключение ме похвали Овасес, дори и Танто, макар че и този път той остана неумолим и не каза нито дума за подслушвания разговор на нощното съвещание на воините. Но това беше само едно малко облаче на ясното небе на славата, в чийто блясък ходих цели два дни след връщането си в лагера, цели два дни, в края на които ме осени още по-голямо щастие.

В края на втория ден, когато в селцето вече кладяхме вечерните огньове, за да изпечем убития от Счупения Нож елен, на площада на големия огън долетя на бърз кон млад воин от нашия род. Аз веднага го познах. Това беше Жълтия Мокасин. Той пристигна цял потънал в сивочервения прах на голямата равнина и водеше след себе си неоседлан кон. Ние, най-малките, веднага го обкръжихме и с любопитство разглеждахме конете. А той, вместо да попита за някого от зрелите воини, се обърна направо към нас:

— Аз съм Жълтия Мокасин — каза той. — Изпрати ме тук Високия Орел, за да намеря неговия малък син.

Сърцето ми силно заби. Аз излязох от кръга на момчетата, вдигнах нагоре ръка и извиках:

— Аз съм Ути, синът на Високия Орел. За какво е изпратил моят баща славния воин Жълтия Мокасин?

Аз наистина бях още малко момче, но думите ми навярно се харесаха на пристигналия. Очите му се усмихнаха и той леко се наведе към мене.

— Жълтия Мокасин — каза той — не жалеше своя кон и препускаше денонощно до лагера на Младите Вълци, за да предаде на сина на Високия Орел подарък от баща му.

И тогава, в тази щастлива за мен минута, той хвърли поводите на неоседлания кон в ръцете ми. Това бе мой кон! Моят пръв кон!

Жълтия Мокасин се отдалечи към палатката на Овасес, а аз продължавах да стоя неподвижен, хванал юздата на мустанга в ръцете си, и едва сподавях в гърлото си желание едновременно да се смея, да плача и викам от радост. Застаналите около мене мои връстници също мълчаха в смирено изумление.

Мой кон! Той беше обикновен индиански мустанг. В него нямаше нищо красиво — нищо такова, което би могло да грабне погледа на човека с изящната си линия и очертание. Но за мене това беше най-великолепният кон на света. Струваше ми се, че не е кон, а лекокрила птичка, най-издръжливият и бърз кон, какъвто съм виждал досега. Наистина той не беше много хубав. Навел ниско голямата си тежка глава, той стоеше спокойно на късите силни крака с малко извити навътре колена. Но всеки познавач на индиански коне би съумял да го оцени. Под дългата му козина личаха силни мускули на издръжлив яздитен кон, широките му гърди говореха за правилно дишане, а дългото му тяло за мек вълнообразен галоп.

Разбира се, ние забравихме за нашите огньове. Аз поведох коня към реката, а всички Ути, обзети повече от възхищение, отколкото от завист, вървяха след мене, за да ми помогнат да го изкъпем. Защото те знаеха, че макар баща ми да го е подарил за мене, аз на никого няма да откажа, ако пожелае, да изпробва моя кон. Мустангът беше спокоен и кротък. Той стоеше във водата и тихо цвилеше, докато го изтривахме с меки върбови клонки. Той имаше големи, умни очи и кадифени ноздри. Аз притисках до тях лицето си така нежно, както някога притисках бузата си в майчините ръце. Да, това беше наш кон!

Когато конят изсъхна, започнахме да го кичим, като вплитахме в гривата и опашката му най-красивите пера, каквито всеки от нас имаше. И наскоро нашият кон беше по-нагизден от конете на всички бойци от селището на Младите Вълци — много повече напомняше коня на някакъв велик вожд, отколкото единствения кон на група малки Ути.

Ние бързо проверихме какво умее той. Баща ми се беше погрижил да ни снабди с умен приятел. Конят беше отлично обязден, нямахме никакви тревоги при възсядането му. При изсвирване той лягаше на земята, а след това пак при изсвирване ставаше, изменяше крачките и посоката на хода си при леко докосване с ръце, галопът му беше лек и плавен, а на гърба му можеха да се поместят без никакъв труд поне трима забележителни ездачи от селцето на Младите Вълци.

Слънцето залязваше, когато аз, яхнал нагиздения кон, заобиколен от моите връстници, в блясъка от червените и златни слънчеви лъчи, пристигнах пред палатката на Танто, за да споделя с брат си своята гордост и радост. Танто огледа добре коня, като кимаше одобрително с глава, после го яхна, променяше хода му от тръс до галоп и обиколи Площада на големия огън. Спря го пред нас в пълен бяг, така че видяхме засилените копита непосредствено пред себе си.

Танто се усмихна.

— Добър кон — каза той — Гледай го грижливо и той ще ти бъде приятел, който може да те оцени.

Танто изчезна за миг в палатката си и изнесе оттам една вълча кожа и чифт стремена. Сложи ги на гърба на моя кон.

О, колко богат бях аз!

— Приеми този дар — каза Танто — от своя брат и нека Великият Дух да ти помага в твоя млад живот. Утре, преди слънцето да е осветило върховете на дърветата — той посочи буките на изток, — ела при мене, а през това време конят ти нека пасе при конете на другите воини.

 

 

Доста преди уреченото време аз бях при брат си. От няколко палатки се издигаха в небето тънки прави ивици дим, обилната роса и легналата над реката мъгла предвещаваха ясно време. Откъм гората в чистия утринен въздух долиташе висок птичи крясък. Лекият ветрец ухаеше на смола и горски треви.

А аз бях щастлив. Добър беше за мене Месецът на плодовете.

Спечелих победа при езерото на Червения каньон. Похвалиха ме Овасес и Танто. Баща ми изпрати прекрасен кон, а днес за пръв път моят по-голям брат искаше да ме вземе със себе си в гората. Докато го чаках, аз тичах около палатката като младо куче, което скимти нетърпеливо, преди да потегли със стопанина си на лов, и размахвах от радост ръце. Тичах толкова буйно, че налетях на боеца Черната Ръка, който се връщаше от нощен лов и носеше на гърба си дива коза. Връхлетях така ненадейно върху него, че за малко не го катурнах на земята, и веднага се уверих, че Черната Ръка има много тежка ръка. Заболя ме, но нито воинът, нито аз загубихме настроение след случилото се.

Черната Ръка дори се усмихна.

— От тебе ще излезе голям ловец, Ути — каза той. — Но все пак бих те посъветвал да си вземеш и оръжието в гората. Зверовете сега се връщат в леговищата си от нощен лов и какво би направил, ако насреща ти изскочи вълк единак?

— Няма да се уплаша, Черна Ръка. А освен това с мене идва в гората Танто, брат ми. Той е много добър ловец, та не ще се изплаша от мохекооса.

— Танто е храбър момък — призна Черната Ръка. — Но и най-големият ловец не знае всичко, и най-големият ловец се учи от собствените си грешки. Защото всяка година грешката е същевременно и последна грешка на ловеца. Който направи такава грешка, ще затанцува Танца на смъртта в просторите на северното небе. Там — посочи той към сивата ивица на хоризонта. — Дано се срещнем там колкото се може по-късно, Млади Вълко.

И Черната Ръка отмина, като си мърмореше нещо, а аз, разбира се, не повярвах на думите му. Денят беше извънредно хубав, та не се вслушвах в думите на предпазливостта. Аз пак затичах около палатката на брат си и пеех песен за всичко, което се беше случило през последните дни, за пътя през гората, за победната битка и лова, който ни очаква.

Видът на Танто ме разочарова малко. Освен томахавка и ловджийски нож той нямаше никакво друго оръжие, а на мене даде само торба от козешка кожа. А понеже не вземаше със себе си никаква храна, разбрах, че не ни очаква някакъв голям поход, че тръгваме на недалечен път. Не беше редно да питам, макар че ме измъчваше страшно любопитство, но когато селцето се скри зад дърветата, Танто сам заговори:

— Открих пчели. Отиваме да вадим мед за моя брат и неговите приятели.

Сега разочарованието ми се бореше с радостта. Наистина аз мечтаех за някакъв голям лов на елен, бяла коза и дори на мечка, но пък, от друга страна, най-хубавото нещо, което можеше да се намери в гората, бяха тъмните медени пити. Затова бързо се примирих с мисълта, че днес с Танто няма да участвувам в лов като изкусен ловец, и само преглъщах слюнки при мисълта за вкусния мед, който ни чакаше в пчелната хралупа. За миг само ме полазиха тръпки при спомена за жилото на горските обитатели, които бранят своя мед. С тая мисъл аз вървях по стъпките на брат си и плахо се оглеждах наоколо. Най-сетне намерих това, което търсех: храсти от кванони, гъсто покрити с тъмни продълговати плодове. Танто седна на земята, а аз започнах да бера плодовете. Когато си набрахме достатъчно плод, ние двамата натъркахме телата си с неговия червен, остро миризлив сок, който беше по-добро средство против пчелите, отколкото смриковия дим.

Ние вървяхме по пътеката към север и при един треснат и изгорен от гръм стар бор завихме на изток в гъстата, не много висока гора, примесена с буен храсталак.

Тук вече трябваше да се върви по-внимателно и зорко, отколкото по пътеката. Защото навлязохме в страната на братята хищници, които, макар че слънцето беше изгряло, постоянно се връщаха от нощния лов в леговищата си. Трябваше да заобикаляме сухите съчки и листи, да внимаваме да не закачим тънките стъбла на младите дръвчета, да вървим срещу вятъра, за да можем, преди да е успял да ни подуши някой звяр, да го съгледаме веднага.

Като виждах как брат ми се оглеждаше, разбрах, че сме близко до целта. Минахме през малко поточе, което се виеше безшумно край обраслите с мъх камъни, после през обкичени с плодове храсти и млада гора от сплели се един в друг габъри. Когато излязохме от нея, чух внезапен трясък на счупени клони, а Танто ме хвана за рамото и така го стисна, че за малко не извиках. Миг след това чух лудо бръмчене на пчелен рой, някакво тихо ръмжене и силно мляскане.

Брат ми добре знаеше кой е успял да ни изпревари. Той ме дръпна за ръката и започна да отстъпва. Но в същия момент забелязах застаналата при един нисък дъб тъмнокафява мечка с медена пита в лапите.

И до ден-днешен със срам си спомням, че тогава загубих разсъдък и предпазливост — отскубнах се от ръцете на Танто и хукнах слепешката в безумно бягство. Изплашените очи лошо виждат. Аз се спънах в един сух корен и се проснах цял на земята, като извиках от страх. Зад гърба си чух краткия зъл рев на мечката. Това сигурно беше враждебен на хората единак, който пчелите вече бяха разсърдили.

Брат ми ме вдигна от земята и затичахме към високите дървета. След нас трещяха клони под лапите на втурналата се мечка. Ние добре знаехме, че и най-силният бяг няма да ни спаси и ако не успеем да се изкачим на високо дърво, ще затанцуваме днес Танца на смъртта в северното небе. Беше кратко, но главоломно бягане. За щастие Танто успя да се хване за долния клон на един голям габър, покачи се светкавично на него и ми подаде ръка. Досам гърба си чувах сумтенето на мечката. Виках нещо, брат ми ме вдигна нагоре, както рибар вдига малка рибка, аз вкопчих пръсти в клона и само усетих, че някой ме удари по стъпалото и ми дръпна мокасина. Нямах време да се замислям, нито да разбера какво всъщност се беше случило. Ние се заизкачвахме още нагоре, защото мечката не преставаше да ни преследва. Тя лазеше след нас и се спря едва тогава, когато тънките клони вече започнаха да се огъват под нея. Тя се спря с ръмжене, оголила острите си зъби, и се опитваше да разклаща клоните, на които се бяхме покатерили.

Това беше стар самотник с много белези по кожуха, с разкъсано дясно ухо и със свирепи, кръвясали очи.

Аз се покатерих на най-високото място, до което можех да стигна. Бях се вкопчил конвулсивно в клона и треперех. Обаче Танто успя да възвърне спокойствието си. Той отчупи голям клон и започна да удря нападателя по носа.

Дързостта на Танто ме окуражи. Аз също започнах да хвърлям върху мечката малки клончета и да викам:

— О, Мокве, мечко, космати брате! Махай се оттука, защото ще те убием и твоят дух ще трябва да се катери по дърветата като червена катерица. А нали това е срам за такъв голям храбрец като тебе.

А Танто:

— О, Мокве, мечко, лоши брате! В палатката си имам вече една мечешка кожа, по-голяма и по-черна от твоята. Но наближават зимните студове и търся втора кожа за палатката си. И ако искаш да запазиш кожата си, върви си и ни остави на мира!

Като видя, че не ще успее да ни достигне, мечката се оттегли бавно. Аз виках унесено след нея, като ту я хвалех, ту заплашвах и ругаех. Все пак най-сетне млъкнах. Хитрият враг отначало започна да изтръгва корените, а после се опитваше да повали цялото дърво, като го натискаше с тялото си. Танто не преставаше да хока мечката и да хвърля върху нея клони. Дървото се люлееше, макар че имаше дебело стъбло.

Най-сетне на мечката омръзнаха напразните опити, изръмжа още няколко пъти все по-лениво и тихо, докато стъпи на четирите си крака, прозина се и бавно изчезна сред гъсталака на младите габъри. Ние слушахме в напрегнато мълчание. И колкото повече се отдалечаваше тя в гъсталака, толкова по-слабо се чуваше трясъкът от счупени клони. Танто се разсмя и когато в гората отново зацари приятната тишина на знойното пладне, той безшумно слезе на земята, а аз тръгнах след него.

Но не бяхме успели да направим и пет крачки, когато от противоположната посока на тая, от която бяхме дошли, изскочи със зловещо мълчание същата тази мечка. За щастие Танто я беше видял веднага. Аз изпищях, коленете ми се подкосиха, бях уверен, че нищо вече не ще ме спаси. Но брат ми успя да ме метне на един клон и сам с птичи скок успя да се изплъзне току от зъбите на звера. Аз бях изгубил всякаква смелост. Като си спомних предупреждението на Черната Ръка, че първата грешка на ловеца бива и негова последна грешка, изгубих вяра в спасението ни, дори вяра в прозорливостта и мъдростта на брат си.

Впрочем и неговите очи побеляха от ярост. Най-напред хвърли томахавка, а след това и ножа. Но дръжката на томахавка се закачи в един клон и не попадна в целта. Ножът пък, вместо да попадне точно във вирнатата към нас муцуна на звера, само се плъзна по зъбите му, нарани вдигнатите му устни и проби предната му лапа.

Разрази се буря — единакът побесня. Неговият рев се носеше над гората като трясък от августовски гръмотевици. Младите дървета, изтръгнати с корените, летяха на всички страни. Изхвърляната нагоре от тежките лапи земя долиташе до нас, засипваше очите и устата ни. Едно малко камъче ме удари право в горната устна и усетих в устата си вкус на кръв.

Наоколо гората замря. Не се чуваше нищо друго, освен трясък на дървета, чупени от сивия брат, и страшния му рев. Една малка птичка, която бе кацнала около мене на клончето, така се беше вцепенила от страх, че можех да я уловя с ръка.

Земята около нашето дърво изглеждаше като бойно поле, върху което сто воина бяха водили жестока битка. В зеления мъх се виждаха черни петна от разкъсани чимове, а във въздуха непрестанно летяха клони, буци пръст и кичури мечешка козина, отскубната от самата нея в бясната ярост. Дори Танто занемя и гледаше единака с очи, които повече наподобяваха моя поглед — поглед на изплашено Ути, отколкото поглед на зрял ловец.

Сенките на дърветата отново започнаха да падат полегато над земята. Аз не зная, не помня колко време е могло да мине от момента, когато отново се бяхме скрили на дървото. Вкопчените в клоните на дърветата пръсти се бяха вдървили, пред очите ми се мяркаха тъмни петна.

Изведнъж се съживих: Танто се изправи, сложи длани на устата си и нададе силен вик. Мечката замлъкна и като вдигна нагоре муцуна, почти укротена от страшния си гняв, започна недоверчиво да души. Само за момент тя прилегна до дънера на нашето дърво, като лижеше ранената си лапа и душеше наоколо.

И тогава и аз дочух нещо като далечно пръхтене на коне и тропот на корита по меката горска почва. Танто отново започна да вика и предупреждаваше за опасността.

Но мечката очевидно разбра, че я заплашва нещо повече, след малко стана и с тих, бърз бяг се изгуби в горския гъсталак.

Спасиха ни Овасес и Голямото Крило. Никой от тях не продума нито дума, но Танто, като разказваше случилото се, навеждаше глава и гледаше към земята, също както правех аз, когато трябваше да признавам някоя момчешка глупост.

На връщане в селцето вървяхме с Овасес. Когато излязохме на пътеката за лагера и когато се беше възвърнало цялото ми мъжество, аз казах спокойно:

— Струва ми се, братко, че и най-великият ловец не знае всичко, и най-великият ловец се учи от собствените си грешки, защото, който направи грешка, вече не може да я изправи, а само танцува Танца на смъртта в северното небе. Защо не взе лъка, мой умни братко?

Но този път мъдростта на Черната Ръка ми излезе солена. Не навреме бях изрекъл неговите думи. Сега се уверих, че Танто имал по-тежка ръка от Овасес и Черната Ръка. Той ме наложи наистина по братски.

Сега разбрах друга истина — че не бива да се надсмиваме на чужди грешки.

Разбира се, от този ден нито аз, а което беше още по-важно, нито Танто отиваше в гората без лък и остри стрели в тула.