Сат-Ок
Земята на солените скали (2)

Черното небе докосна върховете на дърветата.

Кин-она-таоо! Бойци, събирайте се вече!

Та с тътена на големия тъпан,

с песни и танци да посрещнем

бога на тъмнината, Сисяоне.

(Из вечерните песни)

— Почакай тук — каза ми Овасес, когато се спряхме пред малко кожено типи.

Палатката приличаше на тези, в които живеехме ние в селцето над езерото. Обаче не беше толкова украсена с рисунки и предмети, беше типи от селцето на Младите Вълци.

Влязох вътре. Тук беше топло и удобно. До стените бяха проснати вълчи кожи за постеля. Аз седнах върху тях. Овасес излезе. Беше тихо, само отдалече долиташе тихият шум на гората и кучешки лай.

Чаках брат си. Никога не бях го виждал. Той е дошъл в лагера на Вълците четири години преди аз да се родя. Само майка ми често споменаваше името му Танто, разказваше ми за него, когато останехме сами. Мечтаех тогава и за мене да говори някога с такъв блясък в очите, така горда и щастлива. И макар че малко неща знаех за своя брат — не знаех историята на неговите ловни подвизи, не бях чувал подробно как е спечелил своето име, — все пак бях уверен, че той е най-мъжественият, най-ловкият и най-умният от всички Млади Вълци.

Дълго чаках. Навън звездите навярно показваха, че минава полунощ…

Той беше влязъл така тихо, че не бях забелязал кога се е приближил до входа.

Едва когато се озова в малкия кръг светлина от позагасналия вече огън, аз видях за пръв път брат си такъв, какъвто и досега е останал в паметта ми.

Той беше висок и снажен — аз едва стигах до гърдите му. Носеше дреха от вълча кожа, обшита отпред с цветни коралчета, кожени панталони и ниски мокасини. Откритата му, намазана с мас коса лъщеше на огъня като кожата на изплувал над водата тюлен.

Ето, такъв вид имаше моят по-голям брат! Сърцето ми биеше. Аз мълчаливо чаках да заговори. Но той стоеше при огнището и ме гледаше неподвижен и мълчалив. Едва когато с нерешително движение на ръката му посочих място до огъня, той седна мълчаливо, без да отмества поглед от лицето ми.

Когато ме разгледа добре, докосна с ръка гърдите ми и каза:

— Ути, ти си син на моята майка, мой брат…

— Да.

Той хвърли в огъня няколко съчки и ме попита с по-тих глас:

— Какво прави мама?

Аз исках да бъда зрял и твърд воин. Исках да запазя спокойствие, безразличие в погледа си, безизразно лице. Но нали едва вчера се бях разделил с майка си, вчера бях слушал гласа й — очите ми се напълниха със сълзи. Отвърнах от огъня лице и започнах да разказвам за мама — как ми беше говорила за него, как ме беше изпратила, как изглеждаше тя, дали е весела, какви песни беше пяла, какви светлосиви очи и светла коса има. Накрая — аз не говорих дълго, да не би гласът ми да ме издаде, че съм все още младо момче, на което е тежко и мъчно да се раздели с майка си — казах думите, които тя толкова пъти беше повтаряла:

— Ти живееш в майчиното сърце. Тя постоянно мисли за теб.

Аз не виждах лицето на Танто, защото огънят отново беше загаснал. Брат ми нищо не отговори, само протегна към огнището ръка и малките червени пламъчета започнаха да се вият между пръстите му, да обхващат дланта му. Той бавно я дръпна, оправи падналата на челото си коса и заговори:

— Ути, в нашите жили тече една кръв. Ти си мой брат и правиш едва първите си крачки по пътя на мъжа. Аз също бях Ути, когато тук ме докара Овасес. Сега вече имам име. Много слънца минаха, от времето, когато за последен път ме нарекоха Ути.

— Знам. Сега се казваш Танто, Желязно Око — потвърдих аз.

— Да — сериозно кимна с глава той. — Наричат ме Танто, защото от моята стрела никой още не е успял да се изплъзне и моите стрели са стрели на смъртта. Гората за мене е това, което за тебе вчера е била палатката на нашата майка. Преди да дойда тука, тъй както и ти, не знаех нищо. Не знаех дори, че има добри и зли ветрове, че те могат да довеждат и отпъждат дивеча, да заличават следите му, като навреме го предупредят, че има наблизо ловец. А сега вятърът е мой приятел и аз се радвам, когато духа Кей-вей-кеен, северозападният ловен вятър. Сега аз мога с рог от брезова кора да примамя рогача, когато той започва да слуша гласа на своята кръв…

Аз слушах думите на брат си и се мъчех да запомня всичко, да не изпусна нито дума от паметта си. Бях вече направил първата крачка по пътя на мъжа. Моят по-голям брат, сложил ръце на раменете ми, разговаряше с мене като с равен. Огънят все повече загасваше, понякога гласът на брат ми ставаше по-тих и понякога ми се струваше, че всичко това не бе истина, а сън, който сънувах още в палатката на моята майка, над езерото.

Изведнъж трепнах. Завесата на входа на палатката силно се размърда и аз видях главата на Тауха, голямото куче, кучето приятел, което с един скок се намери в краката ми. Брат ми се разсмя:

— Той те откри. Страхува ли се за тебе? Да не си му казал, че се боиш от пътуването до селцето ни тук?

И аз се смеех. Брат ми не ме подиграваше. Смехът му беше тъй приятелски и весел, както радостта на Тауха. Аз бях щастлив — въпреки всичко щастлив, че не бях сам, че тук бе и моят брат, че беше ме намерил и Тауха, доброто старо умно куче.

Така започна моят нов живот.

 

 

Бързо, много бързо летяха дните в лагера на Младите Вълци. Трудно ми е да уловя, да запомня добре онези мигове, когато клоните на дърветата се отърсват от пухкавите си снежни шапки, свалени от първия пролетен вятър, и когато после същите клони се покрият с първите пъпки, а пъпките се разпукат, за да осеят дърветата с цвят.

Времето минаваше в упражнения, горски походи, лов. И както с течение на годините кожата на бизона се покрива с нови изображения, които са нова страница от историята на племето, така растеше и нашият опит. Всеки поход, всяка ловна следа учи на нещо ново, беше скръб или радост, откриваше неопитността или въоръжаваше с мъдрост.

В лагера имаше много момчета като мене, току-що откъснати от майчиния скут, но всеки от нас искаше да бъде вече зрял мъж и прославен с делата си воин, всеки искаше да бъде водач на другите. Затова всеки гореше от желание да се покаже по-умен, по-силен и по-сръчен от другите.

От всички най-много обикнах едно малко по-възрастно от мене момче от рода на Кукумявките. Наричаха го Куку-куру-тоо, Скачащата Кукумявка, понеже скачаше най-високо и най-далеч от всички нас. Ние с него станахме истински приятели, но нашето приятелство започна по чуден начин.

Когато дойдох в лагера, Кукумявката беше вече вожд на най-малките Вълци. Трябва да се каже, че той наистина имаше вид на вожд. Беше висок, с дълги силни крака, с неподстригвани досега кичури коса на главата, под които понякога беше трудно да се улови блясъкът на черните му очи. Освен това беше по-силен и по-издръжлив от мнозина други.

На другия ден след моето пристигане излязох призори да търся брат си и се намерих на Площада на големия огън, около който бяха разположени в кръг лагерните палатки. Веднага видях няколко момчета, които безмълвно и бързо ме заобиколиха от всички страни и се вглеждаха в главата ми. Като не знаех защо става това и виждах, че упорито се взират в главата ми, стоях мълчалив, малко сърдит и малко неспокоен. От всички страни започнаха да ме заобикалят нови момчета, взели лъкове в ръце. Накрая най-високият от тях — това беше Скачащата Кукумявка — излезе напред и каза с остър, силен глас:

— Ути, измий боята от косата си. Ти приличаш на старец. Ако искаш да останеш при нас, косата ти трябва да е също като нашата — и той прокара ръка по своите черни, лъснали от мечешката мас плитки.

Когато бях при родителите си, моята по-светла, отколкото на другите коса не учудваше никого. Всички знаеха, че майка ми е чужденка, а не индианка. Тук обаче никой не знаеше това. И разбрах защо Скачащата Кукумявка и другите бяха помислили, че съм боядисал косата си, за да приличам на старите опитни бойци, чиито коси с течение на годините придобиваха цвета на брезовата кора. Но аз реших нищо да не им обяснявам. Подигравателното отношение на момчетата предизвика у мене злоба и яд. Вдигнах рамене, вгледан дръзко в очите на Скачащата Кукумявка.

— Ако искаш, сам измий своята коса. Моята аз не боядисвам.

— Какво, няма ли да я измиеш?

— Не.

И тогава по знак на Скачащата Кукумявка момчетата се хвърлиха отгоре ми. Аз се дърпах, изтръгвах се, ритах на всички страни, дори хапех, за да се освободя. Но десетки ръце ме хванаха и повлякоха към брега на полузамръзналата река. Всички мои усилия се оказаха безполезни. След малко главата ми беше във водата, а Скачащата Кукумявка и другите започнаха да я стържат и трият с пясък, като ме държаха за косата.

Най-сетне ме пуснаха.

Изподрасканата ми кожа гореше, а от разбитото ми чело течеше кръв. Смесена с водата, тя започна да замръзва. Едва сега усетих студ. Дрехата ми висеше изпокъсана и откриваше изподрасканите ми гърди и ръце. Бях мокър до кости. Изгледах застаналите наоколо момчета и макар да ме душеше злоба, ненадейно ме обхвана желание да се смея — така безпомощно разочаровани бяха лицата им: разбраха, че не си бях боядисвал косата.

Но гневът беше много по-силен от желанието ми да се смея, а болката още повече го засилваше. Аз не можех да им простя, ако исках да запазя достойнството си. Те бяха ме обидили и един от тях трябваше да заплати за това — онзи, който стана причина за случилото се. Още повече Скачащата Кукумявка беше застанал току пред мене, а глупавата му гримаса и необикновено учудените му очи още повече засилваха гнева ми. Със стиснати пестници и спокоен глас аз му казах:

— Ути от рода на кукумявката! Ти ме обиди, като не повярва на думите ми. Нека ушите ти добре чуят какво ще ти каже синът на Високия Орел.

Той вдигна нагоре ръка в знак, че ме слуша внимателно.

— Пред очите на тези Млади Вълци — продължих аз — ще се бия с тебе. Ако те победя, ще ми се извиниш.

Той отново вдигна ръка нагоре в знак на съгласие.

Едно от момчетата се затича към палатката за мечешка мас, а ние, разсъблекли се до пояс, се приготвяхме за борба. Студът беше толкова силен, че всяка стъпка пращеше, сякаш ходехме по сухи съчки. Незатоплил се още от принудителното къпане, аз усещах, че кръвта ми се превръща в лед. Всяка минута се точеше безкрайно дълго като зимна нощ по време на поход.

С вдървени от студ ръце аз най-после натрих с бучка мас ръцете и гърдите си. Същото направи и моят противник, със същата непохватност. Изглежда, че студът и него не беше пощадил.

Сред настъпилата тишина ние започнахме да обикаляме един около друг. Пръв нанесе удар Скачащата Кукумявка, но той зле беше разчел своя скок — подхлъзна се и като падаше, препъна и мене. И двамата полетяхме в снега. Трудно можеше да се каже кой от двамата ни беше отгоре. Наистина Скачащата Кукумявка беше по-висок и по-силен от мене, но се бореше със съзнание, че е виновен, а на мене гневът ми придаваше сили.

Обаче по едно време силите започнаха да ме напускат и когато бях вече близко до поражение, усетих как някой ме вдигна нагоре и откъсва от противника. За миг и двамата се намерихме под мишниците на Овасес, който забърза към палатката.

Не след дълго аз седях на кожите в нашето типи и бавно разтривах измръзналия си гръб. Същото правеше и седналият срещу мене Скачаща Кукумявка. Спогледахме се накриво като неотдавнашни врагове. В погледа ни обаче нямаше такава злоба, а дори известно съчувствие, защото и на неговия гръб, както и на моя, ясно личаха следи от кожения ремък на Овасес. Аз пръв наруших мълчанието:

— Знаеш ли — казах, — че там, при реката, без малко не умрях от студ. Искаше ми се веднага да си облека дрехата.

Кукумявката ме погледна внимателно, защото гласът ми бе вече спокоен и незлобив. Той стана и се приближи до мене.

— И аз мислех същото — започна несмело той и ми протегна ръка.

Така започна нашата дружба — най-голямата от всички дружби. Тя укрепна по време на общите ни ловни скитания, в походите ни през гъстите горски дъбрави и планини, през дългите месеци на съвместно прекараните години.

 

 

През отвора на типито се виждаше порозовялото небе над върховете на смърчовете. Настъпи вече Месецът на разпукващите се пъпки. Беше време за ставане, защото по време на слънчевия изгрев можеше да се убие повече дивеч, отколкото през целия останал ден.

Аз станах от постелята и изтичах към реката.

През нощта ме беше мъчил Нанабун — Духът на сънищата: лежах вързан в пещера, а над мене се надвесваше, ръмжеше и показваше острите си зъби черна, бълваща огън мечка. Това беше много лош сън. Вечерта цялото ми тяло гореше и ме болеше глава. Овасес каза, че трябва да ме е ухапала малката муха кеовакес, която изпращаше чрез своето жило треска и лоши сънища.

И сега като всеки път аз тичах към реката, но бях още слаб. Краката ми се подкосяваха, като че ли земята беше постлана с мек пух от диви гъски. Главата ми беше празна и натежала. Струваше ми се, че в нея наливат тежка вода. Тялото ми беше остаряло през нощта с множество големи слънца и сега, още преди да съм тръгнал към гората, трябваше да се освободя от слабостта си. А най-доброто лекарство против телесната немощ е речната вода.

Скочих във водата. Пронизаха ме хиляди ледени игли. През Месеца на разпукващите се пъпки реката носи още доста зимен лед. Цъфналите ливади и разлистените гори още не бяха изпратили тук своя топъл лъх. Дори лосът не навлиза много навътре в реката, а се държи близо до брега й.

Ръцете ми потъват в спокойната утринна повърхност на реката, водата освежава лицето и ми охладява челото. Всеки плисък намалява годините и аз ставам все по-млад, по-здрав, по-силен. Обратният път до типито е гладък и твърд. А Тауха, който тича след мене, скимти и лае малко жалостиво, защото не може да ме догони. Той пак е бродил из гората с хлътнали хълбоци и с миналогодишните смърчови игли в гъстата козина. Изтощен от безуспешния нощен лов, сега му липсваше желание да се надбягва.

Когато първите лъчи на изгрева се провираха между върховете на смърчовете, въоръжени с ножове и лъкове, ние потегляме в гъстата гора. След високата, малко приведена фигура на Овасес бързат четири момчета — Скачащата Кукумявка и освен мен още двама Ути без имена. Аз съм най-ниският от тях и вървя най-отзад. Трябваше добре да изпъвам краката си, за да стъпвам по следите на Овасес. Защото ние сме длъжни да ходим като бойците и да оставяме след себе си само една следа по пътеката.

Излязохме на широка поляна, заобиколена от всички страни от завоя на реката. Скалите около нея бяха обрасли с храсти, та я правеха недостъпна откъм гората. На това място Овасес се спря.

— Виждате ли тази скала — каза той. — Когато цялата бъде огряна от слънцето, трябва отново да бъдете на поляната. А сега заминавайте на лов в гората отвъд реката.

Разбира се, ние се затичахме заедно със Скачащата Кукумявка. От мястото, където завоят на реката беше най-остър, решихме да се прехвърлим на другия бряг. Тук реката беше най-тясна. Ние завързахме дрехите си с ремъчки, за да ги закрепим върху главите, а лъковете и туловете със стрели провесихме през рамо. Кукумявката пръв се приготви за път и пръв скочи във водата. Течението го повлече и скри зад завоя. Аз скочих след него.

Сега вече не усещах студ. Цялото ми внимание беше погълнато от мисълта да не си измокря дрехите и не се оставя течението да ме отнесе далеч по реката. Течението беше силно. Над подалите се от водата скали прелитаха пенливи пръски. Особено трябваше да внимавам при плуването да не се натъкна на някоя подводна скала. Обаче лошо закрепените из главата ми дрехи все повече ми пречеха и течението ме отнасяше все по-надолу. Освен това бях още доста слаб и реката би ме завлякла много далече, ако Скачащата Кукумявка не ми беше подал от отсрещния бряг един дълъг прът.

Но тук нашите пътища трябваше да се разделят. Заповядано ни е да ловим поотделно.

 

 

На уреченото място аз се явих пръв, но с празни ръце. Огледах се доста неуверено, но като видях двете други Ути, поуспокоих се. Види се, и на тях не им се беше удал ловът. А и те имаха в туловете си толкова стрели, с колкото бяха тръгнали в гората. Не е лесно за неопитните Ути да се приближат до дивеча. Нана-бешо, Духът на зверовете, съюзен с планинския вятър, често успява да предупреди елена за присъствието на ловеца, преди тетивата на лъка да е успяла тихо да затрепти.

Овасес седеше неподвижно на скалата, загледан в самото й подножие. Той беше неподвижен като Скалата на безмълвния воин. Седнахме до него, без да нарушим мълчанието му.

— Гледайте внимателно — каза най-сетне Овасес.

Погледнахме, накъдето сочеше ръката му, и на отсрещната страна съгледахме Скачащата Кукумявка. Той вървеше наведен и носеше нещо на гърба си.

— Гледайте внимателно, Ути — повтори Овасес, — вашият брат е убил дива коза. Трябва да имаш вярно око и дълги крака, за да можеш да окачиш черепа на козицата в своето типи.

По даден от Овасес знак ние хукнахме към реката, като съблякохме по пътя дрехите си. След малко помагахме на Скачащата Кукумявка да мине реката заедно със своя лов. Козата беше наистина хубава и голяма. Беше на не по-малко от две години. В лявата й страна, около сърцето, бяха останали следи от две стрели, следи така близо една до друга, като че ли пуснати от лъка на бърз и опитен ловец.

Скачащата Кукумявка беше сериозен и равнодушен като самия Овасес, който не го похвали поне с една дума. Обаче очите на моя приятел блестяха, а дишането му беше ускорено от гордост. Дори ние тримата, на които не беше провървяло, също се чувствувахме горди.

Слънцето се плъзгаше вече по втората половина на своя път, когато се прибирахме в лагера. Сега пръв вървеше Скачащата Кукумявка, вдигнал на раменете си своя трофей.

Това беше първата убита от него коза. Според стария обичай, момък, който улови за пръв път коза, трябваше да я внесе в лагера, сам да я очисти и да покани приятелите си на вечерна гощавка.

 

 

Като се връщаме от лов, ние се събираме на поляната близо до лагера. Когато сме вече там всички, пристига на кон Овасес, а след него тича друг неоседлан мустанг. Всеки от Младите Вълци трябва до такава степен да овладее изкуството да си служи с оръжие и да язди кон, както се е научил да диша, да говори, да ходи и яде. Но не е лесна тази наука, на която ни учи Овасес и която трябва да стане за нас естествена както дишането или говоренето. А още по-трудно е за мене да я овладявам с незарасло охлузено бедро вследствие на първото ми падане от коня и с ръце, отпаднали от вчерашното упражнение — хвърляне на томахавк.

По даден от Овасес знак скачам върху неоседлания кон. Сега, когато съм вече на коня, не бива да позволя на Овасес да ме догони. Аз зная, че догони ли ме, върху гърба ми ще се стовари не един удар от кожения му ремък. А ръката на Овасес не е лека. Но ако успея да обиколя поляната без нито един удар по гърба, изпитанието ми ще бъде победоносно.

Като се затичвам към коня, хващам с ръце ремъците, с които е препасан, и лягам върху изпънатата му шия.

Препущам напред — конят сам обхожда редките дървета по поляната. Отзаде си чувам тропота на Овасесовия кон. Оглеждам се. Разстоянието помежду ни е само два конски скока. Сега Овасес протяга назад ръка, в която държи ремъка, и се наклонява леко към мене. Аз чувствувам как след малко ще понеса парлив удар като награда за лошата ми езда. Затова още повече се навеждам към шията на моя мустанг, забил пети в ребрата му. Половината от пътя е зад гърба ни. Овасес изостава малко назад, но след миг ще започне още по-застрашително да се приближава. Чувам дъха на запъхтения му кои над самото си ухо, а до купчината момчета, застанали на края на поляната, остава още цял хвърлей на стрела.

Но когато над мене се разнася острото съскане на ремъка, аз така дръпвам коня за гривата, че той отскача встрани и отбягва преследвача, а аз се придържам с ръце за кожения пояс на коня и се изхлузвам под конския корем. Ремъкът прелита над главата ми, а затичалия се кон на Овасес преминава встрани.

Това ми се удаде за пръв път. Докато Овасес обърне коня, аз бях при момчетата. Това беше първата ми победа.

След урока по езда започват изпитанията по ловкост и боравене с оръжие. Скачащата Кукумявка препуска в пълен галоп към дървото, на което е нарисуван кръг, голям колкото човешка глава. Вятърът обвява лицето на приятеля ми и вдига от високото му чело изплетената на малки плитки коса. Очите на приятеля ми са устремени в кръга, а в издигнатата си нагоре ръка държи нож и като минава покрай дървото, изправя се и с внезапно движение хвърля ножа по посока на целта. Перата, които украсяват дръжката на ножа, тихо прошумяват, острието глухо удря кората. Кукумявката се оглежда, лицето му леко потъмнява — ножът се е забил извън кръга. Овасес го измъква и го подава на друг. А пък аз не зная дали да тъгувам за неуспеха на приятеля си, или пък да се радвам, че само аз днес успявам три пъти да улуча целта.

Когато се връщаме в лагера, нашите сенки вече са дълги като високи буки, а гъстата гора се спотайва във вечерната тишина. Ние сме изморени, но весели. Ръката боли от упражненията с ножа и томахавка, краката треперят от притискането към конския хълбок. И макар някои от нас да носят по плещите си следи от ремъка при упражненията в яздене, и макар само аз да съм успял днес три пъти да улуча с ножа средата на целта, ние знаем, че Овасес е доволен от своите ученици. Че той трябва да полага сега много повече усилия, отколкото преди три месеца, за да настигне някого при упражненията в езда, и че всеки от най-младите негови ученици вече улучва дървото, макар да не улучва самата цел, не дупчи с ножа или с томахавка изплашения вятър.

Днес Овасес от много време насам не беше мъмрил никого от нас, а това е равно на голяма похвала.

Когато небето на запад потъмнее, а луната заблести все по-ярко, ние се събираме около огъня. Над огнището в хладния дим се опушва месо от рогач и изрезки от есетра. Скачащата Кукумявка подава на Овасес сърцето на убитата коза, а учителят го разрязва на четири части и дава на всеки от нас.

— Яжте, Ути, сърцето на бяла коза и молете духа й да не ви се сърди. Желая ви, когато станете и вие бойци, да ядете мечешко сърце, а мечешките черепи често да украсяват палатките ви.

Небето е високо, димът мирише на горчиво, а сърцето на козата е най-вкусната частица на света и най-хубавият деликатес. Нашата гощавка е най-веселата гощавка от много месеци насам, макар че седим край огъня мълчаливи и важни. Овасес мълчи. Мълчим и ние.

А аз вътрешно си пея песен, че ще стана някога като Непемус, че лицето ми ще бъде като неговото сурово и белязано от мечешките нокти, че като Непемус ще водя борба със сивата мечка и ще я победя. Това ще бъде прекрасна борба. Насреща ми ще се изправи голяма сива мечка, разярена, с големи зъби и нокти — а аз ще имам свое мъжество и свой нож. Острието на ножа е по-късно и по-слабо от всеки мечешки нокът. Острието на ножа може да се счупи във всеки клон — а мечката със своите нокти може да руши дори скалите. Но аз ще победя мечката и ще й стъпя на врата. Ще й взема името и няма да ме наричат вече Ути, момче без име, а ще ме нарекат Сива Мечка, Дълъг Зъб или Остър Нокът.