Сат-Ок
Земята на солените скали (11)

Маниту! Дух с велико сърце,

ти си властител на света,

затова насочи ръката ми

да не потрепне, насочи ръката ми,

та врагът да остави костите си в степта. Изтръгни от душата ми милост и страх. Маниту!

Позволи на чакалите да лишат враговете от телата им.

(Из военните песни)

Този ден селището придоби празничен вид. Вождовете се накичиха с пера, с най-богати облекла, воините означиха с червена боя белезите от раните си и говореха за своите подвизи и мъжество. Всеки от тях забождаше в косата си толкова орлови пера, колкото велики дела бяха прославили историята на живота му.

Ние, Младите Вълци, също като останалите си оцветихме лицата с тържествените багри — бели и сини ивици. В косите си също забождахме пера, само че от кукумявка. Ние се въртяхме около воините, като се мъчехме да схванем нещо от малкото думи, обезпокоени от неизвестността и тревогата, която дори старците не можеха да скрият. Защото тоя път, макар мъжете и момчетата да се мажеха с тържествени бои и се украсяваха с най-хубавите си празнични дрехи — ние чакахме гостите без песни и усмивки. Чакахме ги, изпълнени с омраза. Жените изчезнаха в палатките, нито едно момиче не беше вплело в плитките си цветни ремъчета. Защото в селището щяха да дойдат пратеници на белите. Това бе поискал Вап-нап-ао, за да може да се споразумее с целия Съвет на възрастните, и Съветът на възрастните му бе позволил. Всеки гост, па бил той и враг, трябваше да бъде посрещнат според обичаите на свободното племе. Затова воините и Младите Вълци си бяха облекли празнични облекла.

Тъжен празник обаче щеше да бъде той.

Никога през моя живот не бяха гостували в селцето ни бели от кралската конница. За пръв път аз и Кукумявката, както и всички мои връстници, щяхме да видим мъже с бяла кожа. Ние бяхме много по-неспокойни, отколкото пред среща със сивата мечка. Знаехме, че белите са повече от зърната пясък в реката и листата на дърветата в гората. Не можехме да се освободим от тревогата си, още повече, че баща ми беше издал заповеди, които придаваха зловещо значение на посрещането от първия му миг. Това бяха заповеди като за пред бой. Те трябваше да ни предпазят от хитрината на белите, от техните извънредно любопитни очи. Затова половината палатки бяха сдиплени, половината коне бяха изпратени в скалните прикрития в Долината на солената земя. В останалите палатки беше наредено да се укрият всички жени и девойки, а част от воините да заминат заедно с конете. Само всичките Млади Вълци останаха. И им беше дори заповядано да се въртят около белите през цялото време. „Колко повече малки момчета видят — казал на съвета Овасес, — толкова по-безпомощни ще им се сторят воините на племето ни.“

Вождовете на осемте наши рода бяха пристигнали вече и си почиваха в определените за тях палатки. Жените завършиха приготовленията за гощавката в чест на белите. На брезите с отрязани върхове висяха завързани на задните си крака убити млади елени. Брезичките се надвесваха над огъня във вид на дъга — и когато месото се допичаше и ставаше по-леко, брезичките се изправяха и издигаха нагоре печеното. Момичетата опушваха на дървени стълбички големи есетри с бяло месо. Как великолепно щеше да бъде това угощение, ако се състоеше в чест на истински приятели! Но в края на краищата дори мисълта за Вап-нап-ао не можеше да притъпи цялото великолепие на носещата се над селцето миризма на печено месо и пушена риба.

Към пладне дочухме конски тропот. В селцето се втурна потънал в пяна мустанг Жълтия Мокасин. Пред палатката на баща ми той опъна юздите и без да слиза от коня, извика:

— Вап-нап-ао умакханауч! Бялата Змия вече пристига!

След това той дръпна тъй силно юзди, та засиленият кон се изправи на задните си крака, обърна го на място и полетя обратно…

И тъй, след малко щяхме да видим пратениците на белите хора от кралската конница и преди всичко щяхме да видим най-големия враг на нашето племе, самия Вап-нап-ао. С името на този човек майките плашеха децата си, а воините го споменаваха със зъл пламък в очите. Щяхме най-после да го видим и ние с Кукумявката.

Ние добре помнехме, когато за пръв път чухме името на Вап-нап-ао. Тогава ние стигахме едва до пояса на Овасес. Но оттогава много пъти Кей-вей-кеен беше сменил посоката на своя бяг и много пъти снегът бе покривал гората със своето бяло мълчание. Сега ние гледахме Овасес право в очите, нашите мускули бяха станали твърди и все повече издържаха болката и умората. Не е така далече и времето на нашето посвещение в тайнство. И едва сега ние най-после щяхме да видим за пръв път Вап-нап-ао…

Баща ми и магьосникът излязоха пред палатката на вожда и седнаха на постланите мечешки кожи. Кукумявката и аз застанахме пред входа на нашето типи и виждахме ясно намръщените им лица.

На края на гората се показаха ездачи. Предвождаше ги Танто. От лявата му страна яздеше мъж с червена куртка и с чудновата шапка на глава. Зад самия него яздеше Овасес, наведен както обикновено над конския врат. Там беше още Счупения Нож и други двама бели с червени куртки.

Жените и девойките се изпокриха в палатките, тъпаните глухо биеха, групата се приближаваше с бърз тръс.

Когато ни отминаха, аз видях лицето на Овасес и за пръв път на това лице не съгледах нищо друго, освен безразличие. Овасес, самият Овасес не можеше този път да скрие болката и мъката в очите си. Той кривеше презрително устни, като че ли презираше и гостите, и нас, дори и самия себе си.

А белите? Първият от тях, който яздеше заедно с брат ми, беше на ръст колкото нашите воини. И лицето му беше подобно на нашите — остро като нож, с дълбоко хлътнали очи. Само косата му беше светла, почти толкова светла, колкото златната коса на майка ми. Лицето му беше неподвижно. Той обаче не можеше да гледа спокойно и направо. Очите му бързо бягаха между палатките, преброиха конете, плъзнаха се по нас. Той следеше с очи като гладен проскубан вълк. Но беше страшен. От него лъхаше сила и мъжка храброст и още по-страшна хитрост.

Затова пък при вида на двамата останали ние просто вдигнахме рамене. Те имаха бяла блестяща кожа, а под нея само тлъстина, лицата им кръгли като лицата на лакомите момченца, кръгли рамене, кръгли лакти и колене, като че не познаваха друг живот, освен да се излежават в палатките си. Къде бяха мускулите им? Къде бяха белезите им от боевете и тържествените багри на лицата им? Ние се бяхме украсили в тяхна чест с бели и сини ивици, а те? Лицата им бяха голи и безсрамно бели. Как са ги възпитавали? На какво ги е учил техният учител? Усещах, че ме обзема гняв. Кукумявката също пръхна презрително.

— Защо нашите се боят от тези тлъсти плъхове?

— Не зная — измърморих аз. — Сега не зная. Може би за това, че са много… казват, че те са извънредно много. Но нали един наш воин може да се справи с пет такива прасета.

Това се видя малко на Кукумявката.

— С десет — каза той натъртено.

Ние гледахме след тях с презрително присвити очи. Извънредно много безпокойство се беше крило у нас, преди да ги видим, та сега при вида на тия обикновени тлъсти хора не можехме да не им се смеем именно презрително.

Ние мислехме, че ще се явят огромни и страшни воини, великани с могъщи плещи и кръвясали очи като на сивата мечка. А не щеш ли, дойдоха мъже, подобни на стари дебели жени, но не и на истински воини. Само от единия трябваше да се страхуваме — това личеше от пръв поглед. Но двамата останали? Нима дори най-хубавото оръжие може да замени силните ръце и опитното око? Ние забравихме големия си предишен страх. „Ще видим — мислех си аз, — ще видим какво ще кажеш ти, бели човече, когато ние пораснем и вземем оръжието в ръцете си.“

Пристигналите се приближиха вече до баща ми, който седеше пред палатката, слязоха от конете и поздравиха с вдигнати нагоре десни ръце. Около баща ми и магьосника се събраха много жители на селцето, но въпреки обичая тук преди всичко се виждаха нашите връстници, Младите Вълци. Явно беше следователно, че пратениците на белите, макар и да ги посрещат най-видните хора на племето, посрещат ги обаче без уважение.

Ние с Кукумявката се промъкнахме по-близо до седналите, за да разгледаме по-добре лицата на белите. В същото време чухме гласа на един от белите, който яздеше отпред заедно с Танто. Той проговори, и то проговори на наш език. В неговите уста езикът ни звучеше твърдо, но ако човек притвореше очи, можеше да се помисли, че говори някой от нашите!

— Приветствувам те, вожде Високи Орел — започна той. — Аз пристигнах тук от името на Великия Бял Баща, който те поздравява и пита за твоето здраве.

— Кажи му, Вап-нап-ао — отговори баща ми, — че Високия Орел диша свободния въздух на гората и затова се усеща здрав.

Значи това е бил Вап-нап-ао? Той е бил наистина! Онзи бял, който така много прилича на нашите воини. Човек със сухо лице и широки, силни рамене. Това беше Бялата Змия.

Аз го гледах, без да усещам нищо друго, освен омраза, без дори да чувам гласа на собствените си мисли. Какво да направя? Няма ли да бъде по-добре, ако наруша великите закони на племето и изпратя стрелата си право в сърцето на врага, който ни преследва от толкова години? Аз бих загинал за това по заповед на собствения си баща. Но преди мене ще загине Вап-нап-ао и племето ни би могло да живее спокойно!

Но една ли бяла змия живее на света? „Те са толкова, колкото звездите на августовско небе“ — казваше Танто.

И едва сега разбрах, че беше смешно нашето презрение към дебелите пратеници от кралската конница. Воините на нашето племе умееха да воюват — и какво от това? На свободното племе шеванези оставаше вече само едно — бягство. Отбрана и бягство. Бягство, и то толкова безполезно, колкото бягството на стария лос пред глутница гладни вълци през зимата.

Аз не исках вече да слушам за какво се съвещават. Не исках да слушам как баща ми със спокоен глас приветствува човека, който от много години насам е вожд на враждебните нам вълци, който уби Бързата Стрела и воина от рода на тановете, който от години причинява смъртта на много други.

Приближих се до конете на белите. Те също се различаваха от нашите. Бяха по-високи, с прави и тънки крака, следователно по-бързи, но по-неиздръжливи от нашите мустанги. Имаха по-красиви глави, но все пак не ми се харесваха. Бяха много изнежени, много слаби, мъчно биха понесли пътуването из гората, студа и пролетните бури.

Каква тайна се криеше във всичко това? Как така тия слаби и изнежени хора, които яздеха хубави и също така слаби коне, бяха сила, пред която трепереше племето на шеванезите? Аз не можех да проумея това. Срамът късаше сърцето ми. Злите духове ли им помагаха? Кой им праща това оръжие и в какво се крие силата им, която липсва на техните мускули?

В най-голямата палатка няколко жени приготвяха обед. Те слагаха на постланите одеяла глинени паници, изрязани от рога лъжици и ножове.

До всяка паница лежеше кожена торбичка с тютюн.

Приветствието на баща ми към белите пратеници беше кратко. Обади се тъпан, който приканваше на угощение.

Първи дойдоха белите, които предвождаше Танто, след това започнаха да идват вождовете на родовете — Лежащата Мечка, за когото разказваха, че с голи ръце удушил мечка, Черната Длан, чиито стъпки бяха по-леки от стъпките на пума, и най-прочутият ловец от всички родове, най-младият племенен вожд Счупената Стрела. Дойдоха също началниците на чикорните, вичминсите и капотите. Най-после се яви баща ми заедно с Горчивия Плод. Те обаче не вземаха участие в угощението, а се грижеха само да не би пред гостите да липсва нещо.

Ние с Кукумявката успяхме да седнем близо до белите. Беше ми се вече отщяло да дразня пристигналите, с което се занимаваха всички момчета — въпреки че за много дръзкия и силен смях Овасес веднага наказваше с ремъка си. Нямах желание и да ям.

Само гледах белите. Просто гледах Вап-нап-ао. Не разбирах нищо и не исках да разбирам.

Седналият до мене Танто също не беше докоснал яденето, макар че това можеше и да обиди гостите. Белите обаче не обръщаха внимание на нищо. Явно беше, че им се услаждат печените еленови ребра.

Гощавката завърши едва по здрач.

Баща ми заповяда да запалят огън. Тогава Синята Птица, помощникът на Горчивия Плод, сложи пред магьосника голяма лула, калюмет на приятелството, украсена с резба на птици и животни, обкичени с красиви пера от бяла орлица като знак на братството. Аз наведох очи. Не исках да гледам знака на братството, който щеше да мине от ръцете на магьосника на шеванезите в ръцете на Вап-нап-ао, Бялата Змия, макар това да означаваше само, че белите пратеници не ги заплашва днес в нашето селце никаква опасност.

Настъпи тишина. Всички чакаха. При това не беше още известно дали Горчивия Плод ще запали лулата на приятелството, или в последния миг — ако му прошепнат духовете — ще откаже да стори това. Дали ще се състои съвещанието, или белите щяха да си отидат след гощавката, без да кажат нито дума?

Магьосникът беше неподвижен. Аз не издържах, отворих отново очи и като всички други вперих поглед в неподвижното лице на Горчивия Плод. В настъпилата тишина почти се чуваха ударите на много човешки сърца. Вождовете чакаха неподвижно. Също и Вап-нап-ао не трепваше. Онези двамата обаче започнаха да се оглеждат, дори нещо започнаха да си шепнат. Те се въртяха като скунси, като жалки страхливци. Накрая единият от тях каза нещо гласно, осмели се и да плюне, но Вап-нап-ао го накара да млъкне само с един жест — и белият веднага замълча.

Горчивия Плод стана. Обади се гласът на тъпана. Магьосникът протегна напред ръце, наведе се над огнището така, че дланите му докоснаха пламъка. После вдигна очистените си от огъня ръце нагоре и каза:

— О, Маниту, ти, който си господар на всички и виждаш нас, беззащитните, помогни ни, Велики Дух, кажи какво да правим. Молим те, помогни ни.

Стоя така някое време и шепнеше вече неразбираеми думи и заклинания. Накрая седна, взе лулата в ръцете си и с малко червено въгленче запали тютюна.

Значи съвещанието ще се състои.

Когато последният от вождовете, участници в съвещанието, върна калюмета обратно на Горчивия Плод, всички очи се обърнаха към баща ми. Той трябваше да говори пръв.

Гласът на баща ми беше спокоен.

— Какво носи белият брат на червените воини? — се обърна баща ми към Вап-нап-ао.

Вап-нап-ао отвори ловната си чанта и извади от нея бял къс хартия. Той го вдигна нагоре и каза:

— Ето Великият Бял Баща ви изпраща тази говореща хартия, с която ви дава нови места за лов на юг. Там вие няма да гладувате. Ще получавате дрехи и храна безплатно. Белите и червените бойци се сблъскаха неотдавна в каньона на Мълчаливите скали. Никой не знае кои са били тези воини. От белите загинаха трима в теснината, а преди това още двама в гората. Птиците, които летяха над гората, разказваха, че от племето на шеванезите също са умрели няколко бойци, макар никой да не знае защо. Великия Бял баща би могъл да запита къде са неговите слуги, на които е отнет животът. Той би могъл да изпрати големи войскови части и да запали цялата гора. Но Белия Баща е добър и ако шеванезите и сивашите пожелаят да отидат сами на новите места, ако пожелаят да се учат от белите да обработват земята и отглеждат животни, Белия Баща ще забрави за смъртта ма своите воини.

Той замълча за малко, сякаш очакваше някой да се обади. Но никой нямаше такова намерение.

Тогава Вап-нап-ао продължи:

— Ако под писмото на Белия Баща поставите своите тотемни знаци и се съгласите да дойдете в новите места, ще получите също така много пари, с които ще можете да си купите различни хубави неща. Белият баща не иска спрямо вас да се извърши никаква несправедливост. Той е благороден и добър. Но не бива да му се противите, защото никой не може да устои на силата му. Неговата сила ще принуди всекиго да се подчини. И който се опита да се бори против него, в палатката му жените ще запеят погребални песни, а сам той или ще загине, или дълго време ще живее в каменна палатка, в която може да се влезе, но не може да се излезе никога.

Вап-нап-ао съскаше като змия. Гласът му не беше слаб. Чувствувах, че говори човек, чието сърце не познава страх. Очите на Вап-нап-ао отразяваха червения блясък на огъня.

Аз ясно виждах, че двамата вождове, вождът на чикорните, Виещия Вълк, и на вичминсите, Дивата Видра, наведоха глави, сякаш се бяха намерили в мрака на онази каменна палатка. Струваше ми се, че пак никой няма да отговори на дръзките думи, произнесени от Бялата Змия. Защо никой не прави това, защо не назове нашия враг куче и чакал? Нима сърцата на воините са замрели в гърдите им?

Но най-сетне прозвуча гласът на Голямото Крило. Треперещият и напрегнат глас на стареца, чиято ръка е вече слаба да убие дори птичка, но мисълта му е мъдра от богат опит.

— Очите ми са видели много, ушите ми неведнъж са слушали погребални песни. Слушали са също и победни песни. Вап-нап-ао идва при нас не за пръв път. Той вече е присъствувал на съвет на племето ни, когато още можех да ходя на лов и пред моето копие бягаха сивите мечки. Той вече е показвал един път на племето шеванези говореща хартия от Белия Баща. А преди него това правеха други, по-старите братя на Бялата Змия. Неведнъж белите хора са идвали да заповядват на свободното племе шеванези. Техните кости вълците развлякоха из гората и из степта, а племето шеванези е пак свободно. Вап-нап-ао беше при нас преди много Големи слънца. Той и тогава говореше това, което говори днес. А племето шеванези е свободно, но върху раменете на Вап-нап-ао има голям белег от моята стрела. Вап-нап-ао беше тогава млад воин, а моята ръка беше започнала да отпада. Въпреки това Вап-нап-ао се спаси от мене с бягство. Нима Вап-нап-ао е забравил това?

Думите му бяха оскърбителни, но белият само се усмихна.

— Обаче пак съм тук — проговори той отново — и докато не се подчините, все ще идвам. Или… или ще дойде някой друг, вече не с хартия, а с големи пушки, единият куршум на които може да разпръсне и запали цяло селце. Племето шеванези е свободно. Но пред силата на Белия Баща е като едно малко птиче пред лапите на сивата мечка. По-добре е да пеете весели песни там, където ви заповядва да отидете Белия Баща, отколкото да пеете погребални песни над гроба на цялото племе. Гласът на Голямото Крило е слаб, главата му се тресе от слабост. Какво ще кажат на Белия Баща другите силни мъже?

Този път обаче пак не получи отговор. Виждаше се, че става неспокоен. А двамата му другари отдавна вече не можеха да се държат, както подобава на истински мъже. Те непрекъснато шушукаха помежду си като стари жени, които перат одеяла край потока пролетно време.

Накрая Вап-нап-ао се обърна направо към баща ми:

— Ти, вожде, имаш най-силен глас и твоята дума всеки слуша. Няма ли да отговориш на хартията на Белия Баща? Недей отговаря. Ала тук има друга книга. В каньона на Мълчаливите скали хванаха един от твоите воини. Това се случи тогава, когато загинаха бели хора. Твоят воин ги е убил. Ние можехме да го накажем със смърт. Но му казахме: „Ако отидеш на мястото, което ти определяме, ще живееш“. Твоят воин сложи върху хартията своя тотемен знак като доказателство, че е съгласен да отиде в резерватите при езерото Онтарио. Вижте неговия знак.

Но тогава… тогава Танто стана от земята. Скочи като невестулка, измъкна листа от ръцете на Вап-нап-ао и го хвърли в огъня.

Хартията се сви и почерня мигновено. Един от белите искаше да хване ръката на брат ми, в ръката му блесна железен предмет. Това беше къса пушка, която белите наричат револвер. Но Вап-нап-ао, без да става от земята, викна нещо със страшен глас и белият веднага седна обратно. Вап-нап-ао отново се разсмя. Но това беше безрадостен смях. Така „се смеят“ кучетата, заобиколени от вълци.

— Много такива хартии — каза той — има на света. Съгласието на вашия воин е отбелязано на много хартии. И никоя няма да върне крачките му. Аз казах своето. Сами знаете добре, че силата на вашето племе е нищо за Белия Баща. Една негова усмивка значи повече от всичките ви лъкове. Той ви дарява спокоен живот. Избирайте! А аз ви обещавам, вождове, че в резерватите ще запазите своята власт и Белия Баща всеки месец ще ви дава пари.

Погледна към Танто, който все стоеше до огъня, и надменно вдигна рамене.

— На тебе също, сине на Великия Орел, можем да дадем пари, ако само бъдеш умен и разбереш колко слаби са ръцете ти.

Аз усетих как за момент спря дъхът на всички. Струваше ми се, че Танто ще се нахвърли върху белия. Той обаче само извика:

— Стига!

Изглежда, че искаше да каже още нещо, но баща ми го спря с движение на ръката. Движението беше гневно и бързо. Танто беше се осмелил да вика силно на съвет, когато вождовете мълчат. Танто седна и наведе очи, за да не вижда подигравателната усмивка върху лицето на Вап-нап-ао. Баща ми пък се взря в лицата на вождовете. Той попита със спокоен, сякаш малко изморен глас:

— Вождове, вие чухте какво говори пред нас Бялата Змия. Аз, Високия Орел, чакам вашите думи.

Тогава стана нещо страшно.

Двама воини със славни имена, вождове, чиито подвизи бяха широко известни, измъкнаха из поясите си ножовете и ги забиха в земята. Пръв направи това Виещия Вълк. Миг след него направи същото Дивата Видра.

Виещия Вълк каза:

— Моите братя знаят, че аз не познавам страха. И никога не обръщам гръб на налетялата ме смърт. Думите на Вап-нап-ао са думи, изречени от зъл враг. Но Вап-нап-ао говори истината. Нашето племе е слабо наспроти силата на белите хора. Те имат оръжие, което мята мълнии и от тях погиват всички, както мравките в запалена гора. Аз съм вожд на рода чикорни и искам моят род да живее, а не да умира… По-добре е неговите жени да пеят весели, а не тъжни песни. Затова ще сложа своя знак върху говорещата хартия на Белия Баща.

Дивата Видра вдигна ръка, което означаваше, че и той иска да говори. Той каза само следното:

— Аз ще направя същото.

Никога дотогава не знаех колко страшно може да бъде мълчанието. Затворих очи. Кукумявката беше впил пръсти в рамото ми и го слушах как диша като смъртно ранен човек. Неговите родители принадлежат към рода, чийто вожд беше Дивата Видра. Какво да се прави? Нищо друго, освен отчаяние и срам не оставаше за нас на света. Гората не беше гора, езерото не беше езеро. Около огъня на свободните шеванези седяха стари баби, изплашени от гласа на Вап-нап-ао. Не можех да отворя очи, защото се боях, че ако направя това, ще рукнат от тях сълзи, също като от очите на жена, сълзи на отчаяние и срам.

Но тогава чух гласа на баща ми. Макар че беше се случило нещо страшно, гласът на баща ми звучеше спокойно.

— Виждали ли са вождовете на чикорните и вичминсите някога земите, които ни подарява Белия Баща? Дали очите им са виждали хората, които живеят в тях? Кажи, Виещи Вълко!

Този поклати отрицателно глава:

— Не, Високи Ореле. Чувал съм, че това са земи, в които трудно се среща елен и мечка, че хората там се хранят с месо от дребни животни и шарени бизони и ръцете им отпадат. Но аз пак казвам, че не искам да изпращам целия свой род в Пещерата на мълчаливите воини. Искам нашите мъже, жени и деца да живеят.

Баща ми погледна Горчивия Плод. Този стана и направи някакъв знак по посока на своята палатка. А баща ми каза само това:

— Ти желаеш да живеят мъжете, жените и децата на твоя род. Аз желая това не само за един род, а за цялото племе. Но животът в тия земи, които ни дават белите хора, е по-лош, отколкото животът на койотите в Долината на солените скали, където се проскубват муцуните им и коремите им се слепват с костите. Недейте забравя и това, вождове.

Около огъня хората леко се размърдаха. Сред насядалите в кръг участници в съвещанието се понесе висок шум. Откъм палатката на Горчивия Плод двама воини водеха един извънредно мършав, мъж, когото никой не беше виждал досега в нашия лагер. Навярно баща ми бе заповядал на магьосника да го укрие в своята палатка.

На колко години беше този чужд човек, беше невъзможно да се отгатне. Косата му беше напълно черна, но лицето и фигурата му бяха лице и фигура на старец. Очите му блестяха като повърхност на тиха вода, но не виждаха. Той стоеше, подкрепян от воините, на разтрепераните си клекави крака и се тресеше като стогодишна баба. Облечен в окаяни дрипи, изглеждаше като прекършена от вятъра трепетлика с олющена кора.

По знак на магьосника той започна да говори:

— Аз съм от племето кре. Именувам се Дългия Нож. Седем Големи слънца изминаха, откак нашият вожд подписа хартията на Белия Баща и отидохме да живеем там, където ни показаха белите от кралската конница. Бях тогава млад войн, току-що завел жена в своята палатка. Ние тръгнахме без съпротива, като се доверявахме не само на силата, но и на добрината на хората. Но те обградиха предназначената за нас земя с тел, забраниха ни да носим оръжие и да ходим на лов. Пък и на тая земя по-скоро може да се срещне плъх с човешки глас, отколкото дивеч, достоен за стрелата на ловеца. Белите ни даваха храна, но от тази храна зъбите на децата започнаха да падат и преди да пораснат, децата са вече старци. При нас идваха разни бели хора. Караха ни да се обличаме в празнични дрехи и правеха в черни сандъчета картини на нашите лица, даваха ни за това пари и хората ги вземаха, защото храната никога не ни достигаше, при все че по-рано много обещаваха. Почнахме да боледуваме от болестите на белите, от които мъжете плюеха кръв, а жените раждаха хилави, болни деца.

Струваше ми се, че цялата земя утихна и дори месецът се спря на своя път, за да слуша човека от племето кре. Само двамата бели си шепнеха нещо и размахваха ръце. А Вап-нап-ао вдигна нагоре ръка и го прекъсна:

— Откъде си дошъл?

Човекът от кре се наведе над него, протегна ръка и му се заканваше с пръст като с нож.

— Избягах. Избягах при Онтарио. Никога не ще се върна там.

— Избяга ли? — попита тихо Вап-нап-ао.

А човекът от кре се разкрещя:

— Вие, проклетници! Откраднахте ни земята. Сломихте нашата сила, купихте ни с лъжа! Направихте ни роби и обичате свободните племена да умират от робска смърт. Малко ли земя имате? Нима все не ви стигат вашите реки и морета, равнини и планини, та трябва да заграбвате чуждите? Дали сте пратеници на Белия Баща, или ви е изпратил Духът на смъртта на свободното племе шеванези.

Човекът от кре се задъха, задави го кашлица, той се присви на две и щеше да падне по очи в огнището, но воините го задържаха.

Вап-нап-ао махна презрително с ръка.

— Слушай, кре. Ти си… — заговори той, но тогава прозвуча силният и заплашителен глас на баща ми:

— Мълчи, Вап-нап-ао. Ти вече каза своите думи. Сега ще говоря аз, вождът на шеванезите.

Всички обърнаха лице към баща ми. А той извади ножа от пояса си, изпъна лявата ръка и бодна с острието дланта си. Кръвта потече на тънка струя и почна да попива в земята. Баща ми каза:

— Аз, Високия Орел, вожд на свободното племе шеванези, още веднъж сключвам договор за кръвно братство с моята земя и казвам, че само смъртта може да ме откъсне от нея.

В дълбоко мълчание, без да отрони думи, изпъна ръка пред себе си Виещия Вълк. И той направи същото. Направи го и Дивата Видра, а след тях и всички вождове на родовете. Капките кръв попиваха в земята — земята на свободните индианци. Същото братство между кръвта и земята сключиха воините и вождовете, началниците на родовете и младите момчета.

Вап-нап-ао седеше неподвижно и само очите му шареха наоколо. Млъкнали бяха и другите двама бели. Те гледаха как свободното племе шеванези отговаря на закона на белите.