Сат-Ок
Земята на солените скали (7)

О, духове, елате от далечни долина,

елате и ми покажете моя нов път.

О, духове, елате, защото вятърът пее за смъртта

и всеки лист за нея ми шепти.

Елате, духове, и посочете ми

слънчев път за Страната на вечното мълчание.

(Песен за смъртта)

Пътувахме вече втори ден. Вървяхме през гората с бърз марш, рядко се спирахме само за ядене, а нощуването, макар и да започваше късно през нощта, свършваше доста преди да се е разсъмнало. Сутрин все по-ясно се чуваше понесеното от разни страни далечно ехо на тъпаните, които призоваваха всички родове на племето в долината на Буйния поток. Ние бяхме вече близко до тая долина.

Когато минахме границата на гората, пред очите ни се откри изглед от скалисти планински склонове. Грамадни скали се надвесваха над нас, сякаш протегнали към главите ни сини каменни юмруци. Пътеката започна да криволичи с широки стръмни завои и най-сетне към пладне, когато слънцето започна остро да жари изморените ни плещи и да ослепява очите ни, пред нас се разтвори тясното ждрело в началото на скалистата долина.

Тук започваше каньонът, който води към Буйния поток. Човек би могъл да помисли, че някой огромен воин е разсякъл на две скалата с томахавка си и е оставил в нея дълбока мрачна пукнатина. Ние влязохме сякаш в страната на сенките. С всяка стъпка от двете страни растяха каменните стени. Отначало височината им не надминаваше нашия ръст, но след няколкостотин крачки те толкова се извисиха, че едва можехме да съзрем тесен къс небе. Тук цареше студ и тъмнина. По стените се стичаше вода и се събираше в малко езеро. Изморените коне почнаха да гасят жаждата си. Ние също се навеждахме над парливата със студа си гладка повърхност.

Най-после между двете скални стени заблестя светлина откъм долината.

Тя беше около половин километър широка. В средата шумеше река и напояваше със своята влага буйните ливади по двата бряга. Долината беше разположена от север към юг, а околните скални стени изглеждаха без ни най-малка пукнатина. Само направо срещу нас, на отсрещния бряг на реката, от една широка пукнатина протичаше широк поток. Оттам минаваше път за истинската долина, където трябваше да се съберат родовете на нашето племе — капоти, танове, викминчи и сампичи.

Брод на реката имаше малко по-нагоре от нас. По това време на годината водата не достигаше дори до коремите на конете. Ние лесно я прегазихме и навлязохме в обширната ливада, обрасла с трева и шалвей, чиято остра миризма изпълваше цялата околност.

Навлязохме във втория каньон. Потокът отдясно и стената откъм лявата ни ръка вървяха все на юг. Едва след час ходене каньонът се насочваше на изток, а скалната стена от лявата страна ненадейно се прекъсваше и образуваше остър ъгъл с друга, проточена на север скала.

Ние се спряхме на края на поляната, зад която се простираше гора с такива гъсто вплетени клони на дърветата, че между дънерите цареше вечна сянка.

Именно на поляната пред тази гора се намираше главният стан на племето шеванези.

На другия ден вечерта пристигнаха воините под водителството на баща ми. Понеже кралската конница не била още тръгнала в поход, баща ми и воините напуснали лагера на Младите Вълци, като направили голяма дъга в обратната посока на тази, в която се движеха изселниците от главния ни стан. Те искали да отклонят нападателите колкото се може повече от главния ни стан. Едва вчера вечер възвили към нас, без да оставят след себе си никакви следи, за да съберат по-голям брой бойци или да започнат борба, или да насочат противника по измамни следи за дълги месеци.

Тоя път не посрещнаха с песни и радостни танци вожда, който се връщаше с воините си. Всички се държаха отделно — отделно бойците от всички родове, вече боядисани с военни багри, отделно жените и децата, отрупани при стадата товарни коне, отделно и ние. Младите Вълци, на които Овасес не беше позволил да се видят с майките и домашните си. Целият стан мълчеше. Свити бяха пъстрите типи на жените, дори малките деца играеха мълчаливо.

Наскоро след връщането на баща ми и воините на лагерния площад излезе Горчивия Плод и насипа от цветен пясък фигури на бели хора, покри го с шамански знаци и ги свърза помежду с изображението на Вап-нап-ао, Отровната Змия.

Всички родове го обиколиха с широк кръг. В първите редове застанаха бойци, боядисани за военни танци. Зад техните гърбове се тълпеше младежта, жените, много от които имаха разплакани очи, малки деца и старци с треперещи глави.

Когато от кръга на бойците излезе баща ми, Горчивия Плод започна в пълната тишина своя танц около фигурите от цветен пясък и ту се виеше като орел, ту съскаше като змия. Още не бях виждал такъв танец. Той ту дебнеше дълго време, ту отново се хвърляше напред със скок, който напомняше скока на бялката. Отначало обиколи фигурите три пъти, а после се хвърли върху тях. С трескави движения събра пясъка и най-после го разхвърли с шепи като пепел в четирите посоки на света.

Тогава каза на баща ми с висок, почти женски, несвой глас:

— Води бойците срещу белите. Нека започнат борбата. Духовете на нашите бащи и духовете на бащите на нашите бащи ми казват, че ще ви помогнат да победите.

Но баща ми мълчеше. Аз виждах ясно лицето му и ми, се струваше, че макар след думите на Горчивия Плод да не беше дори помръднал веждите си, в очите му пламна огънят на страшен гняв.

Горчивият Плод отново пристъпи една крачка към баща ми и отново започна да повтаря:

— Води своите бойци против белите… Духовете на нашите бащи и на бащите на нашите бащи…

Но тогава се случи нещо, което никой не бе очаквал.

Баща ми вдигна ръка нагоре и прекъсна магьосника. Това никога не беше се случвало. Защо баща ми направи това тъкмо тогава, когато духовете чрез устата на магьосника му повеляваха да започне победна борба? Изглежда, че никой не проумяваше това, дори някъде редицата на воините неспокойно се раздвижи.

Баща ми каза:

— Не, Горчиви Плоде, не ни изпращаш ти да победим. Съветът на воините друго е решил. Ние няма да влезем в открит бой. Не духовете ще ни помогнат, а силата на собствените ни ръце и лисичата ни хитрост. — И тук бях уверен, че в гласа на баща ми трепна по-весела нотка. — А ако искаш да дойдеш с нас там, дето ни заплашва опасност в борбата, ще зарадваш сърцата ни, защото твоята десница също така ще ни потрябва, както твоите магии и разговори с духовете.

Изтръпнах от страх. Изглежда, че и другите се бяха също изплашили, защото в настъпилата тишина можеше да се чуе дори човешкият дъх. За пръв път вожд на племе се беше опълчил срещу духовете, които говорят чрез устата на магьосника. А нали Горчивия Плод, господар на живота и смъртта, можеше да изпрати срещу него само с една своя мисъл, с едно движение на ръката ударите на гръмотевицата. Трябва да е бил много силен гневът на баща ми, задето чрез устата на магьосника духовете проговориха не това, което бе решил съветът на воините. Те стояха един срещу друг — баща ми и шаманът — и мълчаливо се гледаха в очите.

Моят страх се превърна в гняв. Всяка минута бях готов да скоча в помощ на баща си дори срещу духовете и гръмотевиците.

Но Горчивия Плод отстъпи пред волята на вожда. Той вдигна нагоре ръце и каза:

— Ти имаш хитрината на лисицата, мъдростта на кукумявката и силата на мечката. Нека да е така, вожде, както сам заповядаш.

Баща ми наведе усмихнато глава. Сега, във военно време, съветът на воините и той решаваха всичко. Те имаха сега по-силен глас от гласа на духовете и бяха по-мъдри от тях. Горчивия Плод отстъпи. Той бавно се върна в кръга на бойците. Тогава по знак на баща ми запалиха огън на голямата, приготвена за военни танци клада. Пламъкът лумна, освети голите до пояс тела на бойците, отрази се върху остриетата на ножовете и томахавките и пробягваше по зениците.

Пред огъня застана баща ми. На раменете му се люлееше кичур пера и достигаше до земята. На главата му блестяха тънко подострените рога на бизон. Гърдите му, боядисани на жълти и червени ивици, изглеждаха като някакъв голям пламък.

Той отново вдигна нагоре ръка, а на тоя знак отговориха тъпаните, пищялките и флейтите. Техният отначало бавен ритъм постепенно вкарваше един по един бойците в широкия кръг на танца. Започваше военен танц.

Ето воините тръгват в поход, заминават на дълъг и далечен път, ето как се промъкват към лагера на врага, притаяват се в тъмнината, опъват лъковете, готвят се да хвърлят копия и бойни секири. После всичко замира в очакване на заповедта на вожда, а когато се понася над долината страшният военен вик, тъпаните, флейтите и пищялките изпадат в луд ритъм, воините се хвърлят в атака и започва бой. Звъннаха вече тетивата на лъковете, втурнаха се в нощта смъртоносните стрели, литнаха копия и томахавки и започна борба гърди срещу гърди. Заблестяха ножове, на удара отговаряше удар, на скока — скок. Военните викове нарушават покоя на звездите и отекват по-силно и от гръмотевичен тътен между скалистите стени на долината.

Най-после измежду жените излиза най-старата жена на племето и запява военна песен, с която слави храбростта и подвизите на своите синове. След всяка строфа на песента кръгът на бойците спира танца, в който сме се вмъкнали дори ние, момчетата, всички вдигаме нагоре ръце и извикваме трикратно:

— О, Маниту! Тингав-сусима! Тингав-сусима. Тингав-сусима! О, Маниту! Помогни да победим! Помогни да победим! Помогни да победим!

И отново започва танц, бърз като смъртоносна борба, и отново подхвана своята песен старата индианка за храбрите воини, които са извършили велики подвизи, а днес почиват в Страната на великото мълчание.

Вече се разсъмваше, когато догаряха последните пламъци на огъня, когато идваше краят на танца и песента. В пълно мълчание воините, разделени на два отряда — пехотен и конен, — отидоха в сянката на каньона и безшумно изчезнаха в нея като нощни духове.

Рано сутринта дълга върволица натоварени коне тръгнаха на север. При нас не беше останал нито един воин, само ние, Младите Вълци, имахме оръжие и бяхме единствената охрана на застрашените от вражеско нападение старци, жени и деца. Преди да тръгнем на път, Овасес ни обясни, че можем от днес да се виждаме и разговаряме с близките си.

Разрешението ни подействува като попадане на искра върху гола кожа. Всеки искаше веднага да тръгнем и намерим майките си, които още вчера ни поздравяваха отдалече с ръкомахане, с погледи и усмивки. Ние искахме да хванем ръцете им и отблизо да чуем гласа им, да усетим дланите им върху косата си. Но ни спря леката усмивка и ироничният поглед на стария воин. Затова до обед разрешихме първом на най-малките да се пръснат из тълпата. Едва, когато те се върнаха, ние се завтекохме стремглаво към близките си.

Знаех, че майка ми се намира някъде в предната част на шествието. Аз подгоних коня с такава бързина, че няколко пъти препуска в галоп. Чух вика на няколко девойки, които заядливо ми се надсмиваха. Но не открих никъде майка си. А сутринта ясно видях високия й силует някъде тъкмо в челната група на шествието. Смутен от подигравките на девойките, аз още веднъж обиколих цялата челна част на шествието, водено от един старец — грамаден прегърбен мъж, който яздеше малко конче, толкова малко, че краката на ездача едва не се влачеха по земята.

Близо до стареца, който предвождаше шествието, яздеха още двама — Голямото Око — глухият от рода на тановете и славният някога воин Черната Мечка, който тъкмо в една борба с мечка, вече пред прага на дълбока старост, беше загубил лявата си ръка до лакътя. След него се точеха няколко натоварени коне и мъкнеха носилки със сдиплени палатки. Още по-нататък се разгъваше редица от жени, деца, млади момичета.

Товарните коне стъпваха бавно и носеха големи вързопи, върху които седяха и се поклащаха в такт с конските крачки опитомени от децата свраки, чавки и врани.

Ето идва малко момиченце от нашия род и държи в ръката си два опитомени бобъра. На рамото на по-голямата й сестра, която върви до нея, седи рижа катеричка и се прикрива с рунтавата си опашка. На няколко крачки по-нататък върви момченце на около четири годинки, което дори у мене, Младия Вълк, момче с извоювано име, събужда лека завист — то води на дълъг ремък няколко пъти по-голяма от него кафява мечка. Зверът стъпва с ленива важност, с нос досам рамото на стопанина си, и се люлее като пън върху спокойна речна вода.

А сега се доближава голяма група жени и най-после виждам — виждам светло лице и коса, заплетена на две страни, с цвета на слънчевата светлина. Срещам погледа на очи ясносини като северните небеса. Това беше майка ми!

Препуснах към нея и спрях коня така внезапно, че няколко жени извикаха от страх или от яд, а моят кон, който се бе изправил, едва не падна по гръб. Но преди да стъпи на краката си, аз скочих на земята и се затекох към протегнатите към мен ръце на мама.

Колко хубава, беше мама, жена на знаменития вожд на племето шеванези. Различна от другите жени, с бяло лице и светла кожа — затова я наричаха Бялото Облаче. Висока и стройна в своята рокля от тънка еленова кожа, богато обшита със знаците и цветовете на племето, със златни нарамци на украсените с ресни ръкави. Тя се смееше с нисък глас и ме викаше по име. За пръв път чух своето мъжко име, изговорено от устата на майка ми:

— Сат-ок! Знаех, че ще дойдеш, Сат-ок!

Не прилича на момче, което има име, прекалено нежно да се поздравява с майка си. Но тя ме грабна в прегръдките си, както правеше винаги в миналите години. Трябваше много да внимавам да не ми се просълзят очите и не можех — просто не можех да промълвя нито дума.

— Ти скоро ще бъдеш мъж — говореше майка ми. — Впрочем ти си вече истински мъж. Имаш мъжко име. Такова хубаво име. Аз те чаках, Сат-ок!

Без сам да желая това, аз бях задържал шествието. Обкръжиха ни и други жени, които говореха нещо една през друга, смееха се, викаха — както е присъщо на жените — много ненужни възторзи и малко нужни думи. Работата стигна дотам, че един от старците, които предвождаха шествието, забелязал цялата тази бъркотия, спря коня си, сякаш се готвеше да завие към нас, и викна нещо неразбрано, дори ме заплаши с пестник.

Веднага се метнах на коня си, жените млъкнаха и всички пак тръгнаха на път. Аз яздех близо до майка си, като всяка минута се взирах в лицето й. Но мълчах, тъй като не знаех какво да говоря, за какво да разказвам. Пък и тя самата каза, че съм вече истински мъж — не можех като дете да говоря, че отдавна не съм я виждал, че много ми е било мъчно за нея, че тя е непрекъснато сърце на моето сърце. Като мъж, аз трябваше да бъда суров и сериозен. Но въпреки това не можех да скрия усмивката си. За какво ли да разказвам? За големия орел, прострелян при склона на скалата на Скокливата Коза? За похода до Езерото на бялата видра? За науката на Овасес? Имаше толкова много за разказване, че накрая не можех да разкажа за нищо.

Затова пък майка ми дълго говори със своя бърз, нисък глас, в който винаги се долавяха по-ясни нотки, сякаш ехо на смях или плач. Тя разказваше, че много съм й липсвал, че чакала оня момент, в който отново ще ме види, че за мене й разказвал баща ми и че баща ми бил много доволен от своя син, когато съм получил име и когато Овасес му разказал за моите успехи в лагера на Младите Вълци.

— А Танто? — попита ме тя. — Той беше ли добър към тебе? Грижеше ли се за тебе?

— Танто — отговорих аз — е добър брат и ще стане велик воин. За него говорят, че е най-храбрият от младите ловци, майко.

Майка ми замълча. Очите й бяха неспокойни. Тревогата като сянка на облак покри лицето й. Аз разбрах. Та нали и баща ми, и Танто бяха сега на път, по който можеха да срещнат не само хората на кралската конница, но и куршумите на техните пушки.

В същия миг до нас се приближиха две млади момичета. Те бяха облечени като майка ми, но на главите си имаха препаски, които означаваха, че още нямат мъже. Първата от тях познах веднага. Това беше сестра ми Тинахет, Стройната Бреза. Другата като че ли я помнех: големи, дълбоко хлътнали очи, продълговато лице и бърза усмивка. Да, това беше приятелката на сестра ми — Тинглит, Брезовия Листец. Те ме поздравиха с усмивки. Но аз никога още не бях разговарял с млади жени. Не знаех как да ги приветствувам и какво да говоря с тях. Аз вдигнах ръка за поздрав, казах: „Здравейте“ — и… това беше всичко.

Тинахет леко ме погали по раменете, а Тинглит се наклони към нея, шепнеше нещо и тихо се смееше. Изобщо трите ме гледаха усмихнати, а аз чувствувах, че нито науката на Овасес, нито ловът в гората можеха с нещо да ми помогнат в този случай, че кръвта напира в бузите ми и нищо интересно не ще мога да кажа нито на майка си, нито на девойките.

Най-сетне, за да прекратя някак глупавото си мълчание, взех в ръце ласото, което беше прикрепено до дясното ми коляно.

— Това ласо ми е подарък от тебе, Тинахет… — започнах аз неуверено. Сестра ми тутакси кимна с глава.

— Да, братко. Аз сама ти го изплетох от конски косми. Исках моят брат да има най-здравото ласо. Три пъти съм го потапяла в гореща борова мас.

И отново настъпи мълчание.

Беше ми страшно тежко. Срещата с майка ми, със сестра ми, па и с Тинглит, която — сега си припомням добре — неведнъж е носила в къщи медени пити, беше много щастлива. Но аз не умеех да разговарям с тях и макар че още не ми се искаше да се разделям с тях, почнах да задържам леко коня си, за да остане малко назад.

Обаче Тинглит не възнамеряваше да ме остави на спокойствие. Тя също дръпна юздата на своя кон и се изравни с мене. После сложи ръка на гривата на моя кон и изведнъж запита:

— Къде е Танто?

— Танто ли? — гордо се усмихнах аз. — Танто се отличи пред Съвета на възрастните и беше допуснат да язди заедно с тях. Танто е храбър млад воин.

— Разкажи ми за него!

Аз вдигнах рамене:

— Та той не е твой брат. Какво ще ти разказвам за него?

— Ти си… — започна тя изведнъж като че ли гневно, но по своя навик веднага се разсмя. — Нали ще ми разкажеш?

Аз упорствувах:

— Кажи ми защо?

Тинглит отново стана сериозна. Тя се наклони към мене и аз видях отблизо големите й черни нато речна бездна очи, на чието дъно блестяха светли пламъчета.

Тя заговори.

— Искам да ми разкажеш за него, защото моите мисли винаги се въртят край него като чайки около гнездата си. Аз молех боговете той да се върне в селцето и да мога да погледна в очите му като в езерото, край което е разположен нашият стан. А сега, когато бях уверена, че Маниту е чул молбите ми, твоят брат, за когото винаги мисля, отиде с бойците.

Тя говореше с бърз, тих, но твърд глас. Аз не разбрах за какво говори, но разбрах, че говори за нещо, което е много важно за нея.

— И мама, и сестра ми, и аз — отвърнах важно — сме горди, че Танто беше допуснат на пътя на зрели те воини. Той е по-силен от много силни ловци и е мъдър като воините от Съвета на възрастните. Когато отиде в гората, кланят му се мечки и елени. Дърветата се отстраняват от пътя му. Той не се бои от орли, ни то от скали. И дори мечките… — тук обаче си припомних нашия поход за меда на дивите пчели, та прекъснах хвалебната си песен и разсърден на самия се бе си, казах остро: — Ами защо трябва да разказвам на младо момиче за юначния воин?

Очите на Тинглит светнаха, сякаш бях я ударил, но после се разсмя и вдигна рамене.

— Глупав си ми ти още, мой Сат-ок — прошепна тя, сбута коня си и препусна към сестра ми.

И отново девойките по своя навик започнаха бързо да си шепнат нещо и да се смеят, а смехът им, съпровождан от бързи и безсмислени жестове, напомняше полета на чайките.

Аз бях ядосан. Как смееше тя? Бях много ядосан. Но… но заедно с това виждах, че нещо остава неясно за мене. В края на краищата Тинглит не само че не беше от нашето семейство, но не беше и от нашия род. Какво можеше да иска тя тогава от моя брат? И защо пък нейните мисли да кръжат край него като чайки около гнездата си? Чувствувах се така, сякаш бях срещнал в гората непознато животно или бях намерил перо на непозната птица.

Нашата колона минаваше сред все по-високи скали. Слънцето беше минало вече своя зенит и скоро ние навлязохме в една неголяма поляна, осеяна с камъни и с дребна пожълтяла трева. Тъй като старците, които вървяха начело на шествието, се спряха, за да разположат стан, аз завих към своите, към Младите Вълци.

Престоят не продължи дълго. Най-много грижи ни създадоха децата, които се бяха разпръснали сред скалите. Непрекъснато се чуваше гласът на майките, които ги търсеха. Това много ни разсмиваше. Ние дори се забавлявахме да гледаме как една топчеста млада жена от рода на тановете непрекъснато гонеше и викаше с висок глас дебелото си момченце, което изглежда че смяташе за главна цел на своя живот постоянно да изчезва от очите на майка си.

Хлапето впрочем беше доста хитро. Като опитен съсел изчезваше то сред скалите и всеки миг се скриваше в някой скален пролом. Най-после майка му отпаса ремъка си, над лагера се понесе силен врясък и така завърши първият лов на тази поляна.

Аз обаче бях тъжен. Гнетеше ме спречкването ми с Тинглит. И не толкова обидните й думи, а самата причина, която я беше разсърдила. Ние, Младите Вълци, бяхме свикнали при всяко затруднение да се обръщаме към Овасес. А моите съмнения не можеха да разсеят нито Скачащата Кукумявка, нито близнаците от рода на капотиге, нито две други Ути — и ние с Кукумявката тръгнахме да търсим учителя.

Шествието отново се стягаше за път и ние намерихме Овасес при конете. Старият воин правеше проверка на кожите, с които обвивахме конските копита по време на тежък път из каменисти пътеки. Ние чакахме, докато той свърши работата си.

Когато колоната потегли на път, Овасес още при първите стъпки на конете попита какво искаме от него.

Беше ми особено трудно да му обясня. Но все пак аз му предадох накратко разговора си с Тинглит и за момент ме обзе ярост, защото дори Овасес, вечно суровият Овасес, не можеше да сдържи своята усмивка, когато аз завърших разказа си и попитах:

— А защо тя, татко, ме нарече глупав? И откъде-накъде пък тези въпроси, това влечение на чуждата девойка към моя брат?

За щастие Овасес не ми се надсмя.

— Устата на младите момичета — каза той — лесно изтървават глупави думи. Но и ти не си бил умен. Случва се то, чужда девойка има право да пита за млад мъж. Тя прави това, когато изпитва към него голямо влечение и когато иска да го избере за свой съпруг. Такова влечение свързва мъжете с жените и всеки воин знае да го цени. Тинглит иска да стане такъв приятел на твоя брат, какъвто е майка ти на твоя баща. Ето защо е питала за него.

Стана ми много досадно и наистина добре разбрах гнева на девойката. Не знаех какво да кажа, но в този миг Кукумявката попита Овасес:

— А ти, татко, имал ли си жена приятел?

— Да.

— Ще ни разкажеш ли за нея?

— Не.

Ние мълчахме. Пред погледа ни, високо над долината, в полъха на планинския вятър висяха два ястреба. Обвитите с кожа копита на конете тихо тропаха по каменистия път.

— Аз съм ваш учител — започна отново Овасес. — Няма да ви разкажа за жената, за която пита Ути от рода на кукумявките. Но учителят е длъжен да отговаря на въпросите. Затова ще ви разкажа песента, която често се пее от жените, макар още да не сте я слуша ли, но аз много пъти съм я слушал от устата на тая, за която питаше Кукумявката.

Ето какво разказа Овасес.

— На брега на широката река стояла млада девойка, Шамак Хубавицата. Косата й била като крило на черна птица, челото й като ясен месец, очите й като вечерни звезди.

Тя била най-красивата девойка от цялото свободно племе. Двама млади вождове, двама велики воини се надпреварвали за нея. Всеки от тях искал да я вземе в своята палатка. Това искал да направи Червената Лисица, едър като скала и по-силен от бизон. Това искал да направи и Идахо — Великана, от чиято стрела и лястовица рядко убягвала, а под ножа му загивали сивите мечки.

Червената Лисица дошъл при нея от Голямата равнина. Идахо слязъл от високите, блеснали в сняг планини.

По пътя към нея Червената Лисица уморил десет бързи коне и сам убил цяла глутница вълци. Идахо, устремен към реката, на чийто бряг живеела девицата, минал през снежни бури и се борил със сивата мечка.

Когато се срещнали при краката на Хубавицата, те насочили един срещу друг лъковете си и блеснали дългите им ножове. Обаче тя задържала ръцете им. Тоя, за когото тъгувала тя, за когото пеела песни и когото чакала, бил Идахо. Но законът на свободното племе не й позволявал да си избере мъж между двамата велики воини без изпитание.

Тя възпряла техните ножове и стрели.

— Не искам — казала тя — да влизам в палатката на мъж през потоци кръв. Много кръв облива нашата злочеста земя, откакто в нея са дошли белите хора. Ето реката — говорела тя. — Не се борете помежду си, а с водата й. Гледайте, вождове, ти, Червена Лисицо, и ти, Идахо. Тая сутрин видях на другия бряг на реката храст с червени плодове. Клоните му са се надвесили над водата и блестят по-ярко от капки кръв. Който пръв от вас ми донесе клонче за годежен венец, той ще ме отведе в своята палатка.

И тогава тя направила знак. И двамата вождове се хвърлили във водите на широката река. И заплакала тогава Хубавицата и скрила лице в черната си коса, защото отново се пробудила в сърцето й любовта към Идахо, и забило то силно от надежда и страх — тя желаела той именно пръв да откъсне клончето с червените плодове в чест на любовта си към нея.

Тя гледала как плуват над водата червените пера в кичура на Червената Лисица и как се вее над водата белият накит от пера на Идахо. Слушала бега на бързите вълни и ударите им о брега. Слушала ударите на собственото си сърце.

Белият кичур пера пръв блеснал при храста с червени плодове и тогава гласът на Хубавицата се понесъл над речните вълни:

— О, прекрасни Идахо! О, велики Идахо! Върни се при мене! Върни се като орел в своето гнездо! Тебе си избирам, за тебе съм пяла своите песни!

Но Идахо все по-бавно и по-слабо разсичал вълните с ръце. Около него не само че плувала червената опашка на Лисицата, а и водата също така се червенеела от кръв. Тя се червенеела по-ярко от гроздовете червени плодове. А в рамото на планинския вожд се бил забил ножът на Червената Лисица. Той изтръгнал от ръцете на Идахо клончето плодове и го вдигнал над главата си. Тогава Хубавицата се навела от брега, пуснала във водата своите черни и дълги плитки и протегнала ръце към плувците.

Пръв доближил Червената Лисица. Тогава тя завикала:

— Върви по водата, вожде! Приближи се до мене! Аз ти се покланям! Подай ми клончето с плодове и ми подай ножа си, за да го подрежа за венец.

А когато Червената Лисица й подал заедно с клончето и ножа си, червен още от кръвта на Идахо, тя го насочила към измамника. Нейната ръка имала голяма сила, силата на любовта. И пробола два пъти Червената Лисица и го блъснала в дълбоката вода.

Тогава метнала своите дълги плитки към протегнатите ръце на Идахо и му ги подала, за да подири той в тях спасение. А когато той приклекнал изнемощял на брега до краката й, тя обкичила челото му с венеца от червени плодове.

От тоя ден над палатката на Идахо и Шамак кръжели диви гълъби и пеели песни за любовта.

 

 

Овасес млъкна. Мълчахме и ние. Конете вървяха спокойно. Както винаги вечер, стихна глъчката на проточилото се надлъж по долината шествие. Овасес препусна леко коня, а ние останахме назад.

Не знаехме за какво да говорим. Ние досега бяхме привикнали да мислим отвисоко за жените и за девойките, да осмиваме бъбривостта им и да се надсмиваме на тяхното невежество в мъжките работи. А ето че сам Овасес ни разказа песента, в която за пръв път чухме за девойката, за пръв път се убедихме, че и жената може да бъде герой на песен.

Навлизахме вече в Земята на солените скали. Това беше жестока и страшна земя, разположена между грамадни планински зъбери. В средата й едва протичаше един слаб поток, на чиито брегове тук-таме се мяркаха ниски закелавели борчета с разкривени клони и покрити със солен прах игли.

Соленият сив прах беше покрил тук всичко — и скалите, и червеникавата оскъдна трева. Лекият вятър го разнасяше във въздуха и закриваше слънцето. Тук може да се съзре нарядко само черният заек или блестящите очи на мармота — единствените обитатели на тая земя, която избягваха хора и животни, в която беше трудно да се живее и тежко се дишаше. Особено по време на летния зной човек трябваше да я избягва, защото иначе очите му изсъхваха, задавяше го кашлица, плюеше кръв, умираше — солта разяждаше белите му дробове.

Ние гледахме с тревога Земята на солените скали. Ала същевременно в паметта ми непрекъснато изпъкваше образът на Хубавицата, приведена над реката. Как е изглеждала тя? Как е звучал гласът й?

Навярно и Кукумявката мислеше за това. Той беше сериозен, по-сериозен от когато и да било. Най-сетне обърна лице към мене.

— Твоята сестра Тинахет — каза той плахо — е много красива.

Тинахет? Аз я обичах. Обичах високия й глас и песните, които пееше, но повече ми харесваха светлите очи и слънчевата коса на майка ми.

Но мама беше хубава като майка — навярно друга е била красотата на Идаховата жена. И тогава си припомних големите черни очи на Тинглит с трептящите на дъното им светли пламъчета, гласа й, смеха й.

Аз поклатих глава.

— Кукумявко — казах аз — Тинглит е много по-красива.

 

 

Долината на солените скали имаше три изхода, но само през един можеше да се влезе с коне и деца. Ние разпънахме палатките именно в подножието на тая седловина. В долината цареше тишина. Нашият стан не беше весел. Не кладяхме големи огньове, които весело пращят, не се чуваха радостни и закачливи песни на жените и девойките, когато правеха одеяла от вълна на кариби или елени.

Овасес заповяда да се възстанови старият начин на живот. Още на втория ден той събра Младите Вълци и започна да ни обучава пак да хвърляме томахавки и още на другия ден след пристигането жените се заловиха със своята всекидневна работа. Всичко обаче се вършеше мълчаливо, без песни — вечния спътник на шеванезите.

Ние, момчетата, често се спущахме към големия каньон в по-предишния стан, за да проверим дали не се връщат воините. Ние също трябваше да се грижим за снабдяването с храна.

Земята на солените скали беше убежище скрито и безопасно — Овасес твърдеше, че никога досега белите не са откривали пътя към нея. Но тя беше бедна земя. По цели дни, често пъти до късна нощ, ние тичахме по мъчнопроходимите околности и планински склонове и ловяхме всичко, което можеше да се яде — зайци и мармоти, катерици, дребни мечки, бодливи свинчета… Сдобивахме се с месо, доколкото можехме. Но всичко това беше твърде малко. Пък и Овасес беше забранил на жените да се докосват до запасите от сушено и стрито месо. Още по-лошо беше, че в бедната околност много мъчно се намираха плодове, гъби или корени за ядене. Наистина все още гладът не беше настъпил, но беше се свършила ситостта.

Минаваше ден след ден. Отиде си Месецът на червените листа и на голямата роса, а бойците все още не се връщаха.

Неведнъж ние със Скачащата Кукумявка заставахме на скалните склонове и молехме Великия Дух да ни позволи поне веднъж да уловим в тая сурова долина едър елен или лос. Ние обещавахме да отидем на Светата планина и да прекараме там в чест на Маниту пет дни и пет нощи без храна и питие. Но всичко остана напразно. Ние не срещнахме нито елен, нито лос.

Най-после на деветнайсетия ден от пристигането ни в Долината на солените скали едно момче от рода на тановете, което стоеше на пост, съобщи за пристигането на един от нашите воини. Това беше по пладне, тъкмо когато жените приготвяха обед.

Ние се затичахме към дошлия. Това беше Жълтия Мокасин, който някога беше ми довел коня в лагера на Младите Вълни и когото баща ми изпращаше обикновено като бързоходец.

Конят на Жълтия Мокасин беше почти смъртно изморен от езда. Самият воин имаше вид на човек, който много дни наред не е докосвал храна и питие. Ние го посрещнахме с радостни викове. Той обаче мина близо край нас, сякаш не ни беше забелязал, дори не вдигна ръка нагоре.

Проговори едва когато се приближи до огнището, край което седеше Овасес с трима старци от племето.

— Воините — говореше той с крайно отпаднал глас — ще бъдат тук довечера. Заповядано е жените да приготвят лико и прахан от дъбова кора, а така също много топла вода. Имаме ранени.

Всички слушаха с дълбоко мълчание. Един от старците мърмореше нещо, което никой не можеше да разбере. Глухият старец Голямото Око стана и втренчи поглед в устните на Жълтия Мокасин, за да разбере какво говореше той. Но Жълтия Мокасин беше така изморен, че не можеше да говори с висок глас, а шепнеше.

— Има ли убити? — попита Овасес.

Острият му глас стресна Жълтия Мокасин. Той отново се изправи и изговори ясно и високо:

— Убити няма, само ранени.

Овасес нареди да му дадат ядене и вода. Никой нищо не говореше. Над племето бе надвиснала опасност от беда.

Когато слънцето се изгуби зад върховете на скалите, а в долината сенките вече гъстееха, отново се раздаде викът на постовия. В дъното на долината се показа отрядът, предвождай от баща ми. Но този път не се затекохме да го посрещнем.

Цялото племе се събра на лагерния площад и очакваше мълчаливо своите бащи и братя.

Онези ускориха хода на изморените си коне. Макар че на лицата си носеха багрите на победата, нито те, нито ние издадохме радостни викове. Между конете на разпрострени одеяла лежаха ранените. Когато отрядът се спря, ние скочихме да помагаме на жените да ги пренесат в палатките под ръководството на старците и магьосника. Те имаха чудни рани — като че орел им беше ръфал късове месо. Това бяха следи от огнестрелното оръжие на белите.

Чак когато всички ранени бяха вече в своите палатки, Овасес позволи на Младите Вълци да се разотидат по семействата си, за да поздравят своите бащи и братя. Аз се връщах в нашата палатка с бавни, колебливи крачки. Бях много горд с баща си, който беше водил отряда към победа, и с брат си, който не беше минал още обреда на посвещаване в тайна, а беше допуснат в редиците на воините да се бие заедно с тях.

Малко преди това помагах да пренесат в палатката му Бързата Стрела — бащата на дебелото дете, което упорито се криеше от майка си, кресливата и весела жена с кръгло като месец лице. Сега тя не крещеше, не се смееше, а момченцето, приклекнало в ъгъла на типито, се гушеше в кожуха на своята мечка.

Бързата Стрела имаше на плещите си рана, голяма колкото две сложени една до друга длани. Куршумът го беше ударил в гърдите. Бързата Стрела не беше обърнал гръб към враговете. Излезлият обаче от тялото куршум беше оръфал на едно място месото му като че мечка го е пернала.

Бързата Стрела не охкаше. Очите му бяха полуотворени. Той само много често дишаше, а по челото му се стичаха едри капки пот. Жена му безгласно плачеше. Очите на дебелото Ути блестяха като очи на изплашено зверче.

Едва когато дойдох вече близо до нашата палатка, аз започнах да тичам и с радостен вик се хвърлих в обятията на баща си, а след това прегърнах брат си. Те бяха изморени и мълчаливи. Мълчеше и Тинахет, заета с приготвяне на вечеря. Говореше само майка ми. Тя разказваше как сме чакали завръщането им, как момчетата се бяха занимавали с лов, а жените събирали плодове и гъби. Как цялата долина ечала от виковете на жените, които дирели своите малки Ути. Нейният нисък глас звучеше като гукане на гълъб. Тя говореше за маловажни неща, но аз добре разбирах, че се върти около неудобни за задаване въпроси. Защото не беше разрешено нито на нея, нито на сестра ми, нито на мене да разпитваме как е минал походът, ако баща ми не искаше сам да разкаже за това. Аз обаче чувствувах как тези въпроси напират на езика й. Как постоянно тя поглеждаше ту Тинахет, ту Танто, ту мене и търсеше помощ, чакаше да й подскажем най-важната дума.

Най-сетне тя се реши и попита:

— Танто заслужи ли да отива и занапред в бой заедно с воините?

Танто дори не помръдна, а баща ми погледна учудено и недоволно майка ми. В нашето семейство се знаеше, че майка ни винаги постъпва по-иначе от останалите жени на племето, истински индианки. Знаехме също, че някои жени, които са се опитвали да подражават на нейното държане, строго били мъмрени от мъжете си. Баща ми дори не беше повишавал глас срещу майка ми. Но въпреки това, колчем майка ми направеше нещо не според старите обичаи на племето, той не можеше да спре рефлекса на тих гняв.

Обаче майка ми, престрашила се вече и цяла усмихната, още веднъж повтори своя въпрос:

— Е какво, нали Танто…

— Танто — прекъсна я почти сурово баща ми — Танто заслужи похвалата на най-добрите воини. Това е всичко.

Танто си даваше вид, че всичко това не го засяга, че повече го интересува заешкият черен дроб, който Тинахет готвеше, отколкото нещо друго в света. Той обаче не можа да се удържи да не хвърли бърз поглед към майка ми и към мене и да не вдигне гордо глава. А аз? Аз бях забравил вече за Бързата Стрела. И сега само завиждах на брат си. Завиждах му както никога и на никого в живота си. Похвалата на баща ми пред жените с тържествен и суров глас заслужаваше много. Дори страдания и нещо повече от страдания.

С нетърпение очаквах да завърши вечерята, за да дръпна брат си настрана и го разпитам за всичко подробно. Бях уверен, че похвалата на баща ми ще му развърже езика, че поне аз ще узная цялата история на похода срещу белите. Аз обаче не предвиждах едно нещо. Просто не предвиждах, че… ще се разтвори завесата и невикана, неканена ще влезе Тинглит.

Защото наистина Тинглит влезе. Тя като майка ми и Тинахет беше облечена празнично с рокля от тънко обработена кожа на северен елен, обшита с блестящи разноцветни маниста. В плитките си беше втъкнала ярки горски цветя, челото й стягаше корделка от бели конски влакна. И макар че ми провали всичките планове, макар че след един поглед на брат ми знаех, че Танто е загубен за мене, не можех да й се сърдя. Веднага си спомних Хубавицата. Тинглит наистина беше като ранна пролет.

Моят поглед трябва да е бил извънредно красноречив, защото Тинахет не издържа и пръхна от силен смях.

— Сат-ок, братко. Гледаш Тинглит, както мечка гледа пита мед!

Лицето ми пламна от срам и гняв, защото дори баща ми избухна в силен смях.

— Сат-ок, Сат-ок — смееше се той, — внимавай. До такъв мед е лесно да се долепиш. Но от него мъчно може да се отлепи дори воинът.

Сега вече срамът преля. Аз забравих всяка предпазливост.

— Това не мене заплашва! — викнах аз, като сочех Танто. — Не към мене ще се прилепи Брезовия Листец! Не за мене се интересуват хубавите моми!

Погледите на Танто и на двете момичета бяха остри като стрели. Дори майка ми ме погледна с укор. Без да искам, бях засегнал въпрос по-важен, отколкото можех да допусна. Сега и Тинглит, и Танто пламтяха в руменина. Баща ми стана сериозен и започна внимателно да ги изглежда. Накрая той попита, а гласът му звучеше сурово и неприятно:

— Танто.

— Да, татко.

— Виждал ли си се с тази девойка напоследък?

— Да, татко.

Сега вече изтръпнах.

Старите закони на племето не позволяваха на непосветения в тайнство млад воин да се вижда с никаква жена до три промени на месеца. Към посвещаване в тайнство младият воин трябва да пристъпи чист като водите на потока. Признанието на Танто, че се е виждал с Тинглит, го заплашваше с отсрочка на посвещаването за дълго време и беше срам за цялото племе. Аз затаих дъх, дори майка ми пребледня.

Баща ми като че не беше разбрал думите на Танто.

— Питам дали си се виждал с нея — повтори той.

Танто наведе глава.

— Само… само отдалеч, татко.

В палатката настана тишина. Всичко това ставаше по моя вина. Заради мене Танто можеше да пострада, а Тинглит да бъде опозорена. Та какво от това, че са се виждали? То е било онова влечение, за което говореше Овасес. Такова, каквото е имало между Хубавицата и Идахо.

Какво ще реши баща ни?

Всички бяха забравили за мене. Сега гледаха само неговото лице. Баща ми стана, приближи се до огъня, запали си лулата, после застана пред Тинглит и дълго се взираше в нея. Девойката не трепна. Тя наведе надолу големите си черни очи с ярки пламъчета на дъното и само тъмните й бузи все повече и по-силно се обливаха с руменина. Майка ми също стана, направи някакъв жест, сякаш искаше да каже нещо, но баща ми я спря с едно движение на ръката си и се обърна към Танто:

— Аз казах тук пред майка ти, пред сестра ти и пред брат ти, че си заслужил похвалите на воините. Ти призна, че сте се виждали с това момиче. Отдалече ли само си я виждал?

— Да, татко.

— Не сте ли разговаряли един с друг?

— Не, татко.

— Не сте ли се доближавали един до друг?

— Не, татко.

Въздъхнах дълбоко, като че над главата ми беше минала голяма опасност. Лицето на баща ми поомекна. Той поклати глава.

— Щом е така, прощавам ти. След двайсет дни ще се състои празникът на посвещаването и затова ти прощавам. Тогава ще приемеш посвещението и ще станеш мъж. Днес ще идеш за една седмица между скалите и далеч от хората. Моли Великия Дух да ти помогне да издържиш изпитанието на кръвта. А ти, девойко — каза той на Тинглит, — си върви.

Той тръгна към изхода на палатката. Но при прага за момент се спря и… с усмивка погледна Тинглит.

— Ако искаш… ако двамата искате, ще се върнеш в палатката. Но вече в палатката на този воин — добави той, посочи Танто и излезе, като се разсмя почти гласно.

Така аз отначало бях станал причина за нещастието, а после благодарение пак на мене много по-рано, отколкото Танто и Тинглит можеха дори да мечтаят, баща ми даде съгласието си Тинглит да отиде в палатката на неговия син. Така им докарах радостта. След като девойката си излезе, Танто ме удари един-два пъти с пояса си по рамената. Но това беше престорен яд. А майка ми направо ме разцелува. Само Тинахет не ми обръщаше внимание. Но аз я заплаших, че ще пусна в роклята й червени мравки. Тогава Танто още веднъж се нахвърли върху ми и започнахме да се борим. Той веднага ме победи, но в гласа му имаше радост, а в ударите само игра.

Но нали татко беше заповядал на брат ми да тръгне веднага на път. Мама и сестра ми излязоха да приготвят коня за път. А аз му помагах да прегледа стрелите и почисти ножа си, да си приготви парадните дрехи — и той накрая се съгласи да го придружа донякъде. Той беше щастлив. След двайсет дни ще стане истински воин. Баща ми пък го беше похвалил, беше му разрешил да се ожени. Аз трябваше да използувам радостта на брат си. Затова, когато вече бяхме на път, попитах несмело:

— Танто, ще ми разкажеш ли?

— За какво? — даваше си вид той, че не разбира.

— За… похода, за битката.

— Татко е забранил.

— Танто!

Аз го изпращах в глъбините на долината, към Черните скали. Танто яздеше своя малък неспокоен мустанг, загледан в светлия кръг на луната. Един-два пъти исках да прекъсна мислите му, да подновя въпроса си, но ми липсваше смелост. Накрая обаче той сам спря коня.

Приседнахме на един огромен черен камък сред дълбоката тишина на нощта, която плуваше над облаците.

С нетърпение очаквах първите думи на брат си. Накрая той започна своя разказ:

— Запомни добре, че белите от кралската конница не са слепи, нито глухи. Казвам ти това, защото, преди да бях тръгнал по пътя на битките, мислех другояче. Мислех, че храбростта на нашите воини е напълно достатъчна, за да превърне Вап-нап-ао и неговите хора в малки деца, които с плач ще избягат пред племето шеванези. Аз не знаех, Сат-ок, че куршумът е по-бърз от стрелата, че конете им са толкова силни, колкото нашите, че техните очи са достатъчно зорки, за да открият целта и следите по горските пътеки.

Баща ми искаше да ги заблуди далече в гората, в района на мокрите блата, където пътеката често свършва на дъното на блатото и където дори лосовете по-често намират смъртта си, отколкото път за спасение.

Но Ван-нап-ао ненапразно носи името си Бяла Змия. Той е зъл като отровна змия и хитър като змия. Когато потеглихме към блатата, той не тръгна по следите ни, а само разположи стражи по тези пътища, по които можехме да се върнем. И когато се връщахме от блатата, аз, Сат-ок, бях изпратен като разузнавач. Попаднах на една от техните стражи. Тогава убих човек.

— Уби го?

— Да. Ти чу, че днес баща ми ме похвали. Голямото Крило и Счупения Нож също ме хвалиха за това, че оня не беше успял дори да викне. Аз взех оръжието му. Знаех, че правя това, за да запазя свободата на племето, да не ни натирят в резерват, където ще умират деца и жени, а гладът ще смъкне лъковете от ръцете на воините. Аз мразех тоя човек от кралската конница. Но моето сърце, Сат-ок, не е спокойно. Не е хубаво да убиеш човек. Дори ако е враг.

— Ти си воин, Танто — възкликнах буйно.

— Воин съм — каза остро той, — воин съм и ще бъда такъв. И никой никога няма да каже, че съм обърнал гръб на враговете. Но смъртта носи смърт. Аз убих един, но ние не скрихме следите си, не литнахме във въздуха. Вап-нап-ао тръгна по дирите ни. Той вървя по пътя много дни. Той не загуби следите нито във вълните на голямата река, нито в страната на езерата, ни то в равнината. И тогава разбрахме, че смъртта подава ръка на смъртта и че трябва да се бием. Ние не можехме да направим това нито в гората, нито в равнината, защо то тяхното оръжие е толкова по-силно от нашите лъкове, колкото по-силен е ударът на мечката от рогата на еленчето. И трябваше да се върнем в планината, макар че така насочвахме белите по следите на цялото племе. Но само планините можеха да бъдат наши съюзници. Бяхме отминали входа към Земята на солените скали. Навлязохме в планината на Кукумявката, към каньона на Шепнещите скали. Ние не криехме следите си само поради това, че ни гонеше нуждата, че се свършваха запасите ни, че трябваше да се върнем при вас. На Съвета на възрастните Синята Птица ни каза: „Белите може да ги спре само собствената им кръв. Вап-нап-ао не ще изгуби вече следите ни, но през собствената си кръв не ще се реши да мине веднага. Той ще чака, ще извика нови войски. Дотогава ще мине месец, може дори два. А ние в това време ще можем да поведем нашето племе в друга, по-безопасна посока. Когато падне сняг, кучетата на Вап-нап-ао ще загубят нюх и няма да открият следите ни. Може да се върнат чак напролет. А ние дотогава ще бъдем далече.“ Съветът на старейшините се съгласи, че само кръвта ще спре похода на хората от кралската конница.

Ние ги очаквахме в каньона на Шепнещите скали. Конете бяха закарани навътре в долината, а ние чакахме на високите скали над течението на една лъкатушна река и над извилия се около нея път. Чакахме цяла нощ чак до студеното утро. Над реката се носеше мъгла. Чакахме, докато оставеният на пост Жълт Мокасин започна да лае като гладен чакал, когато нощта не му е донесла лов. Това означаваше, че идат белите. Когато ги видях, аз отново за няколко мига престанах да бъда воин. Имах сърце на малко Ути. Не се боях за себе си. Но когато видях тези хора на едри, охранени коне, с блеснали на първото слънце пушки, разбрах, че дори и да ги избием, ще дойдат нови. Че ще тичат след племето, както вълци през зимата тичат по следите на елените, че ще успеят да минат през кръвта. Но тогава баща ми се показа зад скалата и вдигна ръка. Нашите стрели полетяха първи. Тогава аз убих втори човек. Моята стрела улучи във врата белия, който яздеше последен. Шест пъти вдигаше баща ми ръце, шест пъти политаха надолу стрелите от нашите лъкове. Белите нямаха закритие, но техните куршуми също намираха целта. Белите стреляха с оръжия, които издаваха звук, по-силен от ударите на гърма. Тоя звук разбуди духовете на планините, събуди задрямалите камъни, които започнаха да се свличат и да падат върху хората на Вап-нап-ао. Тогава Вап-нап-ао, едър човек с червена коса, им заповяда да се върнат. Моите стрели го преследваха, но те ме измамиха. Тетивата беше отслабнала. Белите изчезнаха. Изчезнаха наблизо. Ние не можехме да ги достигнем, а те обсипваха двете стени на каньона със своите куршуми през целия ден. Целия ден ние чакахме и слушахме как куршумите им падат край нас, как бръмчат по камъните и нищо не можехме да направим. Всички ние бяхме воини, които не знаят страх, и въпреки това не можехме нищо да направим. Нашето оръжие беше негодно и старо като ръцете на старец. Немите скали се свличаха надолу, но те не заплашваха белите, а само нас. Те събориха в долината Счупения Нож. Той падна в плен, но ние не можехме да се помръднем, докато не мине денят, най-дългият ден, който някога бях преживял.

Белите се оттеглиха. Те не минаха през собствената си кръв. Може да минат две смени на месеца, преди Вап-нап-ао да се върне, за да търси следите ни в планината. Ние боядисахме лицата си с боите на победата. Победихме. Това беше голяма победа, Сат-ок. Така каза баща ми. Така казаха всички стари воини. Твоят брат е горд, че неговият нож не безделничеше, че стрелите му пееха смъртоносна песен. Но смъртта предизвика смърт. Нашето племе е последното племе на свободните хора, което не е дало клетва на белия крал. В каньона на Мълчаливите Скали ние си боядисахме лицата с победните бои и пяхме Песента на победата, но белите са повече от звездите на августовското небе. Разбираш ли, Сат-ок?

Разбирам…

 

 

Сбогувах се с брат си, когато на изток небето вече порозовяваше. А като наближихме до стана, чух песен, която рядко пееха жените в мирно време.

Това беше Песента за смъртта.

През нощта бе умрял Бързата Стрела, бащата на дебелото момче, което така усърдно се криеше сред скалите, мъжът на кресливата и весела жена.

Изгорялото слънце лежеше като дълга светла ивица над вълните на потока. Това беше Пътят на слънцето! Гледах го внимателно и дълго, защото сам някога ще тръгна по него. Това е пътят, по който тръгват за Страната на вечното мълчание душите на големите скали, на воините, на големите зверове, мечки, елени и лосове, душите на старите, грамадни дървета.

Когато над водата се надвеси месец и отрази своя слаб блясък в речните вълни или във вълните на езерото, тогава по Пътя на месеца тръгват душите на жени, малки деца, храсти, цветя, плодове и малки животни. Но за стъпките на мъжете лъчите на месеца са много слаби. Могат да се огънат и счупят под тях. Ние тръгнахме по Пътя на слънцето — такъв, какъвто сега блестя пред моите очи и по който днес призори си е отишъл от нас Бързата Стрела.

А когато слънцето измина своята пътека през цялото небе и отново хвърли светлия си път във вълните на потока, който тече през долината, към първата Песен за смъртта, пята от жените от рода на елена, се присъедини втора. По Пътя на слънцето замина днес втори воин от племето на свободните шеванези.