Сат-Ок
Земята на солените скали (3)

Жадувам в палатката да сложа тяло изморено

една нощ в покой да отдъхна поне.

Водете ме, стъпки, в палатката, дето

Духът на съня — Нанабун, ме очаква в нощта.

От входа дръпни ти завесата и покани ме,

любими мой братко, в палатката своя за сън.

Слънчевите лъчи рисуват по тревата такъв килим от орнаменти, какъвто нито една изкусна тъкачка не може да изтъче. Над ливадата се надвесва висока скала, подобна на прегърбен старец, който дреме с отпусната на коленете глава.

Около стената тече широка река. Тук тя прави остър завой и бавно навлиза в гората. При самата скала буйната вода е издълбала дълбока яма, в която водата е чиста като сълза и пълна с водовъртежи.

Това беше нашето любимо място. Тук се срещахме ние — аз, Танто и Скачащата Кукумявка. На това място Танто ни учи да плуваме и скачаме от скалата.

При залез-слънце водата около скалата прилича на сребърна ливада. Когато за пръв път дойдох на това място през една нощ, за да сключа с реката и Водния Дух съюза на кръвното братство, нощта беше тиха като спокоен сън. Аз дойдох тук сам — сам-самичък исках да сключа съюз с реката. Застанал на скалата, приветствувах с вдигната ръка луната, гъстата гора и отразените във водата върхари на дърветата.

В знак на съюз аз порязах ръката си и една капка кръв полетя към тихото течение. После скочих в сребърната дълбочина.

В тази минута аз не бях вече човек, а риба, най-близък съюзник и приятел на Водния Дух. Греба студената вода с ръце, плувам надолу по течението, после срещу течението, след това с внезапен завой като риба, изплашена от сянката на голяма птица, се хвърлям встрани, за да се докосна до обраслия с водорасли скален блок. А когато се допрях до дъното, рибите, които плуват над мене, блестят с люспите си като горски светулки, само че блясъкът на тези люспи, макар и дружелюбен, е мъглив и тайнствен както целият мир на моя нов съюзник, Водния Дух.

После изплувах. Колко малък съм аз в сравнение с грамадата надвиснали над мене скални фигури. А все пак се чувствувам голям, когато сядам на ръба на скалата. И макар че пак съм малко момче, аз бях сключил ново братство. Сега стоим четиримата и мълчим: Луната, Духът на скалата, Водният дух и аз.

Към края на Месеца на плодовете, когато хубавият слънчев ден клонеше към залез и ние, изморени от целодневната наука, си отдъхвахме както всеки ден върху Скалата на безмълвния воин, откъм големите равнини се зачу тропот на конски копита. Отначало той беше тих. Можеше да се помисли, че умората шуми в ушите ни. Пръв скочи Танто, а след това и ние чухме все по-близкия и по-ясен конски тропот. Ние се спогледахме обезпокоени. Откъм онази страна, от страната на нашето селце, много рядко се случваше да се чуе тропот на конски галоп. На никого от нас не беше позволено да язди в тая посока, а жителите на селцето само при изключителни случаи посещаваха лагера на Младите Вълци. Кой ли би могъл да идва тук?

Танто пръв скочи от скалата. Аз и Кукумявката хукнахме след него.

Пред палатката на Овасес стоеше едър, потънал в пяна черен кон. Той още не беше се успокоил, танцуваше и удряше с копитата си земята и като вдигаше главата си нагоре с наострени уши, цвилеше. Хванах Танто за лакътя, сърцето ми неспокойно биеше — това беше конят на баща ни. Аз проследих погледа на Танто и заедно с него тръгнахме към високия стар бук. Под сянката на дървото стоеше баща ни. Беше мълчалив, висок, облечен само с панталони с ресни, каквито обличат само по време на лов или в случай на бой. Върху голата му гръд личаха белези от стари рани и широки следи от мечешки нокти.

Танто, Кукумявката и аз се спряхме до него. Ние нямахме право да говорим, преди той да заприказва. Затова стояхме неподвижни и мълчаливи. А така ми се искаше да се хвърля на татковата шия, да се притисна до него, да чуя гласа му. Та аз не бях го виждал през цяло голямо слънце.

Баща ни се вгледа внимателно в нас, без да се усмихне. Накрая се приближи, сложи длан на рамото на Танто, а мене поглади по косата. За миг се размекнах. Сърцето ми се разтуптя силно, а в очите ми бликнаха сълзи. Беше ми много мъчно, а заедно с това се ядосвах на себе си, че все още не умея да се държа като воин и че още нося душа на момиче. За щастие баща ми не ме изгледа внимателно. Виждаше се ясно, че макар и да ни прегръщаше, мислите му бяха някъде далече от нас, че тези мисли го правеха неспокоен. Дори Скачащата Кукумявка добре разбираше това, защото, като го поглеждах отстрани, забелязах, че очите му са изплашени и ръцете му леко потрепват. Баща ни каза да седнем, сам той седна до нас и запали своята малка лула. Говореше пред нас, но думите му не се отнасяха до нас. Погледът му блуждаеше някъде над главите ни и не се обръщаше с лице дори към Танто, който беше почти млад воин. Той говореше, сякаш сам искаше да чуе мислите си.

— Когато бях такова момченце, каквото си ти сега, мой Ути, и като тебе, Ути от рода на кукумявката, нашето племе дойде в тази страна. Когато бях такова момченце, каквито сте вие сега, нашето племе дойде при тази река, за да води спокоен живот. Да живее далеч от селищата на окимите — белите хора. Много големи слънца преминаха над нашето селце, а там цареше спокойствие. Чуваха се весели песни и бойците играеха танците на сполуката в лова. Аз искам моите синове да станат по-скоро воини и с десницата си да подпират моето рамо. Белите хора пак си спомниха за нашите селца и слънцето все по-често залязва за нас зад злите облаци. Окимите пак намериха пътя към моето типи и мъчно ще бъде да ги отклоним от тоя път, мъчно ще бъде да се ходи на лов в свободната гора и да скитаме из нашите гъсталаци.

Аз не разбирах това, което разказваше баща ми, не го разбираше и Кукумявката. Само Танто се вглеждаше внимателно в лицето на баща ни, сякаш разбираше всяка дума и долавяше тези мисли, които баща ми не беше изказал гласно. Аз леко треперех, но не защото слънцето вече докосваше върховете на дърветата на запад и над земята повяваше вечерният хлад. Макар да бях заедно с баща си, с брат си и с приятеля си, струваше ми се от време на време, че бях сам, изгубен и предоставен на безмилостните врагове.

Веднага след залез-слънце от гората се върна и Овасес. Баща ми се поздрави мълчаливо с учителя ни и мълчаливо влязоха те в неговата палатка. И почти веднага от дълбочината на типито се разнесоха кратки откъслечни удари от тъпан. Това беше сигнал да се съберат всички мъже на съвет. Тогава Танто хвана мене и Кукумявката за ръцете.

— При Овасес ще се състои съвет на воините. Ако обещаете, че няма да вдигате врява като диви псета, ще ви взема със себе си при палатката, та да чуете какво ще кажат големите на съвета.

Кукумявката и аз дори не посмяхме да отвърнем, само го хванахме за ръцете като в треска, кимахме с глава и го умолявахме с поглед да удържи обещанието си.

Слънцето вече беше залязло и около типито гъстееше мракът, мракът на големите дървета. Ние чакахме доста време, докато всички бойци се съберат в типито на Овасес, чакахме скрити зад най-близката купчина храсти, без да посмеем и да пошепнем. Бояхме се да въздъхнем.

Чак когато и последният воин влезе в палатката, ние започнахме да се промъкваме по следите на Танто от камък до камък, като внимателно следяхме да не излезем извън гъстата сянка на боровете. На тридесет крачки от палатката залегнахме във високата трева. Но тогава, сякаш по заповед на някой магьосник, за нас си спомниха комарите и ни наказаха като гърмящи змии за проявената от нас дързост. В първия момент не можах да понеса нападението им и направих знак на Кукумявката да отчупи клонче хвойна, за да се браним от тях. Но Кукумявката беше също като мене глупав и във вечерната тишина като гръм се разнесе трясък на счупен клон. Танто ни възнагради и двамата с ритник, но за щастие никой от възрастните не беше обърнал внимание на изпращелия клон.

Времето минаваше все по-бавно. Танто ни изостави и изпълзя напред. Трябваше да чакаме знака му — но той се бавеше. Понякога ми се струваше, че след малко ще се разсъмне и слънцето ще ни издаде, притаени тук в смриката. Най-сетне подадох глава иззад храста, за да погледна към палатката на Овасес. Там вече гореше огън и в същото време някъде встрани се чу крякане на нощна жаба. Това беше знакът на брат ми, че трябва да пълзим към типито.

Трябва да съм се намирал на половината път, когато луната изплува зад облаците и с блясъка си освети всичко наоколо. А в същия миг се размърда кожената завеса на входа на палатката и на прага застана баща ми. Аз се вцепених. Искаше ми се да се скрия в дън земя или да стана невидим като Маниту. Наистина баща ми стоеше с хълбок към нас, но аз се боях да погледна към него, да не би с погледа си да привлека вниманието му. Така излезлият на лов вълк или ловец никога не се взира в своята жертва, за да не издаде присъствието си.

Понякога сърцето ми замираше от страх, защото можех да се закълна, че баща ми гледа право към мене. Че след малко ще дойде и ще ме вдигне нагоре като зайче. За щастие това било напразен страх. Баща ми не ме беше забелязал. Той тихо подсвирна. Отговори му конско цвилене, а след това тропот на лек галоп. Конят мина само на няколко метра от мене и се спря пред баща ми. След малко месецът отново се скри зад облак и в гъстия мрак зад отдръпнатата от входа на типито завеса заблестя огън, а на фона на червения му блясък се мярна фигурата на баща ми, който влизаше в типито.

Едва сега се почувствувах отпаднал. През цялото това време лежах с напрегнати до болка мускули. Челюстите ми бяха така стиснати, че като допълзях до Танто, не можах да ги разтворя. Танто ме изгледа като зъл рис.

— Държиш се като таралеж, който тича там, където очите му го водят, без да се съветва с главата. Очите ти са слепи като на непрогледнало вълче, а в главата ти има катерици. — Брат ми ругаеше така тихо, че едва го чувах. — Как можа да напуснеш камъка тъкмо когато месецът искаше да види света. Жена ще бъдеш ти, а не воин…

Аз покорно мълчах.

Най-после се намерихме до самата палатка на противоположната страна от входа й. От горния й отвор се виеше тясна ивица дим.

Отвътре долиташе тих говор. През една малка пролука можеше да се надникне във вътрешността на типито. Около огъня седяха само петима воини. Овасес беше обърнат с гръб към нас, а от едната му страна бяха Таноне — Счупения Нож, братът на Овасес, и старият воин Гичи-вапе, Голямото Крило. Баща ми и магьосникът Горчивия Плод седяха срещу нас. Няколко други воини седяха вън от осветения кръг.

Магьосникът беше с калпак от вълча кожа и тънко изгладени бизонски рога, които той поклащаше при всяко движение на главата. На шията му висеше наниз с мечешки зъби, а на раменете си беше наметнал обкичена с пера черна мечешка кожа.

Обзе ме неописуем ужас. Зад себе си дочух как зъбите на Скачащата Кукумявка тракаха от страх. Танто му стисна челюстите и го заплаши с юмрук. Кукумявката ми прошушна на ухото:

— Откъде се взе тук Горчивия Плод? Кои очи са го виждали друг път тук?

Наистина откъде можеше да се вземе? Та нали от месец насам той беше в селцето над езерото. Ние не бяхме го виждали нито преди пристигането на баща ми, нито кога е влязъл в типито на Овасес. Треперехме от страх. Дори Танто дишаше по-бързо от обикновено. Не можех да откъсна поглед от фигурата на Горчивия Плод. Бях сигурен, че и той ни вижда, че знае за нас и че ей сега по негова заповед духовете на умрелите ще ни накажат за нашата дързост. Притиснал се до Кукумявката, аз очаквах удара. Като видя какво става с нас, Танто ни дръпна малко назад.

Тогава чухме гласа на баща ми:

— Чуйте ме, велики мъже, ушите ви да са добре отворени. Преди четири малки слънца идва при нас бял човек с говореща хартия. Тази хартия ни заповядваше да напуснем нашата земя и да се преселим в резерватите. Такова е желанието на водача на белите Вап-нап-ао.

По-нататъшните думи аз не чух. Още повече че след миг Танто ни заповяда с рязко движение на ръката да се отстраним. Само няколко думи достигнаха до слуха ни. Но ние не можехме да разберем значението им.

Танто остана при палатката и навярно знаеше всичко, за което бяха говорили воините. Обхващаше ме още по-голямо безпокойство, защото видях как Танто няколко пъти стисна пестници, а веднъж се хвана и за дръжката на ножа, който висеше на пояса му. Гласът на баща ми още няколко пъти повтори името Вап-нап-ао, след това се раздаде гласът на Овасес и гласът на Горчивия Плод. Възглухият воин Голямото Крило говореше по-високо от другите и ние чухме напълно ясно думите му, когато той каза, че над селцето на нашето племе отново, както през времето на неговите младини, са надвиснали черни облаци. После пак се разнесе гласът на татко, но тъкмо тогава Танто ни заповяда да се дръпнем и сам тръгна след нас.

Когато се върнахме в сенките на боровете, аз го хванах за ръката.

— Танто — помолих го аз, — кажи ми за какво говореха воините?

Танто се наведе към нас:

— Това, за което говореха, не беше предназначено нито за вас, нито пък за мене. Аз не помня за какво говореха.

— Танто…

— Не помня — повтори той и се отдалечи.

Ние с Кукумявката се върнахме в типито си. Едва тук Кукумявката събра малко храброст. Той се беше съвзел от страха и мъката си по-рано от мене и започна да ме дразни:

— Ти си Ути и ще бъдеш винаги Ути, а в главата ти наистина има катерици. Нима не можеш нищо да измислиш, за да накараш брат си да проговори? Не можеш ли?

Аз наистина не можех. Не знаех как да узная нещо от брат си. Танто беше видял да разговарят. А ние само бяхме чули откъслечни думи, които без жестове, без движение на ръцете още по-малко можеха да се разберат. Танто долови цялото съдържание на думите на баща ми и видя какъв знак даде магьосникът, тъкмо това беше най-главното. Но Танто ни отпъди, а и сам той се оттегли още преди края на съвета. Навярно е разбрал, че нито ние, нито дори той има право да знае всичките мисли на възрастните. Аз бях обиден от Танто, но не му се сърдех. Навярно той знаеше какво прави. Кукумявката пък започна отново да ме дразни.

— А в твоята глава се гонят порове! — креснах аз. — Ние бяхме заедно и сам можеше да попиташ. При това си по-голям от мене и брат ми повече би те послушал.

За голямо мое изумление Кукумявката не пожела повече да се кара. Навярно и той беше повече уплашен, отколкото разсърден, и като се сърдеше на мене, искаше да скрие както от себе си, така и от мене своята тревога. Ние дълго стояхме пред огъня, обмисляхме как да спасим селцето от черните облаци и защо, когато се заговори за белите, нашето племе е заплашено от черни облаци.

Ние все пак нищо не знаехме и нищо не можехме да измислим. Очите ни почнаха да се притварят. Аз хвърлих в огъня малко сурова смрика, за да прогоня комарите, които отново се бяха сетили за нас, и легнахме да спим.

От първия сън ни откъсна ненадейният глас на тъпана и високият писък на свирката. Ние скочихме на крака и се затичахме към Площада на големия огън.

Тук светеха пламъците на три огъня, около които се бяха събрали всички зрели воини на лагера. Звучеше бавна като за случая музика — бавна като предизвестие, като призивен сигнал. Биеха барабани, пищяха свирки, украсени с орлови пера, и флейти от тисово дърво, дрънчаха грохалки от костенуркови черупки и еленови копита.

Изведнъж на поляната изтича със скокове един воин, боядисан с черни и жълти ивици. Краката му бяха покрити с рисунки на звезди и полумесеци, а от коленете и глезените му висяха завързани конски опашки. Бедрата му стягаше обшита с гарванови пера превръзка… Воинът представляваше нощта.

След него с огромен скок от тъмнината долетя втори танцьор — денят. На него блестеше кичур бели орлови пера, а лицето му беше намазано с тържествените бои — бяла и светлосиня. Носеше светли мокасини, а краката му бяха украсени с бели пера от кукумявка.

Така започна танцът за борбата между деня и нощта — танц в чест на пристигналия в лагера вожд на племето.

Ние гледахме с широко разтворени очи. Тъпаните биеха все по-бързо, което ускоряваше биенето на сърцата ни. Като гледахме борбата между деня и нощта, коленете ни също започнаха да се люшкат насам-нататък, краката леко подскачаха в такт, пред очите ни се мяркаха бели орлови пера и черни пера на гарван, ръцете сами се понасяха нагоре, а пищялките и флейтите звучаха над главите ни като облаци летящи стрели.