Хорхе Букай
Писма до Клаудия (60)

Епилог

Знам, че бих могъл да ти пиша, докато съм жив…

Знам, че винаги ще намеря нещо да ти кажа…

Нещо да ти разкажа…

Нещо да споделя с теб…

Знам, че ако ми се наложи отново да пиша за някои от нещата, които ти казах, бих написал точно обратното…

Знам, че продължавам да раста и че бих могъл да продължавам да споделям растежа си с теб…

Може би ще го направя…

Но днес…

Днес ми се ще да се сбогувам с теб.

С тази част от теб.

Не с цялата теб.

С теб, която четеш писмата ми.

И както става обикновено…

Чувствам, че сбогуванията ми са окончателни.

Чувствам, че сбогуванията ми винаги са завинаги.

Да живеят повторенията!

Този край е едно повторение.

Книгата завършва така, както започна преди три години.

С гещалтмолитвата на Фриц Пърлс.

Чувствам, че този е най-ценният ключ към отношенията между хората.

Вярвам, че ако можем да научим всички хора по света на тази молитва, ако успеем да ги накараме да я повтарят с онова безгранично убеждение, което се ражда само от вярата в собствените ни думи, ако моето поведение следваше тези няколко думи, тогава…

Трудностите ми,

тревогите ми,

опасенията ми,

разочарованията ми,

страховете ми,

безлюбовието ми,

битките ми,

най-злите ми лица за пред хората

ЩЕ ИЗЧЕЗНАТ.

Моята собствена версия на гещалтмолитвата на Фриц гласи:

Аз съм аз.

Ти си ти.

Не съм на този свят,

за да сбъдна очакванията ти,

и знам,

че ти също не си на този свят,

за да сбъднеш моите.

Защото аз съм аз

и ти си ти.

И когато ти и аз се срещнем,

е прекрасно.

И когато в срещата си се разминем,

няма какво да се направи.

        Благодаря!

                Благодаря и сбогом…