Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cartas para Claudia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Хорхе Букай. Писма до Клаудия

ИК „Хермес“, 2009

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Валя Груева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN 954–26–0791–1

 

© 1987 Хорхе Букай

© 2009 Ева Тофтисова, превод от испански

История

  1. — Добавяне

Писмо 53.

Клаудия,

 

С течение на времето фундаменталните проблеми на човечеството са се променяли. Тези промени, разбира се, са настъпвали под влиянието, което различните психологически и философски течения на психотерапията са оказвали не само върху индивида, а върху обществото като цяло.

В началото на XX век, когато Фройд разработва теорията на психоанализата, основните проблеми на хората са свързани със сексуалната репресия. Ето защо не е случайно, че психоанализата не само се занимава с произхода и третирането на психическите разстройства, свързани със секса, но и разглежда през тяхната призма както сексуалното, така и несексуалното поведение. Стига се дотам Фройд да даде нова дефиниция на сексуалността, за да включи в понятието за либидо цялата психическа енергия, без значение дали е свързана с ерогенните зони или не.

По време на следващото десетилетие (до 30-те години на XX век) хората успяват да преодолеят тези проблеми (за което несъмнен принос има фройдизмът) и тогава се появява ново предизвикателство: чувството на малоценност и вина. Предвождани от специалисти от ранга на Ото Ранк[1], психологията и терапевтиката се съсредоточават върху този нов и наболял въпрос.

Ранк посвещава на този проблем повече от десет години. След него обаче изниква нов: този път свързан със съперничеството и враждебността на индивида (появата му съвпада със следвоенния период). С помощта на Карен Хорни[2] и други изтъкнати умове от онова време е намерено успешно разрешение и на този въпрос.

Между 1955-а и 1965-а конфликтът се премества към вътрешния свят на индивида: човекът открива тщеславието си. След като се разделя с нуждата да властва и се изправя пред очевидния провал на индустриалното общество и неговото обещание за щастието на „имането“ (Ерих Фром), индивидът осъзнава, че то не гарантира щастие. Открива вътрешния си вакуум и въпросът добива много по-конкретно значение. Няма как да се избяга от действителността на очевидното и виртуози като Карл Роджърс и Ерих Фром поемат проблема в ръцете си.

Както може да се очаква, следващият завой е резултат от разрешаването на предишното предизвикателство. Малко след като е сложен край на конфликта Аз-Аз и опитите за противопоставяне, индивидът открива трудностите на съжителството с желанието и чувството.

Тук се появяват Фриц Пърлс и тезата му, че съществуват два начина да установим контакт със света. Единият е интелектуален, логичен, рационален: мисленето. Другият е вдъхновен от преживяванията, чувствата и интуицията: осъзнаването.

С предимството, което дава на втория от тези два начина, гещалттерапията се стреми да възстанови способността за осъзнаване на индивида, без да се налага той да пресмята логично действията си. Психодрамата на Морено и трансакционният анализ на Ерик Берн са различни прояви на това намерение.

Стигаме до осемдесетте години, когато — поне според мен — основните проблеми на човечеството правят нов завой и се изправяме пред поредното изпитание: общуването.

С това далеч не искам да кажа, че вече никой не страда от проблеми със сексуалността, от малоценност или съперничество. Това, което имам предвид, е, че липсата на общуване (изолираност, ритуалност, егоизъм, повърхностност) е в основата на всички предизвикателства пред работата ни на терапевти.

Може би скоро ще се роди нов гений, който ще се заеме с този въпрос, но нека не забравяме, че докато това стане, можем да разчитаме на Пичон Ривиер[3], Пърлс, Берн, Морено и стотици други, които са ни завещали безценни похвати за работа върху тези проблеми.

Какво представлява общуването?

Общуването е установяване на връзка с другия. Другият, който — поради факта, че е друг — е различен.

Иначе казано, много е важно да бъдеш различен, за да можем ти и аз да се срещнем и да общуваме. Свързваме се посредством различията си, не чрез приликите си.

Какво имам предвид ли?

Нека си представим, че ти и аз сме напълно еднакви.

Да си представим, че между нас двамата не съществува никаква разлика и че е невъзможно тя някога да се появи.

В такъв случай какво мога да ти кажа, което ти вече да не знаеш? Какво можеш да ми дадеш ти, което все още да не съм виждал? Как можеш да провокираш някакво мое израстване? Каква различна идея за живота би ми донесла, ако ти и аз сме еднакви?

Това, което се случва в тази хипотеза, е, че ти и аз не сме две същества, а едно: ето защо между двама ни не съществува общуване.

Това ме отвежда към въпроса за границите.

Затварям очи и си представям теб, протегнала ръка към мен, с разтворена длан и разперени пръсти. Допирам моята длан до твоята… Между ръцете ни съществува граница, която е определена от повърхностния слой на кожата ни.

Въпросът ми е: Тази граница събира ли ни, или ни разделя?

На пръв поглед изглежда, че ни разделя. И все пак в това положение се намираме по-близо един до друг, отколкото ако бяхме, да кажем, в различни стаи.

Нека подходя към въпроса по друг начин: Границите събират ли ни, или ни разделят със съседните държави?

Парадоксалният и ясен отговор е: Границите ни събират и ни разделят.

Спомням си как се изненадах, когато открих, че испанската дума cerca означава както „наблизо“, така и „ограда“, която е един от атрибутите на разделението.

Когато съм способен да поставя ясни граници във връзката ми с другите; когато намерението ми не е да стана като теб, а да се приближа до теб от позицията на нашите различия; когато не възнамерявам да те нападна и още по-малко да ме нападнеш ти; когато знам докъде да стигна — тогава и само тогава вярвам, че съм в състояние да общувам с теб.

Бележки

[1] Австрийски психоаналитик (1884–1939 г.), близък колега на Зигмунд Фройд. Ранк определя индивида като доброволен интерпретатор на значението и инициатор на действието. — Б.пр.

[2] Немска психоложка (1885–1952 г.), чиито теории оспорват редица традиционни фройдистки понятия, сред които теорията за сексуалността. — Б.пр.

[3] Енрике Пичон Ривиер (1907–1977 г.) — аржентински психиатър от швейцарски произход, смятан за един от пионерите на психоанализата в Аржентина. — Б.пр.