Хорхе Букай
Писма до Клаудия (46)

Писмо 42.

Скъпа моя приятелко,

Не, не вярвам в целите.

Чувството, което ме обзема, когато чуя думата „цел“, е на пристигане, на… И след това какво? Чувство за край…

Аз предпочитам да говоря за намерения.

Намерението — ако не го използвам, за да организирам живота си, и ако мога да го променям непрестанно — ми помага да постигна онова, което искам — което наистина искам. И това не е всичко: някои от проблемите ми се появяват, когато изпусна намерението си от поглед, когато забравя какво искам, когато изгубя способността си да осъзнавам причините за собствените ми действия.

Всяко наше действие съдържа едно от следните намерения:

1. Да провокира промяна в другия.

2. Да провокира промяна в самия мен.

3. Да породи описание на факт или ситуация.

Повтарям: поведението ми винаги е алопластично, автопластично или описателно. Няма друга възможност. Не искам да мислиш, че говоря за поведение, което е „по-положително“ или „по-нездравословно“. Единственото положително действие е да осъзная истинското намерение, стоящо зад поведението ми.

Алопластичното поведение върви ръка за ръка с темата за манипулацията — манипулацията на околните, разбира се!

Всеки мой опит да провокирам у теб определена промяна, реакция или модификация — без да ти го кажа открито — е равнозначен на манипулация.

Манипулация е да ти кажа: „Студено ми е“, когато искам да те помоля да ми подадеш пуловера.

Манипулация е да вярвам, че ти ме караш да се чувствам зле, вместо да осъзная, че причината да се чувствам така съм аз самият.

Манипулация е да ти казвам, че те обичам, ако единствената ми цел е да те накарам да потвърдиш, че ти също ме обичаш.

Манипулация е да ти задавам въпрос, ако няма да се, доверя на отговора ти.

Манипулация е да продължавам да очаквам, че ще се промениш, вместо да нагодя поведението си към моето собствено недоволство и сам да се отдалеча.

Манипулация е да те обвинявам, че ме манипулираш, вместо да приема, че аз се поддавам на манипулация, че аз позволявам да ме манипулираш.

Манипулация е да общувам с хората, когато им представям друго лице, а не собствения си, истински лик.

В такъв случай… Излиза, че да се манипулира е лошо?

Не става дума за това дали е добро или лошо, а дали служи за нещо.

Според мен всичко зависи от това с кого съм в момента.

Ако говорим за връзка, която се основава на истинска близост, която подхранва съществото ми и е важна за мен, тогава за какво ми е да манипулирам?

За какво би ми послужило (с изключение на това да се почувствам „могъщ“) да правиш това, което искам аз, само защото съм „успял“ да те накарам?

Ако днес си тук с мен и не искам да си тръгнеш, мога да направя ужасна сцена и да заявя, че ми е зле, в резултат на което ти решаваш да останеш. За какво ми е да оставаш по този начин?

Ако си любимата ми жена и аз се държа като истеричен ревнивец, за да ти попреча да общуваш с други хора, за какво ми е твоята „вярност“?

Въпреки това, ние нямаме отношения на близост с всички, които ни заобикалят. Има и нещо друго — в този свят, в който живеем ти и аз, дали е за предпочитане да проявяваме същата абсолютна неподправеност към всеки индивид, който се изпречи на пътя ни?

Не, разбира се!

В една петъчна вечер преди няколко години Перла и аз седяхме в едно заведение на улица „Кориентес“.

Изведнъж забелязах, че е станало девет, и си спомних, че бях обещал на един пациент да му се обадя в този час. Попитах келнера:

— Извинете, има ли обществен телефон в заведението?

— Не, господине.

— Къде наоколо мога да намеря телефон?

— Има един четири пресечки по-надолу, но не знам дали работи.

— На бара няма ли?

— Има, но собственикът не позволява на никого да го използва.

— Благодаря.

Станах и се запътих към бара, докато обмислях как да направя така, че да мога да използвам телефона. Тогава ми хрумна нещо. Извадих лекарската си карта.

— Добър вечер, господине. Вижте, аз съм лекар — показах картата си на човека зад бара — и трябва да телефонирам на пациент. Важно е. Моля ви да ми позволите да се обадя по телефона. (Манипулация!)

— Не работи.

— Имате ли нещо против да опитам?

Ядосан, собственикът извади апарата изпод бара и ми го подаде, докато с другата си ръка (осъзнах това едва по-късно) премести някаква ръчка, за да прехвърли линията към друг апарат.

Вдигнах слушалката и разбира се, не работеше.

Погледнах го с омраза, промърморих саркастично: „Много любезно от ваша страна“ (от което, разбира се, не му мигна окото), обърнах се и тръгнах към масата си…

Едва направил няколко крачки, чух иззвъняването на телефона и се досетих, че собственикът ми бе погодил номер. Обърнах се и се запътих отново към бара.

Когато се приближих, собственикът не се виждаше никъде. Надникнах зад бара. Беше се скрил отдолу и говореше по телефона!

Подпрях се и зачаках…

Идваше ми да го наругая.

Идваше ми да счупя някой стол в главата му.

Исках да го накарам да разбере, че е идиот.

И тогава, в мига, в който той се измъкваше от скривалището и ме гледаше с нещо средно между изненада и страх, аз си спомних, че намерението ми, моето най-важно намерение, беше да използвам телефона…

Гневната ми гримаса изчезна и с най-убедителното си изражение на глупак, казах:

— Какъв късмет! Телефонът май се оправи. Сега може ли да го ползвам?

Нямаше къде да се скрие…

— Ама разбира се, докторе. Заповядайте…

Манипулация ли беше това?

Да, чиста манипулация!

Това наричам аз да не изпускат, намерението си от поглед.